Турски протестиращи потъпкват американски флаг пред американското посолство в Анкара през септември 2012 г.
Снимка: Юмит Бекташ/REUTERS
Нелесните отношения между Турция и САЩ се намират в низходяща спирала от години насам. Бидейки на противоположни мнения по една все по-удължаваща се редица от въпроси – от авторитарния завой на турския президент Реджеп Тайип Ердоган до отказа на САЩ да екстрадира един мюсюлмански духовник, живеещ в Пенсилвания, който е обвинен, че се опитва да свали турското правителство – предполагаемите съюзници изпадат във все по-силни противоречия. Въпреки това сред американските политици и специалисти по национална сигурност все още цари убеждението, че при цялата „повърхностна враждебност“, турският национален елит за сигурност продължава да разглежда Съединените щати като незаменим съюзник. Анкара не може да защити националните си интереси, без да работи с правителството на САЩ, или поне така се мисли.
Но след нахлуването на САЩ в Ирак, което проправи пътя за установяването на едно далеч по-самоуверено кюрдско регионално правителство, Турция разглежда Съединените щати като дестабилизираща сила в Близкия изток. Подкрепата на САЩ за кюрдските милиции в Сирия затвърди това мнение, като тласна Турция в руските обятия и повдигна някои въпроси относно ангажимента на страната към НАТО. За да види човек колко малко днешна Турция се доверява на Вашингтон, не е нужно да се гледа по-далеч от турските планове за закупуване на модерната руска система за противоракетна отбрана S-400.
Миналия месец Пентагонът предупреди, че закупуването на руската система ще струва на Турция мястото ѝ в ръководената от САЩ програма за изработването на изтребители от клас F-35. Като член на международния консорциум, финансирал развитието на F-35, Турция трябва да получи 100 от самолетите и е планирала около тях бъдещото развитие на военновъздушните си сили. Но системата S-400 е предназначена да превъзмогне американската стелт-технология[1], а Съединените щати се притесняват, че тя може да бъде използвана за събиране на ценни разузнавателни данни за изтребителя от пето поколение – данни, които могат да се окажат в ръцете на Москва, тъй като руски техници неизбежно ще поддържат части от системата. Съединените щати вече са „заземили“ турските пилоти на F-35, които се обучават в американски военни бази, а след като S-400 пристигне в Турция, страната ще бъде отстранена от консорциума F-35 и няма да получи типа самолети, чието създаване е подпомогнала.
Ердоган обаче отказа да се подчини на исканията на САЩ, като поясни, че споразумението с Русия ще бъде изпълнено. По този начин той направи важен политически избор и подаде сигнал към всички, които биха искали да слушат, че Турция е готова да се откаже от сърдечни отношения с Вашингтон в полза на функционални отношения с Москва. В този подход има ясна логика. Чрез възприемането на по-неутрална външна политика Ердоган и неговата управляваща Партия на справедливостта и развитието (ПСР) се стремят към по-тясна концепция за националните интереси на Турция, която според тях се обслужва по-добре от едно по-тясно сътрудничество с Русия по ключови въпроси на икономиката и сигурността. И макар че това едва ли ще означава някаква братска прегръдка с Москва за сметка на Вашингтон, то все пак означава, че Турция вече не разглежда Съединените щати като незаменим съюзник.
Отдалечаването
Първоначалният турско-американски алианс беше изкован въз основа на споделени опасения относно съветския експанзионизъм след края на Втората световна война. Близостта на Турция до Съветския съюз направи от нея идеален партньор за усилията на САЩ да следи основния си противник във времената на Студената война и, в случай на война, да задържи съветските дивизии в България и Армения. В замяна на това Турция получи от САЩ гаранция за сигурност, която включваше разполагане на ядрени оръжия в цялата страна, за да се предотврати евентуална съветска атака. Но през трите десетилетия след края на Студената война САЩ и Турция имаха все по-големи трудности при определянето на общите си интереси. Това постепенно разминаване се ускори, след като Съединените щати нахлуха в Ирак през 2003 г. и свалиха Саддам Хюсеин, с което създадоха там вакуум на властта, частично запълнен от регионалното правителство в иракския Кюрдистан. С подкрепата на САЩ кюрдски официални лица облякоха в законова форма независимостта на собствените си управляващи институции, с което обезсърчиха турските национални елити, които разглеждат кюрдския национализъм като екзистенциална заплаха за страната си. Анкара се бори с кюрдски сепаратисти в продължение на вече няколко десетилетия и се тревожи, че Турция може да бъде разпокъсана по етнически признаци, ако значителното кюрдско малцинство в страната бъде постоянно окуражавано.
Нещата само се влошиха след избухването на войната в Сирия. Анкара се опита да маргинализира сирийските кюрди, които в началото на 2012 г. поеха контрола над граничните региони, където са мнозинство. Първоначално Анкара се опита да привлече на своя страна доминиращата кюрдска бунтовническа група, Партията на демократичния съюз (ПДС), и да я подчини на по-широкия, поддържан от Турция бунт срещу президента Башар Асад. ПДС и свързаните с него кюрдски военни милиции са сирийски клон на Кюрдската работническа партия (ПКК), сепаратистка бунтовническа група в Югоизточна Турция, считана за терористична организация както от САЩ, така и от Турция. Чрез включване на сирийските кюрдски бойци в една по-голяма коалиция срещу Асад, върху което тя упражнява значително влияние, Анкара се надяваше да предотврати появата на управлявана от кюрдите прото-държава под влиянието на ПКК, и да осигури запазването на силно централно правителство в Сирия.
За известно време тези усилия не поставяха Анкара в пряк конфликт с Вашингтон. Всъщност Турция се опита да убеди Съединените щати да използват военна сила, за да свалят Асад или най-малкото да откажат на неговия режим достъп до северната част на страната. Турция агресивно подкрепяше онова, което в нейните очи представляваше бъдещото сирийско правителство, и се опитваше да привлече САЩ да утвърди това правителство на власт. В крайна сметка тя не успя да манипулира американската огнева мощ в своя полза, а политиката ѝ на затваряне на очи за джихадистките бунтовнически фракции в северна Сирия я постави в сблъсък с Вашингтон.
През цялото време от 11 септември насам Съединените щати се опитват да отнемат безопасните убежища на джихадистките групи. Но американската общественост е все по-уморена от разширените военни операции с интензивна употреба на ресурси, като войните в Ирак и Афганистан, и Вашингтон е подложен на нарастващ политически натиск да работи чрез местни сили, вместо да ангажира директно американските войски. С появата на бунтовнически групировки, свързани с джихадисти в районите по границата, Съединените щати решиха да използват друг партньор: сирийските кюрдски милиции, изборът на които изпрати ясен сигнал към Анкара, че САЩ ще поставят интересите на собствената си национална сигурност пред онези на Турция. Анкара отвърна на предизвикателството, като нахлу в Северна Сирия на два пъти, през 2016 и 2018 г., с цел да принуди Съединените щати да прекратят връзките със сирийските кюрдски милиции и да предотврати формирането на автономна кюрдска област по границата.
С постепенното разминаване на американските и турските интереси в Сирия, Анкара започна да оценява по нов начин традиционния си респект към Вашингтон и по други въпроси на националната сигурност. В продължение на повече от десет години управляващата ПСР се опитваше да намали зависимостта на Турция от САЩ и да утвърди страната като независима, глобална сила. Турските политици, водени от бившия премиер Ахмет Давутоглу, популяризираха идеята за пост-американски Близкия изток, в който регионът би потърсил лидерство в лицето на Турция. По същество Анкара се опитваше да продаде на турската общественост идеята, че „отделянето“ от Съединените щати е в интерес на страната. Първоначално тази идея беше посрещната със значителен отпор в рамките на турската отбранителна бюрокрация, но след почти 17-годишното управление на ПСР, през което време Съединените щати опълчиха Турция срещу себе си, чрез партньорството със сирийските кюрди, един все по-голям и нарастващ дял от елита на националната сигурност се обърна срещу Вашингтон. В резултат на това Анкара успя да постави в ход партньорства с други регионални и глобални участници.
Един слабо вероятен съюз
Обръщането на Анкара към Москва не беше предрешен факт. Русия има дълга история на намеса в турските дела, като например използване на пропаганда, за да се упражни влияние върху изборите в страната, провеждане на кибератаки по нейната инфраструктура и организиране убийства на руски дисиденти, базирани в Турция. През голяма част от сирийската гражданска война двете страни подкрепяха противоположни фракции. И все пак, докато Анкара постепенно се откъсваше от Вашингтон, едно по-тясно партньорство с Москва стана малко по малко възможно. Отношенията между Турция и Русия не са официален съюз и в този момент те все още са по-слаби от онези между Анкара и Вашингтон. И все пак динамиката в Сирия обяснява защо Турция е в състояние да затвори очи за различията си с Русия, докато връзките със САЩ се оказват във все по-„разредено“ състояние.
По ирония на съдбата, сътрудничеството на Турция с Русия се случи само защото на сирийското бойно поле Москва успешно разгроми подкрепяните от Анкара сили. След като Турция свали руски бомбардировач Су-24 през ноември 2015, Русия съсредоточи бомбардировките си върху сухопътния маршрут, използван от Турция за снабдяване на съюзниците ѝ в северна Сирия. След това, чрез тежки бомбардировки на турските линии за доставки в Халеб, в края на 2015 и началото на 2016, Русия прекъсна достъпа на Анкара до този град, който беше в центъра на турските усилия за оказване натиск върху Асад, още от началото на войната. В резултат на това Турция беше по същество изключена от конфликта, което наложи намаляване на турските амбиции в Сирия до един значително по-тесен фокус върху бежанците и кюрдите. Анкара осъзна, че ще трябва да работи с Москва, ако би искала да управлява потока от бежанци, идещ откъм засегнатите от конфликти райони. И тя го направи, като затвори границата и изгради лагери в Сирия, където да настанява разселените хора. Но битките в пограничните райони правеха всичко това по-трудно за управление, така че Турция използва отношенията си с Русия, за да окаже натиск върху Асад, с цел да ограничи обхвата на бойните операции в тези области.
В същото време Русия се очерта като най-надеждният военен партньор на Турция в Сирия, като даде възможност на Анкара да възобнови ограничените си бойни операции в граничните региони, които поддържат натиска върху кюрдите, без да заплашват реално управлението на Асад. Русия има полза от тези операции, защото повишава напрежението между САЩ и Турция, което пък от своя страна повишава напрежението в световен мащаб, тъй като и двете страни са членки на НАТО. Освен това Русия е и най-добрият път за Турция, чрез който да се оказва влияние върху евентуалното мирно споразумение и потенциално дори върху една нова сирийска конституция – и двете неща ще дадат възможност на Анкара да осуетява кюрдските амбиции за самоуправление на североизток. Междувременно, като част от каквото и да е мирно споразумение, Турция вероятно ще трябва да участва в предаването на опозиционните милиции, които е подкрепяла в хода на целия конфликт. Именно тези реалности подпомагат възникването на едно символично руско-турско сътрудничество, в което всяка от двете страни се нуждае от другата, за да сложи край на конфликта.
Всичко това помага да се обясни защо Турция продължава да държи на S-400. Условията на сделката за ракетната система издават политическия характер на споразумението. В исторически план, турските отбранителни поръчки отдават приоритет на трансфера на технологии и локализираното производство от турски подизпълнители. Русия отказа да позволи трансфер на всякакви значими технологии в Турция, тъй като Турция си остава член на НАТО и следователно може да сподели важни руски технологии с алианса, ако отношенията с Русия се влошат. А това означава, че в този случай Турция е избрала да се откаже от традиционните си приоритети в областта на обществените поръчки, като същевременно рискува бъдещето на военновъздушните си сили, за да задълбочи отношенията си с Москва.
Загубата на F-35 няма да бъде единствената непосредствена цена за новата, по-независима външна политика на Анкара. Във връзка с конфликта около системата S-400 Вашингтон заплаши да наложи също и икономически санкции, а освен това посочи, че ще остане в Сирия, където ще продължи да работи в тясно сътрудничество със сирийските кюрди. Но в дългосрочен план Ердоган и управляващата ПСР залагат на това, че една неутрална външна политика ще обслужва по-добре интересите им както в Сирия, така и срещу кюрдските бунтовници у дома. Казано по-просто, те не мислят, че връзката им с Вашингтон е толкова ценна, колкото Вашингтон най-вероятно смята.
[1] Тоест, правенето на самолетите „невидими“ за обикновени радарни установки. Бел. пр.