От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2013 12 Turkey rainbowВ детските години зеленият цвят ми изглеждаше ужасно опасен. Страхувах се от него както се страхувах от срещите с призраци в изоставени къщи. Зеленото беше, в края на краищата, цветът на Шериата и, като носещ сако[1] гражданин на светска република, аз бях страстно уверен в мрачните значения на този най-ужасяващ от всички цветове. Саудитска Арабия го имаше на знамето си, съпровождан от странна сабя и дори още по-странни думи на арабско писмо. Цветовете на частното училище, което посещавах, бяха зелено и жълто, което означаваше, че когато влизах в по-големи магазини със зелената си униформа, неведнъж бях спиран от охранителите, които ме питаха: „Ти да ни си за Шериата, момче? Веднага да събличаш тая униформа!“ В училище ме предупреждаваха да се пазя от арабите и никога да не се доверявам на мъже-с-автомати-и-дълги-бради-развяващи-зелени-знамена-по-улиците. Знаех, че сбърканото покрай тия въображаеми мъже бяха не брадите или автоматите им, а зеленият цвят на знамената им.

Този текст е част от поредицата на „Либреален Преглед“
„Турция – предизвикателства и надежди“,
която включва:


Турските либерали от Морийн Фрийли

Кемализмът от Пери Андерсън

Съседства от Орхан Памук

Анадолското изкушение от Михаел Туман

Две мнения за демократизацията в Турция от Сейла Бенхабиб и Некла Келек

Бельото говори за прогрес от Даниел Бакс

Промени в Турция: Ние се извиняваме! от Каи Щритматер

Ние можем и по кюрдски от Михаел Туман

Пазарът е тук от Инго Аренд

Триумфиращата Турция? от Стивън Кинцър

Отомания от Елиф Батюман

Европа и турците: цивилизацията на Османската империя от Бърнард Луис

В търсене на „Новата Турция“ от Кая Гендж

Сценични майки от Елиф Батюман

Политическият спектрален кръг от Кая Гендж

Музеят на Орхан Памук от Елиф Батюман

Турция, от Тахрир до Таксим от Карем Йоктем

Турция избира Ердоган от Кристофър де Белаг

Пътят на Ердоган от Халил Карàвели

Турция: завръщането на султана от Кристофър де Белаг

Чистки и параноя (Ела Джордж за „новата“ Турция на Ердоган) – част 1

Турция и Русия: Парадоксът на родовите прилики от Игор Торбаков

Защо Турция обръща гръб на САЩ и прегръща Русия от Аарон Щайн

Така че, когато кметът на Истанбул започна да боядисва тротоарите в зелено през 1995, не се учудих да видя разширяваща се паника сред озападнените квартали на града. „Шериатът идва!“, крещяха хората по улиците, сякаш на някоя съседна улица се бяха материализирали марсианци или самият Годзила, и се приближаваха със зелени стъпки, разплисквайки отвратителния си цвят върху всеки, когото срещнат по пътя.

„Винаги се започва с тротоарите, а след това се разпространява и до вътрешностите на домовете ни“, шепнеше леля ми. Беше готова да се заключи вкъщи, само и само да не позволи на цвета да проникне в душите ни. „Така се случи в Техеран; сега ще се случи и в Истанбул“, предупреждаваха ме. По телевизията коментаторите изказваха страхове от възхода на така наречените „зелени капиталисти“ – анадолски индустриалци, които не разполагаха с връзки към управляващия елит в Истанбул, но които се идентифицираха и с американския долар, и с исляма. Глави на големи компании, някои от тези хора бяха образовани в САЩ или изпращаха децата си да учат там (хората предполагаха, че това е начина, по който те са се запознали с похватите на американския капитализъм), и със сигурност подкрепяха боядисването на тротоарите. В резултат на това левичарските вестници пускаха статии за симпатизиращи на Шериата зелени зони, наложени от каубоите от Вашингтон, които боготворели този цвят в свободното си време.

Всичко това беше последвано от призиви за деполитизация на градските пространства. Да измием зелените тротоари, пишеха колумнистите. Пък и кой ли би желал да се разхожда по зелени тротоари? Да върнем проклетия цвят обратно на брадатите терористи! Изправен пред изключителен натиск от все по-увеличаващата се коалиция от зелени скептици, кметът на Истанбул Реджеп Таип Ердоган се предаде. Тротоарите бяха спасени от злокобния цвят, а след това пребоядисани в жълто. Сега вече всички изглеждаха щастливи; жълтите тротоари светеха като слънца и хората бяха радостни да забравят зеленото.

Почти двадесет години след като Цветните войни за тротоарите уж най-после бяха приключили, една нова политическа единица, Зелените и Лявата партия на бъдещето, върна обратно зеления цвят по нов начин. Партията изглежда е реална алтернатива на правителството на Ердоган, което инак няма приемлива опозиция в политическата сфера (опонентите му включват най-вече расисти, милитаристи и ксенофоби). В противоположност на техните зеленофобски, ултра-секуларистки предци, новите зелени същества от турската политика възстановяват отново малтретирания цвят и го карат да представлява антинационалистическата, хуманистка реторика на хора като Рабиндранат Тагор. Те възприемат една нова интерпретация на лявото – основаваща се не на култове към водачи или идеи за модернизация и озападняване. Те се борят да спасят околната среда на страната от някои ужасяващи екологични последствия от новите развойни проекти, осъществявани от правителството. Усилията им засега са популярни и влиятелни. Ако бях политически специалист, бих казал, че бъдещето на турската политика може да бъде разделено между ислямисти и еколози: борба между различни отсенки на зеленото. Но не съм политически специалист.


Small Ad GF 1

Все по-очевидните признаци за популярността на зеленото не могат да бъдат игнорирани, въпреки това. Някои го приемат като цвета на османското знаме. Други го обясняват чрез любовта си към Грийнпийс. Да, зеленото още никога не е било толкова популярно в тази страна. В едно скорошно телевизионно интервю, самият турски министър-председател Ердоган обяви любовта си към него. „Обичам зеленото“, каза той, „просто не мога другояче“. Това звучеше странно, като се има пред вид едно от предишните му изказвания, че никога през живота си не бил се влюбвал. Но тъй като изказа ония думи на любов в екологически контекст, аз реших, че това е нещо хубаво.

Но какво да кажем за другите цветове? Позволете ми да ги оценя един след друг, и да ви просветя относно настоящото положение на турската култура.

Това резюме трябва да започне с червения цвят, който обозначава идеите на страстния национализъм. Множество комунисти, които в миналото гордо носеха червени дрехи, днес се отказаха от него и преминаха към зеления лагер – предполагам, че защитата на околната среда е изглеждала като някак по-лесно достижима цел от установяването на политически единици по съветски образец в анадолските села.

Сивото, стандартният цвят на всички стени и подове в турските държавни училища и бюрократични институции, е много uncool. Да се каже, че се възхищавам от сивото се различава само малко от това да се каже, че се възхищавам от статуквото, от държавния апарат и от всички скучни неща в живота.

Що се отнася до черното, достатъчно е да кажа, че то се разглежда като много опасен символ. Защо? Защото сатанистите, феновете на Металика, както и новата „чапулджу“-банда[2] („грабителите“, според министър-председателя), го харесват. По време на последната учебна седмица миналия юни, студентите бяха облечени изцяло в черно, за да изразят поддръжката си за активистите от парка Гези, където привържениците на екологическото движение се бореха срещу отсичането на дървета. Този избор на цвят направи нещата по-лесни за жандармерията. Днес, където и да видят група облечени в черно младежи, те усещат, че се подклажда някаква беля и вече приготвят капсулите със сълзотворен газ.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Членовете на турската ултра-секуларна, ултра-модернизационна фракция, междувременно, често са наричани „бели“ турци. Те споделят едно подобно отвращение към срещуположния им цвят, и то не само поради асоциацията между този цвят и фереджето. Освен това черното представлява двусмислените, ирационални, анти-просветителски идеи (можете да категоризирате обичащите черно турци като местните романтици). Въпреки това, във финансовите центрове на Истанбул (по места като Леванта и Гайретепе, където е по-лесно да откриете някой пингвин, отколкото човек, който не е облечен в черен костюм), този цвят е по традиция изключително популярен.

Всичко това ни води до жълтото и оранжевото – цветове, отдавна идентифицирани с типа ценности, силно поддържани от шотландския историк Найъл Фъргюсън: неща като свободно предприемачество и либерални пазари. През 1980-те жълтото се асоциираше с местната либерална партия, чието лого представляваше масивна пчела, предлагаща вкусен мед на всички клетки в Турция, при това с доста щастлив вид. Днес управляващата, клоняща към ислямизъм партия на прогреса, използва в логото си едно малко по-тъмно, оранжево жълто, сред което се вижда електрическа крушка, разпространяваща осем лъча във всички посоки.

* * *

Баща ми е далтонист. И въпреки това, още от ранна възраст той не пропускаше да ме предупреди за опасните цветови комбинации, от които трябвало да се пазя. „Ако видиш някой, облечен в жълти, червени и зелени цветове, не говори с този човек“, каза ми той веднъж. Бяхме в колата му, очаквайки сигнала на светофара, на който се виждаше точно същата цветова комбинация. Беше много странно, като се има пред вид, че турската държава беше инсталирала десетки хиляди от онези неща дори и в най-отдалечените ъгълчета на страната. Как може да се забрани един цвят или цветова комбинация, като същевременно сами я инсталирате по всяка улица?

Малко изследователска работа ми показа, че комбинацията представлява кюрдската идентичност и се разглежда като подкрепа за кюрдския национализъм. В политически-параноичните дни от ранните 2000 години, една солница веднъж беше докарала неприятности на някакъв турски продавач на кебап, поради приликата си с Абдула Йоджалан, водача на въоръжената кюрдска съпротива в Турция. Ако този човек е могъл да бъде арестуван заради една солница, то значи не би имало нищо по-естествено от това някой да бъде хвърлен в съседната килия за носене на цветовете на нелегалната кауза. (След като бил отведен в полицията, бедният продавач на кебап казал, че купил солницата, защото „тя приличаше на готвача“. Хората обикновено защищаваха правото си да носят зелено-червено-жълти дрехи пред удивените служители на турската полиция, твърдейки, че са фенове на Боб Марли, а не на Йоджалан).

Днес вече е малко вероятно да бъдете арестуван за носене на тази специфична цветова комбинация, макар че настоятелно бих ви посъветвал да не я носите в близост до военни съоръжения. И все пак, симпатията към една по-широка коалиция на цветовете, един вид солидарност на дъгата, все още може да ви докара неприятности. Преди два месеца, по пътя за вкъщи от любимото ми кафе, бях изненадан да открия уличните стъпала между Финдикли и Джиангир боядисани в цветовете на дъгата. Стъпалата са 145 на брой и да видиш върху тях цветовете на дъгата, на публично място, беше вълнуващо преживяване. Макар и, взети поотделно, онези цветове да бяха представлявали за мен различни идеи, взети заедно сега те представляваха нещо ново. Приближих се до стъпалата и докато ги изследвах в доста шерлокова поза, срещнах една приятелка, която е притежателка на галерия. Като член на истанбулския артистичен свят тя не изглеждаше чак толкова шокирана от този взрив на креативност на едно публично място. Заедно наблюдавахме една булка и младоженец, които се снемаха със забрадените си роднини. Попитах приятелката си дали има представа кой може да е боядисал стъпалата. Предполагахме, че зад акта вероятно стои енергичната истанбулска LGBT-общност[3].

На следващата сутрин, на път за кафето видях, че стъпалата са върнати обратно към сивото, като по магия. Изчезнала беше прелюбопитната комбинация от ислямистко-и-екологично зелено, либерално жълто-оранжево, националистическо червено и все-още-незаетото синьо. Сивото на статуквото и бюрокрацията беше постигнало окончателния триумф в Цветните войни 2.0.

Но дали това наистина е било работа на магьосник? Ахмет Мисба Демирджан, сивокосият кмет на квартала Бейоглу, беше наредил стъпалата да бъдат пребоядисани в сиво. В Туитър той обяви любовта си към цветовете на дъгата, но каза, че не може да позволи на хората да си боядисват където си поискат. Общественото пространство трябвало да бъде неутрално. След което реши, че трябва да постави въпроса на публично гласуване.

Междувременно медиите бяха открили човека, отговорен за боядисването на стъпалата в цветовете на дъгата. Един шестдесет и четири годишен лесничей беше наел двама бояджии и платил около хиляда долара за бояджийската работа. Казваше, че просто искал да накара останалите хора да се усмихват. Също като министър-председателя, човекът изглежда не можеше да направи нищо против любовта си към цветовете. А ние пък не можехме да не обичаме него.

Чувайки тъжната новина, хората започнаха да спорят дали посивяването на стъпалата не било доказателство за турската „монохромна политика“. Междувременно кметът продължаваше да настоява върху любовта си към цветовете от дъгата. НЕ СТЕ МЕ РАЗБРАЛИ, АЗ ОБИЧАМ ВСИЧКИ ЦВЕТОВЕ ОТ ДЪГАТА, беше посланието му. Може би беше осъзнал, че за да се организира гласуване ще са нужни време и пари, така че изпрати хората си, пак по малките часове на деня, да пребоядисат стъпалата отново в цветовете на дъгата. Когато на следващата сутрин минах покрай тях, дъгата се беше върнала обратно.

Взех със себе си лупата и отново посетих мястото със стъпалата в цветовете на дъгата, за да извърша едно малко по-подробно разследване. Бързо осъзнах, че в новите цветове има нещо странно. Те изглеждаха, хм, малко сивички. Узнах, че множество други хора също не били доволни от тона на новите цветове. Оригиналните цветове на дъгата бяха ярки и свежи; онези, наложени от кметството, бяха мътни в сравнение с тях. Сега беше ред на поддръжниците на цветовете на дъгата да направят нещо. Във Фейсбук и Туитър те поканиха хората да дойдат и пребоядисат стъпалата за трети път. Междувременно цветната лудост се разпространяваше и по други части от страната. В далечни анадолски градове хората също боядисваха стъпалата си в цветовете на дъгата и комай вече нямаше измъкване от вундерланда на тази обсебена от цветове страна.

Но само няколко дни по-късно стъпалата близо до офиса на Агос, един ежеседмичен арменски вестник, бяха пребоядисани във вишнево-червено и синьо от фенове на футболния клуб Трабзонспорт. Някои хора твърдяха, че тази специфична цветова комбинация носела със себе си особено зловещ подтон. Причината за тези твърдения беше проста: Хрант Динк, арменският издател на вестник Агос, беше убит през 2007, само на метри от онези стъпала, от седемнадесетгодишен младеж на име Огюн Самаст, родом от Трабзон. Бялата шапка, която младежът носел докато стрелял в гърба на Динк, по-късно се превърна в символ на анти-арменските чувства и изразът „белокап фашист“ се превърна в нещо обичайно. Така че хората от арменската общност твърдяха, разбираемо, че вишневите и сини стъпала близо до офиса на Агос били обидни; това са цветовете на трабзонския футболен клуб и някой трябваше да ги пребоядиса, за да премахне символиката от онези стъпала.

По-късно същия ден ляво настроени жители на Трабзон посетиха стъпалата и организираха пресконференция. Те също изискваха промяна на цветовете и казаха, че гражданите на Трабзон били единни в опозицията си срещу фашизма, както и срещу подлото използване на техните цветове.

На следващия ден, хопала, хората се пробудиха, за да установят, че стъпалата са били пребоядисани в цветовете на дъгата.

Така че борбата продължава…


Източник



[1] Тоест облечен светски, а не традиционно. Бел. пр.

[2] Тоест привържениците на най-новите протести в Турция (означава „грабители“ и това е била думата, с която е нарекъл протестиращите министър-председателят Ердоган). Бел. пр.

[3] Тоест общността на хомосексуалните хора, най-общо казано (Lesbian, Gay, Bisexual, Transgender). Бел. пр.

Кая Гендж е романист и есеист от Истанбул. Негови работи са се появявали в Paris Review Daily, the Guardian, the Financial Times, the London Review of Books blog, Salon, Sight & Sound, The Millions, the White Review, Index on Censorship и др. Първият му роман, L’Avventura (Macera) се появи през 2008 г.

Pin It

Прочетете още...