Pin It

 

2017 03 Development

 

Какво знаем за модернизацията

През последните няколко години бумът на демокрацията изглежда започна да отстъпва на един вид демократична рецесия. Между 1985 и 1995 множество страни извършиха прехода към демокрация, с което предизвикаха масова еуфория относно бъдещето на демокрацията. Но в по-скорошно време демокрацията направи определени отстъпления в Бангладеш, Нигерия, Филипините, Русия, Тайланд и Венецуела, а опитите на администрацията на президента Буш да установи демокрация в Афганистан и Ирак поставиха и двете страни в състояние на хаос. Тези развития, заедно с увеличаващата се мощ на Китай и Русия, накараха множество наблюдатели да твърдят, че демокрацията е достигнала точка на определен зенит и е престанала да се издига.

Добрата новина е, че условията, водещи до демокрация, могат и продължават да възникват – а процесът на „модернизация“, според множество емпирични свидетелства, подпомага това. Модернизацията е синдром на социални промени, свързани с индустриализацията. Щом само бъде поставена в ход, тя обикновено се просмуква във всички аспекти на живота, като носи със себе си неща като професионална специализация, урбанизация, повишени образователни нива, по-голяма продължителност на живота и бързо икономическо развитие. Всичко това създава един себе-усилващ се процес, който трансформира социалния живот и политическите институции, води до масово участие в политиката и – в дългосрочен план – прави все по-вероятно установяването на демократични политически институции. Днес, повече от когато и да било преди, ние вече разполагаме с по-ясна представа как точно протича този процес на демократизация.

Дългосрочната тенденция към демокрация винаги се е развивала под формата на възходи и спадове. В началото на двадесети век са съществували само шепа демокрации, а дори и те не са били изцяло демократични от гледна точка на днешните стандарти. Налице е силно повишаване на броя на демокрациите след Първата световна война, друг подем следва края на Втората световна, трети такъв идва след края на Студената война. Всеки от тези подеми е последван от спад, макар че броят на демокрациите никога не е спадал обратно до първоначалната изходна точка Към началото на 21 век около 90 страни по света могат да бъдат считани за демократични.

Макар че много от тези демокрации са изпъстрени от различни недостатъци, общата тенденция е очевидна: разглеждана в дългосрочен план, модернизацията действително води до демокрация. Това означава, че в икономическото съживяване на Китай и Русия има определен положителен аспект: то е наситено с подлежащи промени, които правят вероятна появата на все по-либерални и по-демократични политически системи през идещите години. Освен това тя означава, че няма защо да се изпада в паника поради това, че в момента демокрацията изглежда е в отстъпление. Динамиката на модернизацията и демократизацията става все по-ясна и е много вероятно, че тя ще продължава да функционира и в бъдеще.

Големият дебат

Концепцията за модернизацията има дълга история. През деветнадесети и двадесети век една марксистка теория за модернизацията постановява, че отмяната на частната собственост ще сложи край на експлоатацията, неравенството и конфликтите. Една конкурентна капиталистическа версия поддържа, че икономическото развитие ще доведе до повишаващи се стандарти на живот и демокрация. Тези две версии на модернизационната теория са в яростна конкуренция през по-голямата част от Студената война. Към 1970-те обаче комунизмът започва да стагнира, а в множество бедни страни не се наблюдава нито икономическо развитие, нито демократизация. Никоя от версиите на тази утопия изглежда не се потвърждава в практиката – и критиците обявяват модернизационната теория за мъртва.


Small Ad GF 1

Но от края на Студената война насам концепцията за модернизацията се пробуди за нов живот. Появи се нова нейна версия, в която има по-ясни заключения за това накъде най-вероятно ще ни поведе глобалното икономическо развитие. Изчистена от прекомерните опростявания на ранните си версии, новата концепция хвърля светлина върху протичащите в момента културни промени, като например възхода на равенството между половете, последната вълна на демократизация и теорията за демократичния мир.

През по-голямата част от човешката история технологическият прогрес е бил изключително бавен и новите достижения в производството на храни са били анулирани от прираста на населението – един капан, който винаги е задържал аграрните икономики в статично състояние на приблизително равновесие, без повишаване на жизнените стандарти. Историята се е разглеждала или като нещо циклично, или като отстъпление от някаква идеализирана, отминала епоха на „златен век“. Ситуацията започва да се променя едва с възхода на Индустриалната революция и появата на постоянен икономически растеж – което пък води до вече споменатите капиталистическа и комунистическа версии на модернизационната теория. И макар че двете идеологии са в яростна конкуренция, и при двете има силна обвързаност с неща като икономически растеж, социален прогрес и масово участие в политиката. А всяка от конкурентните идеологии смята, че развиващите се страни от Третия свят ще последват нейния път към модернизацията.

Някъде около зенита на Студената война в Съединените щати се появява нова теория на модернизацията, която представя слабото развитие като директно следствие от психологическите и културни характеристики на дадена страна. Счита се, че слабото развитие отразява традиционни ирационални ценности – религиозни и общностни – които обезкуражават търсенето на [лично или групово] осъществяване и постижения. Според тази теория богатите западни демокрации биха могли да внушат модерни ценности и донесат прогрес в „изостаналите“ нации чрез икономическо, културно и военно подпомагане. Но към 1970-те вече е станало достатъчно ясно, че подпомагането не е довело до особено благоденствие или демокрация. Доверието в тази версия на модернизационната теория е подкопано, тя изпада под все по-силна критика в етноцентризъм и снизходителност. Особено силна е критиката от страна на т. нар. „теоретици на зависимостта“, които твърдят, че търговията с богатите страни само експлоатира по-бедните, като ги впримчва в позиция на структурна зависимост. Елитите на развиващите се страни приветстват подобно мислене, тъй като то внушава, че бедността няма нищо общо с вътрешните проблеми или корупцията на местните лидери, а е вина на глобалния капитализъм. Към 1980-те теорията на зависимостта е много на мода. Според това мислене страните от Третия свят могат да избегнат глобалната експлоатация само като се оттеглят от световните пазари и възприемат политики на избягване на вноса.

Но в по-ново време започва да става ясно, че стратегиите за избягване на вноса са се провалили: страните, най-слабо включени в световната търговия, като Куба, Мианмар (Бирма) и Северна Корея, изобщо не са сред най-успешните; напротив, всъщност те са се развивали най-бавно. Стратегиите, ориентирани към експорт са били далеч по-успешни като мотори на продължително икономическо развитие и, евентуално, демократизация. Махалото на теоретичното мислене се връща обратно и една нова форма на модернизационната теория придобива широко разпространение. Бързото икономическо развитие на Източна Азия и последвалата го демократизация на Южна Корея и Тайван изглежда потвърждават основните ѝ положения, а именно: производството, насочено към световния пазар, позволява постигане на бърз икономически растеж; последващото инвестиране в човешки капитал и образоването на работната сила, за да могат да се произвеждат високотехнологични продукти, възвръща по-големи печалби и увеличава образованата средна класа; щом само средната класа стане достатъчно голяма и политически активна, тя започва да настоява за либерална демокрация – най-ефективната система за управляване на напреднали индустриални общества. И въпреки това, дори и днес, ако на някоя конференция по икономическо развитие човек заговори за модернизация, е много вероятно в отговор да се чуе някаква версия на теорията за зависимостта – сякаш от 1970-те насам не е имало никакви нови емпирични свидетелства против нея.

Новата модернизация

Гледайки ретроспективно, вече е очевидно, че в ранните версии на модернизационната теория е имало няколко погрешни положения. Днес буквално никой вече не очаква революция на пролетариата, която да отмени частната собственост и с това да постави началото на нова ера, свободна от експлоатация и конфликти. Нито пък някой очаква, че индустриализацията автоматично ще доведе до появата на демократични институции: комунизмът и фашизмът също са породени от модернизацията. И въпреки това един масивен корпус от свидетелства указва, че централната теза на модернизационната теория е била коректна: икономическото развитие действително води до важни, приблизително предсказуеми промени в обществото, културата и политиката. Но по-ранните версии на тази теория трябва да бъдат коригирани в няколко важни аспекта.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Първо, модернизацията не е  нещо праволинейно. Тя не се движи до безкрайност в една и съща посока; в реалността този процес редовно стига до точки на разклонение [inflection points]. Емпиричните свидетелства подсказват, че всяка фаза от модернизацията е свързана с отчетливи промени в мирогледните позиции на хората. Индустриализацията води до един главен процес на промяна, водещ до бюрократизация, йерархия, централизация на властта, секуларизация и изместване [в ценностната система] от традиционни към секуларно-рационални ценности. Възходът на постиндустриалното общество води до друг набор от културни промени, които изместват [обществото] в друга посока: вместо бюрократизация и централизация, новата тенденция е към усилване на акцента върху индивидуалната автономия и ценностите на себеизразяването, които водят до нарастваща автономия от властите.

По такъв начин, при равни други условия, високите нива на икономическо развитие обикновено правят хората по-толерантни и по-доверчиви, полагат по-силен акцент върху себеизразяването и по-усиленото участие в процеса на вземане на решения. Този процес не е детерминистичен и всякакви прогнози могат да бъдат единствено вероятностни, тъй като икономическите фактори не са единствено определящите; лидерите на всяка дадена страна, както и национално-специфичните събития също имат силно влияние. Нещо повече – модернизацията не е нещо необратимо. Мощните икономически колапси могат да я преобърнат, както се случва по времето на Голямата депресия в Германия, Италия, Япония и Испания, а по време на 1990-те в по-голямата част от страните-наследнички на Съветския съюз. По подобен начин, ако сегашната икономическа криза се превърне в някаква нова Голяма депресия от двадесет и първи век, светът би могъл да се изправи пред нова гигантска вълна от ксенофобия и авторитаризъм.

Второ, социалните и културни промени зависят от изминатия път: историята има значение. Макар че икономическото развитие обикновено води до предсказуеми промени в мирогледите на хората, наследството на дадено общество – например дали то е формирано от протестантство, католицизъм, ислям, конфуцианство или комунизъм – налага продължителен отпечатък върху мирогледа му. Ценностната система на едно общество отразява взаимодействието между движещите сили на модернизацията и продължаващото влияние на традицията. Противно на разбиранията на ранните теоретици на модернизацията – и на Изток, и на Запад – религията и етническите традиции не са неща, които отмират бързо и лесно, те се оказват силно издръжливи. И макар че хората в индустриализиращите се общества стават все по-богати и по-образовани, това в никакъв случай не води до пораждането на някаква единна глобална култура. Културните наследства за забележително устойчиви.

Трето, модернизацията не е равносилна на озападняване, противно на по-ранната, етноцентрическа версия на теорията. Процесът на индустриализация е започнал на Запад, но през последните няколко десетилетия източна Азия има най-високите нива на икономическо развитие, а Япония е водеща в света по продължителност на живота и някои други аспекти на модернизацията. Съединените щати не са модел за глобални културни промени, а индустриализиращите се общества като цяло не стават все по-подобни на САЩ, както приема една доста популярна версия на модернизационната теория. На практика американското общество все още подхранва далеч повече традиционни ценности в сравнение с повечето останали високоразвити общества.

Четвърто, модернизацията не води автоматично до демокрация. Онова, което може да се каже е, че в дългосрочен план тя носи социални и културни промени, които правят демократизацията все по-вероятна. Но простото достигане на определено ниво на Брутен вътрешен продукт на глава от населението не произвежда демокрация: ако би било така, то Кувейт и Обединените арабски емирати биха били образцови демокрации. (Тези страни не са преминали през модернизационния процес, описан по-горе.) И все пак появата на постиндустриалното общество носи със себе си определени социални и културни промени, които са специално благоприятни за демокрацията. Обществата на познанието не могат да функционират без високо образовани публики, които все повече са свикнали да мислят самостоятелно. Нещо повече – повишаването на икономическата сигурност води до все по-увеличаващо се значение на група ценности, свързани със себеизразяването – такива, които придават все по-висока стойност на свободата на избора и мотивират по-висока политическа активност. Отвъд една определена точка, съответно, вече става много трудно да се избягва демократизацията, тъй като потискането на масовите искания при по-отворените общества става все по-скъпо и вреди все повече на икономическата ефективност. По такъв начин, в напредналите си фази, модернизацията води до социални и културни промени, които правят появата и съзряването на демократични институции все по-вероятни. Централната идея на съвременната модернизационна теория е, че икономическото и технологическо развитие носят със себе си един последователен набор от социални, културни и политически промени. Значителен корпус от емпирически свидетелства подкрепя тази идея. Икономическото развитие действително е свързано с дълбинни промени във вярванията и мотивациите на хората – и тези промени на свой ред променят ролята на религията, работните мотивации, нивата на човешко възпроизводство, ролите на половете и сексуалните норми. Освен това те водят до все по-засилващи се масови настоявания за демократични институции и по-отговорно поведение от страна на елитите. Тези промени, взети заедно, правят появата на демокрацията все по-вероятна, като заедно с това правят войната все по-малко приемлива за обществеността.

Изследване на ценностите

Нови източници на емпирически свидетелства предоставят ценни прозрения относно начините, по които модернизацията променя мирогледите и мотивациите. Един важен източник са глобалните обзори на масовите ценности и поведения. Между 1981 и 2007 два важни проекта – Световният обзор на ценностите и Европейското изследване на ценностите – осъществиха пет цикъла от представителни национални допитвания в множество страни, обхващащи почти 90 процента от световното население. Резултатите показват големи междунационални разлики между нещата, които хората ценят и в които вярват. В някои страни 95 процента от допитаните казват, че Бог е много важен за животите им; в други това се твърди само от 3 процента. В някои общества 90 процента от допитаните смятат, че мъжете имат по-голямо право на работа от жените; в други това се поддържа само от 8 процента. Тези междунационални различия са устойчиви и продължителни, а освен това са тясно свързани с нивото на икономическо развитие в даденото общество: за хората от обществата с ниски доходи е много по-вероятно да подчертават религията и традиционните роли на половете, отколкото за онези от богатите страни.

Тези изследвания на ценностите показват, че мирогледите на хората, живеещи в по-богати общества, се различават систематично от онези, живеещи в по-бедни общества – и това касае широк обхват от политически, социални и религиозни норми. Различията протичат в две основни измерения: традиционни против секуларно-рационални ценности и ценности на оцеляването против такива на себеизразяването. (Всяко измерение отразява отговори на поредици от въпроси, зададени като част от изследванията на ценностите).

Преходът от традиционни към секуларно-рационални ценности е свързан с прехода от аграрни към индустриални общества. Традиционните общества подчертават религията, уважението и подчинението пред властта, както и националната гордост. Тези характеристики се променят когато обществата започват да стават по-секуларни и рационални.

И двете измерения са тясно свързани с икономическото развитие: ценностните системи на обществата с високи доходи се различават съществено от онези на обществата с с ниски доходи. Всяка страна, която Световната банка определя като разполагаща с високи доходи, се класира сравнително високо и в двете измерения – със силен акцент както върху секуларно-рационалните, така и върху ценностите на себеизразяването. Всички общества с ниски доходи се класират сравнително ниско и по двете измерения. Обществата със средно високи доходи попадат някъде помежду. В очебийна степен ценностите и вярванията на дадено общество отразяват неговото ниво на икономическо развитие – точно както се предсказва от модернизационната теория.

Тази силна връзка между ценностната система на дадено общество и неговия БВП на глава от населението подсказва, че икономическото развитие обикновено води до сравнително предсказуеми промени в ценностите и вярванията – а свидетелствата, набирани в хода на времето и изследванията, подкрепят тази хипотеза. Когато се сравняват позициите на конкретни страни в последователните цикли от изследванията, то се открива, че почти всички страни, които са повишили своите БВП на глава от населението, са преживели и предсказуеми промени в ценностните си системи.

 

2017 03 Cultural map WVS6 2015
Световна културна карта (двете оси отразяват споменатите по-горе измерения на ценностите). Вижда се веднага, че в България вече има сериозна доминация на секуларно-рационалните над традиционните ценности (малко над 1), но второто измерение на културната промяна (ценности на оцеляването срещу такива на себеизразяването) е още в зачатъчна фаза (около –1,3). За сравнение – в Полша например традиционните ценности все още са доста силни в сравнение със секуларно-рационалните (около –0,5, което е накарало съставителите на картата да я групират със страните от Латинска Америка, а не с останалите католически страни в Европа), но заедно с това и значително по-голям напредък по посока на ценностите на себеизразяването – (около 0,2).

 

Но изследванията показват също, че културните промени са зависими от изминатия път; културното наследство на дадено общество също определя позицията му на глобалната културна карта. Тази карта показва няколко специфични натрупвания от страни [отбелязани с различни цветове]: протестантска Европа, католическа Европа, посткомунистическа Европа, англоезични страни, Латинска Америка, Южна Азия, Ислямски свят и Африка. Ценностите, поддържани в различните общества, се подреждат в забележително последователен модел, който отразява както икономическото им развитие, така и религиозното им, и колониално наследство. И все пак, макар че културното наследство на обществата продължава да определя преобладаващите им ценности, икономическото развитие води до промени, които имат важни последици. В хода на времето то преоформя вярвания и ценности от всякакъв вид – а освен това води до масово настояване за демократични институции и по-отговорно поведение на елитите. За около четвърт век – времето, в което са извършвани тези изследвания – хората в повечето страни са започнали да поставят все по-голям акцент върху ценностите на себеизразяването. Тази културна промяна прави появата на демокрация все по-вероятна по местата, където тя не съществува, и все по-ефективна и по-директна там, където вече я има.

 


Развитие на световната културна карта през годините 1981–2015

Развитие и демокрация

Преди петдесет години социологът Сеймур Мартин Липсет посочва, че за богатите страни е много по-вероятно да бъдат демокрации, отколкото за бедните. И макар че това твърдение е било оспорвано в продължение на много години, то е издържало изпитанието на различни проверки. Причинното направление на тази връзка също е било подлагано на съмнение: дали за богатите страни е по-вероятно да бъдат демократични защото демокрацията ги прави богати или развитието води до демокрация? Днес вече изглежда ясно, че причинността протича основно откъм икономическото развитие към демокрацията. По време на ранната индустриализация за авторитарните държави е било също толкова вероятно да поддържат високи нива на икономически растеж, колкото и за демокрациите. Но отвъд едно определено ниво на икономическо развитие появата и оцеляването на демокрацията започва да става все по-вероятно. Така например, сред множеството страни, които са се демократизирали около 1990-те, повечето са били със средни доходи: почти всички страни с високи доходи вече са били демокрации, а само малко страни с ниски доходи са успели да извършат прехода. Нещо повече – сред страните, които са се демократизирали между 1970 и 1990, демокрацията е оцелявала във всяка страна, която е извършила прехода когато е била на икономическото ниво на днешна Аржентина или по-високо; сред страните, които са извършили прехода когато са били под това ниво, демокрацията е имала средна продължителност от само осем години.

Силната взаимовръзка между развитието и демокрацията отразява факта, че икономическото развитие е благоприятно за демокрацията. Въпросът защо именно развитието води до демокрация е бил дебатиран интензивно, но отговорът му вече започва да се оформя. Демокрацията се появява не в резултат на някаква абстрактна сила, която кара демократичните институции да се появяват автоматично когато дадена страна достигне определено ниво на БВП. Онова, което се случва е, че икономическото развитие води до социални и политически промени само когато [то] променя поведението на хората. Съответно, икономическото развитие е благоприятно за демокрацията само до степента, до която то, първо, създава голяма, образована и политически активна средна класа от хора, които са свикнали да мислят самостоятелно и, второ, променя ценностите и мотивациите на хората.

Днес е далеч по-възможно от всякога да се измерва кои са ключовите промени и докъде те са напреднали в отделните страни. Различни анализи с много променливи [multivariate] на данните от множество изследвания правят възможно да се отграничат едни от други сравнителните въздействия на икономическите, социалните и културни промени – и резултатите сочат към заключението, че икономическото развитие е благоприятно за демокрацията само доколкото води до специфични структурни промени (особено растеж на сектора на познанието) и определени културни промени (особено възход на ценностите на себеизразяването). Войните, икономическите депресии, институционните промени, решенията на елитите и конкретните лидери също имат влияние върху случващото се, но структурните и културни промени са главни фактори за появата и оцеляването на демокрацията.

Модернизацията води до повишени нива на образование и придвижва работната сила към занятия, които изискват независимо мислене и правят хората по-себеизразяващи се (а също и по-добре подготвени да се намесват в политиката). С появата на сектора на познанието хората свикват да използват собствената си инициатива и здрав разум по работните си места, а освен това започват все повече да се противопоставят на твърдото и йерархично упражняване на власт.

Освен това модернизацията прави хората икономически по-сигурни, а ценностите на себеизразяването стават значително по-широко разпространени когато голяма част от населението възприема оцеляването като нещо гарантирано. Желанието за свобода и независимост са универсални аспирации. Те могат да бъдат подчинени на необходимостта от препитание и ред когато оцеляването е несигурно, но се превръщат във все по-високи приоритети когато оцеляването стане по-сигурно. Базисната мотивация за демокрацията – човешкото желание за свобода на избора – започва да играе все по-важна роля. Хората започват да поставят все по-силен акцент върху свободния избор в политиката, а също и да изискват граждански и политически свободи, както и демократични институции.

Ефективна демокрация

По време на демократичната експлозия, която се случи между 1985 и 1995, изборната демокрация започна да се разпространява много бързо по целия свят. Важна роля в този процес играеха различни стратегически съглашения между елитите, улеснени от едно международно обкръжение, в което краят на Студената война откри пътя към демократизация. В началото все още имаше склонност да се разглежда като демокрация всеки режим, в който се извършваха свободни и неманипулирани избори. Но много от новите демокрации страдаха от масивна корупция и не успяваха да утвърдят върховенството на закона, което всъщност прави демокрацията ефективна. Ето защо днес все по-голям брой наблюдатели подчертават неадекватността на „изборната демокрация“, „хибридната демокрация“, „авторитарната демокрация“ и други форми на псевдо-демокрация, при които масовите предпочитания са нещо, което политическите елити могат до голяма степен да игнорират, а следователно [то] няма решаващо значение при вземането на правителствени решения. Важно е, с други думи, да се прави разлика между ефективните и неефективни демокрации.

Същността на демокрацията е, че тя дава власт на обикновените граждани. Дали демокрацията е ефективна или не зависи не от това до каква степен гражданските и политически права съществуват на хартия, а от степента, до която официалните лица действително зачитат тези права. Първият от тези два компонента – съществуването на права на хартия – се измерва в годишните класации на Freedom House: ако дадена страна провежда свободни избори, тя обикновено се определя като „свободна“. По този начин новите демокрации от Източна Европа получават същите оценки като онези на утвърдените демокрации от Западна Европа, макар че по-задълбочените анализи показват, че широкоразпространената корупция прави тези нови демокрации далеч по-малко ефективни при реализацията на предпочитанията на гражданите. За щастие, класациите на Световната банка измерват степента, до която демократичните институции са действително ефективни. Ето защо най-сигурният начин да се направи някакъв приблизителен индекс на ефективната демокрация е да се умножат тези две оценки: формалната демокрация, както е измервана от Freedom House – и интегралността на елитите и институциите, както е измервана от Световната банка.

Ефективната демокрация е доста по-труден за постигане стандарт от изборната демокрация. Да се установи изборна демокрация е възможно почти навсякъде, но тя вероятно няма да се задържи особено дълго, ако не пренася властта от елитите към хората. За ефективната демокрация е най-вероятно да съществува редом със сравнително високоразвита инфраструктура, включваща не само икономически ресурси, но и широкоразпространени навици на участие в политиката и подчертаване на личната независимост. Съответно тя е тясно свързана със степента, до която дадена общественост подчертава ценностите на себеизразяването. И действително, взаимовръзката между ценностите на дадено общество и естеството на политическите институции в страната е забележително силна.

Буквално всички стабилни демокрации демонстрират силни ценности на себеизразяване. Повечето латиноамерикански страни са сравнително изоставащи [underachievers] в това отношение и демонстрират по-ниски нива на ефективна демокрация, отколкото би могло да се предположи въз основа на ценностите, поддържани от техните обществености. Това подсказва, че тези общества биха могли да поддържат по-високи степени на демокрация, ако върховенството на закона би било усилено тук. Иран също е такова сравнително изоставащо общество – теократичен режим, който допуска много по-ниско ниво на демокрация, отколкото си желаят гражданите му. Колкото и изненадващо да прозвучи това за хората, съсредоточаващи се единствено върху политиката на елитни нива, иранското общество демонстрира сравнително силна подкрепа за демокрацията. Обратно – Кипър, Естония, Унгария, Полша, Латвия и Литва са бързо напредващи общества, тоест такива, които демонстрират по-високи нива на демокрация, отколкото биха предсказали ценностите, поддържани от техните обществености – нещо, което може би отразява насърченията за демократизация, предоставяни от членството в Европейския съюз.

Но дали ценностите на себеизразяването водят до демокрация, или може би демокрацията прави така, че ценностите на себеизразяването започват да се появяват? Свидетелствата подсказват, че ценностите са онези, които водят до демокрация. (За по-обширна аргументация в подкрепа на това твърдение моля вижте нашата книга Модернизация, културни промени и демокрация.) Не е непременно задължително демократичните институции вече да са на мястото си, за да се стигне до поява на ценностите на себе изразяването. Свидетелствата, набрани в хода на изследванията на тези ценности указват, че в годините, предшестващи вълната от демократизации от късните 1980 и ранните 1990, ценностите на себеизразяването вече са се появили чрез един процес на поколенческа промяна на ценностите – не само в западните демокрации, но и в много авторитарни общества. Към 1990 обществата и в Източна Германия, и в Чехословакия – които са живели в два от най-авторитарните режими в света – вече са достигнали високи нива на ценностите на себеизразяването. Решаващият фактор е била не политическата система, а фактът, че тези страни са били сред най-напредналите икономически общества в комунистическия свят, с високи нива на образованост и напреднали социални държави. По такъв начин, когато съветският лидер Михаил Горбачов отхвърля доктрината Брежнев (с което премахва опасността от съветска военна интервенция), те бързо се придвижват към демокрация.

През последните десетилетия ценностите на себеизразяването се разпространяват още повече и стават все по-силни, което прави по-вероятно директното участие на хората в политиката. Но дали това означава, че авторитарните системи ще се сринат по неизбежност? Не. Засилващият се акцент върху ценностите на себеизразяването обикновено подкопава легитимността на авторитарните системи, но докато решителни авторитарни елити контролират армията и тайните служби, те са в състояние да потискат про-демократичните сили. И все пак дори потисническите режими рано или късно откриват, че е прекалено скъпо да се сдържат тези тенденции, тъй като това обикновено блокира появата на ефективен сектор на познанието.

Модерната стратегия

Това ново разбиране на модернизацията има широки импликации за международните отношения. Първо, то помага да се обясни защо напредналите демокрации не воюват една с друга. Скорошните изследвания предоставят силни емпирически свидетелства в полза на твърдението, че те не го правят – твърдение, чиито корени вървят назад чак до Адам Смит и Имануел Кант. Откак са се появили през ранния деветнадесети век, либералните демокрации са водили немалко войни, но почти никога една срещу друга. Тази нова версия на демократизационната теория указва, че феноменът на демократичния мир се дължи повече на културни промени, свързани с модернизацията, отколкото с демокрацията сама по себе си.

В по-ранни периоди от историята демокрациите често са воювали една срещу друга. Но преобладаващите сред тях норми са се развили в хода на времето, както се илюстрира от такива исторически актове като отмяната на робството, постепенното разширяване на демократическата общност и придвижването към равенство на половете в буквално всички модерни общества. Друга културна промяна, която се е получила в модерните общества – които обикновено са демокрации – е че войната е ставала все по-малко приемлива, а за хората е станало все по-вероятно да изразяват открито това предпочитание и да се опитват директно да влияят върху политиката в съответствие [с отвращението си от войната]. Свидетелствата от Изследването на световните ценности подсказват, че общественостите в обществата с по-високи доходи имат много по-ниски нива на ксенофобия от онези в страните с по-ниски доходи, и за тях е много по-малко вероятно да желаят да се бият за страните си. Нещо повече, икономически развитите демокрации са далеч по-мирни една към друга, отколкото са бедните демокрации. Същото важи и за вероятността от избухване на гражданска война в двата вида различно развити общества.

Модернизационната теория предоставя както предупредителни, така и окуражителни указания относно външната политика на САЩ. Ирак, разбира се, предоставя предупредително указание. Противно на привлекателното разбиране, че демокрацията може да бъде лесно установена навсякъде, модернизационната теория поддържа, че тя може да процъфтява най-вече при сравнително определени условия. Някои фактори правят нереалистично очакването, че би било лесно да се установи демокрация в Ирак – примерно дълбоките етнически разцепления, усилени още повече от режима на Саддам Хюсеин. А след падането на режима на Саддам най-сериозната грешка е допускането да се влошат условията за постигане на лична, физическа сигурност на хората. Междуличностното доверие и толерантност процъфтяват когато хората се чувстват сигурни. Малко вероятно е демокрацията да оцелее в общество, разкъсвано от недоверие и нетолерантност, а днешният Ирак демонстрира най-високото ниво на ксенофобия сред всички общества, за които има някакви данни. Добър индикатор за ксенофобията е степента, до която хората казват, че не биха желали да имат чужденци за съседи. Сред 80-те страни, в които са провеждани нашите допитвания, средният процент на хора, които са направили такова твърдение, е 15. Сред иракските кюрди този процент е 51. А сред иракските араби той достига дори 91. В съответствие с тези данни може спокойно да се каже, че Ирак (заедно с Пакистан и Зимбабве) е сред обществата с много ниски нива както при ценностите на себеизразяването, така и при ефективната демокрация.

Но модернизационната теория има и положителни импликации относно външната политика на САЩ. Поддържана от голям корпус от свидетелства, тя води до заключението, че икономическото развитие е основен двигател на демократическите промени – което пък означава, че Вашингтон трябва да прави всичко, което е по силите му, за да окуражава развитието. Ако САЩ биха желали да видят демократични промени в Куба например, продължаващата изолация на страната е контрапродуктивна. Съединените щати трябва да премахнат ембаргото, да насърчават икономическото развитие и подкрепят социалната ангажираност, както и връзките с останалия свят. Нищо не е абсолютно сигурно, но емпирическите свидетелства подсказват, че засилващото се усещане за сигурност и подчертаването на ценностите на себеизразяването ще подкопаят авторитарния режим.

По подобен начин, макар че много наблюдатели се чувстват алармирани от икономическото възраждане на Китай, в дългосрочен план този растеж има положителни импликации. Под привидно монолитната политическа структура на Китай се заражда социалната инфраструктура на демократизацията – и тя е стигнала много по-далеч, отколкото осъзнават повечето наблюдатели. Днес Китай се приближава до нивото на масово подчертаване на ценностите на себеизразяването, на което страни като Чили, Полша, Южна Корея и Тайван вече са направили собствените си преходи към демокрация. И, колкото и удивително това да изглежда за наблюдателите, регистриращи единствено политиките на елитно ниво, Иран също се доближава до този праг. Докато лидерите на Китай и Иран са в състояние да контролират военните и полицейски апарати на страните си, демократически институции няма да се появят на национално ниво. Но увеличаващият се масов натиск към либерализация вече започва да се появява и потискането му ще има огромна цена, под формата на икономическа неефективност и нисък публичен морал. Като цяло, повишаващото се благополучие в тези страни е напълно в унисон с националните интереси на Съединените щати.

Казано по-общо, модернизационната теория подсказва, че Съединените щати трябва да приветстват и окуражават икономическото развитие по целия свят. И макар че то изисква трудни актове на приспособяване в собствената страна, дългосрочните му следствия водят до появата на по-толерантни, по-малко ксенофобски и в края на краищата по-демократични общества.

Роналд Ингълхарт е професор по политически науки в университета Мичиган и директор на Центъра за изследвания на световните ценности. Кристиан Велцел е професор по политически науки в университета Якобс, Бремен, Германия. Двамата са съавтори на Модернизация, културни промени и демокрация.
Настоящата статия представлява резюме на по-широкия комплекс от идеи и позиции, поддържани в тази книга.

Източник

Роналд Ингълхарт е професор по политически науки в университета Мичиган и директор на Центъра за изследвания на световните ценности – глобална мрежа от социални учени, провеждащи поредици от национални допитвания сред общественостите в повече от 80 страни по всичките шест континента, с около 90 процента от световното население. Изследванията са започнали през 1981, а последното от тях е проведено през 2014.

Pin It

Прочетете още...

Против метода

Пол Файерабенд 24 Сеп, 2011 Hits: 21201
Идеята, че науката може и трябва да бъде…

Да научиш ученето

Мартин Спивак 30 Юни, 2008 Hits: 20854
Любопитство, свобода и отговорност, вместо…