Изгледи - България

 

„Либерален преглед“ започва да публикува в продължения един от важните трудове по най-нова българска история, „Българският комунизъм: пътят към властта (1934-1944)“, на българо-израелския историк Нисан Орен (1930-2019). Книгата, една от множеството „широко неизвестни“ в България, е важен принос към една от най-манипулираните и изкривявани части от българската история.

Издателство на Колумбийския университет
Ню Йорк и Лондон – 1971 г.

 

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Комунизъм и Народен фронт

Вътрешната логика на чистката се корени в решимостта на Старата гвардия да изхвърли своите съперници и да възстанови позицията си на неоспоримо господство. Външно чистката е оправдана с твърдението, че само старите кадри могат да проведат успешна кампания, насочена към създаване на движение на Народния фронт. Това твърдение така и не е проверено, защото на водачите на лявата опозиция не е позволено да покажат дали са способни да се приспособят към новите изисквания, поставени от Коминтерна.

До голяма степен чистката се припокрива с усилията за създаване на Народния фронт. Търсенето на съюзници извън комунистическия лагер е предприето, докато вътрешнопартийните борби продължават. Това не повишава доверието към партията в очите на потенциалните и бъдещите политически партньори. Нещо повече, в процеса се намесва и сложна реорганизация на структурата на комунистическата партия. И накрая, докато се развиват тези противоречиви тенденции, режимът засилва антикомунистическите си репресии.

Антикомунистически репресии

Превратът от май 1934 г. е насочен срещу парламентаризма. Болшевизмът също е проблем, макар и второстепенен. Каквито и оплаквания да са имали заговорниците срещу режима на Народния блок, Мушанов не може да бъде обвинен, че се е отнесъл меко с комунистите. За комунистите непосредственият ефект от преврата се изразява в ликвидирането на Работническата партия, нейния легално функциониращ фронт, както и в засилването на легалната и извънлегалната борба срещу отделни комунисти. В месеците непосредствено след преврата антикомунистическите репресии се засилват значително. В края на август официалните източници на Коминтерна оценяват броя на арестуваните през същия месец на повече от 500 души. Сред най-изявените комунисти, арестувани в София, са Жак Натан, историк по марксистка икономика, и Борис Богданов, известен комунистически функционер; само в град Пловдив са арестувани 130 работници и войници за това, че са провеждали прокомунистическа пропаганда. Въпреки това се съобщава, че комунистическият Работнически вестник се появява „по-точно“ от всякога.^[1] Към края на 1934 г. Коминтернът оценява общия брой на арестуваните след преврата на 2000 души, от които по-голямата част са комунисти.^[2] През февруари 1935 г. цифрата е коригирана нагоре до 2 200, като са убити двадесет и двама „революционни водачи“ и са екзекутирани седем войници антифашисти.^[3] На първата годишнина от преврата Коларов определя броя на убитите през предходната година комунисти и антифашисти на четиридесет и четири. Според него в Париж е създаден комитет, известен като „Приятели на българския народ“, чиято задача е да разкаже на света за антикомунистическия терор в България. Същият комитет организирал правна помощ за съдените в България.^[4] На 9 май 1935 г. е обесен Йордан Лютибродски, комунистически районен организатор. На 25 юни 1935 г. е обесен и Александър Войков, окръжен секретар на комунистическата младежка организация в София.^[5] Мащабните репресии продължават и през 1936 г. В началото на същата година комунистическите кръгове в България оценяват общия брой на политическите затворници в страната на 2500 души. Същите източници публикуват писмо, подписано от тридесет политически затворници от затворническия дом в Шумен, което дава известна представа за жестоката действителност, в която са живели българските затворници:

Дългият ни престой в затвора и смъртоносният режим, в който бяхме принудени да живеем, изчерпаха силите ни и разрушиха здравето ни. Много от нас страдат от туберкулоза, остър ревматизъм, плеврит и други заболявания… няма да минат години, а месеци, преди всички да умрем в тази влажна дупка… Ние не искаме да умрем.^[6]

На 16 ноември 1936 г. в Стара Загора започва мащабен комунистически процес. От десетте смъртни присъди четири са заменени с доживотен затвор с мотива, че са издадени срещу непълнолетни. Международната юридическа асоциация изпраща адвокат от Англия, но той не е допуснат до участие в процеса и в крайна сметка е изселен от България.^[7] През януари 1937 г. комунистически източник от София заявява, че тридесет комунистически затворници са изтърпявали „жива смърт“ в българските затвори от 1924 г. насам.^[8] В средата на 1937 г. българската секция на Международната червена помощ съставя статистически доклад за състоянието на политическите затворници в българските затвори. Техният брой се оценява на 1500 души, сред които има петнадесет редактори, петима бивши депутати, трима писатели и много адвокати. Докладът съдържа и ярко описание на преобладаващите в затворите условия. Политическите затворници са в по-лошо положение от престъпниците.^[9] 

Организационно дублиране и членство в партията

В разгара на репресиите, през февруари 1936 г., партията провежда своя шести пленум. Макар че основната задача на пленума е да одобри със задна дата изключването на левите водачи, организационната структура на партията получава голямо внимание.^[10]

В периода 1927-34 г. съществуват две комунистически организации – нелегалната Комунистическа партия, забранена през 1924 г., и Работническата партия, създадена през 1927 г. като легално учредена комунистическа фасада. През целия период реалната власт остава в ръцете на водачите на нелегалната комунистическа партия. Някои водещи кадри са членове и на двете организации. Редовите членове обаче се разделят между двете, като водят паралелен, но отделен организационен живот. В рамките на по-малката комунистическа партия изискванията за членство са по-строги, а дисциплината – по-стегната. От друга страна, членството в Работническата партия бързо нараства, като неизбежно включва много формални комунисти. Докато господството на лявата опозиция продължава, естествено е младите бойци да принадлежат към Комунистическата партия, докато по-възрастните кадри обикновено се преместват в Работническата партия.

На 8 септември 1934 г., няколко месеца след майския преврат, Политбюро, все още в ръцете на лявата опозиция, решава да разпусне Работническата партия. На пръв поглед решението изглежда достатъчно логично. Работническата партия има значение само докато може да действа открито. Тъй като режимът, установен след майския преврат, забранява всички политически партии, изглежда безсмислено да се поддържат две паралелни комунистически структури, и двете в нелегалност. Решението обаче има и по-сериозна причина. През 1934 г. лявата опозиция в България вече е оспорвана от Старата гвардия в Москва. Тъй като в Работническата партия влизат много от протежетата на Димитров, има опасения, че тя може да бъде използвана като инструмент срещу лявата опозиция. Затова тази група бърза да приложи решението от 8 септември. По-надеждните бойци от Работническата партия са избрани в Комунистическата партия. На мнозинството е казано да се присъединят към различни антиправителствени организации. На практика те са отстранени. Много от тях тръгват по свои собствени пътища и постепенно напускат комунистическото лоно. Едва по-късно са положени големи усилия за възстановяване на бившите членове на Работническата партия – процес, който продължава дълго и се оказва само частично успешен.

Маневрата не остава изгубена за хората в Москва. Емисарите, които са изпратени в България, за да извършат чистката, получават недвусмислени инструкции да възстановят Работническата партия колкото е възможно по-скоро. Голяма част от престоя на Димитров-Марек в страната е посветена именно на тази задача. За да се възстанови Работническата партия възможно най-бързо, изискванията за приемане на членове са облекчени. Смята се, че въвеждането на линията на Народния фронт също ще бъде подпомогнато, ако Работническата партия бъде възстановена, въпреки извънзаконната тактика, която ще трябва да се следва с оглед на нелегалното съществуване на партията. Освен това трябва да се разгледат практически проблеми от непосредствена важност. Законът от 1924 г. за забрана на Комунистическата партия предвижда за нейните членове изключително тежки наказания – до петнадесет години затвор. От друга страна, законът от юни 1934 г., с който се забраняват всички политически партии (включително и Работническата), предвижда по-леки наказания – до три години затвор. Това означава, че ако бъде заловен комунист, който официално принадлежи към Работническата партия, присъдата му ще бъде много по-лека, отколкото ако бъде арестуван като член на Комунистическата партия.

Когато се извършва смяната, тя предизвиква голямо объркване. Някои вече са станали пълноправни членове на нелегалната комунистическа партия. Повечето обаче остават „да висят във въздуха“, откъснати както от Работническата, така и от Комунистическата партия. Така първата задача на новото ръководство е да поправи щетите, като възстанови контакта със „загубените“ членове. С оглед на засилващата се антикомунистическа кампания и несигурностите и опасностите, свързани с нелегалната дейност, тази задача се оказва най-трудна.

След Шестия пленум организациите са възстановени, като и двете партии действат нелегално. По тактически въпроси Работническата партия продължава да бъде подчинена на ръководството на Комунистическата партия. Във водещите кръгове на Комунистическата партия обаче въпросите, свързани с организационната структура на комунистическото движение, се обсъждат през цялата 1936 г. Едва приключил пленумът, мненията в полза на разпускането на Комунистическата партия и запазването на Работническата партия като единствена организационна рамка на движението се изразяват с все по-голяма настойчивост. Обосновава се, че за да успее да осъществи целите на Народния фронт, българският комунизъм се нуждае от организационна форма с масов характер. Работническата партия има такава привлекателност, както показват успехите на изборите през 1931-32 г. Чрез асимилирането на Комунистическата партия се очаква да бъдат привлечени прогресивни елементи, които биха били готови да сътрудничат с българския труд, но не и с българския комунизъм.

Главният привърженик на сливането на Комунистическата с Работническата партия е Димитров-Марек. Неговите възгледи се налагат с пълна сила след завръщането му в Москва през 1937 г. През октомври същата година целият въпрос е поставен пред Секретариата на ИККИ. Предложението за сливане намира лесно мнозинство. На идеята обаче се противопоставя Димитров и неговата дума се оказва решаваща. Неговото твърдение е, че България се движи в посока на политическа либерализация, която може да доведе до възстановяване на всички политически партии. Ако това се случи, твърди той, Работническата партия би била подходяща да поеме ролята си и да даде значим принос. Ако обаче нелегалната Комунистическа партия се слее с Работническата партия, имиджът на последната може да бъде накърнен в очите на некомунистическите групировки, с които се очаква да бъде създаден Народен фронт. Така предложеното сливане е отхвърлено. В този момент ИККИ не успява да заеме елементарна позиция относно начина, по който българските комунисти трябва да реорганизират дейността си.

За момента поради събитията в България всички по-нататъшни съображения за реорганизация са преустановени. Известно време след заминаването на Димитров-Марек за Москва съставът на ръководството на Комунистическата партия, избрано на Шестия пленум, става известен на полицията. Това разкритие е предшествано от арестуването на няколко водещи комунисти. Опасявайки се, че всеки важен човек може да бъде арестуван, е взето решение за разпускане на Централния комитет. Ръководството на партията сега се поема от извънреден секретариат, съставен от трима души, от които Добри Терпешев е старши. От своя страна, работейки въз основа на предположението, че функционерите на междинния партиен апарат също са станали известни на полицията, новият Секретариат решава да реорганизира районните и местните партийни организации, като прекъсне контактите със старите функционери и започне наново. Ефектът от това решение, дошло в момент, когато антикомунистическите репресии достигат нов връх, не може да не доведе до най-неблагоприятни резултати по отношение на партийната организация. Много от местните функционери, включително секретарите на посредническите организации, които са избегнали ареста, изведнъж се оказват изоставени и без никакъв контакт с центъра. Същото се отнася и за редовите членове. За тях, с много по-ограничени познания за нелегалната работа на партията, възстановяването на контактите се оказва трудно, ако не и невъзможно. Много от тях напълно отпадат от активна дейност и в много случаи не успяват да възстановят партийните си връзки преди 1940 г., когато по причини, които ще бъдат изтъкнати по-късно, натискът върху партията леко отслабва.

През 1938-39 г. дебатът по структурните въпроси между Москва и домашната партия продължава. Постепенно всички осъзнават, че дублирането е неефективно и че някакъв вид сливане е неизбежно. Преобладаващото мнение в Централния комитет е, че сливането трябва да се осъществи, макар и не в пълния смисъл на думата. Може би дълбоко в сърцата си ръководителите на Комунистическата партия не могат да не се съгласят с тезата на своите формални врагове от лявата опозиция, че на функционерите на Работническата партия не може да се има пълно доверие с оглед на недостатъчната им подготвеност по въпроси, свързани с марксистко-ленинската ортодоксалност. Във всеки случай окончателното решение се основава на компромис. В бъдеще само Работническата партия ще има право да организира членове. В същото време централният и средният апарат на Комунистическата партия ще бъдат запазени, за да служат като „училище за комунизъм.“ Новосъздадената ситуация изглежда по следния начин: както Работническата, така и Комунистическата партия ще продължат да поддържат отделни централни комитети, както и партийни комитети на окръжно и местно ниво. Първичните организации, от друга страна, ще се поддържат изключително от Работническата партия. Смята се, че по този начин Комунистическата партия ще бъде в състояние да наблюдава дейността и да контролира действията на всички органи под юрисдикцията на Работническата партия. И тя действително ги контролира. През цялата 1939 г. двойният организационен принцип продължава да се поддържа по същия начин, както преди. Ето как Терпешев описва организационната ситуация в писмо, адресирано до Бюрото в емиграция от Париж на 1 март 1939 г:

Двете партии, взети заедно, съставляват комунистическото движение в страната. Разликата между тях се дължи на разделението на труда, което им е наложено с оглед на конкретните условия, при които трябва да се извършват операциите в настоящия момент. Комунистическата партия остава авангардът на българския пролетариат. Комунистическата партия не се разпуска. Нейната нова организационна структура е пригодена към настоящите изисквания. Основната цел на Комунистическата партия остава нейната решимост да служи като „школа за кадри.“

Между водачите на двете паралелни организации възникват търкания. В момент, когато цялата енергия трябва да бъде съсредоточена върху усилията за създаване на Народния фронт, ръководството на българските комунисти остава заето предимно с оперативни въпроси. Нееднократно функционери от Комунистическата партия се опитват да се намесят в дейността на Работническата. Споровете от това естество продължават да бъдат нерешени за дълги периоди от време, въпреки че в няколко случая водещи функционери са членове на централните комитети и на двете партии.

Някъде през 1939 г. Бюрото в емиграция отговаря на писмото на Терпешев от 1 март под формата на директива, в която се отбелязват неудачните характеристики на двойната организационна структура и се казва, че докато двете организации продължават да се поддържат поотделно, между тях ще продължат да съществуват прояви на „конкуренция“. Предполага се, че в директивата се настоява за пълно и незабавно сливане на Комунистическата с Работническата партия. Най-накрая сливането е осъществено през 1940 г. След четиридесетгодишна издателска история Работнически вестник, който през предходното десетилетие служи като орган на нелегалната комунистическа партия, е спрян. Работническо дело, органът на Работническата партия, издаван от 1927 г. насетне, става единственото официално издание на партията.

Неуспехът да се осъществи навременна реорганизация, както и организационните сътресения, причинени от намесата на полицията, се съчетават, за да доведат до объркване и слабост в критичен момент. Още през февруари 1939 г. Антон Иванов (пишещ под партийното име Богданов) в писмо от Париж, адресирано до Бюрото в емиграция в Москва, отбелязва, че „организационно оставаме много слаби, най-вече защото не успяхме да проведем реорганизацията на партията.“ Когато най-накрая сливането е осъществено, главната причина за решимостта за реорганизация, а именно желанието да се изглежда по-приемливо за потенциалните съюзници от Народния фронт, вече е отпаднало понеже с подписването на руско-германския договор ерата на Народния фронт е приключила.

Вътрешно, отлагането се дължи не само на провал в организационните способности. Българските комунисти, с дългото си и тежко обучение в болшевишката ортодоксалност, с годините, прекарани в българските затвори, и с дългите спомени за репресиите и отмъщението, трудно проявяват необходимата гъвкавост, която се изисква при извършването на тактически промени.

Безкрайното объркване по организационните въпроси, съчетано с неблагоприятните последици от нелегалната дейност, се отразява силно върху броя на членовете. В рамките на едно десетилетие членската маса се свива пет пъти. През 1932 г. 33 има над тридесет хиляди организирани комунисти (27 078 в Работническата партия към 1932 г. и 3 732 в Комунистическата партия към 1933 г.). Към края на 1934 г., след майския преврат и разпускането на Работническата партия, членството спада до 4 000 души. Ситуацията се подобрява донякъде след възстановяването на Работническата партия. През октомври 1936 г. общият брой на членовете достига 7 252 (3 857 в Работническата партия и 3 395 в Комунистическата партия). През следващите няколко години той отново намалява. В средата на 1940 г., след сливането, общият брой на организираните комунисти е 6890.[11] Драстичният спад на членската маса не говори за спад в привлекателността на комунизма. Загубата  трябва да се отдаде по-скоро на трудностите на нелегалността и до голяма степен на неуспеха на висшето партийно ръководство да определи елементарна организационна политика. В сравнителен план спонсорираната от комунистите младежка организация (РМС) се справя по-добре. В края на 1940 г. тя наброява 15 000 членове.[12]

Усилията за увеличаване на броя на жените в партията никога не са били много успешни. За отговорните за кадровата политика неуспехът е особено болезнен, като се има предвид фактът, че 70-80% от работната сила в основните отрасли на промишлеността (текстил и тютюн) са жени. Няма абсолютни данни за принадлежността на жените към партията. Усилията за превъзпитание на жените се засилват значително в края на тридесетте години, при това не без успех. Към лятото на 1940 г. жените съставляват 20% от партийните членове в София, 30% в Пловдив и 15% в Сливен – трите основни индустриални центъра в страната.[13]

Въпреки тези усилия партията остава до голяма степен непролетарска по своя социален състав. През 1919 г. индустриалните работници представляват 10,2% от членовете, а през 1935 г. – 11%. Преобладаващото мнозинство от членовете са селяни, следвани плътно от самостоятелно работещи градски жители и интелигенция. Показателна извадка за комунистическа партия с голямо селско съдържание дава партийната организация в Пловдивски окръг. През 1935 г. в окръга има 92 партийни клетки – 37 в самия град и 55 в селата на окръга; съответните данни за броя на членовете са съответно 169 и 308. От общо 477 партийни членове в окръга като цяло 81 са индустриални работници, или два пъти повече от средното за страната. Въпреки това Пловдив е основният център на тютюневата промишленост в страната.^[14] Макар че в тесен марксистки план социалният състав на партията се разглежда като голяма слабост, в недоктринален план именно призивът към селяните превръща партията в могъща сила в една преобладаващо селска страна.

Професионални съюзи

Една от първите цели на правителството на Георгиев е да възстанови „реда“ в синдикалното движение. Скоро след идването си на власт правителството изразява решимостта си да поеме контрола над съществуващите профсъюзни организации – спонсорираните от комунистите Независими работнически професионални съюзи (НРПС), както и синдикатите, подкрепяни от Социалдемократическата партия. На тези организации е отказано законно съществуване, заедно с разпуснатите политически партии, още през юни 1934 г.^[15] През лятото на същата година са предприети първите предварителни стъпки по посока на превръщането на профсъюзното движение в синдикат, контролиран от държавата. През септември правителствен указ разпорежда създаването на държавни синдикати със задължително членство както за работниците, така и за специалистите. Тази директива е доразвита и формализирана в указ-закон от 11 януари 1935 г., с който се учредяват различните синдикати, обединени по-късно в контролирания от държавата Български работнически синдикат (БРС). Фактическото учредяване на профсъюзите е извършено от краткотрайното преходно правителство, което идва след падането на кабинета на Кимон Георгиев. Държавата с готовност оказва материална подкрепа на своите синдикати. Бивши синдикалисти, профсъюзни функционери от движението на Цанков и всякакви опортюнисти са привлечени от държавата и получават високи постове в новата бюрокрация. БРС провежда първия си конгрес през октомври 1935 г., а от 1936 г. започва да издава официален орган под името Труд.^[16]

След преврата през май спонсорираната от комунистите НРПС е прехвърлена в нелегалност. Последват влошаване и упадък. Влиянието на НРПС преди преврата никога не е било голямо. През 1932-33 г. тя наброява около 10 000 членове. Към 1935 г. броят им се свива до незначителните 1,200.^[17] Полувъстаническата тактика, провеждана от ръководството на Комунистическата партия, намира своето отражение в профсъюзното движение. Основните усилия на НРПС преди преврата са насочени срещу нейния партньор от Социалдемократическата партия. В периода преди, както и непосредствено след май 1934 г., преобладават по-скоро демонстративните действия, отколкото икономическите стачки. Към края на 1933 г. Планински, представител на партията на Тринадесетия пленум на Коминтерна, заявява с голямо задоволство, че „Комунистическата партия и революционните профсъюзи [НРПС] нанесоха решителен удар на социалфашистите и на практика ги изтласкха от частните предприятия и ръководството на стачките.^[18] По-нататък Планински описва вида стачки, в които се е оказал въвлечен НРПС:

Така например миньорите от мините „Хаджилипер“ и „Чумерскав“ тръгнаха към града, където се намира управлението, и в продължение на двадесет дни завзеха сградата и продължиха борбата за изплащане на забавени заплати в размер на 1 200 000 лева. Те успяха да получат половината от изплатената сума.

Ако не друго, то бойните действия на нелегалната НРПС се изострят след преврата. През март 1935 г. Inprecorr, органът на Коминтерна, заявява, че „революционната борба на масите в България се развива все по-мощно.“ По-нататък той съобщава за методите, използвани по време на стачните демонстрации: „На 26 януари [1935 г.] няколко комунисти са нахлули в една фабрика в околностите на София, вързали са пазача, прекъснали са телефонните жици, изнесли са митинг пред работниците и са изчезнали след края му.“[19]

В същото време правителството постига напредък в политиката си в областта на труда. Въпреки опозицията, спонсорираната от държавата БРС се разширява.

Организациите на БРС стават все по-многобройни и все по-силни [съобщава Коджейков, чието намерение не е да преувеличава делата на правителството]. Към тях се присъединяват значителни трудови маси. Стотици платени агитатори и организатори, които получават активното съдействие на собствениците на фабрики и работниците, продължават да организират събрания и конференции, на които многократно се опитват да внушат на работниците фашистките „теории“ за „съвместимост“ между интересите на работниците и шефовете, както и за „премахване“ на конфликта между труда и капитала чрез посредничеството на държавните синдикати.[20]

За да подчертае „съвместимостта“ между труда и капитала, държавата е готова да измине дълъг път, включително и да възприеме някои от нововъведените нацистки техники.

На Първи май [1936 г.] столицата и някои други градове на България [пише Коларов] видяха незабравима картина: свещеници в пищните си религиозни одежди „благославяха“ червените знамена; генерали и други военни се изявяваха като „кръстници“; военни оркестри съпровождаха първомайските манифестации; царски адютанти, висши военни офицери и министри в палта и копринени шапки маршируваха в манифестациите.[21]

Убеждаването, пропагандата и полицейските мерки се използват заедно, за да се постигне пълно господство над организирания труд. В резултат на това НРПС се оказва все по-изолирана. През периода от средата на 1934 г. до есента на 1935 г. са проведени общо 130 дребни стачки, в които участват общо 5745 работници. От тези стачки 45 са политически и само 85 икономически; 42 са организирани, а останалите – спонтанни.[22]

В месеците след Седмия конгрес на Коминтерна линията на партията по отношение на профсъюзите леко се променя. Провежда се известна инфилтрация в БРС, макар че по правило това става по индивидуална инициатива. Дори след като чистката на ръководството на лявата опозиция приключва, партийният орган продължава да призовава работниците-комунисти в заводите „да се възползват от всяка проява на недоволство и да използват всеки претекст, за да изнесат борбата на открито.“^[23] В това отношение Шестият пленум (февруари-март 1936 г.) не внася никакви промени. В приетата от него резолюция относно синдикатите продължава да се поддържа тезата, че „стачките са от най-голямо значение, дори ако резултатът от тях е минимален.“^[24]Не са предприети никакви стъпки за разпускане на комунистическите профсъюзи. Безсилна пред държавата, партията все още се придържа към старите методи, вместо да смекчи тактиката си в опит да спечели доверието на онези елементи, които са ѝ необходими, за да създаде Народен фронт. Спонсорираната от държавата БРС е наречена „сериозна опасност“, срещу която партийните членове са призовани да продължат да се борят „с всички сили“. Единственото споменаване на Народния фронт остава скрито между редовете на параграф седми от резолюцията, в който се посочва, че „на местата, където спонсорираните от държавата синдикати се оказват активни … комунистите трябва да работят заедно със социалдемократите, земеделците, анархистите и др.“^[25] Такова сътрудничество всъщност е постигнато в няколко случая, макар че остава ограничено до местно ниво. Предложенията, направени от Централния комитет на НРПС към центровете на синдикатите, спонсорирани от социалдемократите и други, както преди, така и след Шестия пленум, остават без отговор.

Тактическият подход започва да се променя през пролетта и лятото на 1936 г. След Шестия пленум новото ръководство на партията решава да промени тактиката на отказ от сътрудничество с подкрепяната от държавата БРС и призовава комунистическите профсъюзни дейци да влязат в БРС и да се внедрят в нейния апарат. Накрая, през лятото на същата година, Партията решава да разпусне изцяло НРПС. На нейно място Политбюро на Работническата партия създава Централна синдикална комисия, съставена от водещи комунистически синдикалисти като Начо Иванов (член на Централния комитет), Тодор Прахов (който става член на Политбюро в периода след 1944 г.), Йордан Милев, Борис Благоев, Никола Пенев, Драгой Коджейков и др.

Издаването на Единство, органът на НРПС, е преустановено. Усилията постепенно се насочват към подкопаване на държавната бюрокрация. От време на време тези методи се оказват успешни, най-вече благодарение на по-големия опит на комунистическите функционери, отколкото на официално назначените държавни функционери в областта на синдикатите. Комунистите са призовани да се заемат с популярни каузи, като например организирането на протестни акции срещу непопулярни разпоредби, диктувани от БРС. Това са дните на това, което по-късно става известно като „движение на протестните делегации“, с което комунистите се гордеят особено много. „Движението“ се грижи изразените от работниците оплаквания да бъдат чути и съответните протести – предадени на официалните власти. Направени са опити за възползване от вълненията, които предизвиква стачното движение, разраснало се през 1936 г. Най-голямата стачка през годината е тази на тютюноработниците, която избухва през май и в която участват между 18 000 и 25 000 работници. Макар че комунистите несъмнено играят важна роля в началните етапи на стачката, те не успяват да запазят водачеството си поради намесата на БРС, която успява да договори компромисно споразумение, включващо увеличение на заплатите с 12%. В по-голяма или по-малка степен комунистите участват в повечето от другите стачки през периода, въпреки наказанията до три години затвор, наложени на подбудителите на стачки.

Местното сътрудничество между комунистическите и социалистическите профсъюзни дейци е постигнато в различни населени места. През август 1936 г. например представители на двете партии участват съвместно в местна профсъюзна конференция, проведена в София; избран е съвместен комитет, който е упълномощен да решава трудови проблеми, свързани с местни спорове. През януари 1937 г. в София на съвместна сесия, в която участват представители на комунистически, социалистически, земеделски и анархистки профсъюзи, се „установява постоянен контакт“ между различните елементи и се отправя призив към работниците да създадат „комитети за единство в защита на правата си.“^[26] Това сътрудничество обаче остава ограничено, отчасти поради трудностите, свързани с участието в незаконна дейност, а отчасти и защото не е постигнато широко политическо споразумение между различните формации.

Призиви на обединения фронт

Поне след 1936 г. постигането на споразумение за политическо сътрудничество между различните групи е основна грижа на партията. След като в началото на тридесетте години българските комунисти са направили много за противопоставяне срещу други политически групи, сега те се оказват в затруднено положение.

Още в началото на 1930 г. партията изхожда от това, че сред всички некомунистически политически формации в страната не съществуват принципни различия.[27] След изборите през 1931 г. Земеделският съюз е смятан за „социалната база на фашистката диктатура.“[28] Това изказване е направено на сутринта след едни от най-свободните избори, които България някога е виждала. Социалдемократите, както и Земеделският съюз „с всичките му крила“, са обвинявани многократно по време на управлението на Народния блок (който партията неизменно нарича „управление на антинародния блок“), че „са дали подкрепата си за режима заедно с всички останали партии на средната класа.“[29] След изключването на комунистическата парламентарна група от Народното Събрание, Земеделският съюз е посочен като „главен враг“ на партията и е обвинен, че е авангард на фашистката контрареволюция в България. В своята селска политика Партията продължава да използва същите стари бойни лозунги, които е използвала сред работниците.

От най-голямо значение в настоящия момент [пише партийният орган през януари 1934 г.] са такива форми на масова борба на селяните като организирането на масова селска съпротива, изгонването на бирниците от границите на селото, завземането на църковни земи, както и на големи частни и държавни стопанства, включително пасища и гори.[30]

В много случаи тези лозунги не са празни думи, а изразяват реални ситуации. „Има села, в които нито един кредитор, нито един адвокат и нито един съдия не би влязъл от страх да не бъде пребит или дори убит“, пише в края на 1933 г. един некомунистически вестник.[31] Затова партията е решена, според нейния говорител на Тринадесетия пленум на Коминтерна, да се възползва от тази ситуация, като „приложи тактиката на единния фронт отдолу.“

По време на периода на обединения фронт „без врагове отляво“ партията се отклонява от предишната си позиция, но само леко. Тази промяна не се дължи на „левия сектантски“ курс, тъй като дори и след майския преврат органът на Коминтерна продължава да поддържа тезата, че „всички буржоазни партии в България, включително социалдемократите и земеделците, са фашистки.“[32]Номинално партията приема призива за създаване на единен фронт, макар че продължава да настоява това да бъде единен фронт отдолу. „Политическата линия на единен революционен фронт – пише органът на партията по-малко от месец след преврата – не означава създаването на коалиция отгоре, която да включва комунистите със земеделските и социалдемократите.“ Защо партията трябва да влиза в съюзи, когато, както пише същият вестник в началото на юли, „революцията е неизбежна“ и когато „непосредственият проблем е бързата революционна мобилизация на масите“?[33] Тази линия е следвана чак до септември 1934 г., когато земеделците и социалдемократите все още са обвинявани, че са се обединили „около контрареволюционната програма на превратаджийското правителство.“

В края на 1934 г. се стига до известна степен на самоанализ. Дори догматиците вече не могат да не забележат, че революцията не само не е неизбежна, но и че самото съществуване на правителството на Георгиев е застрашено от промонархически десни елементи от средите на Военния съюз. В същото време социалдемократите и земеделците, които са заподозрени, че подкрепят правителството, всъщност се разпадат при тежките условия на нелегалността.

През януари 1935 г. партията допълва условията, които трябва да залегнат в основата на единния фронт. „Готови сме да се въздържаме от всякакви взаимни нападки през периода на съвместната борба срещу фашизма и да поставим на преден план само онова, което ни обединява… и което прави единния фронт възможен и необходим.“ Освен това, за да успокоят всички подозрения, които търсените съюзници биха могли да имат към партията и нейните полувъстанически лозунги от недалечното минало, българските комунисти бързат да добавят, че „единният фронт не трябва да се използва като средство за разобличаване на нереволюционния характер на социалдемокрацията и на земеделците, а трябва да въплъщава искрената воля да се съберат всички сили за неговото разширяване.“^[34]

През цялата 1935 г. партията продължава да говори за единния фронт. Комунистическите изказвания обаче в много случаи се оказват противоречиви. В други случаи те отразяват по-скоро пожелателно мислене, отколкото съществуващи ситуации. Факт е, че Партията е попаднала под кръстосан огън. С настояването на Коминтерна за незабавни резултати, от една страна, и с интернационалната чистка, от друга, българските комунисти трудно постигат напредък.

Посланието на Коминтерна е достатъчно ясно. На Седмия конгрес Коларов ясно заявява, че „ако искаме да водим успешна борба срещу фашизма, трябва да приемем селяните такива, каквито са – с техните организации и с водачите, които все още се ползват с доверието им.“^[35]

След публикуването на „отвореното писмо“ на партията от 1 октомври 1935 г., което бележи номиналния край на чистката, новосъздаденото ръководство се заема да разшири платформата на предложените общи действия с другите партии. В една партийна брошура, публикувана през октомври, за първи път се появява терминът „Народен фронт“. В същата публикация се излагат общите условия, при които може да се създаде Народен фронт: (1) възстановяване на Търновската конституция; (2) свикване на Велико народно събрание; (3) възстановяване на политическите свободи; (4) избирателни права за жените; (5) незабавни местни избори. През ноември Коминтернът все още се надява, че такъв фронт може да бъде постигнат в България, въпреки че атакува Българската социалдемократическа партия за това, че е „една от най-десните партии във Втория интернационал“ и като такава е доста неотзивчива към прогресивните усилия.^[36] Надежди, че Народният фронт може да бъде създаден скороб продължават да се изразяват и през януари 1936 г.^[37] След това, в края на февруари, партията провежда своя Шести разширен пленум, който разглежда напредъка, или по-скоро липсата на такъв, в някои детайли. Отбелязвайки сближаването между комунистическите и левите елементи на местно ниво, пленумът признава липсата на напредък сред водачите на различните партии. Пленумът подновява призивите си, които вече са насочени и към Демократическата и Радикалната партия, и настоява, че веднъж създаден, Народният фронт ще послужи за укрепване на решимостта на масите спрямо нарастващата власт на централното правителство. И все пак дори на Шестия пленум, в момент, когато проблемите на Народния фронт владеят вниманието на партията, ръководството не пропуска да повтаря и подчертава, че „само правителство от съветски тип може наистина да подобри положението на България.“ Последвалите успокоителни изявления, в които се твърди, че в настоящия момент в условията на нарастваща фашистка опасност партията е готова да сътрудничи с всички антифашистки елементи, не разсейват подозренията на онези, които познават от първа ръка значението на тактическите маневри.

Реакцията на страните, към които са насочени тези жалби, не е еднозначна. Като правило се проявява интерес към това, което комунистите имат да кажат, особено след като не се е случвало често комунистите да се доближават до сговорчивото настроение, което демонстрират сега. Но във връзка с по-големите проблеми, с които са заети всички партии, въпросът за сътрудничеството или несполуката с комунистите е от второстепенно значение. Под натиска на нелегалността демократите, земеделците на Гичев, радикалите, земеделците от Пладне и социалдемократите усилено се стремят да запазят своите групи организационно живи. В зависимост от моментната нагласа на правителството това се оказва до известна степен възможно. Демократите остават слаби и разединени, въпреки че присъствието на Малинов с неговия висок личен престиж предпазва партията от разпадане. Те запазват каналите си за комуникация с царя и никога не губят напълно надежда да бъдат призовани в правителството. Борис, от своя страна, не направи нищо, за да ги обезкуражи.

Престижът на Гичев сред селяните, както и сред колегите му политици, остава ненакърнен. В периода 1936-37 г. той се опитва да поддържа функционирането на местните земеделски асоциации чрез изпращане на периодични циркуляри. Но след като са загубили влиянието си върху покровителството и разпределянето на различни облаги, земеделските сдружения на Гичев не успяват да запазят организациите си непокътнати. За сравнение, земеделците от Пладне се справят по-добре. При тях покровителството никога не е било важен фактор, тъй като те никога не са били на власт. Хората от Пладне зависят много повече от силното ораторско майсторство и колоритните личности. Повечето от оцелелите министри на Стамболийски са на тяхна страна: Обов, Стоянов и Атанасов са в състояние да произнасят пламенни речи. Все пак нито един от тях не постига „вкуса“, който е бил характерен за речите на Тодоров, останал герой на хиляди. Същото се отнася и до таланта му за писмено и устно слово. Популярността му в селата расте въпреки продължителните му пътувания в чужбина. Младият д-р Димитров със своята енергия и организаторски способности допринася много за каузата на Пладне в периода на нелегалност. Има и много други професионалисти от градовете, чиито политически стремежи се реализират в службите на Пладне. Сред по-младите селяни, достигнали зрялост през десетилетието след преврата от 1934 г., Пладне, а не Гичев, прави най-големи пробиви.

Радикалите губят по-голямата част от значението си в годините след преврата през май. Съществуват две крила – едното под ръководството на Костурков, който се е скарал с партньорите си от Народния блок, и другото под ръководството на професор Георги Генов, който поддържа връзките си с Гичев и Мушанов. Социалдемократите остават обединени, макар и организационно слаби. Сакъзов, големият старец на социалдемократите, все още е активен, въпреки че именно Кръстьо Пастухов се превръща във водещ дух зад политическата дейност на партията. Органът на партията Народ се появява от време на време в шаблонна форма. Вестникът на техните кооперативи, Дъга, излиза открито и се използва от водещите социалдемократи за предаване на информация относно ограничената им дейност.

Десните групировки, които не са обект на призивите на комунистическия Народен фронт, се оказват в още по-лошо организационно състояние. Малката либерална партия напълно губи политическото си значение и никога не е възстановена. Демократичният съюз на Ляпчев се разпада на съставните си части. Отделни водачи като Атанас Буров, бившият външен министър, Григор Василев, професор Петко Стайнов (който ще стане външен министър след септември 1944 г.) и Стойчо Мошанов събират около себе си малки групи и изчакват. Някои не чакат дълго. Стойчо Мошанов, който трябва да стане председател на Народното Събрание през 1938 г., става министър на труда в правителството на Тошев през 1935 г. От друга страна, професор Стайнов, свързал се със елементи от Звено, след майския преврат става министър на България в Париж. От групата Звено не е останало нищо друго освен името. Онези от средите на Военния съюз, които са сътрудничили на Велчев в неуспешния октомврийски преврат, са в затвора. Кимон Георгиев е на свобода, но под строго полицейско наблюдение. Други членове на Звено остават верни на Цанков. Казасов, след мандата си като посланик в Белград, се посвещава на журналистиката. Единственият, който остава важен фактор, е Цанков. Слабо възпрепятстван от властите, той продължава да организира конференции, да печата листовки и като цяло да се подготвя за деня, в който неговото движение ще вземе връх.

Политическата атмосфера, в която тези групировки и подгрупировки оцеляват, е несигурна. За разлика от водачите и функционерите на комунистите, водачите на некомунистическите партии като цяло не са преследвани. Стига да не превишават правата си, режимът е готов да толерира ограничената им политическа дейност. Освен това 1936 г. е сравнително добра за България. Има признаци на съживяване на икономиката. Дипломатическите позиции на страната се подобряват. След потушаването на ВМРО от правителството на Георгиев царят прави много за подобряване на отношенията с Югославия. След възстановяването на руско-българските дипломатически отношения през 1934 г. в София пристига първият съветски представител. В опита си да спечели популярност Борис показва по-меката страна на сложната си личност. На 4 юли кабинетът на Кьосеиванов е реорганизиран. Новият кабинет заявява, че режимът възнамерява да нормализира политическия живот в страната и за да постигне това, правителството се надява да проведе общи избори в „близко бъдеще.“ Няколко дни по-късно министър-председателят обявява, че такива избори ще се проведат „не по-късно от 25 октомври 1936 г.“

Петорката

Изразеното от режима желание да се либерализира политическия живот в страната вдъхва надежди на традиционните политически водачи. Ако стане възможно истинско политическо възраждане, сътрудничеството с комунистите може да се окаже само пречка. Решени да се погрижат правителството да изпълни обещанията си, Гичев и Пастухов пристъпват към създаването на собствен „Народен фронт“.

Това е т.нар. Петорка, създадена през 1936 г. под формата на неформална група от петима партийни водачи, а именно: Гичев, Пастухов, професор Генов за антикостурковските радикали, Смилов за бившите либерали и Григор Василев за по-меките елементи на вече несъществуващия Демократичен съюз. Групата Пладне, радикалите на Костурков и демократите на Малинов остават настрана, първо, защото не са готови да последват инициативата на Гичев, и второ, защото в нея участват техните съперници под ръководството на професор Генов. Със сформирането си Петорката пристъпва към подготовката на обръщение към царя, в което се призовава за възстановяване на конституцията и за свободни, общи избори.

Перспективите за ранен Народен фронт вече са почти мъртви. Дори групата Пладне, която потенциално е най-благосклонна към идеята, се въздържа. През ноември 1935 г. Коминтернът се опитва да помогне, чрез сключване на сделка с водачите на Пладне. През този месец Коста Тодоров е в Брюксел като представител на Пладне на междупарламентарна конференция на левите партии в Европа. На връщане към Париж с него се свързват комунистически агенти, които го молят да отиде в Москва и да се срещне с Димитров относно „бъдещето на Балканите.“^[38] Тодоров не се ангажира с това. В началото на 1936 г. той се среща в Белград със сътрудници на Пладне от София. Тогава му разказват за настояването на комунистите за скорошен Народен фронт, от който Цанков да бъде изключен. „Аз посъветвах моите съмишленици – пише по-късно Тодоров – да отложат решението си, докато видим как работи единният фронт във Франция.“ С това за момента Пладне се оттегля от масата за преговори.[39]

Народният конституционен блок

В разочарованието си комунистическите водачи в страната се концентрират върху създаването на фронт „отдолу“ през пролетта и лятото на 1936 г. Полагат се големи усилия за привличане на леви елементи в местните комитети на Народния фронт. По един смален начин такива комитети наистина възникват в редица по-големи градски центрове като София, Пловдив, Русе и др. Тези примери остават изолирани. „Колебливите и упорити водачи на Земеделския съюз и на Социалдемократическата партия – пише Коларов през август 1936 г. – ще трябва да се съобразяват с войнствените настроения на работниците и селяните, ще трябва да се откажат от опитите си за компромис с реакцията и да следват пътя на развитие на масовата борба на основата на Народния фронт.“[40]

Междувременно обаче партията е тази, която трябва да вземе предвид появата на Петорката и да заеме позиция. Това партията прави в края на лятото на 1936 г., като решава да обедини усилията си с Петорката и да подкрепи призивите на Гичев и Пастухов за възстановяване на Търновската конституция. Същото прави групата Пладне и Демократическа партия. Това поставя началото на Народния конституционен блок, който всъщност не е блок, а хлабава конфедерация между Петорката, от една страна, и силите на комунистите, Пладне и демократите, от друга. Инициативата остава в ръцете на Гичев и Пастухов, двете основни фигури в Петорката. Те подготвят протестно писмо до царя, което е подкрепено от комунистите.[41]

Конституционният блок в никакъв случай не е пълноценен Народен фронт. В една депеша от София до Коминтерна (декември 1936 г.) се посочва, че „тази съвместна борба може би ще означава начало на формирането на Народен фронт в България.“ В същата депеша се говори само за „сближаване“ между Работническата партия и „партиите на демокрацията… с цел борба за връщане на Конституцията и демокрацията.“^[42] Основното значение на сближаването се състои в това, че то открива пътя за създаването на т.нар. народни конституционни комитети на местно ниво. Много такива комитети са създадени през следващите месеци Те предоставят на местните комунистически активисти възможността да провеждат агитация и пропаганда.

Общите избори, обещани за 25 октомври, си остават само обещание. Вместо това правителството обявява решението си да организира местни избори за общински и комунални съвети. За целта е изготвен специален избирателен закон, който е публикуван през януари 1937 г. Този закон се оказва един от най-реакционните избирателни закони, които някога са били обнародвани. От кандидатите се изисква да издигат кандидатурите си като частни лица. От тях се изисква да представят писмени декларации, че не са комунисти. Минималната възраст на избирателите е увеличена от двадесет и пет на тридесет години. На жените е разрешено да гласуват, въпреки че тази отстъпка е ограничена до майките. Правителството се надява, че българските жени като цяло ще гласуват за официалните кандидати. Най-важното е, че законът позволява изборите да се провеждат на различни дати за всеки регион. По този начин режимът може да съсредоточи полицейските си сили в дадено населено място в деня на изборите и да ги премести в следващото в съответствие с изборните графици.

С оглед на мащабните репресивни мерки преди изборите групата, свързана с Народния конституционен блок, решава да помоли поддръжниците си да протестират, като пишат по бюлетините лозунги („да се възстанови Конституцията“) и по този начин ги направят невалидни. Комунистите провеждат най-енергичната кампания в подкрепа на протестната бюлетина. Когато през април 1937 г. се получават резултатите от гласуването, 20,78% от подадените бюлетини са невалидни, в повечето случаи защото носят лозунги. Както за правителството, така и за опозицията, значението на местните избори през 1937 г. не е в непосредственото им въздействие, а във факта, че те служат като генерална репетиция за предстоящите общи избори.

В периода между създаването на Народния конституционен блок и парламентарните избори през 1938 г. усилията на партията са насочени към проникване в неполитически организации, масова пропаганда в полза на Съветския съюз, „призиви за мир“, петиции в полза на политическите затворници в страната и кампании в полза на Републиканска Испания. Тези усилия допринасят много за промяна на масовата представа за стереотипния образ на болшевика. На преден план излиза не-войнственият интелектуалец-комунист и именно той, заедно с интелектуалните комунистически съмишленици, се превръща в символ на новия комунист.

Демонстрациите са пряко организирани или косвено подкрепяни от комунистите. На 14 юни 1936 г. годишнините от убийството на Стамболийски и Петко Д. Петков са отбелязани с публични митинги, в които комунистите участват заедно с хиляди земеделци. На 27 ноември е организирана студентска демонстрация в знак на протест срещу Ньойския договор, наложен на България в края на Първата световна война. Променена е линията на партията по отношение на външната позиция на България.

Поддържането на мир и братско споразумение с други народи [според призива на Централния комитет, отправен през 1937 г.] – това е сигурният начин да се разкъсат убийствените и унизителни вериги на Ньойския договор, да се защитят и да се спасят от асимилация от чужди държави потиснатите български малцинства. С тези мирни средства при благоприятни условия може да бъде поставен въпросът за обединението с България на потиснатите български области Южна Добруджа и Западните покрайнини.^[43] Това е много по-различно от предишните позиции по националния проблем.

Комунистите са призовани да се заемат с популярни каузи – от организирането на местни граждански комитети за подобряване на санитарните услуги, които евентуално да подават жалби до общинските власти, до проникването в културна или артистична асоциация. През 1936 г. Централният комитет спонсорира среща на жените активистки на комунистическата партия. Българският съюз на жените е инфилтриран в значителна степен. По-впечатляващи са комунистическите успехи, постигнати в такива сдружения като Съюза на българските есперантисти и Българската лига за въздържание. В случая с последната, комунистическата инфилтрация е толкова мащабна, че властите нареждат разпускането ѝ.^[44] Скромна по обхват, макар и значителна в политическо отношение, е комунистическата дейност в рамките на дружествата за българо-съветска дружба, чието създаване става възможно след установяването на дипломатически отношения със Съветския съюз. Първото такова дружество е създадено в София на 1 септември 1934 г. под председателството на професор Долапчиев, некомунист русофил. Впоследствие са създадени няколко клона в провинцията. При съветския посланик Разколников съветската легация в София се превръща във водещ културен и литературен център. Самият Разколников е бил писател и е бил добре запознат с българската литература.

Много от дейностите през този период са насочени към така нареченото международно движение за мир. Партията създава специална комисия (към Централния комитет), която „да ръководи кампанията за мир.“ Комисията е съставена от комунистически теоретици и литератори, като Тодор Павлов, Георги Бакалов, известен комунистически редактор и литератор, както и Сава Гановски, също марксистки теоретик.

Изборите през 1938 г.

С наближаването на края на 1937 г. режимът се чувства достатъчно сигурен, за да направи предпазлива крачка в посока на „контролирана демокрация“. Съответно през октомври правителството обявява намерението си да проведе общи избори, първите от 1931 г. насам. Оповестени са и някои разпоредби, които правителството се надява да включи в новия избирателен закон. Сред тях е и предложението определен брой депутати да не се избират, а да се назначават от правителството. В отговор на това различни политически водачи подготвят протестен меморандум до царя, в който се подновява искането за възстановяване на пълна политическа свобода. Комунистите се оказват в моментна изолация. Те единствени отказват да подпишат меморандума с мотива, че никога няма да поставят подписите си редом с тези на Александър Цанков, който участва в протестната акция. За да компенсира отказа си да подпише, партията излиза с подобна собствена декларация.^[45] В крайна сметка правителството се отказва от предложението си, въпреки че избирателният закон, когато е окончателно обнародван, не носи особена радост на различните политически групи.

По същество са запазени основните характеристики на местния избирателен закон, а именно безпартийният характер на изборите, както и „географските разпоредби“, които позволяват изборите да се провеждат на различни дати в различните райони. Принципът на пропорционалното представителство, прилаган на изборите през 1931 г., е напълно изоставен и е заменен със система на един избирателен район. Съществуват 160 избирателни района, всеки от които избира по един депутат. Това открива пътя за широкомащабно манипулиране. Районите, за които се смята, че опозицията е силна, са разделени и различните „парчета“ са прикрепени към „сигурните“ избирателни райони. Освен това, тъй като броят на избирателите в избирателните райони варира от 20 000 до 40 000, правителството се уверява, че „сигурните“ избирателни райони включват около 20 000 избиратели, докато съмнителните са възможно най-големи. Избирателният закон включва и много други разпоредби, всички те съобразени с нуждите на правителството.

Независимо от ограничителните клаузи в закона, политическите водачи от антиправителствения лагер виждат в предстоящите избори възможност, която решават да не пропуснат. Бюрото в емиграция и ИККИ са недоволни от представянето на партията на местните избори през 1937 г. и го заявяват. По тяхна преценка тактиката на анулиране на бюлетините не е нищо повече от пренасяне на стратегии на лявата опозиция от миналото. Народният фронт означава стремеж да се спре възходът на десния авторитаризъм, а това изисква по-скоро позитивен, отколкото негативен подход. Ако комунистите искат да дадат значим принос в общата атака срещу режима, те трябва да си сътрудничат с всеки, който е готов да им подаде ръка в това усилие. Сътрудничеството с демократичните сили като цяло и с двете основни крила на Земеделския съюз в частност трябва да бъде осъществено, дори ако това означава намаляване на политическата цена до самия минимум. Пред лицето на този диктат комунистите влизат в предизборните междупартийни преговори със значително по-скромна позиция. Не след дълго Гичев и останалите водачи на Демократическата партия разбират потенциалните предимства, които се крият в новата конфигурация. Ако могат да се възползват от комунистическото влияние върху избирателите, без да си слагат етикет на комунистически съюзници, сътрудничеството с партията става възможно и желателно. Именно в този контекст в крайна сметка са изработени конкретните условия.

Изработена е минимална избирателна платформа, приемлива за всички опозиционни сили. Това споразумение обаче не е формализирано. Условията му могат да бъдат заявени устно по време на предизборната кампания, но платформата не трябва да бъде публикувана, дори като нелегален документ. Водачите на демократите не желаят да им се лепне клеймото на комунизма, тъй като се страхуват от официално възмездие. Още по-важно е, че те искат анонимната подкрепа на комунистическите и прокомунистическите избиратели, но не са готови да поемат риска да отблъснат от себе си решителните антикомунистически избиратели.^[46]

Комунистите нямат друг избор, освен да приемат условията, според които опозиционните партии, включително и самите те, се съгласяват да не се противопоставят едни на други, а да се съсредоточат върху победата над кандидатите на правителството. Следователно, усилията на Народния фронт са постигнали само едно информационно изборно споразумение на върха. Предвид конюнктурните условия, които преобладават на българската политическа сцена през 1938 г., това вероятно е максималното, което е можело да бъде постигнато.

Предизборната кампания от 1938 г. представлява смесица от официални измислици и жестока реалност. Официалната измислица, към която правителството се придържа, гласи, че изборите са аполитични, че политически партии не съществуват и че кандидатите представляват само себе си, а не някаква конкретна политическа философия. Реалностите обаче са съвсем различни. Избирателите могат и правят разлика между различните кандидати. Те са наясно с политическите си пристрастия и действат съответно. Политическите партии формално не съществуват. И все пак, по един или друг начин и с различен успех, повечето от тях запазват политическата си идентичност, както и някакво подобие на организационна структура. Въпреки организационната двойственост между работническата и комунистическата партия, комунистите имат елементарно предимство пред повечето други опозиционни формации, тъй като централното ръководство може да налага дисциплина на редовите членове и да контролира провинциалните си функционери. Тази власт е възможна поради доктриналната твърдост, която съпътства комунизма, а също и поради факта, че комунистите поддържат постоянно действащ партиен апарат, с който никой не може да се конкурира. Водачите на демократичната опозиция не могат да упражняват същата степен на контрол върху своите последователи. Те разчитат на личния си авторитет, на влиянието си върху последователите в провинцията и на престижа си.

Тези различия се проявяват при конкретното прилагане на изборното споразумение. На практика подборът на кандидатите трябва да се извърши на местно ниво. След като нещата са сведени до избирателния район, естествено се появяват разлики в степента на междупартийно сътрудничество. В населените места, в които съответните политически представители са се споразумели за един общ кандидат, който е приемлив и за правителствените съдии (чието одобрение е съществена предпоставка), действително е създаден Народен фронт. В някои населени места обаче такова споразумение не е постигнато. Резултатът в тези случаи е, че двама или повече опозиционни кандидати се изправят едни срещу други, както и срещу официалния кандидат на правителството. Такива нарушения на дисциплината на Народния фронт се срещат често. Те биха били още по-чести, ако не са налице големи трудности, с които се сблъскват комунистите, за да получат необходимото одобрение за своите кандидати. Дори лица, които имат и най-далечна принадлежност към комунизма, изпитват трудности да докажат, че отговарят на изискванията на официалните правителствени съдии. В крайна сметка комунистите и техните симпатизанти допринасят повече за каузата на опозицията, отколкото получават.^[47]

Изборите се провеждат през целия месец март. Полицията редактира предизборните жалби и писмените изявления на опозиционните кандидати. Те контролират предизборните събрания, свикани от кандидатите, и разпръскват онези, които считат за нежелателни. Полицията е изпратена последователно в районите, в които се провеждат избори, в съответствие с календарния план, изготвен от правителството (6, 13, 20, 27 март). В деня на вота полицията буквално обсажда селата, скрити от погледите на чуждестранните наблюдатели. Целта е да се предотврати разпространението на опозиционни бюлетини и, разбира се, да се арестуват опортюнисти. Местните комунисти са събрани, за да им се попречи да водят агитация. В по-големите градски центрове предизборната кампания е сравнително по-свободна. Първите резултати сочат победа за опозицията.[48] Правителството обаче подобрява позициите си, когато се получават резултатите от селските райони. До края на март официалните източници твърдят, че 103 места са за кандидатите, подкрепяни от правителството, а 57 – за опозицията.^[49] От друга страна, опозицията настоява, че е набрала повече от 100 кандидати. Посочва се, че от седемте мандата от София правителството не е получило нито един, а пет са спечелени от опозицията на демократите и два от Цанков.[50] Факт е, че дори и след като са били събрани всички бюлетини, нито една от страните не знае точната си относителна сила. След като са избрани, някои от опозиционерите виждат предимствата, които им дава преминаването в лагера на правителството, независимо от предизборните им обещания. В продължение на цели два месеца след изборите функционерите на правителството провеждат нещо като следизборна кампания, целяща да набере поддръжници сред съмнителните депутати. Използвани са заплахи, обещания, ласкателства и обикновени подкупи, като резултатът е, че значителен брой колебаещи се депутати са привлечени на страната на правителството.

Силата на опозицията става очевидна едва когато новото Народно Събрание се свиква през май 1938 г. При първото решаващо гласуване за избор на подкрепян от правителството председател на Камарата опозицията събира 67 гласа срещу 93 гласа на правителството.[51] Като се имат предвид ограниченията, наложени на опозиционните кандидати по време на изборите, това е впечатляващ успех. Най-силният контингент на опозицията се състои от депутатите, свързани с двете крила на Земеделския съюз. Като опозиционни са се обявили 45 земеделски депутати. Освен това има осем социалдемократи и неуточнен брой демократи. Една малобройна, но гласовита група от привърженици на Цанков формира антиправителствената опозиция на крайната десница. Комунистите имат петима депутати.[52]

За правителството изборните резултати са неприятна изненада. Въпреки че мнозинството му в Народното Събрание не е сериозно застрашено, правителството на Кьосеиванов никога не е съвсем доволно от парламентарния състав. Новоизбраните комунисти се превръщат в негова основна мишена. На 8 юни 1938 г. е поискано тяхното изгонване. Представени са полицейски доказателства за тяхната принадлежност към комунистическите каузи. Фактът, че Радио Москва е подкрепило избора им и е споменало имената им, е използван като доказателство срещу тях. Мярката за експулсиране е обсъждана дълго. Срещу нея се обявяват Гичев и земеделците, както и Цанков, който твърди, че здравият разум изисква комунистите да бъдат оставени в Събранието, вместо да бъдат прогонени в нелегалност, като прогнозира, че „с тяхното изгонване болшевизмът няма да бъде победен.“[53] На 15 юни Тодор Самодумов, ръководител на комунистическата група, говори в своя защита. Въпреки това той е изгонен, както и двама негови приятели.[54] След като по този начин се отървава от няколко свои врагове, правителственото мнозинство продължава да разширява своята победа.

Най-острата антиправителствена опозиция през 1938 г. в Събранието са земеделците от Пладне, най-изявеният от които е Д. Мацанкиев, адвокат, който е бил началник на полицейското управление по време на режима на Стамболийски. Друг депутат от Пладне, който се отличава в парламентарните дебати през 1938 г., е Никола Петков. Правителството отвръща на удара през декември. Шестима депутати от Пладне са обвинени, че на практика са създали политическа група и че „се стремят да намалят прерогативите на царя.“ След бурни дебати на 9 декември 1938 г. тяхното изключване е потвърдено.[55]

Духът на сътрудничество между комунистите и демократичната опозиция, който никога не е бил много силен, достига най-високата си точка през първите месеци на Народното Събрание през 1938 г. Мюнхенските споразумения и последвалите ги събития хвърлят своята сянка скоро след това, като слагат край на малкото, което е останало от призивите на Народния фронт.

Комунистическият Народен фронт има още един аспект, който остава скрит по онова време, но в дългосрочен план се оказва от особено значение. Ухажвайки водачите на демократичната опозиция, комунистическите представители предприемат задълбочено проучване на възможността за сближаване с недемократични елементи от антиправителствената опозиция. Още през 1936 г. и през 1937 г. се провеждат тайни разговори с водачите на Звено и представители на Военния съюз. Забележително е, че инициативата идва от страна на Звено. Преговорите са започнати между бившия премиер Кимон Георгиев и комунистически функционер, изпълняващ функциите на говорител на Димитров-Марек, делегат на Коминтерна в България. Привлечени са няколко пенсионирани млади майори от Военния съюз (вече официално разпуснат). Мнението на Георгиев е, че съюзът между Комунистическата партия и демократичните формации, дори и да е успешен, не може да донесе осезаеми резултати. Вместо това той предлага формирането на по-тесен съюз между комунистите и Звено, който, подкрепен от по-радикалните антицаристки елементи от Военния съюз, би могъл да вземе властта чрез военен преврат. С течение на времето предложенията и контрапредложенията бяха представени в писмен вид. Комунистите проявяват интерес и докладват на Бюрото в изгнание. След внимателно и съпричастно разглеждане Москва издава своята присъда. Новоустановената връзка със Звено и Военния съюз трябва да бъде продължена и засилена. В същото време на хората от Звено трябва да се каже, че засега военният преврат е неподходящ и не може да бъде подкрепен от комунистите. Новосъздаденото приятелство трябва да бъде подкрепяно заради евентуалната му бъдеща стойност. Инициаторите са разочаровани, но не и обезкуражени. За Звено и неговите военни приятели този съюз е началото на курс, който ще ги доведе до нечестив брак с техните исторически врагове.^[56]

Испанската гражданска война

Влиянието на Гражданската война в Испания върху развитието на усилията на Народния фронт в България е слабо. Представителите на лагера на демократите симпатизират на републиканците, но са съгласни с политиката на неутралитет на правителството. Земеделците от Пладне са единственото забележително изключение. Техният водач, Коста Тодоров, посещава Испания по покана на републиканското правителство, на чиято кауза се опитва да помогне, доколкото може.[57] Конфликтът в Испания обаче оказва значително влияние върху вътрешнокомунистическите отношения, тъй като сближава комунистически кадри от България с голям брой български емигранти в Съветския съюз.

Още през август 1936 г. българското правителство се присъединява към политиката на недопускане на военни доставки от двете страни. На 9 април 1937 г. правителството издава декрет, с който забранява на българските граждани да участват в конфликта. Нормалните дипломатически отношения с републиканското правителство продължават да се поддържат, въпреки че на неофициален представител на генерал Франко е разрешено да открие офис в София. На 8 септември 1938 г. към правителството на Франко е назначен български търговски делегат. Въпреки това едва на 4 март 1939 г., следвайки примера на великите западни сили, българите признават режима на Франко.

Въпреки ограниченията, в Гражданската война в Испания участват 460 българи. По-голямата част от тях идват от самата България, около стотина от съветската емиграция и неуточнен брой от българската емиграция в Западна Европа и САЩ. В Париж е създаден специален комитет под ръководството на ветерана българо-македонски комунистически функционер Методи Шатаров (с псевдоним Атанасов). Неговата функция е да приема пристигащите доброволци, пътуващи с редовни български паспорти, и да организира изпращането им в Испания.[58] Някои от тях стигат до Испания сами, пътувайки нелегално с лодка чак от България или следвайки сложен таен маршрут, разработен от функционери в София. Участниците от българската емиграция в Русия пристигат като съветски служители на борда на съветски кораби.

Българите са разпределени между различните части на Международните бригади. Плановете за създаване на единна бойна единица, съставена само от българи, така и не се осъществяват. Повечето от съветските емигранти фигурират като руснаци и само понякога са идентифицирани като етнически българи. Разделението между двете групи се запазва през цялото време. През май 1937 г. Бюрото в емиграция назначава Съби Димитров (с псевдоним Владимир Михайлов) за официален представител на Българската комунистическа партия в Испания. Той е назначен за политически комисар и му е предоставен малък щаб, който отговаря за програмите за образование и обучение на българските доброволци. Съби Димитров е бил ръководител на парламентарната група на комунистите в Народното Събрание (1931-33 г.). Той заминава за Съветския съюз като делегат на Седмия конгрес на Коминтерна и пристига в Испания директно от Москва. Въпреки че формално отговаря за всички българи в Испания, основната му отговорност е за тези, които са пристигнали директно от България. Той издава бюлетин на български език, наречен Български интербригадист, и контролира броевете на български език, идващи от Барселона.^[59]

Във военната и политическата сфера водеща роля имат емигрантите. По-важните от тях полагат големи усилия да не бъдат идентифицирани като българи. Основният представител на Коминтерна в Испания е Борис Степанов-Минев (известен в Испания като Морено).[60] Димо Дичев (Янов) оглавявае секцията на доброволците от славянските страни в Централния комитет на Испанската КП.^[61] За известно време капитан Т. Иванов Ненов представлява Международните бригади в Министерството на войната на Испанската република.[62] Рубен Аврамов-Леви, в съветска емиграция от 1925 г., става първо дивизионен политкомисар в испанската републиканска армия под псевдонима Мигел. В края на 1936 г. е назначен за генерален инспектор на всички политкомисари в Републиканската армия на Мадридския фронт. По-късно става директор на Школата за политически комисари в Мадрид, а също и главен редактор на El Comisario, органа на Генералния военен комисариат.[63] От 1937 г. до епохата на 1938 г. директор на всички медицински служби за Международните бригади е д-р Ц. Кристанов (известен в Испания като Оскар Телге); негов заместник е д-р Петър В. Коларов (син на Васил Коларов, известен в Испания като д-р Франек).^[64] Организатор и ръководител на снабдяването и логистиката за всички международни бригади е Л. Тодоров-Карбов.^[65]

Редица български емигранти, станали професионални офицери в Червената армия, заемат видно място на фронтовете на войната. П. Панчевски е старши съветник на инженерния корпус в републиканската армия.[66] Ц. Радойнов-Радионов, преподавател по тактика в академията във Фрунзе, служи като старши съветник в републиканския генерален щаб.[67] Фердинанд Козовски (известен в Испания като полковник Петров) командва батальона „Домбровски“ от Единадесета международна бригада в ранните етапи на битката за Мадрид. По-късно става заместник-командир на Дванадесета бригада, длъжност, която заема до отзоваването му в Москва и евентуалния му арест.^[68] Началник на щаба на Дванадесета бригада е Карло Луканов (известен в Испания като майор Белов), син на ветерана Тодор Луканов, който през 20-те години оглавява дясната опозиция на Коларов и Димитров. През юли 1937 г. Луканов-Белов е назначен за командир на базата в Албасете, която е административен и тренировъчен център на Международните бригади.^[69]

Антон Иванов (Спиридон), член на Бюрото в емиграция, служи като коминтерновски разузнавач в Испания. Специалната му мисия е свързана с италианците и поляците в Международните бригади, за чието организиране (и прочистване) той помага.^[70] Владо Георгиев е командир на танков батальон.^[71] Владо Тричков (известен в Испания като капитан Павлов) командва всички картечни части в настъплението на Ебро.^[72] Последните трима загиват в българската съпротива по време на войната. И. Гребенаров командва батальона „Г. Димитров“ и загива в Испания. Това са само някои от по-изявените участници.

Около 70 процента от българските доброволци в Испания са членове на комунистическата партия (или са станали такива, докато са били в Испания). Една четвърт от тях са членове на „интелигенцията“ (включително студенти), а по-малко от 8 процента са работници. Около половината от тях са от селски произход.^[73]

Единствената друга организирана група сред българите в Испания са българските анархисти. Макар и малобройни, те водят оживена пропагандна война с комунистите и чрез брошури и листовки, отпечатани в Барселона, пренасят словесните си битки и в България. През 1919 г. в България е основана Федерацията на анархокомунистите. Анархистите вземат активно участие във въстанието от 1923 г. и въпреки преследванията успяват да оцелеят през целия междувоенен период. В началото на тридесетте години те твърдят, че 130 селски групи са свързани със Съюза на анархистите на Власовден в допълнение към 40 синдикални групи в градовете.^[74] Избухването на Испанската гражданска война съживява духа им и някои успяват да стигнат до Испания. В Барселона те издават бюлетин на български език, с който се опитват да се свържат с българите в Испания. Българската анархистка група в Париж издава периодично издание, озаглавено Наш път.^[75] Предвид голямата ангажираност на много българи в Коминтерна и съветския военен апарат в Испания анархистите не успяват да направят важни пробиви.

Трудно е да се оцени общият военен принос на българските сили в Испания. Те са добри войници и много от тях имат значителен военен и въстанически опит от българските войни, въстанието от 1923 г. и съветските военни академии. Общо 68 души са убити в Испания; 27 от участниците загиват по-късно в българската военна съпротива, а 4 загиват в съпротивата на други европейски държави.^[76] Когато руснаците се изтеглят от Испания, по-голямата част от българските емигранти се завръщат в Съветския съюз.^[77] Останалите са интернирани във френски лагери и се завръщат в България едва през 1940 г., когато е обявена амнистия.^[78] Американските емигранти се завръщат в Съединените щати.^[79] През януари 1958 г. ветераните от Испания са почетени от партията. През май 1963 г. в София е учреден Комитет за солидарност с испанския народ, състоящ се от най-изявените оцелели.

Румънски комунизъм и Добруджа

С въвеждането на народнофронтовската линия партията коригира ориентацията си към Добруджанския въпрос, който за България остава основен национален въпрос през целия междувоенен период. През 1878 г. Берлинският конгрес разделя територията на Добруджа. Северна Добруджа е присъдена към Румъния като компенсация за Южна Бесарабия, която отива в Русия. Южна Добруджа, от друга страна, е предоставена на новата българска държава. В края на Втората балканска война обаче българите губят областта в полза на румънците – загуба, потвърдена през 1919 г.

Както и по всички други въпроси, комунистическата линия следва стриктно диктата на Коминтерна. През 1919 г. българските комунисти призовават за създаването на „Съветска Добруджа.“ Подобен тесен сектантски подход не допринася за подобряването на позициите на комунистите в очите на хилядите български бежанци от Добруджа, чието единствено желание е регионът да се върне към българско управление. Въпреки големите усилия, организация на добруджанските бежанци в България остава под влиянието на националистически елементи, а не на комунистите. Последните се справят по-добре в същинска Южна Добруджа, където репресивните мерки на румънците неизбежно водят до радикализация на по-младите български елементи.

С вдъхновението на Коминтерна през септември 1925 г. във Виена е създадена Добруджанската революционна организация (ДРО). Ръководството на ДРО е поверено на д-р Петър Вичев, който, въпреки че не е комунист, следва стриктно линията на Коминтерна до смъртта си през 1933 г.^[80]

Истинското значение на спонсорираната от комунистите ДРО е в нелегалните революционни клетки, създадени и ръководени от българи в самата Южна Добруджа. Докато служат на добруджанската кауза, много от функционерите на ДРО са едновременно и членове на Румънската комунистическа партия. Неизбежно възниква проблемът за двойната вярност. Скритият антагонизъм между румънската и българската комунистическа партия по добруджанския въпрос се запазва през по-голямата част от междувоенните години, смекчен донякъде от присъствието на видни българи на централни постове в йерархията на румънската партия.

Проблемът за националните малцинства доминира румънския комунизъм от самото му начало. Едва след Втората световна война румънската партия е истински „национализирана“. В междувоенните години тя прилича повече на конфедерация на радикални национални малцинства, отколкото на румънско революционно движение. Вероятно повече от всяка друга национална група българите заемат важно място в делата на румънския комунизъм. Ролята на Кръстьо Раковски (самият той от български добруджански произход) като един от бащите-основатели на румънския социализъм вече беше спомената. В по-късните години Коларов може с гордост да заяви, че „‘директивите‘ на българските комунисти са изиграли ключова роля при формирането на румънската сестринска партия.“^[81] Когато през октомври 1922 г. е избран първият обединен Централен комитет на румънската партия, сред членовете му има поне трима българи, а именно: Борис Стефанов (да не се бърка със Степанов-Минев, делегат на Коминтерна в Испанската комунистическа партия) като делегат на румънската партия от Старото царство, Димитър Дончев и Колев, като последните двама са от Добруджанската партийна организация. Стефанов (който е роднина на Раковски) е избран за депутат в румънския парламент през юни 1920 г. от окръг Добрич в Южна Добруджа.^[82] Той изиграва централна роля в годините на формиране на румънската партия. Преследван от румънската полиция, той преминава в нелегалност през 1924 г., но е заловен през 1926 г. и остава в румънски затвори до 1933 г. Когато през 1925 г. е взето решението за създаване на ДРО, Борис Стефанов е секретар на нелегалния Централен комитет на румънската партия. Движещият дух на ДРО, чийто формален ръководител е д-р Вичев, е комунист от Южна Добруджа на име Георги Кросьов, с когото Стефанов поддържа близки отношения.^[83] През целия си активен политически живот тези българи остават свързани по един или друг начин с добруджанската кауза, макар че основният им принос е в полза на румънския комунизъм. В средата на тридесетте години Стефанов се появява в Москва и функционира като румънски представител в Коминтерна. През есента на 1939 г. статия, появила се под негово име, предизвиква сензация заради настояването си Румъния да потърси пряк съюз със Съветския съюз, намеквайки, че принципът на самоопределение трябва да се приложи към Бесарабия. След Втората световна война Стефанов е отхвърлен от румънските си другари и намира убежище в София.^[84]

Димитър Дончев (с псевдоним Доктора), макар и член на Централния комитет на Румънската комунистическа партия, се занимава с делата на българските комунисти в Южна Добруджа до края на живота си. Заминава на военно обучение в Съветска Русия (1927-28 г.), завръща се в Букурещ и през 1931 г. оглавява специален апарат в ЦК на румънската партия, чиято задача е да координира революционната дейност на комунистите от Трансилвания, Бесарабия, Буковина и Южна Добруджа. Не след дълго обаче Дончев е застрелян от румънската полиция (12 септември 1931 г.).[85]

Голяма част от работата на Георги Кроснев в полза на Добруджанското революционно движение е извършена в емиграция, в която той е принуден да влезе от румънските власти. В края на двадесетте години е в Берлин. Под ръководството на Димитров (по времето, когато той отговаря за ЗЕБ) функционерите на ДРО се събират в Берлин (юни-юли 1929 г.), за да разгледат добруджанския въпрос, като по това време Кроснев е член на Централния комитет на организацията. По-късно той е изпратен в Москва, става „червен професор“ и работи в апарата на Коминтерна. През втората половина на 1935 г. е изпратен в Букурещ, където, заедно с Ана Паукер, помага за реорганизацията на централното ръководство на румънската партия. Като член на Централния комитет на тази партия Кроснев оглавява секцията „Агитпроп“ и е редактор на нелегалния вестник Скантея. Арестуван е на 16 октомври 1936 г. и умира в румънски затвор на 7 февруари 1937 г. [86]

Докато Коминтернът продължава да следва линията си за „Свободна и независима Добруджа“, различията между българската и румънската партия остават до голяма степен невидими. Водени от лявата опозиция, от българските комунисти в Южна Добруджа, подобно на другарите им в страната, се очаква да провеждат революция заради самата революция. Разрив настъпва едва когато българските комунисти започват да настояват Южна Добруджа да се върне към българската държава. Смяната на позицията идва от Москва през април 1933 г. В този момент Коминтернът изпраща в Южна Добруджа Кузман Стойков (с псевдоним Вангел), за да служи като негов делегат в ДРО.[87] Посланието на Стойков, изнесено на таен пленум, е ясно и просто. ДРО вече не е революционна организация за всички национални елементи в Южна Добруджа, а само организация за етническите българи, които числено са в позицията на елитарно множество (останалите са турци, цигани, румънци и татари). Лозунгът „Свободна и независима Добруджа“ трябва да отпадне. В бъдеще принципът „Самоопределение с право на отделяне“ трябваше да се превърне във водеща линия на комунистическите начинания. Централният момент не е изгубен за участниците в пленума. Южна Добруджа трябва да постигне свобода не чрез независимост, а чрез отделяне, което означава връщане към България. Това ще бъде казано на румънските другари с недвусмислени думи.[88]

За да контролира изпълнението на новата линия, Българската партия в София избира за нов ръководител на ДРО Димитър Ганев, който в средата на юли 1933 г. е изпратен в Южна Добруджа. Ганев е избран и за член на Централния комитет на румънската партия. Работата му обаче е краткотрайна. През юли 1935 г. румънската полиция разкрива и арестува много от членовете на ЦК на Румънската партия, включително и Ганев. Той е съден през юли 1936 г. и е осъден на десет години затвор.[89]

След ареста на Ганев отношенията между софийските и букурещките комунисти се влошават. Последните твърдят, не без основание, че следването на сепаратистката линия в момент, когато Румъния е изправена пред опасността да бъде разчленена, поставя в опасност самото съществуване на Румъния като суверенна държава. В естеството на нещата въпросът за Добруджа не може да се съчетае с интересите на двете страни. Докато за българите усилията на Народния фронт изискват комунистите да подкрепят националните искания на България, същите усилия в Румъния изискват румънските комунисти да подкрепят политическата цялост на страната си.^[90] През август 1938 г., в качеството си на секретар на партията, Трайчо Костов изпраща в Южна Добруджа специален емисар с цел да обсъди проблема директно с румънските другари. Последните обаче отказват да се срещнат с българския делегат. Едва в началото на 1940 г., когато бъдещето на румънските граници се превръща в актуален международен въпрос и предстои капитулацията на много по-важните области Трансилвания и Бесарабия, румънските комунисти променят позицията си по отношение на Южна Добруджа. По ирония на съдбата, когато България наистина изпълнява ревизионистичните си стремежи спрямо Румъния, заслугата не е нито на Съветския съюз, нито на българските комунисти, а на нацистка Германия.^[91]

 

 

^[1] Д. Влахов, „Положението в България“, Inprecorr, 31 август 1934 г., стр. 1208.

^[2] Д. Влахов, „Положението в България“, Inprecorr, 15 декември 1934 г., стр. 1692-93.

^[3] Д. Влахов, „Сценографията във военно-фашистката диктатура в България“, Inprecorr, 2 февруари 1935 г., стр. 121-22.

^[4] В. Коларов, „Отговор на базовата провокация на софийските палачи“, Inprecorr, 18 май 1935 г., стр. 569-70.

^[5] История на България, стр. 678-79; вж. също Dimitrov, Съчинения, X, 167-68.

^[6] Работническо дело, 15 февруари 1936 г., цитирано в Работническо дело, избрани статии и материали, 1927-1944, стр. 316-18. Последното представлява сборник със статии, публикувани в органа на Работническата партия.

^[7] Степан, „Смъртните присъди в България“, Inprecorr, 2 януари 1937 г., стр. 19.

^[8] Степан, „Борбата за амнистия в България“, Inprecorr, 30 януари 1937 г., стр. 98.

^[9] Борис Иванов, „Положението на политическите затворници в България“, Inprecorr, 24 юли 1937 г., стр. 711.

^[10] Следващата дискусия за организационното преструктуриране на партията се основава на три основни изследвания, посветени на темата: Ново време, ноември, 1957, стр. 69-80; IIIBKP, VIII (1961), 93-139; ibid., XX (1969), 455-502. В изследването от 1969 г. са възпроизведени обширни текстове от кореспонденцията, водена между Бюро в емиграция и ИККИ, от една страна, и Политбюро на партията в България, от друга, през периода 1934-40 г.

[11] Данните за 1934 г., 1936 г. и 1940 г. се основават на IIIBKP, VIII (1961), съответно 96, 119 и 135.

[12] Пак там, стр. 138.

[13] Пак там.

^[14] Пак там, стр. 97. Данните за 1919 г. са от Rothschild, стр. 95. Дори през 1947 г. българската партия фигурира като най-малко „индустриалната“ (с изключение на албанската) в социалния си състав в сравнение с всички останали източноевропейски партии; нейният контингент от „средната класа“ е най-голям; за тази и още сравнителни статистики виж Burks, стр. 35, 52.

^[15] Съществува обширна литература за синдикалното движение в междувоенния период. Ето извадка от най-важните трудове. Коджейков и др., Революционното профсъюзно движение в България – основно изследване; важни са също така мемоарите му Рождение и съзиждане и „Материали“; друг важен автор по същата тема е Асен Бояджиев (за неговите трудове вж. библиографията в края на тази книга). Голяма част от това, което следва тук, се основава на Коджейков и др.

^[16] Коджейков и др., стр. 218-20, съдържа добро описание на организацията и работата на БРС.

^[17] Пак там, стр. 221.

^[18] „XIII пленум на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал – другарят Планински (България)“, Inprecorr, 5 март 1934 г., стр. 396-97.

[19] D. Влахов, „Политическата ситуация в България“, Inprecorr, 2 март 1935 г., стр. 257-58.

[20] Коджейков и др., стр. 222.

[21] В. Коларов, „Как фашистите „погребаха“ класовата борба в България“, Комунистически интернационал, август 1936 г., стр. 993-1003.

[22] Коджейков и др., стр. 223.

^[23] Работническо дело, 10 декември 1935 г., цитирано в Работническо дело, избрани статии и материали, 1927-1944, стр. 262-65.

^[24] БКП в резолюции и решения, p. 340.

^[25] Пак там, стр. 341.

^[26] Б. Иванов, „Възраждане на стачното движение в България“, lnprecorr, 17 април 1937 г., с. 421.

[27] Из партиен манифест от 17 февруари 1930 г., цитиран в Ново време, ноември 1959 г., стр. 105.

[28] Комунистическо знаме, юли 1931 г., цитирано в Ново време, ноември 1959 г., стр. 105-6.

[29] От партийна листовка, възпроизведена в Нелегални позиви на БКП, стр. 101-3.

[30] Работнически вестник, 1 януари 1934 г., цитиран в Ново време, ноември 1959 г., стр. 103.

[31] Този и цитатът непосредствено след него са от „XIII пленум на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал – другарят Планински (България)“, Inprecorr, 5 март 1934 г., стр. 396-97.

[32] „Военно-фашистки преврат в България“, Inprecorr, 1 юни 1934 г., стр. 836-37.

[33] Работнически вестник, 5 юли 1934 г., цитиран в Ново време, ноември 1959 г., стр. 103-4. За междупартийните отношения през тридесетте години и за усилията, насочени към установяване на някакъв вид сътрудничество в рамките на народния фронт, вж. в: Колев, Борбата на БКП за народен фронт и Петрова, БЗНС и народният фронт. Първата е посветена на усилията на комунистите, а втората – на реакциите на различните земеделски групировки. Въпреки че и двете следват стандартната комунистическа линия, монографията на Петрова предоставя ценна информация за земеделците, която не е достъпна по друг начин. Освен това има три сборника със съчинения и речи на най-важните комунистически функционери, посветени отчасти на усилията на обединения и народния фронт: Димитров-Марек, Избрани произведения, с. 178-206; Костов, Избрани статии, досиета, речи, с. 140-299; Дамянов, Избрани произведения, с. 93-96.

^[34] „Разширен пленум на ЦК на ККП на България“, Inprecorr, 23 март 1935 г., стр. 367.

^[35] Комунистически интернационал, Седми конгрес на Комунистическия интернационал: Съкратен стенографски доклад от заседанията, стр. 343-47.

^[36] Stoico, „Българската буржоазия търси изход“, Inprecorr, 2 ноември 1935 г., стр. 1430-31.

^[37] Вж. статията на Stephan, „Българската буржоазия в състояние на объркване“, Inprecorr, 11 януари 1936 г., стр. 389.

^[38] Тодоров, Изповедта на една луда балканска глава, стр. 268.

[39] Пак там, стр. 270.

[40] V. Коларов, „Как фашистите „погребаха“ класовата борба в България“, Комунистически интернационал, август 1936 г., стр. 993-1003.

[41] Народ, № 8, 1937 г.; този единствен, грубо издаден брой на органа на Социалдемократическата партия съдържа текста на протестно писмо до царя с подписите на много видни демократични дейци. В него се съобщава за работата на Петорката и за подкрепата, която ѝ оказва Работническата партия.

^[42] Stephan, „Борбата за демокрация в България“, Inprecorr, 9 януари 1937 г., с. 34-35.

^[43] „Апел на Ц.П. от България“, Inprecorr, 30 октомври 1937 г., стр. 1053-54.

^[44] Исторически преглед, No. 5 (1956), стр. 3-26. Вж. също Казасов, Бурни години, стр. 625-26.

^[45] B. Иванов, „Особености на новия закон за франчайзинга в България“, Inprecorr, 13 ноември 1937 г., стр. 1199-1200.

^[46] В чужбина са публикувани няколко варианта на предизборната платформа; те са възприети от Радио Москва, което ги разпространява в емисиите си на български език. От многото най-достоверната версия се появява в българоезичния вестник Народна воля от 18 март 1938 г., издаван в Детройт. Този текст е възпроизведен в IIIBKP. IX (1962), 379-82. Самият текст не е важен, тъй като в него се заявява в общи линии желанието на всички за възстановяване на свободните политически институции. Народна воля започва да излиза през февруари 1938 г. като комунистически вестник, насочен към българските емигранти в САЩ. Движещите духове зад изданието са Шаренков и Петър Григоров. Последният е комунистически адвокат, участвал в защитата на Димитров в Лайпциг, и в крайна сметка двамата се озовават в Съединените щати. Преследвани от американските власти, те се завръщат в България след Втората световна война. За известно време Григоров е началник на кабинета на Димитров по време на неговото премиерство. Редактор на Народна воля след 1948 г. е Никола Ковачев (1899-1964), български комунист, емигрирал в Америка през 1923 г. Ковачев умира в Детройт. Преди Народна воля в Детройт излиза друг вестник на български език, спонсориран от комунистите, с името Съзнание. През тридесетте години има поне още два български комунистически вестника, предназначени за емигрантите в чужбина: Народна трибуна, издаван в Буенос Айрес, и Братство, издаван в Париж; IIIBKP, IX (1962), 162.

^[47] За усилията на Народния фронт като цяло и за изборите в частност виж статията на автора „Народният фронт на Балканите: България“ в Journal of Contemporary History, V, No. 3 (1970 г.), 69-82. За предизборните междупартийни преговори между комунистите и двете крила на Земеделския съюз виж Petrova, БЗНС и Народният фронт, стр. 75-81. За нарушенията на дисциплината виж „Писмо от България“, Inprecorr, 21 май 1938 г., с. 640.

[48] Ню Йорк Таймс, 8 март 1938 г.

^[49] Пак там, 28 март 1938 г.

[50] Christian Science Monitor, 27 март 1938 г.

[51] Казасов, Бурни години, стр. 615.

[52] Липсата на прецизност по отношение на относителната сила на различните опозиционни групи отразява несигурния характер на съответната им принадлежност. Данните за 45 опозиционни земеделски групи са неофициални. Гичев твърди, че те са 27, а земеделците от Пладне  – 18 (Тодоров, Изповеди, с. 287). И двете цифри са преувеличени. В претенцията на Гичев са включени редица депутати, които или веднага, или скоро след откриването на Събранието преминават в правителствения лагер и се присъединяват към така наречените привлечени земеделци. В 18-те на Пладне, от друга страна, са включени редица хора, които бяха по-скоро за Гичев, отколкото за Коста Тодоров. При демократите тези от крилото на Ляпчев принадлежат към правителственото мнозинство, както и Стойчо Мошанов, който е избран за председател на парламента. Само демократите от крилото на Малинов са в антиправителствената опозиция. Малинов умира няколко месеца преди изборите. Опозиционните демократи в Събранието са оглавявани от Никола Мушанов, последния премиер на правителството на Народния блок. Броят на комунистическите депутати в действителност е по-голям от посочения. Въпреки това само петима от тях са определени като членове на Работническата партия, а останалите са номинални симпатизанти на комунистите. В официалната комунистическа литература те са напълно отречени.

[53] За речта на Цанков виж Народно Събрание, Стенографски дневници, разисквания за 17 юни 1938 г., стр. 360-61. Цанков заявява още, че установяването на дипломатически отношения с Москва е било сериозна грешка, на която той се е противопоставил.

[54] Речта на Самодумов е възпроизведена в Народно Събрание, Стенографски дневници, дебати за 15 юни 1938 г., стр. 342-47. Другите двама изгонени са Иван Георгиев и Бочо Бачев. Правителството е поискало експулсирането и на петимата представители на комунистите. Случаите на Иван Бояджиев и Матю Матев обаче са върнати обратно в комисията за повторно разглеждане. Не е известно дали в крайна сметка и те са били експулсирани. Самодумов е бил известен писател в областта на педагогиката. Година по-рано той е бил изключен от партията, вероятно за това, че не е проявил достатъчна преданост към каузата. Той обжалва случая пред Бюрото в изгнание, след което членството му е възстановено; случката е описана във Вранчев, стр. 388.

65 Шестимата са Д. Мацанкиев, Н. Петков, Д. Ангелов, Т. Лазаров, Н. Николов и К. Славов. За дебатите по експулсирането виж Народно Събрание, Стенографски дневници, дебати за декември 8-9, 1938, стр. 295-366. Знакови за бъдещето са прощалните думи на Никола Петков към депутатите. „Убеден съм – каза той, – че на първите свободни избори този парламент ще има мнозинство, съставено от елита на българското селячество и елита на българската работническа класа.“

^[56] Съществуват редица авторитетни сведения за сближаването между Звено и комунистите през 30-те години. От множеството най-подробен е разказът на човека, който е представлявал комунистическата страна в преговорите, а именно Вранчев, с. 326-35, 360-69; главният представител на Звено е Иван Харизанов, един от първоначалните основатели на групата и неин идеолог. Харизанов е от македонски произход и участва в македонското революционно движение. Неговият антикомунизъм и този на приятелите му от Звено са добре известни. В края на двадесетте години Харизанов е председател на Българската антикомунистическа лига. Последната има за свой заместник-председател Гешев, който като началник на политическата полиция в по-късните години се изявява като най-безмилостния преследвач на комунистите. Най-важните членове на Военния съюз, които вземат участие в дискусиите, са пенсионираните майори К. Лекарски, Т. Тошев и С. Трендафилов, които участват в комунистическото съпротивително движение по време на войната и са назначени за генерали на българската армия след влизането на Червената армия през септември 1944 г. По същата тема вж. също Терпешев, с. 133; Отечествен фронт, 27 юли 1947 г. Би било погрешно да се заключи от горните данни, че връзката на Звено с комунистите е станала неотменима още през 1937 г. Звено винаги е било малка опортюнистична политическа група без народни последователи. Ако политическата съдба на България по време на войната не беше довела руснаците, Звено можеше да действа, а вероятно и щеше да действа по различен начин. Дискусиите за евентуален военен преврат са били повторно открити преди и след Мюнхен. Обмисля се евентуалното участие на земеделци от Пладне в допълнение към комунистите, Звено и по-умереното (Протогеров) крило на македонците; отново разговорите се оказват неуспешни, както се посочва в Петрова, БЗНС и Народният фронт, стр. 116-17.

[57] Тодоров, Изповедта на една луда балканска глава, стр. 282-83.

[58] Основните източници за българското участие в конфликта са една монография, няколко големи статии и няколко автобиографии. Най-важен е трудът на Д. Сирков, В защита на испанската република, и двете му статии в ΙΙΙΒΚΡ, IX (1962), 143-93, и X (1963), 163-210. Вж. също две статии на руски участник, публикувани в Новый мир (Москва), юли 1960 г., стр. 142-80, и август 1960 г., стр. 141-77. Интересни и важни са автобиографиите на Телге, Величков и Стоев-Шварц.

^[59] Милев, Съби Димитров, предоставя подробности за работата на българския политически комисар в Испания; вж. също Сирков, стр. 100-3. Предаването се осъществява първо от Жак Ашер, а по-късно от Райко Дамянов, който след 1944 г. става основна партийна и правителствена фигура.

[60] Степанов-Минев вече е споменаван в различни контексти. Той е бил представител на Коминтерна в Испанската КП от 1928 до 1939 г. и е бил истинската сила зад аржентинеца от италиански произход на име Виторио Кодовиля известен в Испания под името другаря Медина. Кратък биографичен очерк на живота на Степанов-Минев е даден във В помощ на изучаващите, стр. 179. Също така за Степанов виж Thomas, стр. 72, 622; Salvador De Madariaga, Latin America Between the Eagle and the Bear (New York, 1962), стр. 139; Castro Delgado, стр. 6, 17.

^[61] IIIBKP, X (1963), 179. Дичев прекарва десет години в затвора. През 1936 г. той заминава за Русия, а оттам – за Испания. По-късно участва активно във военновременната съпротива в България, а след 1944 г. се издига до най-високите етажи на партията и правителството.

[62] Пак там, стр. 179.

[63] Пак там, стр. 181, 184; също и Аврамов-Леви пред автора, интервю, София, септември 1966 г. Неговото име се появява и по-рано. Испанският му опит ще бъде добре използван по време на Втората световна война, когато той оглавява школата на Коминтерна в Уфа.

^[64] Сирков, стр. 117. Telge et al. предава много подробно най-авторитетният разказ за военномедицинското обслужване на международните бригади.

^[65] IIIBKP, X (1963), 180.

[66]Сирков, стр. 115. Панчевски служи като генерал-майор в Червената армия по време на Втората световна война и е министър на отбраната на България през 50-те години.

[67] За живота на Радойнов-Радионов виж биографията на Драголюбов.

^[68] Сирков, стр. 132, 135. Арестът на Козовски в Москва по време на чистката и освобождаването му чрез намесата на Димитров вече бяха разказани във връзка с чистката на емигрантите.

^[69] Пак там, стр. 107, 135. Карло Луканов е роден в Женева през 1897 г. Учи право и следва по стъпките на баща си в българското социалистическо, а по-късно и в комунистическото движение. През 1926 г. заминава за Русия, където работи в областта на държавното планиране. Не е ясно дали е бил наказан заради десните тенденции на баща си. През 1945-46 г. е директор на Българското държавно радио, през 1951 г. става вицепремиер, а през 1954-56 г. е посланик в Москва. През 1956 г. Луканов е назначен за министър на външните работи и заема този пост до 1962 г.

^[70] Михайлов, стр. 113.

^[71] Богданов, Владо Георгиев; това е кратка биография с много интересни подробности за Испания, както и за дейността на Георгиев в българската съпротива по време на войната.

^[72] Несторов, Владо Тричков; това е житейската история на един професионален революционер. Тричков прекарва единадесет години в затвора. През 1936 г. заминава за Съветския съюз, а по-късно за Испания; загива в българската съпротива по време на войната.

^[73] Сирков, стр. 98-99; цифрите се основават само на 334 доброволци, за които има точни данни.

^[74] За анархисткото движение в България вижте България, Нова Испания: Комунистическият терор в България. Анархистите осъждат Благоев и водачите на Комунистическата партия за тяхната теза за „три четвърти от чужбина“, което означава, че комунистите очакват три четвърти от силата за триумфалната революция в България да дойде отвън. За участието на анархистите във въстанието от 1923 г. виж П. Свободин, „El Movimiento anarquista en Bulgaria“, Timon, ноември, 1938 г., цитиран в Rothschild, p. 143n.

^[75] Сирков, стр. 99; IIIBKP, IX (1962), 157-59. Нелегалният орган на анархистите в България е Хляб и свобода. Освен това те издават легалните Компас и Нов свят; анархистки възгледи и новини намират място и във всекидневника Нова камбана.

^[76] Работническо дело, 19 януари 1958 г. Актуален списък с имената на българските участници е отпечатан в Сирков, стр. 235-50.

^[77] Освен оскъдни сведения, няма данни за съдбата на завърналите се в Русия. Споменава се за ареста и освобождаването на Козовски-Петров. Полковник Радойнов-Радионов „е бил третиран зле от хората на култа към личността, но не се е отчаял“; Telge et al., p. 222. Каквито и да са били изпитанията на Радойнов-Радионов, той оцелява, за да поведе няколко групи емигранти в България след избухването на съветско-германската война. Българите, както и всички други завръщащи се от Испания, едва ли са могли да избегнат политическата карантина, наложена от съветските власти.

^[78] Сирков, стр. 197. Към август 1939 г. във френските лагери са интернирани 160 души; през март 1941 г. броят им е намален на 40. Репатрирането продължава и след тази дата.

^[79] За това, както и за усилията на българите в Съединените щати да наложат амнистия на българското правителство, виж Народна воля (Detroit), 11 март 1938 г. и 18 август 1939 г. Що се отнася до глобалните данни за българските участници, несъмнено има известно двойно отчитане от страна на български и югославски източници, включващо македонци както в Съединените щати, така и в самата Македония.

^[80] За създаването на ДРО вж. Rothschild, стр. 198-203. Вичев е застрелян в София на 16 юни 1933 г. от македонски терорист.

^[81] Пак там, стр. 199.

^[82] [82]

^[83] Георгиев, стр. 105.

^[84] Ранната кариера на Стефанов е представена от Georgiev, стр. 41, 80, 105. За статията му от 1939 г. вж. Henry L. Roberts, Румъния: Политически проблеми на една земеделска държава (Ню Хейвън, 1951 г.), и Ionescu, с. 59. За отхвърлянето на Стефанов като „опортюнист“ през 1961 г. от румънски комунистически водач вж. Ionescu, стр. 356-57. Българското Работническо дело от 11 юни 1963 г. помества речта на Стефанов по повод рождения ден на Георги Димитров. Той е описан като стар приятел на покойния Димитров и като човек, който е бил „секретар на ЦК на румънската КП.“ През септември 1966 г. Стефанов е още жив в София и работи в областта на издателската дейност.

[85] За живота и смъртта на Дончев виж Georgiev, стр. 209, 213, 272-76, 302-7. На 4 октомври 1931 г. московският вестник „Правда“ публикува статия за революционната му дейност.

[86] Разказът за Кроснев се базира на Георгиев, стр. 80, 105, 207-13, 421-22; вж. също lonescu, стр. 25, 50, където той фигурира под името Dmitri Kroshneff.

[87] Стойков не е от Южна Добруджа, а от Нова Загора в самата България. От 1925 г. е в съветска емиграция.

[88] За пленума, председателстван от Стойков и проведен в град Добрич, виж Georgiev, стр. 370-78. Според българските официални оценки в края на Първата световна война в Южна Добруджа живеят общо 282 131 души. От тях 48% са българи, 38% турци, а останалите са цигани, татари и евреи. Етническите румънци се оценяват на 2 процента. След 1924 г. Букурещ предприема действия за създаване на румънско мнозинство чрез заселване в Южна Добруджа на куцовласи от Македония върху земи, отчуждени от нерумънските елементи. В резултат на това 40 000 българи и 20 000 турци са разселени и стават бежанци; вж. Ротшилд, с. 198.

[89] Димитър Ганев (1898-1964) не е родом от Южна Добруджа. През 1929 г. става член на ЦК на българската КП, а през 1934 г. – член на ЦК на румънската КП. Част от времето си в румънските затвори той прекарва заедно с Георгиу-Деж, бъдещия румънски комунистически диктатор. Когато през 1940 г. Добруджа се връща към България, Ганев е амнистиран. През 1942 г. е включен в българското Политбюро и отговаря за съпротивата в североизточните части на България. В следвоенните години заема висши партийни и държавни постове. Работи като посланик в Букурещ и като министър на външната търговия. В началото на 1950-те години позициите му се влошават (вероятно не без връзка с чистката на Ана Паукер в Румъния), но през 1958 г. той става Председател на Народното събрание и заема този пост до смъртта си на 21 април 1964 г. За работата на Ганев в Добруджа и процеса срещу него пред румънски съд виж Georgiev, стр. 380, 406-10.

^[90] Георгиев, стр. 426-29.

^[91] Пак там, стр. 429-30. Лицето, което изглежда е помогнало за разколебаването на румънското комунистическо ръководство, е функционер на ДРО на име Петър Георгиев, който по същото време става член на Централния комитет на румънската партия. По-късно Георгиев става секретар на румънската партийна организация в Букурещ. През 1943 г. той попада в ръцете на румънската полиция, изправен е пред съда и по-късно през годината е разстрелян (ibid., p. 430). От българските комунистически кадри, свързани с ДРО през тридесетте години, поне един човек доживява да стане висш функционер на следвоенна комунистическа Румъния. Това е Димитър Колев, или Думитру Колиу в румънската версия. Непосредствено преди войната той служи като областен секретар на Добруджа, прекарва военните години в Русия и се завръща в Румъния с дивизията на Тудор Владимиреску. През 1948 г. става член на ЦК на румънската КП, през 1952 г. – кандидат-член на Политбюро, а през 1953 г. – генерален секретар на партийната организация в Букурещ. През 1955 г. става председател на Държавната контролна комисия; за кариерата му виж Georgiev, p. 331, и Ionescu, p. 351.