Отдавна, много отдавна, преди пет-шест избора за Народно събрание, една сутрин се събудих с познатото приятно чувство, че съм либерал. А в края на деня разбрах, че съм нещо друго.
Ето как стана. Бях на конференция, където известен тълкувател на политиката обяви, че който се има за либерално настроен, е длъжен да подкрепи протестите. Против мутрите (вън!), „Каскета“, „Свинята“, „Тиквата“, модела и пр. Аз обаче не харесвах блокирането на кръстовища, бесилките, ковчезите, вмирисаната цаца, къртенето на жълти павета и вдигнатите юмруци.
Пак спомен, пак от жълтите павета, но от 1990 година.
„Кой не скача е червен!“
Сини бяхме – готините. А червените бяха боклуци. При тези скандирания мнозина наистина скачаха, а аз по интелигентски боязливо се дръпвах няколко крачки назад, в по-рехавите редици на седесарския митинг…
Вече се чувствах почти напълно комфортно в ролята си на застаряващ консерватор, когато наскоро ме класифицираха като „реакционист“.
Млад мой приятел, високо образован, с опит от НПО сектора и като университетски преподавател, използва „реакционисти“ и „прогресисти“ в свой кратък, ироничен фейсбук пост върху намножилите се в медиите полярни реакции по откриването на Парижката олимпиада.
Нова е мен за тази терминология, звучи ми като чудат Сталинско-Оруеловски словесен хибрид, целящ да заобиколи компрометираните „реакционери“ и „прогресивни сили“. Но са ми и много удобни тези неологизми за този мой текст. В последващ коментар авторът се питаше кои са причините да имаме толкова „радикализирани публики с различни интереси“. А това ми е болка на сърцето.
Защо вместо да водим нормални дискусии доброволно се окопахме по фронтове, разменяме си от окопите попръжни и спорадични диверсантски набези в лагера (медията) на противника? Много свързан ми е този въпрос със следващия: какво се случи с либерално-демократичната ценност за толерантността, че на моята лична толерантност редовно ѝ търсят границите с нови изпитания?
Вече по-лесно приемам живота, откакто разбрах, че глупостта, суетата и гоненето на лични интереси са обичайните причини за повечето злини край нас. И мисля, че съм видял някои механизми, по които тъкмо те ни водят към стигмите в днешното ни общество.
Да започна с туй – за прогресистите (и нататък – вече без кавички) основната демократична свобода на самоизразяване не струва пукната пара, ако не е безгранична. В това им настояване мненията и чувствата на другите са неважни.
Само година-две след споменатите първи сини митинги помагах като редактор на един млад юрист за първия превод на български език на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. Тогава ми направи впечатление написаното в почти всеки член на ЕКПЧ, че дадено право/свобода се гарантира от държавата освен в случаите, когато противоречи на правата и свободите на другите, на изискванията на публичното здраве, морал, национална сигурност и т.н., които ограничения следва да са уточнени със закон.
По-пресен спомен, отпреди десетина години – парижкият сатиричен вестник „Шарли Ебдо“ публикува обидни за мюсюлманите карикатури на пророка Мохамед. След клането в редакцията и още последвали атентати стотици хиляди европейци маршируваха по улиците си в защита на безграничната свобода на мнение, напук на наранените чувства на някакви си там вярващи и приемайки пожертваните животи за оправдани.
Тогава не разбрах, че махалото се е залюляло.
А после прогресистите го тласнаха още по-наляво (условно казано) – по темите за имиграцията, за хората с нестандартна сексуална ориентация, за белия супремасизъм или както и да се превежда на български език този термин от масовото движение в Америка за вменяване на цялата бяла раса на наследствена отговорност за геноцидни грехове, за пренаписване на историята и къртене на двестагодишни темели на общественото съгласие.
Всички ги знаем тези процеси, но да напомня – разсъждаваме по въпроса как се стигна дотук.
Стигна се неусетно почти. В началото на българския преход толерантността я разбирахме почти по речниковото значение на думата – че трябва да търпим различията помежду си и не бива да лишаваме разнообразните в обществата ни малцинства от стандартните за всички права и свободи. После ни внушиха, че всъщност представителите на малцинствата са по-равни от другите и поне на Запад въведоха политиката за „положителна дискриминация“. Сега сме на фазата от мен да очакват не просто да толерирам различните, а публично да показвам, че ги харесвам. Защото, кой не скача…
Междувременно мнозина се усетиха, че да си различен и положително дискриминиран си има предимства.
Неусетно почти прогресизмът се радикализира и стана медийна сила, с която центристките умове се почувстваха длъжни да се съобразяват. И по историческа традиция за сплотяване на собствените редици си нарочи врагове. В България – споменатите мутри, каскети, прасета, тикви, плюс накуп гласуващите неправилно – заради корумпираност, зависимости или от страх. (Да, три само причини, публично повтаряни от известен реформаторски лидер.)
Ръка на сърцето. Съмнявате ли се, че сред якобинците на тази общност има такива, които ако имаха магическа пръчица, действително биха изчегъртали като във Фотошоп част от смалилия се народ? Седемстотин хиляди бяха по изборни резултати, когато чегъртането излезе на мода. Аз пък не се съмнявам, че и сред нарочените за „орки“ и „фашисти“ са се натрупали обида и гняв и са готови при случай да си го върнат тъпкано.
Дълбочинен проблем, разбира се, е образованието. Хората по принцип слабо се интересуват от миналото, та и днешни млади активисти, искрено желаещи по-добра България, не знаят, че влизат в провалили се марксистко-ленински калъпи – като за даденото уж от историята право на най-прогресивната класа чрез диктатура да подобри обществения ред. Не знаят, че е болшевишко (а и много по-старо) революционното „Който не е с нас, е против нас.“
Нещо стана с толерантността и плурализма обаче и в световен мащаб.
По времето когато в САЩ ректори на бръшлянови университети се поколебаха да осъдят идеологически мотивираното насилие в кампусите, в много интересната и силно либерална платформа TED.com попаднах на неочаквана тема – за нуждата от кураж да говориш срещу крайностите на… хайде пак за леснота да сложа тук прогресизма, поне за терминологията да не ме бият.
Глупост, суета, личен интерес – те са, казах, причините за много злини, та и при кресливостта в публичното ни общуване виждам голяма доза attention seeking, борба за внимание.
Всички искаме да ни харесват. Броим си лайковете. Това – на лично ниво, природно е и при повечето хора най-често е безобидно.
Обаче на глобалните сергии за стоки и идеи борбата за внимание в традиционните и в социалните медии се води безцеремонно заради много големи печалби. Не са само преките финансови интереси, свързани с рекламата и продажбите, а заради новия вид богатство – гигантските масиви от данни за какво лично харесваме и какво не харесваме, чрез които алгоритмите вече се учат да разбират желанията и страховете ни по-добре от професионалните психолози, социолози и мениджъри на кампании.
За момента поне не виждам никакви технологично и социално яки прегради пред възможностите за внушения сред умствено ленивото множество в развития свят, което иска наготово простички истини и ясни житейски напътствия.
Връщаме се към повода с Олимпиадата. Още от първите игри в античността, за да спечелиш почитта на публиката, е било нужно да тичаш по-бързо от другите, по-надалече да хвърлиш диска или друго подобно усилие. Възходът на съвременния Запад се основава на меритокрацията. За да бъдеш богат или именит, трябва да си наистина добър в някое от трудните поприща на науките, изкуствата, техниката, бизнеса или спорта.
Ето тук имаме перфектно диалектическо преминаване на натрупаното количество в ново качество. Известността стана или поне започна да изглежда лесно достижима. Социалните медии са общодостъпни, а изкушенията са разнообразни. Да бъдеш забелязан и да печелиш последователи изисква съвсем друг тип „домашно“ усилие – да си по-оригинален от много други, които настояват да са оригинални. Може да е с някоя нечувана още простотия, с язвително остроумие, вулгарен език или каквото още ти дойде на ума като достатъчно провокативно. При това надвикване в шумотевицата една предпочитана роля е да си съдник – по която и да е актуална тема от сутрешните ТВ студия, та до гибелта на западната цивилизация. Олимпийският рекорд в дисциплината attention seeking за момента е в името уж на единството да скандализираш телевизионно половината свят, за да ти се възхити другата половина.
За по-скромните остава топлото стадно чувство да си сред сродни души в своето кътче от необятното онлайн пространство и да споделяш омразата към общия за групата омразник.
Нищо от това не помага.
Махалото се връща.
Заради прекомерната доза прогресизъм и според естествената имунна реакция на обществената тъкан. Видяхме го на последните европейски избори и го коментирахме усилено. Както знаем от медицината обаче, в сложните организми нещата лесно се объркват и лимфоцитите понякога започват покрай патогените да изяждат и здравите клетки от своите.
Какво да се прави е мъчен въпрос, защото едва ли ще дочакаме махалото да спре в някакво ново златно равновесие.
Всъщност нищо решаващо важно не може да се направи.
Бързото прелитане по-горе над световни трендове бе и за да покажа, че аз поне не виждам фактори, които могат да ги преобърнат. Дори утре да измислим най-гениалната образователна или друга някоя реформа и до края на седмицата да я въведем, времето няма да стигне да видим резултата преди (някъде към средата на века?) да настъпи непредвидимият свят на изкуствения интелект и бионично подобрените сапиенси. В този свят нашите деца или внуци – ако са късметлии да попаднат в новите елити, снизходително ще се подсмихват над днешните ни тревоги. Ако изобщо пожелаят да прочетат за нас. Ако изобщо четат.
Можем обаче да живеем по-добре днес и утре. Няма да станем по християнски смирени и човеколюбиви, но за добро би било малко да се кротнем в думите и в душите си. Да излизаме по-често от тесните си физически и виртуални кръгове и да си говорим повече. Ако видим, че се караме, като си говорим политически злободневно, да си говорим за други неща. И особено тези, които са в политиката, училищата или медиите, да сложат едно по-ситно сито за злословието и зломислието, за злорадството и зложелателство, нататък да отворят речника.
И да, все пак да учим децата да четат.
