Миналата година един холандски лекар на име Берт Кайзер бил повикан в дома на човек във финална фаза от рак на белите дробове, за да сложи край на живота му. Когато Кайзер и сестрата, която трябвало да му асистира, пристигнали на мястото, те заварили там към 35 души, събрани около леглото на умиращия. „Te пиеха, кикотеха се и плачеха“, каза ми Кайзер, когато наскоро се срещнахме в Амстердам. „Беше бурно преживяване. И си помислих: ‚Как ли да прочистя обстановката?‘ Но мъжът знаеше точно какво да прави. Изведнъж той каза: ‚Хайде, юнаци!‘, и всички го разбраха. Всички замълчаха. Малките деца бяха изведени от стаята и аз му поставих инжекцията. Направо ми идеше да го разцелувам, защото инак нямах идея как да прекъсна партито.“
Кайзер е един от около 60-те лекари, които могат да се открият в книгите на Levenseindekliniek, или Клиниката за край на живота, където се извършва точно напасване между лекарите, желаещи да извършват евтаназия, и пациентите, които желаят да сложат край на живота си, и която е отговорна за евтаназията на около 750 души през 2017 г. За Кайзер, който е бил философ преди да е учил медицина, появата на широко разпространен достъп до евтаназия представлява началото на нова ера. „За първи път в историята“, каза ми той, „ние сме създали пространство, в което хората се придвижват към смъртта, докато ние ги докосваме и те са сред нас. Това е нещо напълно различно от това да се самоубиеш, докато жена ти пазарува, а децата са в училище, и ти се обесваш в библиотеката – което е най-ужасният начин да го направиш, защото тяхната рана няма да заздравее никога. Фактът, че сте човек, означава, че сте свързани с други хора. И сега сме намерили поносим начин да прекъснем тази връзка, не чрез естествена смърт, а чрез самоволен край. Това е много специално нещо.“
Това „специално нещо“ всъщност е новата нормалност. Изглежда, че вече всички в Холандия са познавали някой, който е бил евтаназиран, а видът на онова хореографирано „сбогом“, каквото описва Кайзер, е далеч от необичаен. Със сигурност идеята, че ние, хората, имаме възможността да избираме между различни видове смърт, е по-добре позната в Холандия, отколкото където и да е другаде. Но дългосрочните последици от тази идея започват да стават понятни едва сега. Евтаназията е била легална в Холандия достатъчно дълго време, за да има възможност да се види какво може да се случи след прилагането ѝ. И като специалист по слагане край на живота в една нация, която от десетилетия насам е стандартният носител на либертарианската реформа, Кайзер може да бъде приет като свидетел от бъдещето, което очаква всички ни.
През 2002 г. парламентът в Хага легализира евтаназията за пациенти, изпитващи „непоносимо страдание без перспектива за подобрение“. Оттогава насам евтаназията и нейната близка сродница, асистираното умиране, при което един човек улеснява самоубийството на друг, са били приети от Белгия и Канада, докато общественото мнение в много други страни, където те не са части от националния статут, като Великобритания, САЩ и Нова Зеландия, се е обърнало силно в тяхна полза.
Възходът на евтаназията изглежда неудържим; след Колумбия, през 2015 г., и австралийския щат Виктория, през 2017 г., Испания може би ще бъде следващата голяма юрисдикция, която ще легализира подпомаганата от лекари смърт, а един на всеки шестима американци (по-голямата част от тях в Калифорния) живее в щати, където това също е законно. В Швейцария, която има най-старите в света закони за асистирано умиране, чужденците също могат да получават евтаназия.
Ако западното общество продължи да следва холандския, белгийски и канадски пример, има висока вероятност след няколко десетилетия евтаназията да се превърне в широко достъпна опция от менюто за възможни смърти, включително и отровно хапче за „край на живота“, достъпно при поискване за всеки, който намери живота за непоносим. За много посивяващи членове на поколението на бебешкия бум – ветерани на по-ранните борби за легализиране на абортите и контрацепцията – цивилизованата смърт в момента на техния собствен избор е право, което държавата трябва да осигури и регулира. Докато това поколение постепенно навлиза в последните си години, предписанието, че животът е скъпоценен, независимо от медицинското състояние на човека, се поставя под въпрос както никога досега.
Но като първопроходец в света, Холандия вече е открила, че, макар и узаконената евтаназия е в състояние да разреши една етична главоблъсканица, заедно с това тя отваря път за цял куп други – на първо място, къде точно трябва да бъдат поставени границите на тази практика. През последните няколко години една малка, но влиятелна група от учени и юристи повдигнаха тревога относно нещо, което обикновено се нарича, малко лукаво, „хлъзгавият склон“ – идеята, че една мярка, която по принцип е била въведена, за да осигури облекчение на болни от рак в късните стадии от развитие на болестта, е била разширена дотам, че днес вече включва хора, които иначе биха могли да живеят в продължение на още много години – като се започне със страдащи от заболявания като мускулна дистрофия и се свърши с шестдесетилетници с деменция, та дори и психично болни млади хора.
Може би най-известният сред тези скептици е Тео Бьор, който преподава етика в Богословския университет в Кампен. Между 2005 и 2014 г. Бьор е бил член на един от петте регионални съвета, които са били създадени за преглед на всеки акт на евтаназия, както и предаване делото на прокурора, ако бъдат установени нередности. (Всяка комисия за преглед се състои от адвокат, лекар и етик.) Последните правителствени статистики подсказват, че съмненията във връзка с евтаназията в Холандия оказват влияние върху желанието на лекарите да извършват процедурата. През ноември здравното министерство разкри, че през първите девет месеца на 2018 г. броят на случаите е намалял с 9 % в сравнение със същия период на 2017 г., първи спад от 2006 г. насам. Друг знак за това, че правната среда става по-враждебна беше, че малко след това съдебните власти обявиха първото наказателно преследване на лекар за злоупотреба, докато е прилагал евтаназия.
Рано е да се каже дали евтаназията в Холандия е достигнала точката на зенита си – както е твърде рано да се каже и дали другите страни, които в момента улесняват асистираната смърт, също ще се поколебаят, ако практиката започне да се счита за твърде широко разпространена. Но е важно, че в допълнение към страстното застъпничество на Берт Кайзер – който приветства „хлъзгавия склон“ – по-критичните възгледи на Бьор се търсят от чуждестранни парламентаристи и етици, които обмислят законови промени в собствените си страни. Както ми обясни Бьор, „когато показвам статистиките на хората в Португалия, Исландия или където и да е, казвам: ‚Погледнете внимателно Холандия, защото това е мястото, на което вашата страна може да бъде след 20 години.‘“
„Процесът на въвеждане на законодателство за евтаназията започна с желание да се намери решение за най-сърцераздирателните случаи – наистина ужасните форми на смърт“, каза Бьор. „Но в начина на прилагане на закона се получиха важни промени. Пуснахме в ход нещо, за което сега откриваме, че има далеч повече последици, отколкото някога сме предполагали.“
Берт Кайзер е извършил първата си евтаназия през 1984 г. По онова време, когато е работел като лекар в старчески дом, прекратяването на живота на отчаяно болни хора по тяхно искане е било незаконно, ако и законовото преследване да е било рядко. Когато един пенсиониран обущар на име Антоний Албертус, който умирал от рак на белите дробове, поискал да бъде избавен от мизерията си, Кайзер установил, че две страни от собствената му личност – лекарят, спазващ закона, и алтруистът, се намирали в противоречие една с друга.
„Антоний не изпитваше болки“, каза ми Кайзер, „но страдаше от онова изтощение, което познава всеки онколог, едно особено състояние на изнемога, и аз виждах как той се стопява пред очите ми.“ В този случай, Кайзер, който на 11-годишна възраст наблюдавал как майка му претърпява мъчителна смърт от чернодробно заболяване, взел решение на страната на алтруиста. Той инжектирал на Антоний 40мг валиум – достатъчно, за да го доведе до кома – а след това му дал антидихателно лекарство, с което сложил край на живота му.
Кайзер не бил разследван, след като от своя страна съобщил за неестествена смърт, нито пък пострадала кариерата му, както се страхувал, че може да се случи. Но какво, попитах, го е подтикнало да наруши закона и един важен принцип – запазването на живота – който определя медицинската етика от времето на Хипократ насам? Кайзер замълча, докато избръскваше паячето, което беше пропълзяло неканено по рамото ми. „Това [т. е. неизпълняването на подобна молба] е нещо много егоистично“, отговори той. „Ако някога бих бил в неговата ситуация, молейки за смърт, бих искал хората да ме изслушат, а не да казват: ‚Това не може да стане поради закона или Библията.‘“
През последните няколко десетилетия Библията бива все повече пренебрегвана и законът е подкрепил младия лекар, който е приспал Антоний завинаги. И докато хората постепенно свиквали с новия закон, броят на евтаназираните холандци започнал рязко да нараства, от под 2000 през 2007, до почти 6 600 през 2017 г. (За приблизително същия брой хора се смята, че искането им за евтаназия е било отхвърлено като несъответстващо на законовите изисквания.) Също през 2017 г., около 1900 холандци са се самоубили, докато броят на хората, починали при палиативно приспиване – на теория, в резултат на болестта си, като заедно с това са били предпазени от физически дискомфорт, но на практика често умирайки от обезводняване, докато са в безсъзнание – е достигнал удивителните 32 000. Общо над една четвърт от всички смъртни случаи през 2017 г. в Холандия са били извършени при външно подпомагане.
Една от причините евтаназията да стане по-обичайна след 2007 г. е, че наборът от условия, които се считат за допустими, се е разширил, докато дефиницията за „непоносимо страдание“, която е централна за закона, е била разширена. В същото време започват обаче да се долавят изкази на опасения, които се засилват дори и в удивително благопристойната обстановка на холандския публичен дебат. Притесненията се съсредоточават най-вече около два въпроса със силно значение за евтаназията: деменция и свободна воля.
Много холандци пишат предварителни указания, в които се уточнява, че ако впоследствие психическото им състояние се влоши отвъд дадена степен – ако, да речем, вече не са в състояние да разпознаят членовете на семейството си – те трябва да бъдат евтаназирани, независимо дали са се отказали от първоначалната си воля. Но през миналия януари една медицинска етичка на име Берна Ван Баарсен предизвика определено вълнение, след като подаде оставка от един от контролните съвети, в знак на протест срещу нарастващата честота, с която страдащите от деменция се евтаназират въз основа на писмени указания, които вече не могат да потвърдят след загуба на мисловните си способности. „По принцип е невъзможно“, каза тя пред вестник „Трув“, „да се установи дали пациентът страда непоносимо, защото той или тя вече не може да го каже.“
Скрупулите на Ван Баарсен изкристализираха в първото дело за злоупотреба с евтаназия в страната, което прокуратурата подготвя в момента. (Разследват се и други три случая.) То касае жена, страдаща от деменция, която е поискала да бъде убита, когато „времето е дошло“, но когато лекарят преценил, че това е така, тя се съпротивлявала. Наложило се да бъде дрогирана и държана здраво от членове на семейството си, преди най-накрая да бъде подложена на фаталната инжекция. Лекарката, която е приложила дозата – засега неидентифицирана – защити действията си, като заяви, че е изпълнила молбата на пациентката си и че, тъй като тя вече е била некомпетентна, протестите преди смъртта ѝ са без значение. Каквито и да са юридическите основания на нейния аргумент, те едва ли променят онова, което трябва да е било непоносимо-зловеща сцена.
Основният проблем на предварителните указания е, че те предполагат подчиняването на едно вече ирационално човешко същество на рационалното му бивше Аз, като по този начин разделят един човек на две взаимно противоположни същества. Много лекари, които са наблюдавали как пациентите се адаптират към обстоятелствата, за които някога са очаквали, че ще се окажат нетърпими, се съмняват дали някой може да прогнозира точно какво ще желае дадена личност, след като състоянието му/ѝ се влоши.
Вторият конфликт, който се е оформил след нормализирането на евтаназията, е обществен. Той възниква, когато има противопоставяне между правата на индивида и задължението на обществото да защитава живота. „Най-проблематичните искания за евтаназия са онези, които се основават на свободната воля на пациента, която ги кара да кажат на лекаря: „Вие не сте онзи, който да прецени дали да живея или да умра.“ Тя не очаква този импулс, вече силен сред днешните възрастни, да намалее сред следващите поколения. „При нашите млади хора принципът на свободната воля е водещ за мисленето им.“
Нарастващите разделения по отношение на евтаназията се отразяват върху обсъжданията в контролните съвети. Консенсусът е по-рядък, отколкото е бил, когато единствените случаи, които се появявали при тях, включвали пациенти с терминални заболявания в късен стадий, инак умствено здрави. След оставката си Берна Ван Баарсен се оплаква, че „правните аргументи натежават все повече“ в работата на комисиите, „докато моралният въпрос дали в определени случаи чрез убиването е направено нещо добро, е заплашен от замитане под килима“.
В тази нова, по-нееднозначна среда, спадът на случаите на евтаназия не изглежда изненадващ. Освен страха от привличане на прокурорското внимание, някои лекари са раздразнени и от нарастващото обществено схващане, че те са просто доставчици на достойна смърт, които не задават въпроси. За холандските лични лекари търсенето на евтаназия от настойчиви пациенти, които се възмущават и от най-малкото нежелание от страна на лекаря, се е превърнало в един от най-неприятните аспекти на работата им.
„В най-студените седмици на миналата зима – каза ми Тео Бьор, – възрастен пациент казал на мой приятел-лекар: ‚Искам евтаназията ми да бъде проведена тази седмица – вие обещахте‘. Лекарят отговорил: „Навън е –15°. Вземете бутилка уиски и седнете в градината си. Утре ще ви намерим там. Аз не мога да приема, че ме правите отговорен за собственото си самоубийство.“ Въпросният лекар, каза Бьор, прилагал евтаназия на около трима души годишно. Сега вече е престанал напълно.
Въпреки че е подкрепил закона за евтаназията през 2002 г., днес Бьор съжалява, че не е предвидил факта, че пациентът трябва да бъде компетентен в момента на прекратяването на живота му“, и че, ако е възможно, той или тя трябва сам/а да приложи фаталната доза. Бьор е загрижен и за психологическия ефект върху лекарите, които убиват някого при изгледи за значителна продължителност на живота: „Когато евтаназирате пациент с рак в последен стадий, знаете, че дори и решението ви да е проблематично, този човек така или иначе би умрял скоро. Но когато този човек може да живее още цели десетилетия, това, което винаги е в ума ви, е, че може би той или тя ще намери нов баланс в живота си.“
През ноември 2016 г., Моник и Берт де Гоойер, съпрузи от Тилбург, се превърнаха в дребни знаменитости, когато един регионален вестник, „Брабантс Дагблад“, посвети цял брой на евтаназията на сина им – затлъстял, мрачно-хумористичен, дълбоко умствено разстроен мъж на 38-годишна възраст, на име Елко. Евтаназията му беше един от първите сериозни случаи с млад човек, страдащ от психични заболявания. Сред стотиците реакции, които вестникът е получил, повечето от тях подкрепящи, онази, която е направила най-силно впечатление на де Гоойер-ови, е дошла от жена, чиято дъщеря излязла един ден, за да върне празни бутилки в магазина, а след това се хвърлила под преминаващия влак. „Тя ни завиждаше“, каза ми Моник, докато седях с нея и Берт в гостната им стая, „тъй като не знаеше защо дъщеря ѝ го е направила. Тя каза: ‚Вие сте успели да зададете на Елко всички въпроси, които сте имали. А на мен ми останаха само въпроси.“
Личното, тайно предприето самоубийство, оставя след себе си разбити животи. Дори и когато всичко мине по план, някой намира тялото. Това, че открито обсъжданата евтаназия може да намали или дори да заличи голяма част от тази болка, е нещо, което всъщност не бях обмислял преди да се срещна с де Гоойер-ови. Нито пък бях напълно осъзнавал иронията, че самоубийството, с неговия висок риск от провал и странични щети, е било незаконно в цяла Европа допреди няколко десетилетия [тоест в момента вече е законно], докато евтаназията, с нейните очевидно по-доброкачествени – или поне по-управляеми – последствия, си остава незаконна в повечето страни.
Каквото и да ни говори за холандските възгледи за човешкото благополучие този акт на убийство на физически здрав млад мъж, смъртта на Елко де Гоойер не е травмирала никой машинист на влак или риболовец в някой канал. Елко е бил евтаназиран едва след дълги размисли и дискусии със семейството си. Той се смял от сърце с представителя на погребалното бюро, който дошъл, за да вземе мерките му за ковчег със супер размери. Успял да се сбогува с всички, които го обичали, и умрял, както ме увериха Моник и Берт, в мир. Може и да има дума за този вид самоубийство – такава, която е приемлива за всички страни. Нека го наречем „по взаимно съгласие“.
„Човек се опитва да направи детето си щастливо“ казва Моник, „но Елко не беше щастлив в живота. Той искаше да спре да страда и смъртта беше единственият начин.“ Елко достигнал пълнолетие точно когато евтаназията се узаконявала. След дълги години на психиатрични прегледи, в резултат на които били предоставени множество диагнози и предписани различни неефективни лекарства, той започнал да моли лекарите в Тилбург да му бъде позволено да сложи край на живота си.
Евтаназията се счита за основна здравна услуга, покрита от месечните вноски, които всеки гражданин плаща на застрахователната си компания. Но лекарите са в правото си да не я извършват. Единствена сред медицинските процедури, успешната евтаназия не е нещо, което можете да оцените с пациента си след събитието. Една малка група лекари отказва да го изпълнява по тази причина, други пък отказват по религиозни подбуди. Някои просто не могат да приемат идеята, че трябва да убиват хората, заради чието спасяване изобщо са влезли в медицината.
Онези, които отказват по принцип, са малка част от професията, може би по-малко от 8%, според специалистката по евтаназия Агнес ван дер Хайде. Причината, поради която не съществува еднозначно разбиране по отношение на евтаназията, е, че личните възгледи на лекарите – например за това, какво представлява „непоносимото страдание“, често се оказват от решаваща важност. Като най-тържествената и свързана с необратими последствия намеса, която един холандски лекар може да предприеме, при това в професия, която има за цел да стандартизира процедурите при всички евентуални ситуации, решението за убийство се намира в директна зависимост от това неясно нещо, човешката съвест.
Един от видовете молба за евтаназия, която холандските лекари обикновено отхвърлят, е онази на психично болен човек, чието желание да умре може да се тълкува като симптом на лечима психиатрична болест – тоест именно човек като Елко де Гоойер. Молбата на Елко е била отхвърлена от двама лекари в Тилбург, единият от тях жена; тя отказала да извърши процедурата, защото в онзи момент била бременна. В отчаянието си Елко се обърнал към Levenseindekliniek. При тамошната идеологическа обвързаност с идеята за евтаназията, плюс широкия набор от лекари-специалисти, клиниката е направила много, за да подпомогне разширяването на обхвата на практиката, и един от екипите ѝ сложил край на мизерията на Елко на 23 ноември 2016 г. Втори екип от същата клиника е сложил край на живота на друга психически разстроена млада жена, Аурелия Бруерс, в началото на миналата година.
В идеалния случай евтаназията представлява структура с три основни страни: пациент, лекар и близките на пациента. В случая с Елко де Гоойер страните са били здрави и подравнени. Смъртта му е била извършена със състрадание, внимателност и скрупульозно зачитане на чувствата на всички засегнати. Нищо чудно, че Холандското дружество за доброволна евтаназия или NVVE го оценява като пример за евтаназия в най-добрата ѝ форма.
След като се разделих с де Гоойер-ови, потеглих на север, като пресичах цели хектари с растителни разсадници, близо до европейската фабрика на Tesla, за да отида на конференция, организирана от NVVE. Освен че е родителската организация на Levenseindekliek, NVVE, с членството си от 170 000 души (по-голяма от която и да е холандска политическа партия) и непрекъсната програма за публични срещи, е една от най-мощните групи по интереси в Холандия. Тази конкретна конференция беше организирана около въпроса как да се преодолее добре познатата съпротива на психиатрите срещу евтаназията при психиатрични случаи. Всъщност става дума за опит да се превъзмогне значителното противопоставяне от страна на множество психиатри срещу евтаназирането на психически разстроени млади хора като Елко и Аурелия.
Конферентният център в покрайнините на Дриберген се намира сред високи борове и редици от кошери. Предложиха ми чаша тиквена супа с къри, докато в главната зала приключи сесията, която беше в ход, когато пристигнах – озаглавена „Насоки за прекратяване на живота по искане на пациент с психиатрично разстройство“. Точно три минути след графика, холандският истеблишмънт по въпросите на планираната смърт се изля от залата, за кратка пауза и освежителни напитки.
Бях срещнал един от членовете на NVVE съвсем случайно в Амстердам. След като е наблюдавала как майка ѝ умира, в състояние на инконтиненция и пълно затъмнение, тази около 70-годишна жена беше подписала предварителна директива, изискваща евтаназия, ако някой ден самата тя получи деменция или загуби контрол над червата си. Понастоящем тези условия доминират в дебата за евтаназия, тъй като толкова много хора в 60-те и 70-те си години искат да се предпазят от страданията, които са наблюдавали при родителите си. Когато споменах на жената в Амстердам за нежеланието на много лекари да евтаназират някой, който не е психически компетентен, тя отговори, настръхнала: „Никой лекар няма право да решава кога да приключи животът ми.“
На всяка среща, организирана от NVVE, ще търсите напразно бедни хора, благочестиви християни или членове на значителното мюсюлманско малцинство в Холандия. Родена заедно с ултра-рационалния дух на холандското либертарианство (духът, който направи от Холандия пионер в реформата на законите за наркотиците, секса и порнографията), холандската сцена на евтаназия съдържа силен привкус на самоувереността, идеща от принадлежността към висшата средна класа.
В кафенето бях запознат със Стивън Плейтер, директора на Levenseindekliniek. Излязохме навън и се порадвахме на ранното октомврийско слънце, докато той ми описваше „промяната на мисленето“, която се опитва да постигне. Подбирайки внимателно думите си, Плейтер заяви, че се надява, че в бъдеще лекарите ще се чувстват по-уверени при удовлетворяването на исканията за „най-сложните разновидности на евтаназия, като например при психиатрични заболявания и деменция“ – не чрез промяна в закона, добави той, а чрез вид „приемане … което ще нараства все повече в хода на годините“. Когато го попитах дали самият той разбира скрупулите на онези лекари, които отказват да извършват евтаназия, защото са избрали професията си, за да спасяват животи, той отговори: „Ако ситуацията е непоносима и няма перспектива за подобрение, а евтаназията е вариант, би било почти неетично [от страна на лекаря] да не помогне на една такава личност“.
След основаването на Levenseindekliniek през 2012 г., Плейтер седнал заедно с представители на застрахователните компании, за да договори плащанията, които те ще правят в полза на клиниката за всяка процедура по евтаназия, извършвана от нейни лекари. Настоящата цифра е 3000 евро, платими на клиниката, дори ако кандидатът се оттегли в последния момент. Намекнах му, че застрахователните компании сигурно винаги ще предпочитат да плащат еднократна такса за евтаназиране, вместо да изплащат огромни суми, за да поддържат даден човек, безсилен и непродуктивен, в някой старчески дом.
Болезненото изражение на Плейтер подсказваше, че съм въвел нотка на цинизъм в една дискусия, която би трябвало да се води на по-извисено ниво. „В тялото ми няма дори един атом, който да е съпричастен с това, което описвате“, отговори той. „Тук става въпрос не за пари… а за съпричастност, етика, състрадание.“ И той повтори кредото, което вдъхновява движенията, свързани навсякъде с правото за свободен избор на смърт: „Вярвам силно, че няма нужда от страдание“.
Че не всички планирани смъртни случаи съответстват на преживяванията на Берт Кайзер или семейството на де Гоойер е нещо, което човек лесно може да забрави на фона на общо положителната аура, която заобикаля евтаназията. Колкото повече научавах за нея, толкова повече изглеждаше, че евтаназията, придавайки похвална стойност на доброволното прекратяване на живота, може едновременно с това да обезцени самия живот. Друг фактор, който не бях премислил достатъчно, беше възможността за непредвидени щети. При нещо от толкова деликатно-договорно естество, каквото е евтаназията, може да има най-различни видове страдание.
Преди време, когато евтаназията е била незаконна, но толерирана, евтаназиращият лекар е бил длъжен да се консултира с близките на човека, който е поискал да умре. Поради опасения относно личната самостоятелност и поверителността на отношенията между пациенти и лекари – както и напълно уместната грижа относно необходимостта от защита на уязвимите хора срещу недобросъвестни роднини – това задължение не е станало част от закона от 2002 г., чрез който евтаназията е била легализирана.
Тази правна тънкост е станала болезнено значима в случая с един продавач на мотоциклети на средна възраст от градчето Зволе, на име Марк Велд. През пролетта на миналата година той започнал да подозира, че майка му Марике планира да бъде евтаназирана, но така и не получил възможност да обясни на лекаря ѝ защо, според самия него, страданието ѝ не е нито непоносимо, нито невъзможно да бъде облекчено. На 9 юни лекарят му се обадил и казал: „Съжалявам, майка ти почина преди половин час.“
Марк ми показа снимка, която беше направил на Марикe в ковчега – с внимателно вчесани бели коси и кожа, излъчваща гладкия, равномерен блясък, идещ от козметичните средства, употребявани от погребалните агенции. Между пръстите ѝ се виждаше писмо, което Марк беше сложил там, за да бъде погребано заедно с нея – писмо, в което подробно се описва неговото злочестие, негодувание и чувство за собствена вина.
Почти няма съмнение, че Марике е прекарала голяма част от своите 76 години в мъки, като се започне с ранната ѝ детска възраст, прекарана в японски концентрационен лагер след нахлуването [на японската армия] в Холандските Източни Индии през 1941 г., както и годините на нещастната ѝ зрелост в Холандия. Но холандските лекари не евтаназират хората заради депресия – макар че по-крайните защитници на правото на свободна смърт смятат, че трябва. В резултат на това не е рядкост депресивни или самотни хора да наблегнат на физическото си неразположение, за да получат одобрение за евтаназия. Докато е бил член на контролния съвет по евтаназия, Тео Бьор се е натъкнал на няколко случая, в които „желанието за смърт предшестваше физическото заболяване… някои пациенти са щастливи, че могат да поискат евтаназия въз основа на физическа причина, докато истинската причина е далеч по-дълбока“.
В случая с Марике, физическата причина била терминална белодробна болест, която според Марк, тя сама е влошила и преувеличавала. Тя направила това, като отменила сесиите за физиотерапия, които може би биха забавили напредъка на болестта, и бомбардирала личния си лекар с оплаквания за недостиг на въздух и падала „като чувал с картофи“ по време на посещенията му. „За да направите така, че да бъдете евтаназирани със сигурност“, казва Марк сухо, „преди всичко трябва да вземате уроци по актьорско майсторство.“
Онова, което го измъчва днес, е, че майка му е починала, докато е имало надежда, че болестта ѝ може да бъде забавена. „Ако имаше рак и изпитваше болки, и това бяха последните три месеца от живота ѝ, щях да се радвам на евтаназията. Но тя можеше да изживее поне още няколко години.“
Защитниците на личната свобода на волята биха казали, че Марк няма никакво право да се намесва в [избора на] смъртта на майка си, но под гнева му се крие неутешимата тъга на един син, който обвинява себе си, че не е направил нищо повече. Евтаназията на Марике е извършена според закона и няма да предизвика каквито и да е тревожни сигнали в ревизионния съвет. Но освен това тя е била извършена без оглед на нейната свързаност с други човешки същества.
При всички предпазни мерки, въведени срещу опитите за манипулиране на кандидатите за евтаназия, в случаите, когато пациентите наистина се допитват до роднини при вземането на решения, това никога не може да бъде изцяло изключено, както открих при историята на една лекарка от Валония, френскоезичната част от Белгия.
Въпросната лична лекарка – ще я наричам Мари-Луиз – е самопризната идеалистка, която вижда като своя основна мисия да се „грижи, грижи, грижи“. През 2017 г. на един от пациентите ѝ – мъж в късна средна възраст – била поставена диагноза за деменция и той подписал директива, изискваща евтаназия, когато състоянието му се влоши. Но в процеса, в който умът му започнал да отслабва, същото се случило и с решителността му – нещо, което никак не зарадвало жена му, която пък се превърнала в един вид поборница за смъртта на съпруга си. „Сигурно е променял решението си поне 20 пъти“, казва Мари-Луиз. „Видях натиска, под който тя го беше поставила.“
За да илюстрира изблиците на жената, Мари-Луиз се изправя до бюрото си, отива до шкафа с документи и, като имитира вбесената съпруга, удря с юмрук и възкликва: „Само ако имаше поне малко смелост! Страхливец!“
Повечето медицински етици биха одобрили отказа на Мари-Луиз да евтаназира пациент, който е бил подложен на натиск. Когато миналото лято отишла на почивка, тя вярвала, че е спечелила от пациента си съгласие да не настоява за евтаназия. Но тя не вземала предвид [евентуалното участие на] собствения си колега в практиката – лекар, настроен благоприятно към евтаназията. Когато Мари-Луиз се завърнала от почивката, узнала, че този колега е евтаназирал пациента ѝ.
Когато посетих Мари-Луиз няколко месеца след събитието, тя все още се чувстваше силно объркана от случилото се. Както при Марк, чувството за вина отново беше фактор; ако не би била отишла на почивка, дали пациентът ѝ все още би бил жив? Сега тя планираше да напусне практиката, но все още не беше обявила решението си, от страх да не разстрои останалите си пациенти. „Как мога да остана тук?“, пита тя. „Аз съм лекарка и въпреки това не мога да гарантирам безопасността на най-уязвимите си пациенти.“
Докато за много хора, чиито близки са били евтаназирани, процедурата може да бъде задоволителна и дори вдъхновяваща, за други тя може да доведе до разстройства и вътрешни конфликти. Берт Кайзер отбелязва правилно, че самоубийството оставя върху приятели и семейство белези, които никога не могат да се излекуват. Но самоубийството е индивидуален акт, самомотивиран и самостоятелно администриран, а неговата сила е донякъде ограничена. За разлика от него, евтаназията е продукт на обществото. Когато при нея се обърка нещо, то се обърква за всички.
Дори и когато законът и културата правят евтаназията да изглежда по-нормална, тя си остава един от най-непознатите и радикални актове, които едно общество може да оправдае. Не е достатъчно да се спазват правните тънкости; трябва да има и споразумение между заинтересованите страни по въпроса защо и с каква цел се провежда тя. Без консенсус по тези основни въпроси, евтаназията няма да бъде повод за съпричастност, етика или състрадание, а тояга, която се размахва над животите на хората, и последствията от чието въздействие не могат да бъдат отменени.
Преди две години министрите на здравеопазването и правосъдието на Холандия пуснаха съвместно предложение за пускане в употреба на хапче за „завършване на живота“, което ще даде право на всеки човек над 70 години да получи смъртоносна отрова, и така напълно да се отстранят от картината лекарите. В конкретния случай, разпокъсаният характер на холандската коалиционна политика спря предложението още в началната му фаза, но лекарите и специалистите по края на живота, с които говорих, очакваха законодателството да въведе законопроект за завършване на живота, който да влезе в парламента след известно време.
Ако приемем, че е възможно подобна идея да бъде предпазена от всевъзможните мислими злоупотреби (което е доста смело допускане), хапчето за завършване на живота не би трябвало непременно да пробуди гнева на многото лекари, с които разговарях; всъщност то би им позволило да се върнат към основната задача на професията, спасяването на живота. Но докато някои кандидати за евтаназия се гневят на лекарите, които са ги отхвърлили, на практика хората не желаят да отнемат живота си. Вместо да вземат отрова или да прибегнат към някакво друго подобно средство, 95% от кандидатите за активно прекратяване на живота в Холандия се обръщат към лекари. В едно общество, което възхвалява отхвърлянето на утвърдените авторитетни фигури, когато стане дума за доброволна смърт, всички искат Мама.
Дори и онези, които имат сериозни притеснения относно „хлъзгавия склон“, признават, че консенсуалната евтаназия поради терминална болест може да бъде нещо красиво, и че принципът на посрещане на смъртта в лично избрано време, може да се впише в рамката на грижата за човека. Въпросът за всяка страна, която евентуално обмисля законодателство за евтаназия, е дали практиката неминуемо трябва да се разшири – в който случай, както признава Агнес ван дер Хайде, смъртта в крайна сметка „ще придобие различно значение, ще бъде оценявана по друг начин“. В Холандия много хора биха спорили, че – при всички настоящи колебания – този процес е вече необратим.