Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Майските протести на турците в България през 1989 г. и последвалата масова изселническа психоза, довела до паническото напускане на страната на 369 839 души, включително най-малко 1630 експулсирани, представляват един от най-значимите епизоди от най-новата българска история. Тези протести, започнали с гладни стачки и последвани от походи и улични демонстрации, в които по данни на министъра на вътрешните работи Георги Танев са участвали 52 700 души, са третият и най-мащабен сблъсък между комунистическия режим и недоволните от неговата асимилационна политика помаци и турци – след съпротивата на помаците в Родопите през 1971-1973 г. и бунтовете в Източните Родопи и Източна Стара планина през зимата на 1984-85 г. Междувременно бяха публикувани редица спомени на участниците в протестите, както и редица документални сборници. 

Автор(и): Михаил Иванов

Както беше разгледано в глава 2, Хабсбургската империя е благоприятна почва за развитието на българския интелектуален живот през XVII и XVIII век. Това продължава и през XIX в., когато в градове като Виена, Будапеща и Прага интелектуалците могат да се срещат с колеги от други националности, да участват в научни дебати и, най-важното, да публикуват своите книги и статии. Първите книги на съвременен български език са отпечатани в Будапеща още през 1806 г., в Брашов през 1824 г. и във Виена през 1845 г. Търговците, които прекарват известно време в големите градове Виена и Будапеща, вземат тези книги със себе си на път за дома.

В тази глава се разглеждат по-подробно процесите, които се развиват в Хабсбургската империя. Това включва дейности в по-малките хабсбургски градове в Трансилвания и в хабсбургските части с южнославянско население; дейности във Виена и Будапеща, особено онези, предприети от влиятелните личности Ерней Копитар и Вук Караджич, както и от българите там; и накрая дейности, предприети от българи и западни славяни, особено чехи и словаци (Колар, Добровски, Шафарик), както и българите, които се намират в контакт с тях.

Автор(и): Жанет Сампимон

За баща ми, Ибрахим Мустафов Келешов (1934-1982), радиото беше единствена надежда и прозорец към истината, скривана от тоталитарното правителство. От малка съм го запомнила как вечер, преди да заспи, до късно слуша радиото, което стоеше над леглото му, а сутрин, преди аз да отида на училище, а той на работа, как върти бутоните и се опитва да разбере думите на говорителя на радиостанциите, които непрекъснато се заглушаваха. Баща ми слушаше Свободна Европа, БиБиСи, Дойче веле, Гласът на Америка, Гласът на Турция и Радио Скопие. Той непрекъснато коментираше чутите новини както вкъщи, така и на площада в Корница, където по традиция мъжете, които се интересуваха от проблемите на селото, страната и света, всяка вечер се събираха и живо коментираха събитията. Всеки си имаше своя доверена групичка, но понякога участниците в тях се разменяха. Баща ми непрекъснато очакваше да чуе от радиото нещо за изселване в Турция, чрез което смяташе да спаси семейството си от червения терор, но това все не се случваше… Въпреки всичко, той продължаваше да слуша предаванията, които бяха станали част от живота му. Наред с това годишно се абонираше най-малко за три вестника, не че им вярваше, просто се опитваше да чете между редовете. На тази възраст осъзнавах колко е ценна за баща ми кутията на стената, но едва ли съм могла да предположа, че този радиоапарат ще бъде и част от нашия живот за дълго време, че ще стане причина за някои съдбоносни за нас събития.

Автор(и): Зейнеп Зафер

Историята на отношението на България към еврейската общност в нейните граници по време на Втората световна война не е просто поредната история на ужаса и унижението или, в този смисъл, на славата и човечността. Това е история, която разкрива взаимовръзките между големите и малките нации в съвременния свят. Тя разкрива начина, по който силите на обществото и властта на идеологията оформят съдбата на отделни хора и народи, независимо колко различни или отдалечени от създателите на тези сили и идеология изглеждат те. Историята на осъществяването на нацистката „еврейска политика“ в България ни дава възможност да видим тази взаимовръзка между идеология и действие, между велики и малки сили, както и взаимодействието на обществените конфронтации.

Автор(и): Фредерик Б. Чари

Както видяхме, руснаците са знаели много малко за България и българите. Това се променя след 1771 г., когато в своята Allgemeine Nordische Geschichte (1771 г.) Август Лудвиг Шльоцер посочва българския език като езика, който е бил използван от Кирил. Той предлага да се изучи съвременният български език и да се направи граматика и речник за него. Той се надява да открие в езика следи за произхода на старите българи. В своето издание на хрониката на Нестор Повесть временных лет Шльоцер отново обръща внимание на факта, че българският език („slavon. Bulgarischen Dialekt“) е напълно непознат.

Въпреки това интересът към българите и познанията за тях нарастват бавно и непостоянно. През 1774 г. шведът Йохан Тунман представя в Untersuchung über die Geschichte der östlichen europäischen Völker [Изследване на историята на източноевропейските народи] идеята, че българите са от татарски произход. Тази идея е повторена от Й. Хр. Аделунг, който във втората част на своя труд Mithridates oder allgemeine Sprachkunde [Митридат или общо езикознание] от 1809 г. обявява, че древните българи са татарско племе, което през V в. е завладяло сърбите в близост до Дунав и е възприело техния език и култура.

Автор(и): Жанет Сампимон

За спасение от комунистическите репресии и извоюване на свободата си, антикомунисти или защитници на личните си граждански права поемат големи рискове и успяват да пресекат силно охраняваните гръцка, турска и югославска граници на тоталитарна България. Много малко са обаче тези, които съумяват да избягат от лагери и затвори. Не ми е известна друга история на успешно спасение от II обект на концлагера „Белене“, а след това многократно преодоляване на граници, препятствия и разстояния, която би могла да се сравни с тази на Юсеин Сюлейманов Машев – Хюсеин Къран (1933-2019) от с. Рибново, живял впоследствие в гр. Сарай (Турция). Дори малка част от неговата не измислена или съчинена, а изстрадана одисея, решителността, всеотдайността и саможертвата му въздействат много по-силно от холивудските сценарии. Необхватната визия на този обикновен, с нищо незабележим човек, му помага да намери сили да се противопостави на комунистическата репресивна машина и да реализира своите мечти, приемани от обкръжението му като неосъществими блянове и смели съновидения.

Автор(и): Зейнеп Зафер

Офицерите. Когато планувах изследването, очакванията ми бяха, че ще чета критически един експертен и делови дискурс, различен от публицистичния, нали в други държави тези служби се наричат Intelligence Service. Запознанството ми в хода на работата с документалния сборник на М. Методиев и М. Дерменджиева (2016), в което са публикувани личните кадрови дела на 47 от най-известните офицери от Държавна сигурност от целия период на нейното съществуване, разколебаха тези очаквания. В предговора авторите си задават въпроса „Действително ли са били внимателно подбрани и елитно образовани професионалисти, или са били „изваденият меч на пролетарската диктатура“, „очите и ушите на Партията и Народната власт“?“ Както един от офицерите в ДС заявява, основните критерии при подбора на служители са „землячество, приятелство, семейност“.

Автор(и): Петър Воденичаров

Както видяхме в §3.3, до XIX в. единственото възможно образование в българските земи е било в манастирски килийни училища или гръцки училища. Централен въпрос в развитието на българската национална идентичност е въвеждането и професионализирането на образованието в България през XIX век. Нараства убеждението, че с увеличаването на международната търговия това, от което нацията се нуждае най-много, е национална образователна система. Първоначално намеренията са строго патриотични. Макар че до създаването на Българската екзархия през 1870 г. не съществува координирана система от училища, през предходните десетилетия броят на българските училища рязко нараства. Особено откриването на първата българска гимназия в Габрово през 1835 г. поставя началото на бурно развитие на българското образование. Българските училища започват да приемат всички ученици, независимо от тяхното богатство. Освен това с основаването на читалищата (вж. §6.7) учениците получавата много повече възможности за самообразование след училище. Поради високата мобилност на учителите, училищата образуват мрежа, обхващаща българските земи, което спомага за създаването на българската „въобразена общност“.

Автор(и): Жанет Сампимон

Учебниците по история отразяват по изключително видим начин общоприетите и спонсорирани от държавата канони на българската история. Някои дефинират историческия канон или като списък с произведения, които избираме да включим в учебните си програми; или като текстове, избрани за оцеляване, защото се считат за по-добри от арбитрите на науката; или като културна институция, която легитимира социалните и идеологическите прерогативи на водещ елит; или като група от произведения, назначени от хегемонистките социални структури за увековечаване и утвърждаване на културната кохезия и установена власт … Каноните често се създават като част от общата схема за изграждане на национални идеологии, които служат за запазване на традиционни културни ценности.“ Всички учебници са силно зависими от доминиращия политически и идеологически дневен ред на държавата.

Проблемът е, че българската история все още се мисли като етно-история. Ярък пример за това е фактът, че повечето от „небългарските“ групи не могат да намерят място в разказа за националната история. Арменците, евреите, римокатолиците, власите, албанците – ако изобщо се споменава за тях – са представени като чужденци. Както в академичната историография, така и в училищните учебници липсва каквото и да е споменаване на циганите (Иванова, Светлана 2000: 480). От друга страна, турците, (а не османците!) се възприемат като най-крайно различния „друг“ – най-големият враг на българите, описвани в широк отрицателен спектър през различни периоди – от нашественик и потисник от 14 век – до пета колона днес.

Автор(и): Евелина Келбечева, Нурие Муратова

Политическите репресии са действителните катализатори на изселническите психози сред турците в комунистическа България. За да предизвика масова паника и тревога сред тях, тоталитарната власт през определени периоди засилва натиска си. Чрез преследване и репресии срещу лидерите на общността и ограничения в областта на образованието, езика и религията, чрез посегателство върху правото на самоопределение и разпространяване на неверни слухове за последна възможност за изселване, сред турците се създава атмосфера на безпокойство и несигурност. В резултат на възникналата паника, те масово започват да правят постъпки за изселване. Комунистическите диктаторски правителства прехвърлят върху Турция отговорността за изселническите настроения и така оказват силен натиск върху нея за отваряне на границите или за подписване на изселнически спогодби.

Автор(и): Зейнеп Зафер

Както беше описано по-горе (в §1.1 и 3.1), българите в Османската империя са сравнително добре осигурени за дълъг период от време. В хода на XVII и XVIII в. се развива силна българска икономика, въпреки кърджалийството (вж. §3.2), което прекъсва процеса за около двадесет години между 1790 и 1810 г. Това съвпада със значителен ръст на населението.

Между 1825 г. и 1875 г. броят на жителите в българските земи се удвоява със завръщането на голяма част от около половин милион българи от Влашко и Сърбия, избягали от страната си по време на кърджалийството и Руско-турската война от 1828‑9 г. Интересно е, че делът на градското население остава стабилен, около 20%, макар че не се развива нито един първостепенен град, поне не в рамките на българските земи, а по-скоро възниква мрежа от по-малки градове. Около 1850 г. в България има двадесет града с над 5000 жители и шест с над 15 000 жители. Най-големият град е Пловдив с 30 000 души. Разбира се, значителните български колонии в близките градове Истанбул и Букурещ представляват фактор, с който е трябвало да се съобразяват. Понякога Истанбул е наричан „най-големият български град на XIX в.“: според изчисленията по време на Кримската война в него са живели между 30 000 и 40 000 българи.

С увеличаването на производството на селскостопански продукти и търговията със Западна Европа ролята на градовете като центрове на търговията и занаятите също става важна. Занаятите стават все по-специализирани и вече не са странична дейност на земеделците, каквато са били преди. Еснафите, в които са организирани занаятчиите, все повече доминират в живота на градовете. Те се занимават с благотворителност, посредничат между управляващата класа и своите членове, а също така организират празненства и фестивали.

Автор(и): Жанет Сампимон

Проучване, проведено през 2008 г. (година след като България стана член на ЕС) сред студентите от Нов български университет в София, изследва преобладаващите образи на Европа и на (не)европейска България. Мненията на студентите могат да бъдат разделени приблизително на три групи: скептици, прагматици и ентусиасти. Скептиците изразяват мнението си по много емоционален начин – те са имали големи очаквания по отношение на членството на страната в ЕС и сега до голяма степен изпитват голямо разочарование, като казват, че не виждат и не усещат никаква промяна. Те смятат, че България е равноправен член на ЕС само на хартия, а всъщност има второстепенен статут в Съюза. След присъединяването България е загубила суверенитета си, а изтичането на мозъци от най-младите и способните се е засилило. В икономически смисъл България също е изгубила много повече, отколкото е спечелила от членството. Скептиците са силно критични към България – те я описват като корумпирана, бедна, неорганизирана, нефункционална, неразвита, несправедлива, престъпна и следователно по същество неевропейска. Наблюдават се две форми на скептицизъм: едната, при която Европа се отхвърля, и втората, при която Европа е модел, с който България се сравнява, но който никога не може да бъде настигнат. И двете форми обаче споделят един и същ извод – няма такова нещо като европейска България.

Прагматиците са много по-малко емоционални и за тях Европа представлява възможности, инвестиции, огромен пазар и еврофондове. Преди всичко за тях Европа означава сигурност. Те не изпитват чувства към ЕС, който възприемат като огромна бюрократична машина, но смятат, че българското членство е полезно за страната. Те описват Европа и ЕС със следните термини: просперитет, конкуренция, търговия, свобода на движение. Подобно на скептиците, прагматиците също виждат България като донякъде асиметрична спрямо останалата част от Съюза, но оценяват това в положителна светлина, тъй като членството в ЕС ще принуди страната да спазва законите и правилата. Принудителното въвеждане на европейските норми и стандарти ще повиши стандарта на живот и ще намали корупцията и престъпността. България има да извърви още дълъг път, за да стане „европейска“, но прагматиците смятат, че това е нещо, което реално може да бъде постигнато.

Третата група са ентусиастите, които са щастливи и горди от присъединяването на България към ЕС. За тях ЕС не е капитализъм, а култура; не е пазар, а общност; не е контрол, а власт; не е съюз, а семейство; и не става дума за инвестиции, а за идентичност. За тази група ЕС представлява преди всичко надежда. Те са развълнувани от това, че са част от огромна общност от нации, култури, езици. Хората от тази група най-често казват, че се чувстват като европейци. Някои казват, че няма противоречие между българската и европейската идентичност, тъй като България винаги е била част от Европа. Други виждат в европейската идентичност „добавена стойност. „Те не виждат дилема – за тях членството в ЕС е единственият възможен избор, сбъдната мечта, абсолютно положителна и необходима стъпка.

Автор(и): Мая Косева, Антонина Желязкова, Марко Хайдиняк

В края на 60-те година мултикултурните „експерименти“ на режима приключват и се разработва политика на пълна асимилация на мюсюлманите в България. Старт за това дава Тодор Живков на заседание на Политбюро, проведено на 21 ноември 1967 г., на което се обсъжда работата на Комунистическата партия сред турското население . На това заседание той формулира политиката на създаване на „комунистическа българска нация“ (впоследствие този термин е модифициран на „единна българска социалистическа нация“) и поставя задачата „да имаме втора програма, която не бива да публикуваме“.

Автор(и): Михаил Иванов

Прави впечатление, че за разлика от другите мигранти, които използват Турция като транзитна зона към страните от Западна Европа и САЩ, за преселниците от България тя е място за постоянно заселване. Почти всички български турци предпочитат да се настанят там завинаги, а не да я използват само като временно пристанище.

По време на „Голямата екскурзия“ през лятото на 1989 г. преселниците са преминали българо-турската граница единствено с малко количество дрехи и текстилни изделия: „Само дрехи и такива неща – одеяла, юргани, такива работи донесох. Текстилни работи. Не можех оттам кухненския диван да го натоваря и да го донеса. Де да знам, витрините не можех да ги донеса.

Те са били настанени в специално изградени за целта палаткови лагери или в празните през лятото училища. Но с наближаването на есента училищата е трябвало да се освободят и бежанците са били преместени в държавни летни лагери. Отделни палаткови лагери са били изградени около големите градове като Одрин, Истанбул, Бурса, Измир, Текирдаг, Ески шехир, Анкара, Балъкесир, Болу и т. н.

Автор(и): Мила Милева Маева

Както беше отбелязано в предишната глава, в началото на XIX век няма „български“ културен живот. Българите не са видими като такива в публичната сфера. Има обаче редица интелектуалци от българските земи, които са успешни сред гърците. В тази глава представям някои от тях и описвам културната атмосфера, в която са израснали. Освен това обсъждам гръцката образователна система от деветнадесети век, която се различава от онази от осемнадесети век, както беше показано в глава 3. Освен това е описан европейският дискурс за гърците през това време.

В края на осемнадесети и началото на деветнадесети век гръцките филолози са силно повлияни от идеите на европейското Просвещение и вече са възприели онова, което може да се нарече „патриотично отношение“ (в смисъла, който придава на думата [Маурицио] Вироли) . Въпреки че политическото мислене за Просвещението все още не се е укрепило на Балканите, културните и образователните му аспекти вече са много влиятелни. Съвременните науки са въведени в учебните програми на училищата и в новите списания има много дискусии около тях .

Автор(и): Жанет Сампимон

Мавзолеят беше разрушен в кратки срокове и без особени обществени дебати. Имало е предложения за превръщането му в музей на скулптурата, „пантеон на бойната слава“ и дори в клуб за техно танци, но тогавашните яростно-антикомунистически държавни служители бяха убедени, че премахването му по някакъв начин ще реши психологическите проблеми на тоталитаризма и ще бъде първата стъпка по пътя към присъединяване към света на Европейския съюз и неговите глобални пазари. Мавзолеят беше твърде чудовищен, твърде екзотичен и може би неподходящ за Макдоналдс (макар че, защо не?). Опитът да се изчисти съветското наследство от визуалната ни памет има близки паралели с усилията от XIX век да се премахнат всички свидетелства за османската история на България. В основата му сякаш се криеше [същия] комплекс за малоценност, породен от неспособността да се справим със сложния характер на балканската идентичност на страната и продължителните периоди на колониална окупация, които не са могли да не оставят отпечатък. Споменът за това, че толкова дълго време сме били тиха провинция, подложена на чуждо управление от „Изтока“ (от империи, които не са били достатъчно „цивилизовани“), трудно се съчетава с гръмките декларации за национална гордост и независимост. България никога не се е чувствала съвсем комфортно в собствената си кожа; тя никога не е приемала факта, че нейната история – както и историята на всяка друга страна – е разхвърлян палимпсест върху мръсен пергамент, а не красива калиграфия върху празен лист хартия.

Автор(и): Димитър Кенаров

Подтик да напиша тази статия ми даде отхвърлянето и фалшифицирането на посланията на Истанбулската конвенция в претендиращия за патриотичен публичен дискурс като заплашваща устоите на семейството, пропагандираща хомосексуалност, гей бракове и всичко това обобщено от плашещата дума джендър (англ. gender – род), разграничаваща биологичен пол (sex) от социален пол (gender). Джендърът разграничава социалната полова идентичност на жените и мъжете от биологичната и включва и сексуалните малцинства. Да се твърди, че чистачката и собственичката на компания поради общия си биологичен пол имат една и съща социалнополова идентичност е неоснователно, колкото и да се твърди, че жените в Саудитска Арабия и САЩ имат също еднакви полови идентичности. Поразително е, че в Конвенцията (около 30 страници) само веднъж и само в един абзац се употребяват думите „социален пол“ (gender) и „сексуална ориентация“, докато в останалата част се поставя основната цел: „Да защитава жените от всички форми на насилие, преследва и премахва насилието над жени и домашното насилие“. Конвенцията посочва уязвимите групи, които могат да са обект на социална дискриминация и насилие:

Без всякаква дискриминация, основана на пол, цвят на кожата, социален пол, раса, език, религия, политически или други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национални малцинства, имуществено състояние, рождение, сексуална ориентация, идентичност, основана на пола, възраст, здравословно състояние, увреждания, семейно положение, статут на мигрант или бежанец, или на друг статут.

Никъде няма пропаганда на хомосексуалност или гей бракове, а заявка, че и хомосексуалните трябва да имат същите права на защита от насилие, както и хетеросексуалните жени. В разгорещения дебат се изтъкваше, че българските жени не са слаб пол, за да се нуждаят от специална защита, че са достатъчно еманципирани. Думата „джендър“ влезе в ежедневната реч, вече има и съдебни дела за обида с тази дума, която в масовото съзнание има мъглявото значение на ‘сексуална сбърканост, нещо между феминистка и гей’. Провокира ме въпросът защо именно в бившите комунистически страни (България, Полша, Унгария) Конвенцията предизвика такъв смут и вълна от хомофобия.

Автор(и): Петър Воденичаров

Георги Николчев е бивш мой студент, от гр. Тръстеник, Плевенско. Сега живее в Испания със съпругата си и с двете си дъщери. В България Георги завършва Начална училищна педагогика и ромски език във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Известно време работи като учител, но с по-ниска заплата, защото в дипломата му пише Начална училищна педагогика и ромски език. Тоест той не е „пълноценен“ учител. Така решила директорката на училището. Ако пишеше в дипломата му Начална училищна педагогика и английски език, тогава щеше да бъде признат за пълноценен учител.

След известно мизерстване с минимална учителска заплата, Георги и семейството му решават да заминат за Испания. Устройват се в малко градче в близост до Бургос. Георги и съпругата му работят, за да могат да припечелят добре, че имат планове – къща да купуват в България.

Децата им растат в Испания, ходят на детска градина и училище, говорят добре испански. Вкъщи с децата се говори на ромски и испански. Български децата почти не знаят. Когато се връщат в България през лятото за почивка, децата продължават да говорят помежду си на испански и не могат да говорят с баби и дядовци на български. На децата им личи, че са с ромски произход. И неведнъж Георги и съпругата му са ставали свидетели на расистко отношение към техните деца от страна на български деца, на детската площадка, когато се опитват да говорят на български с тях. Българските деца им се подиграват, че не могат да говорят добре български, защото са „цигани“, а не защото растат в Испания. Чували са какви ли не думи на присмех и подигравки от деца на етнически българи. Българчетата са жестоки в това отношение.

Автор(и): Акад. Христо Кючуков

Всички в ромския квартал в град Кюстендил го знаят като Пепи. Пепи е бивш мой студент – Петър Игов от групата на ромите йерлии. Най-напред Пепи завърши Начална училищна педагогика и ромски език във Великотърновския университет (Бакалавърска степен), след което и Военния университет „Васил Левски“, пак в Търново, с магистърска степен по Национална и регионална сигурност. Има и трета професионално-квалификационна степен като учител от Департамента за повишаване квалификацията на учителите в град Стара Загора. Работи като педагогически съветник и класен ръководител на 7 клас в 4 ОУ в ромския квартал в Кюстендил. В същото време е и председател на Народното читалище „Васил Левски“ в квартала.

Пепи е талантлив и умен млад мъж. Изключително коректен в отношенията си с хората. Владее няколко езика, освен ромски и български. Имал е много пъти шансове да напусне България и да се устрои в някоя западна страна или САЩ, но е предпочел да остане в България, в Кюстендил и то точно в ромската махала. По-големият му брат (също мой бивш студент) повече от 15 години живее в Америка и неведнъж с брат си са обсъждали идеята за напускане на България.

Няколко са причините, поради които Пепи е останал в България. На първо място фактът, че родителите му остаряват и някой трябва да бъде около тях. Втората причина са ромските ученици, с които Пепи работи. Преди да започне работа в „ромското училище“ в квартала в Кюстендил, той е работел в селско училище-интернат, недалеч от Кюстендил, където една част от ромските деца от по-бедните семейства от квартала се учат там.

За Пепи тези деца, макар и от много бедни семейства, са много човечни, готови винаги да си помагат и да го правят за всеки, който има нужда от помощ. Те са възпитани във високи човешки ценности, които понякога изненадват и самия него. За тях той е ролеви модел! Една голяма част от децата искат да станат като него като пораснат, защото в негово лице те виждат преуспелия, честния, добрия ром.

Автор(и): Акад. Христо Кючуков

Идеята за написването на тази книга се роди по много странен начин – в Брюксел, за посрещането на Новата 2020 година. Бях на гости на мой бивш студент. Първите дни след навлизането на Новата 2020 прочетох статия във Фейсбук на журналистката Мария Касимова-Моасе, озаглавена „Две кила Райчо срещу българския расизъм“, публикувана на 3.01.2020 г., в електронното списание webcafe. Статията бе посветена на Райчо – първото бебе в България за 2020 г., родено в 00:01 часа на 1 януари 2020 г. в пловдивска болница. Единственият „грях“ на Райчо още с раждането е,...че е „циганин“ и не е достатъчно бял, колкото би се искало на една част от етническите българи. Това е достатъчен повод под съобщението в социалните мрежи за първото родено бебе през Новата 2020 г., след пожеланието на майката „да му върви в училище и да завърши средно образование“, да последват много други пожелания – срамни, обидни, унизителни – от хора, определили себе си за „висша раса“ само защото са решили, че са с по-светъл цвят на кожата от тази на Райчо. Ето и част от мислите на журналистката, авторка на статията:

Едно новородено българско бебе с по-тъмен цвят на кожата тук не е просто бебе. То е мишена на дремеща бомба от злост. То е плътско измерение на дълго акумулирана обществена омраза, която иска да види ясна цел, в която да се впие. Колкото по-беззащитна е тази реална човешка мишена, толкова по-слюноотделяща е жадната за мъст публика. Затова и един Райчо с размерите на коте може да отнесе пожелание да изгори заедно с другите „по-тъмни“ като него в атомната електроцентрала.

И още:

Възрастните бели сънародници на Райчо априори няма да го харесват, ако ще утре да стане мозъчен хирург, космонавт или ректор на университет. Дори един ден да признаят талантите и приносите му, животът им да зависи от неговите умения или решения, да са респектирани от житейския му път и постижения, те пак вътре в себе си дълбоко ще го мразят. И помежду си или с други онлайн расисти ще продължават да го отличават от „правилните“ с онова „мангал“, „ром“ или „циганин“.

Уау! Звучи страшно! Силна статия, която те кара сериозно да се замислиш и те натъжава – за това, че си сънародник с хора, които мислят по този начин!

Автор(и): Акад. Христо Кючуков

В последно време метафората как медиите са „четвъртата власт“ често добива съвсем буквално значение. Вместо като коректив, пазещ критична дистанция от властта, медиите често се използват като трамплин към политическата власт. Особено когато са с патриотична окраска. Да вземем Тръмп в Америка или Берлускони в Италия. В България всички помним Барековата партия-еднодневка-ТВ-шоу „България без цензура“; предшестващата я „Атака“ на Волен Сидеров започна през телевизия, а след това и Валери Симеонов направи националистическа партия, която крепеше кабинета „Борисов 3“ заедно с ВМРО.

Поредната патриотична ТВ-партия изгря на небосклона през миналата година – формацията на Слави Трифонов. Историята на партията започва около 2016 г, когато „Шоуто на Слави“ организира референдум с шест въпроса, свързани с избирателната система. Част от въпросите от референдума на Слави бяха отхвърлени от съда, а активността при провеждането му не беше достатъчно висока, за да превърне резултата в задължителен и остави въпроса за решаване в парламента, където не се постигна консенсус. Това даде формален повод на Трифонов да основе партия, за да приложи „волята на народа“. Той и екипът му напуснаха bTV, и създадоха собствена телевизия, а след кратка съдебна сага с името на партията (първоначално „Няма такава държава“, впоследствие „Има такъв народ“) Слави Трифонов и компания официално са част от кандидатите за следващия парламент.

Автор(и): Жана Цонева

Символът „К“ замести по конюнктурни причини от издателски характер някогашното наименование на в. Култура, закрит поради липса на средства преди 2 години. Беше чест за мен да бъда негов автор. Лично търсих подкрепа и дарих пари на „К“. Със свои средства се озоваха Венелина Гочева и Светлана Джамджиева, водещи фигури в издателския бранш. Дарение направиха и Александър Андреев, Светлана Дичева, Златко Ангелов, все приятели на качествения вестник. Защото „К“ беше качествен вестник и защото в него пишеха на прекрасен език Георги Лозанов, Марин Бодаков, Амелия Личева, Виолета Дечева.

Автор(и): Юлиана Методиева

В продължение на близо пет века България е владяна от Османската империя и едва в края на 19-и век отхвърля властта на султана. В българската историография открай време се набляга твърде много на турските жестокости – повече, отколкото реалните факти предполагат. Тази тенденция е екстремно засилена по времето на комунизма, най-вече в литературата. Антон Дончев (1930), един от лансираните от това време автори, през 1964 г. публикува роман, в който централно място заема ислямисткият меч. „Време разделно“ разказва за (оспорваната от мнозина историци) насилствена ислямизация в Родопите и героичната българска съпротива срещу нея. Сред идиличните планински пейзажи се лее наистина твърде много кръв.

Мога да посоча редица достойни литературни произведения, в които България да бъде представена като съвременна европейска страна, а не като страна на хора, страдащи от исторически комплекси. И още по-лошо – от индивиди, които да генерират омраза.

Излишно е да питам защо са похарчени толкова пари на българския данъкоплатец.

Автор(и): Ибрахим Карахасан-Чънар

От времето на либерализацията на режима в бивша Югославия датира развитието на чалгата по шаблона на сръбския фолк. Донякъде в основата на това развитие е „черният пазар“ на пл. „Александър Невски“ и циганите, които изкупуваха и пласираха тази музика от пристигащите сръбски туристи. Българите купуваха друга музика, най-вече рок и бийт. По-нататъшното развитие на чалгата и проникването ѝ в телевизията в условията на либерализация на ефира е въпрос на време. Приносът на музикалната култура на циганите в налагането на този тип музика не е достатъчно изследван, но вероятно е значителен. Фактически няма масов жанр, в който няма цигански културен персонаж. От „вдигни телефона, ма!“ като сигнал за повикване при притежателите на мобилни телефони до речника, персонажите и акцентите, разработвани от сценаристите на популярни телевизионни предавания като „Шоуто на Слави“.

 

Автор(и): Красен Станчев

Основен проблем на днешното мислене за циганите и на политическите страсти около тях е, че почти никой не прилага „нормални“ категории за разбиране на ромската общност.

Циганите са или онеправдани, унижени и оскърбени, или „груби“, „крадливи“, „некултурни“ и „нецивилизовани“, „неподлежащи на цивилизоване“. Съответно и политиката „спрямо тях“ трябва и може да бъде такава – на „включването“, „десегрегацията“, „рехабилитацията“, „подкрепата“, „образоването“, цивилизоването“ и „защитата“.

Циганите са един вид официалните „лоши“, чиято роля е да определят по подразбиране официалните „добри“ – онези, които са призвани да ги десегрегират и цивилизоват. Едните са субект, а другите – предмет на действието, политиката и пр.

Ще се опитам да покажа, че, първо, всичко това не е истина, глупаво е и че в края на краищата циганинът (циганката) имат – както и всички останали – крайно положителна роля в българското общество. Всички останали групи в страната се схващат и като индивиди. Когато видим и ромите като отделни хора, ще разберем, че и те имат градивна роля в близката и настояща стопанска история.

Ето някои почти незаменими от тeзи на други етноси обществени функции на ромите от епохата на загниващия социализъм.

Автор(и): Красен Станчев

В края на тази година изтича срокът на действие на Национална стратегия на Република България за интегриране на ромите (2012 – 2020), накратко – НСИР. Този факт не е много известен на широката публика.

Но мнозина през октомври се възмутиха, че по време на обсъждането на върховенството на закона (а не на човека) в България депутатите от европейския парламент споменаха и положението и отношението към ромите.

Background

Уводът към НСИР посочва, че става дума за продължение на политическите замисли от Десетилетието на ромското включване (2005-2015 г.). Аз бях скептично настроен и публикувах трилогия, опитвайки се да внеса известен реализъм в политиките спрямо ромите и ролята им в съвременната история на България, анализирайки „Благодатната роля на „циганина“ във времето на късния социализъм“, приносът му за прехода към капитализъм и значението му като културтрегер и политически деятел.

Без никакъв успех.

Автор(и): Красен Станчев

Преди отделни нации да започнат да развиват профилите си, населението на Османската империя е разделено основно на две групи: мюсюлмани и немюсюлмани. В православната група преобладаващият език и култура са гръцки, точно както е било и по византийските времена. В тази глава се прави анализ на културния пейзаж на осемнадесети век и на вариантите (или липсата на такива), с които българите са разполагали, за да изразят националната си идентичност. До осемнадесети век българите са в сравнително добро положение вътре в Османската империя. Османските тефтери (записи от преброяванията) показват прираст на населението от петнадесети до осемнадесети век. Особено селата и градовете, които са освободени от определени данъци, се превръщат в процъфтяващи културни центрове.

Българите в Османската империя са част от същия милет като гърците, а интелектуалните българи възприемат себе си като част от същото „нормално общество“ като интелектуалците от други православни групи . Но, за разлика от сръбския случай, няма българска национална църква, която да предостави онова, което Хобсбаум обозначава като „протонационализъм“, например чрез култа към националните светци . До 1767 г. в Охрид, в днешна Македония, остава една архиепископия [патриаршия], която е българско по име. Но служителите на тази архиепископия също са елинизирани, висшето духовенство е изключително гръцко, в социалния, а не етнически смисъл на думата , а населението е смесено славянско-гръцко. Това архиепископия има юрисдикция над част от епархиите в югозападната част на българските земи  и относителна автономия при назначаването на свещеници и епископи и събирането на църковни данъци. Вследствие на това патриархът в Константинопол няма пряк контрол върху тези български села. Освен това (северните) западни части на България до 1766 г. се намират под юрисдикцията на Сръбската патриаршия в Печ, която до голяма степен е славянско-говореща.

Като се има предвид централното място на религията при самоопределението на хората от Османската империя, понятието националност не носи същите конотации, както днес. През двадесет и първи век понятия като „български“, „румънски“ или „гръцки“ се използват за означаване на родното място или държавата на произход на човека. В периода, който се разглежда в това изследване, чак до XIX век, понятията за националност са много по-свободни и обикновено обозначават културната сфера, с която хората са свързани. За отбелязване е, че думата „български“ съществува през шестнадесети и седемнадесети век, но само като етноним, точно като и „славянски“ . Тя е използвана от католическите мисионери. „Гръцки“, от друга страна, е обозначението на нечия религия и социален статус.

Автор(и): Жанет Сампимон

Така наречените промени, или „поврата“, както иронично се отбелязва в немския език (Wende), се осъществяват почти едновременно в бившия Източен лагер, но във всяка страна си имат своята собствена предистория, която по някакъв начин е свързана и с общата история на Студената война. И все пак на разделителната линия между външни (Перестройка или Световни заговори) и вътрешни (създаване на опозицията в България в Дома на киното, или пред „Кристал“) причини и влияния, можем със сигурност да кажем, че в България във втората половина на осемдесетте години се появяват две масови движения за граждански права, които можем да определим като граждански движения: Турското националноосвободително движение в България и Гражданските протести срещу замърсяването на въздуха в Русе от

1987-1988 година, което по-късно се превръща в Обществен комитет за екологична защита на Русе. Това са двете граждански движения, които възникват на базата на посегателство върху основни граждански права – посегателство върху идентичността и върху живота и здравето на гражданите, там, където „ножът опира до кокала“. Чувствам се задължена да отбележа именно тази „рамка“, в която се започва събуждането на гражданското съзнание като свидетел на тези времена и движения и на съпътстващите ги манипулации.

Автор(и): Пенка Ангелова

Въпреки че често се казва, че през периода на османското владичество България е била откъсната от останалата част на Европа, това не е напълно вярно. Европейските културни течения достигат и до България, особено в северозападните гранични райони. Забележителен случай е католическото влияние, идващо от и през Италия, Хърватия и Босна. В българската историография тези мисии често се игнорират или се третират накратко под името „католическа пропаганда“. Въпреки това, католическото влияние е от решаващо значение за българите, тъй като сее сред тях първите семена на национално съзнание. Тази глава се фокусира върху католическата мисия от XVII век и илирианските идеали на хабсбургските сърби от XVIII век. Тя показва как идеята за илирианството и концепцията за съществуването на отделни нации са въведени в България през XVII век.

Автор(и): Жанет Сампимон

Българското Възраждане е широко изучено от български учени. Изучаването на този период, който е решаващ в българската национална история, започва скоро след създаването на автономна българска държава, или дори преди това. Името Възраждане е дадено на този период в самото време на 1840-те, въпреки че през първите десетилетия то трябва да се конкурира с думи като просвещение, свестяване, възкресение, събуждане или съживяване, Един от първите българи, използвали термина, е Васил Априлов (вж. § 7.8), който вероятно следва примера на руснака Юрий Венелин (вж. § 7.7).

На западни езици има само малък брой изследвания и монографии, по-специално онези на Денис Хъпчик, който редактира сборника от изследвания на Джеймс Ф. Кларк за България (1988); Ричард Крамптън е написал кратко въведение към българската история (1997), както и докторската дисертация на Томас Майнингер (1987), която е посветена на българското Възраждане.

Преобладаването на български произведения създава два проблема. На първо място голяма част от творбите на български учени, написани след създаването на автономно българско княжество, са силно телеологични, тоест те са склонни да правят само изводи, които водят до [идеята за неизбежността на] създаването на България на първо място или дават обяснение на ситуацията от гледна точка на собственото си време, без да предлагат по-задълбочен анализ.

Ето защо историографията винаги е била, и все още е, важен инструмент за изграждането на нацията – един проблем, открит и добре обсъден от Румен Даскалов в неговия „Как се мисли българското възраждане“ (2002). Възраждането се разглежда като положителен период, който е пример за хората днес. „Лошите групи“, като гърци, турци или богатите – буржоазни – български чорбаджии, елитът на XIX век, се игнорират.

Автор(и): Жанет Сампимон

В медицинската практика при много случаи на рак, след дни или седмици на невъобразимо силна болка, буквално няколко часа преди настъпването на смъртта болният не само не изпитва никаква болка, но съзнанието му е напълно трезво, той разговаря спокойно и съсредоточено със заобиколилите го и дошлите да му кажат последно сбогом роднини и приятели… В случаи като този медицинското обяснение за това странно предсмъртно умиротворение е още по-тривиално и то се дължи на огромното количество морфин в кръвта на пациента.

В този текст бих искал да се опитам да потърся отговор на един въпрос, който не спира да мъчи съзнанието ми вече 20 години, а именно: „Умира ли България и коя от причините за нейната смърт е по-вероятна – загубата на кръв или наркотичното опиянение?“ За много от читателите на този текст той ще прозвучи като непристойно обвинение. На тях бих искал да кажа, че каквото и да прочетат по-долу, то със сигурност няма да е толкова обвинително и безнадеждно, колкото вече написаното от Христо Ботев или Алеко Константинов, плюс допълнителната разлика, че аз не бих си позволил квалификации като „идиоти“ или „маскари“. В този текст много често ще използвам думите „България“ и „българите“. Под „България“ ще имам пред вид страната, която около 95% от чужденците, които някога съм срещнал, не знаят къде се намира, а под „българи“ ще имам пред вид тази определена прослойка български граждани (не само в България, но и извън нея), които чрез начина си на мислене и най-вече чрез начина си на поведение са пряко отговорни за трагичното положение, в което се намира родината ни. Естествено, тези от нас, които са на мнение, че България в момента процъфтява като държава и култура, могат да спрат с четенето дотук. И най-накрая, напълно е възможно мнението ми да не е напълно обективно и безпристрастно, но то със сигурност е напълно откровено и най-важното – изпълнено с много болка.

Автор(и): Герган Ценов

Историкът Димитър Атанасов се включва в дискусията между проф. Ивайло Дичев и доц. Георги Николов, чиито тектове придобиха популярност в мрежата в последно време. Авторът начева с щрихи около несъстоялата се дискусия относно национализма у нас. Независимо от отдавна артикулираните позиции, ефективен обмен на съобщения между двата лагера няма. Това се дължи на специфичните механизми, по които работи българската академична публичност: всеки очаква услуга от всекиго, бидейки в готовност да отвърне със същото.

До днес едните говорят за версии на историята, а другите поддържат неоромантизма с настояването си върху „исторически истини“ и „лъжи“. Срещу намеренията за алтернативни подходи се възправя безкрайно клишираният „гранд наратив“ – метод, който все още подсигурява уютни службици и приличен социален престиж. Същото важи и за „робството“, чиито употреби водят до стабилизиране на статуквото в обичайните знаци на господство и подчинение дори в партийно-политически смисъл.

Историческият извор е медия, а не времеви кладенец. Самуилова България не е ханството на Аспарух и Крум, а друг политически замисъл, снабден с престиж чрез цитати от плисковско-преславската традиция. Княжество България не е пряк наследник на средновековната държавност – референцията е начин за набавяне на авторитет. Свръхакцентът върху директния континуитет явява ненаучен подход, силно обикнат от Людмила Живкова и историците на късния социализъм, в чиито трудове връзката между въстанието на Спартак и 9-и септември, е физическа. Ако повярваме на това, какво ни кара да се съмняваме в Дядо Коледа? – това са част от тезите на Д. Атанасов, разгърнати в следващите редове.

Автор(и): Димитър Атанасов

От векове някои ромски общности са изключени от обществото ни. Повечето, но не всички, живеят в обособени, отдалечени, изолирани гета, квартали, махали – и това не е по тяхно желание. От географското разделение се стига и до по-дълбокото – на „ние“ и „те“, на „наши“ и „чужди“. Да, така ще бъде, докато децата ни не започнат да играят и учат заедно, докато не започне някаква дегетоизация, докато в учебниците не се преподава история на ромите, докато безразлично приемаме обръщението между младежи „мръсен циганин“, „мангал“ и т.н. за нещо нормално, докато допускаме политици да обиждат с езика на омразата, а прокурори и съдии да ги оправдават.

Много роми в България работят, плащат данъците си, квалифицират се, образоват децата си, студентите се увеличават всяка година. Но има и социално изключени групи, които трудно оцеляват – и така е от години. Социалното приобщаване на маргинализираните групи и наблюдението на процесите на изключване присъстват в редица документи и стратегии, но на практика рядко попадат във фокуса както на местните, така и на националните институции. Няма представителни и актуални данни колко точно са маргинализираните, социално изключени групи у нас и къде се намират на географската карта, каква точно е тяхната специфика. Затова бедността и изключването у нас се унаследяват.

Автор(и) Марин Бодаков, Дора Петкова

Време за равносметка би трябвало да бъде по принцип всяко време, поне ако човек би желал да живее някакъв вид пристоен и смислен живот, направляван от усилия за непрестанна себекорекция, а не просто бутане на камък по нанагорнище. Дотук лесно, завъртях си сентенция, която евентуално мога да закача на екрана на компютъра си. А оттук нататък?

Оттук нататък започва зорът, което е очевидно. Влачим се през шибано време, пандемията на COVID-19 напряга до скъсване мишците и на обществените ни системи, и на личните ни способности да живеем като вид разумни същества, а не подплашени стада, тичащи напосоки из някакъв виртуален Серенгети. Както винаги, ситуацията на групов стрес изважда на показ както най-добрите и красиви, така и най-прашасалите, затлачени от групови страхове и несигурности страни на нещото, което по-липса на по-подходящо название сме свикнали да наричаме „човешка природа“. Забележително, наистина. Възможността да обменяме и разтръбяваме всевъзможни лични сигнали и послания в реално време, сред сравнително големи човешки групи, се превръща колкото в благословия, толкова и в бич – и това без никакво преувеличение, тъй като силата на взаимното подтикване към определени начини на възприятие, мислене и поведение, изведнъж се потенцира толкова много от ехо-ефектите на мрежата, че в някакъв момент способността ни за независимо мислене и пресяване на сигналите през филтъра на здравия човешки разум, внезапно се оказва напълно блокирана. Именно това – и нищо по-малко. Ако сте на възрастта, на която съм аз – в моменти на гняв младите хора във Фейсбук вече започват да ме наричат „старче“ – то паметта и инстинктите ви със сигурност почукват и потракват предупредително, в главата ви просветват всевъзможни червени лампички, преследват ви дифузни, неясни смесици от предусещания и спомени за вече преживени такива моменти, за подобни ситуации, които рядко са водели до нещо добро. Да. Просветват, потракват, предупреждават. Но способността ви да формулирате някакъв смислен и убедителен отговор срещу нещото, което подозрително ви прилича на масова психоза, е силно ограничена от огромния напор на колективната енергия, на масовата убеденост в липсата на алтернативи срещу избрания път. И така, поне в моя личен вариант, с неизбежност се стига до момента, в който започвате да говорите все по-нервно и по-несвързано, да се противопоставяте все по-инстинктивно и по-фалцетно срещу всяко мнение с привкус на „колективност“, в резултат на което рано или късно пропадате в дълбока, отвесна и затлачена от миазмите на гузна съвест, яма. Аман!

Автор(и): Златко Енев

През последните дни около отмяната на Луков марш отново започна да тече полемика в българското общество. Ето въпросите, които се повдигат: Бил ли е генерал Луков антисемит? Какво представлява организацията, на която той е бил начело преди да бъде убит? Каква е връзката му с Хитлерова Германия? Как се стига до символиката на „Луковмарш“ и част ли е той от свободата на изразяване в нашето общество? Нека разгледаме тези въпроси последователно.

Кой е генерал Христо Луков?

Става дума за изтъкнат български военен, артилерист и военен теоретик, взел участие в Балканската война и Първата световна война.

Като военен министър в периода 1935-1938 г. генерал Луков играе важна роля за модернизацията на армията и за извършването на първите сериозни военни маневри през 1937 г. Той изпада в тежък конфликт с вътрешния министър Иван Красновски и се разделя с правителството на Георги Кьосеиванов. Луков се пенсионира от армията и минава в запаса. Последното е резултат и от стремежа му да не се задоволява единствено с ролята си на военен експерт, а да търси удовлетворение на определени политически амбиции. Точно това през 1940 г. го отвежда при Съюза на българските национални легиони (СБНЛ). Обстоятелството, че Луков е от старото поколение и участник във войните придава определен авторитет на генерала пред предимно младата членска маса.

На 13 февруари 1943 г. Луков е убит от комунистическа бойна група, в която влизат Иван Буруджиев и Виолета Бохор Якова. Насилствената му смърт довежда до внезапен култ към него в средите на легионерското движение, както и сред по-широки крайни националистически среди, които симпатизират на Третия райх и са противници както на болшевизма, така и на западните демокрации. 

Автор(и): Стефан Дечев

Прочетете още...

Борис(ов) III

Антоний Тодорoв 13 Май, 2017 Hits: 8723
Третият поред кабинет с министър-председател…