Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Дискусии – България

Детайли
Посещения: 2939

Нешка Робева е комунистически феномен. Милата, взе че се разсърди на Румен Радев за онзидешното му срамно слово. Бил „заличил националното си достойнство, традиции и култура, покорно приемайки промяната на историята ни, слугувайки на чужди интереси“. Да се чуди човек защо не си гледа художествената гимнастика, след като там ѝ е експертизата.

Автор(и): Юлиана Методиева

Детайли
Посещения: 1801

Аз принадлежа към поколението, родено в края на 1950-те години. Но, примерно, моят приятел и връстник Ангел Ангелов-Джендема, чиито песни слушахме през 1980-те, има баща, лежал в затвора през 1950-те години.

Автор(и): Владимир Левчев

Детайли
Посещения: 1912

Що за политически кич е имената на влиятелната проф. Искра Баева, заедно с члена на НС на БСП Ани Пирински и чувствителния на темата за децата и хората в неравностойно положение социолог Стан Додов, да се наредят до Мая Манолова? Каква невъзможна комбинация с нея правят!

Атор(и): Юлиана Методиева

Детайли
Посещения: 2352

След Панорама и тази сутрин пред Нова телевизия Костадин Костадинов обяви заканата си да внесе сигнал до прокуратурата за Америка за България и зловредното ѝ влияние върху политическия живот и медии. Звучи абсурдно, като да е решил да лови пушека от пожарищата през лятото.

Автор(и): Юлиана Методиева

Детайли
Посещения: 1944

Докато прясно назначени във властта гълъби и стари полицейски ястреби си кълват перушината, съвсем се забрави един позорен факт. Факт, който нагледно показва как и служебните министри са извадени от същия Гоголевски шинел.

Автор(и): Юлиана Методиева

Детайли
Посещения: 2173

Нийлс Армстронг бил казал „малка стъпка за човека, голяма за човечеството“. Не съм сигурна колко спечели човечеството от лунната авантюра на САЩ. Но днес хората на София направиха своята крачка в борбата със страха от Русия и диктатора ѝ.

Автор(и): Юлиана Методиева

Детайли
Посещения: 3902

В неделя, пет дни преди обира на хазната, дойде от Тетевен Васил тетевенецът, който е бояджия в Орхание, намери ме и ми каза: „Стоян те вика да отидеш, той ще те чака в Чипилското ханче в Правец, за да ти каже нещо.“ Аз тръгнах и отидох. Намерих Стояна в ханчето и с него излязохме навън.

Автор(и): колектив под ръководството на професор Александър Бурмов

Детайли
Посещения: 2661

Отдавна е известно, че истинската стойност и на учителя, и на ученика, може да се определи по това дали (и кога) ученикът ще надмине своя учител. Но ние неоправдано рядко се замисляме за предаването на „майсторлъка“ в нещата, към които закономерно и основателно изпитваме антипатия и погнуса – например клеветата и доносничеството.

Автори: Д-р Георги Карев

Детайли
Посещения: 5485

Не ми е известно досега в България да са събирани и проучвани анекдотите на турците и другите мюсюлмани, в това число и тези за насилствените асимилаторски кампании и етническото прочистване на турците през 1989 г. Повечето от тези анекдоти са създадени и се разпространяват на турски език и притежават известно своеобразие, свързано с описваните в тях преживявания, култура, история на общността. Непознати и нови сюжети са наслоени върху по-различни културни пластове и социални връзки. Тъй като персонажите на анекдотите обикновено действат не в тясно битова, а в широка общо споделяна българска среда, често някои от типичните им герои са етнически българи и събитията са свързани с далечното или близкото минало на България, те би трябвало да се изследват и от български фолклористи. Смесвайки сериозното и несериозното в дадена ситуация, като вид забава и езикова игра, анекдотите на тази тема помагат за надмогване на дълбоката душевна травма сред турци, помаци и роми-мюсюлмани. Чрез анонимната народна мъдрост се откроява стремежът към споделяне на изживени мигове и състояния, оставили дълбоки следи в обществената памет.

Автор(и): Зейнеп Зафер

Детайли
Посещения: 5116

Антиасимилаторската литература на турци, помаци и роми, създавана в периода от 70-те години на XX век до днес, предлага най-интимната и откровена гледна точка на жертвите към циничната етническа политика на тоталитарната власт в България.

Автор(и): Зейнеп Зафер

Детайли
Посещения: 5521

До есента на 1939 г., след началото на войната, в България няма официален антисемитизъм. Преди това фашистки и нацистки екстремисти от време на време извършват антиеврейски актове и малки погроми – и все пак дори и най-значимият от тях се случва през септември 1939 г., но правителството не се ангажира и арестува отговорните лица.

През есента на 1939 г. се появяват първите сериозни предусещания относно съдбата на евреите. Антисемитски изявления и намеци се появяват в националната преса и се чуват по радиото – някои от тях идват от държавни служители. Евреите са най-разтревожени от включването на бившия ратник Габровски в правителството през октомври 1939 г. Адвокатът Габровски довежда със себе си в правителството един от своите юридически сътрудници и протежета – Александър Белев. Тъй като Белев все още е водещ член на ратниците, назначаването му нарушава закона от 1939 г., забраняващ на ратниците да заемат правителствени постове. Въпреки това Белев следва Габровски в Министерството на вътрешните работи през следващата година и става ръководител на съдебната секция – всъщност експерт по еврейските въпроси. Той наема други ратници за помощници и запазва близките си отношения с Берлин. Така в този отдел, който засяга жизнено евреите, ръководители стават същите хора, от които те трябва да се страхуват най-много.

Автор(и): Фредерик Б. Чари

Детайли
Посещения: 3883

При нормални условия и спазване на гражданските права, които фигурират в конституцията и законодателството на комунистическа България, една военна мобилизация би трябвало да обхваща всички райони на страната и мъже от различни вероизповедания и етноси. За постигане на своите политически и асимилаторски цели, Живковото правителство чрез Министерството на народната отбрана нарушава всички правни норми и в мирно време използва възможностите на мобилизацията, за да изолира, асимилира, накаже и вербува по-будните и влиятелни представители на турската и помашка общност. Под формата на „мобилизация“, „повикване на временно обучение“ или „запас“, през януари – февруари 1985 г. и август – септември 1989 г.  стотици невинни граждани, окачествени в документите като „протурски националисти“ са въдворени в специални лагери за принудителен труд – открити за целта във военни поделения, ТКЗС-та или ДЗС-та.

Автор(и): Зейнеп Зафер

Детайли
Посещения: 4176

След като е включена в Османската империя, България остава в периферията на големите социални, политически и икономически трансформации, които се случват в Западна Европа. Реформацията, Просвещението, Индустриалната революция и Френската революция допринасят за развитието на либерализма, върховенството на закона и свободния пазар като основни ценности на „европейското“. Възприемани повърхностно, тези „вносни“ ценности никога не се превръщат в органична част от българската национална идентичност. Българите ги имитираха в процеса на догонване на Запада, но не ги преживяваха като част от изконно историческо развитие.

От друга страна, Русия играе важна роля в българската културна чувствителност и емоционална привързаност. Религиозните, етническите и езиковите сходства, заедно с историческата благодарност (освобождението на България от Османската империя зависи от руската военна и дипломатическа дейност), означават, че Русия заема централно място във възстановяването на съвременната българска държавност. В масовото съзнание на Москва е отредена ролята на „освободителка“ и покровителка не само по време на османския период, но най-вече по време на Студената война. По тази причина НАТО не е признат веднага като гарант на сигурността след 1989 г.

Автор(и): Румена Филипова

Детайли
Посещения: 8769

Според модела на Хрох за изграждане на нация се наблюдават три последователни фази: научен интерес (A), агитация (B) и масова подкрепа (C) . До известна степен тези фази могат да се наблюдават в българския случай, макар че преминаването през тях не е непрекъснато. Самият Хрох разглежда българското национално движение като „въстанически тип“, в който практически не могат да се разграничат дейности от фаза А. Представеният тук материал предполага друго заключение.

Българското възраждане се състои от няколко различни течения: движение за църковни реформи, образователно движение и борба за език. Това по дефиниция затруднява сравняването му с модел, който предполага монолитно движение. Дори когато се изучават отделни области на културен интерес, не винаги може да се види плавен преход от A към B и C.

Така сложният процес на изграждане на нацията в България съдържа всички елементи на модела на Хрох, но различните фази протичат едновременно. По-стари елементи са включени в по-нови дейности и са представени като нови. Това „рециклиране“ на стари материали може да се наблюдава в не една област, но най-ясно в историографията, в случая с историята на Паисий Хилендарски.

Автор(и): Жанет Сампимон

Детайли
Посещения: 4675

Историята на първите паметници за Руско – Османската война показва липсата на българска традиция в културата на паметта в първите десетилетия след войната. Първите места на памет за войната са привнесени изцяло отвън, от освободителката Русия и носят белезите на руската религиозна култура на паметта.

В зависимост от българо-руските, а след това от българо-съветските отношения, паметниците променят фунциите и значимостите си, техните послания се реинтерпретират в съответствие с политическата конюнктура. Въпреки драстичните политически промени в България, за разлика от Русия, не се стига до радикално унищожение на паметниците от последната победоносна Руско-Османска война и до култура на забравата, а по-скоро различни аспекти от историческата памет се преекспонират в културната памет, други се премълчават, а някои изцяло се изобретяват.

Автор(и): Анастасия Пашова, Петър Воденичаров

Детайли
Посещения: 3635

Майските протести на турците в България през 1989 г. и последвалата масова изселническа психоза, довела до паническото напускане на страната на 369 839 души, включително най-малко 1630 експулсирани, представляват един от най-значимите епизоди от най-новата българска история. Тези протести, започнали с гладни стачки и последвани от походи и улични демонстрации, в които по данни на министъра на вътрешните работи Георги Танев са участвали 52 700 души, са третият и най-мащабен сблъсък между комунистическия режим и недоволните от неговата асимилационна политика помаци и турци – след съпротивата на помаците в Родопите през 1971-1973 г. и бунтовете в Източните Родопи и Източна Стара планина през зимата на 1984-85 г. Междувременно бяха публикувани редица спомени на участниците в протестите, както и редица документални сборници. 

Автор(и): Михаил Иванов

Детайли
Посещения: 7068

Както беше разгледано в глава 2, Хабсбургската империя е благоприятна почва за развитието на българския интелектуален живот през XVII и XVIII век. Това продължава и през XIX в., когато в градове като Виена, Будапеща и Прага интелектуалците могат да се срещат с колеги от други националности, да участват в научни дебати и, най-важното, да публикуват своите книги и статии. Първите книги на съвременен български език са отпечатани в Будапеща още през 1806 г., в Брашов през 1824 г. и във Виена през 1845 г. Търговците, които прекарват известно време в големите градове Виена и Будапеща, вземат тези книги със себе си на път за дома.

В тази глава се разглеждат по-подробно процесите, които се развиват в Хабсбургската империя. Това включва дейности в по-малките хабсбургски градове в Трансилвания и в хабсбургските части с южнославянско население; дейности във Виена и Будапеща, особено онези, предприети от влиятелните личности Ерней Копитар и Вук Караджич, както и от българите там; и накрая дейности, предприети от българи и западни славяни, особено чехи и словаци (Колар, Добровски, Шафарик), както и българите, които се намират в контакт с тях.

Автор(и): Жанет Сампимон

Детайли
Посещения: 5386

За баща ми, Ибрахим Мустафов Келешов (1934-1982), радиото беше единствена надежда и прозорец към истината, скривана от тоталитарното правителство. От малка съм го запомнила как вечер, преди да заспи, до късно слуша радиото, което стоеше над леглото му, а сутрин, преди аз да отида на училище, а той на работа, как върти бутоните и се опитва да разбере думите на говорителя на радиостанциите, които непрекъснато се заглушаваха. Баща ми слушаше Свободна Европа, БиБиСи, Дойче веле, Гласът на Америка, Гласът на Турция и Радио Скопие. Той непрекъснато коментираше чутите новини както вкъщи, така и на площада в Корница, където по традиция мъжете, които се интересуваха от проблемите на селото, страната и света, всяка вечер се събираха и живо коментираха събитията. Всеки си имаше своя доверена групичка, но понякога участниците в тях се разменяха. Баща ми непрекъснато очакваше да чуе от радиото нещо за изселване в Турция, чрез което смяташе да спаси семейството си от червения терор, но това все не се случваше… Въпреки всичко, той продължаваше да слуша предаванията, които бяха станали част от живота му. Наред с това годишно се абонираше най-малко за три вестника, не че им вярваше, просто се опитваше да чете между редовете. На тази възраст осъзнавах колко е ценна за баща ми кутията на стената, но едва ли съм могла да предположа, че този радиоапарат ще бъде и част от нашия живот за дълго време, че ще стане причина за някои съдбоносни за нас събития.

Автор(и): Зейнеп Зафер

Детайли
Посещения: 5245

Историята на отношението на България към еврейската общност в нейните граници по време на Втората световна война не е просто поредната история на ужаса и унижението или, в този смисъл, на славата и човечността. Това е история, която разкрива взаимовръзките между големите и малките нации в съвременния свят. Тя разкрива начина, по който силите на обществото и властта на идеологията оформят съдбата на отделни хора и народи, независимо колко различни или отдалечени от създателите на тези сили и идеология изглеждат те. Историята на осъществяването на нацистката „еврейска политика“ в България ни дава възможност да видим тази взаимовръзка между идеология и действие, между велики и малки сили, както и взаимодействието на обществените конфронтации.

Автор(и): Фредерик Б. Чари

Детайли
Посещения: 7059

Както видяхме, руснаците са знаели много малко за България и българите. Това се променя след 1771 г., когато в своята Allgemeine Nordische Geschichte (1771 г.) Август Лудвиг Шльоцер посочва българския език като езика, който е бил използван от Кирил. Той предлага да се изучи съвременният български език и да се направи граматика и речник за него. Той се надява да открие в езика следи за произхода на старите българи. В своето издание на хрониката на Нестор Повесть временных лет Шльоцер отново обръща внимание на факта, че българският език („slavon. Bulgarischen Dialekt“) е напълно непознат.

Въпреки това интересът към българите и познанията за тях нарастват бавно и непостоянно. През 1774 г. шведът Йохан Тунман представя в Untersuchung über die Geschichte der östlichen europäischen Völker [Изследване на историята на източноевропейските народи] идеята, че българите са от татарски произход. Тази идея е повторена от Й. Хр. Аделунг, който във втората част на своя труд Mithridates oder allgemeine Sprachkunde [Митридат или общо езикознание] от 1809 г. обявява, че древните българи са татарско племе, което през V в. е завладяло сърбите в близост до Дунав и е възприело техния език и култура.

Автор(и): Жанет Сампимон

Детайли
Посещения: 13062

За спасение от комунистическите репресии и извоюване на свободата си, антикомунисти или защитници на личните си граждански права поемат големи рискове и успяват да пресекат силно охраняваните гръцка, турска и югославска граници на тоталитарна България. Много малко са обаче тези, които съумяват да избягат от лагери и затвори. Не ми е известна друга история на успешно спасение от II обект на концлагера „Белене“, а след това многократно преодоляване на граници, препятствия и разстояния, която би могла да се сравни с тази на Юсеин Сюлейманов Машев – Хюсеин Къран (1933-2019) от с. Рибново, живял впоследствие в гр. Сарай (Турция). Дори малка част от неговата не измислена или съчинена, а изстрадана одисея, решителността, всеотдайността и саможертвата му въздействат много по-силно от холивудските сценарии. Необхватната визия на този обикновен, с нищо незабележим човек, му помага да намери сили да се противопостави на комунистическата репресивна машина и да реализира своите мечти, приемани от обкръжението му като неосъществими блянове и смели съновидения.

Автор(и): Зейнеп Зафер

Детайли
Посещения: 5412

Офицерите. Когато планувах изследването, очакванията ми бяха, че ще чета критически един експертен и делови дискурс, различен от публицистичния, нали в други държави тези служби се наричат Intelligence Service. Запознанството ми в хода на работата с документалния сборник на М. Методиев и М. Дерменджиева (2016), в което са публикувани личните кадрови дела на 47 от най-известните офицери от Държавна сигурност от целия период на нейното съществуване, разколебаха тези очаквания. В предговора авторите си задават въпроса „Действително ли са били внимателно подбрани и елитно образовани професионалисти, или са били „изваденият меч на пролетарската диктатура“, „очите и ушите на Партията и Народната власт“?“ Както един от офицерите в ДС заявява, основните критерии при подбора на служители са „землячество, приятелство, семейност“.

Автор(и): Петър Воденичаров

Детайли
Посещения: 6464

Както видяхме в §3.3, до XIX в. единственото възможно образование в българските земи е било в манастирски килийни училища или гръцки училища. Централен въпрос в развитието на българската национална идентичност е въвеждането и професионализирането на образованието в България през XIX век. Нараства убеждението, че с увеличаването на международната търговия това, от което нацията се нуждае най-много, е национална образователна система. Първоначално намеренията са строго патриотични. Макар че до създаването на Българската екзархия през 1870 г. не съществува координирана система от училища, през предходните десетилетия броят на българските училища рязко нараства. Особено откриването на първата българска гимназия в Габрово през 1835 г. поставя началото на бурно развитие на българското образование. Българските училища започват да приемат всички ученици, независимо от тяхното богатство. Освен това с основаването на читалищата (вж. §6.7) учениците получавата много повече възможности за самообразование след училище. Поради високата мобилност на учителите, училищата образуват мрежа, обхващаща българските земи, което спомага за създаването на българската „въобразена общност“.

Автор(и): Жанет Сампимон

Детайли
Посещения: 4505

Учебниците по история отразяват по изключително видим начин общоприетите и спонсорирани от държавата канони на българската история. Някои дефинират историческия канон или като списък с произведения, които избираме да включим в учебните си програми; или като текстове, избрани за оцеляване, защото се считат за по-добри от арбитрите на науката; или като културна институция, която легитимира социалните и идеологическите прерогативи на водещ елит; или като група от произведения, назначени от хегемонистките социални структури за увековечаване и утвърждаване на културната кохезия и установена власт … Каноните често се създават като част от общата схема за изграждане на национални идеологии, които служат за запазване на традиционни културни ценности.“ Всички учебници са силно зависими от доминиращия политически и идеологически дневен ред на държавата.

Проблемът е, че българската история все още се мисли като етно-история. Ярък пример за това е фактът, че повечето от „небългарските“ групи не могат да намерят място в разказа за националната история. Арменците, евреите, римокатолиците, власите, албанците – ако изобщо се споменава за тях – са представени като чужденци. Както в академичната историография, така и в училищните учебници липсва каквото и да е споменаване на циганите (Иванова, Светлана 2000: 480). От друга страна, турците, (а не османците!) се възприемат като най-крайно различния „друг“ – най-големият враг на българите, описвани в широк отрицателен спектър през различни периоди – от нашественик и потисник от 14 век – до пета колона днес.

Автор(и): Евелина Келбечева, Нурие Муратова

Детайли
Посещения: 10672

Политическите репресии са действителните катализатори на изселническите психози сред турците в комунистическа България. За да предизвика масова паника и тревога сред тях, тоталитарната власт през определени периоди засилва натиска си. Чрез преследване и репресии срещу лидерите на общността и ограничения в областта на образованието, езика и религията, чрез посегателство върху правото на самоопределение и разпространяване на неверни слухове за последна възможност за изселване, сред турците се създава атмосфера на безпокойство и несигурност. В резултат на възникналата паника, те масово започват да правят постъпки за изселване. Комунистическите диктаторски правителства прехвърлят върху Турция отговорността за изселническите настроения и така оказват силен натиск върху нея за отваряне на границите или за подписване на изселнически спогодби.

Автор(и): Зейнеп Зафер

Детайли
Посещения: 5688

Както беше описано по-горе (в §1.1 и 3.1), българите в Османската империя са сравнително добре осигурени за дълъг период от време. В хода на XVII и XVIII в. се развива силна българска икономика, въпреки кърджалийството (вж. §3.2), което прекъсва процеса за около двадесет години между 1790 и 1810 г. Това съвпада със значителен ръст на населението.

Между 1825 г. и 1875 г. броят на жителите в българските земи се удвоява със завръщането на голяма част от около половин милион българи от Влашко и Сърбия, избягали от страната си по време на кърджалийството и Руско-турската война от 1828‑9 г. Интересно е, че делът на градското население остава стабилен, около 20%, макар че не се развива нито един първостепенен град, поне не в рамките на българските земи, а по-скоро възниква мрежа от по-малки градове. Около 1850 г. в България има двадесет града с над 5000 жители и шест с над 15 000 жители. Най-големият град е Пловдив с 30 000 души. Разбира се, значителните български колонии в близките градове Истанбул и Букурещ представляват фактор, с който е трябвало да се съобразяват. Понякога Истанбул е наричан „най-големият български град на XIX в.“: според изчисленията по време на Кримската война в него са живели между 30 000 и 40 000 българи.

С увеличаването на производството на селскостопански продукти и търговията със Западна Европа ролята на градовете като центрове на търговията и занаятите също става важна. Занаятите стават все по-специализирани и вече не са странична дейност на земеделците, каквато са били преди. Еснафите, в които са организирани занаятчиите, все повече доминират в живота на градовете. Те се занимават с благотворителност, посредничат между управляващата класа и своите членове, а също така организират празненства и фестивали.

Автор(и): Жанет Сампимон

Детайли
Посещения: 5364

Проучване, проведено през 2008 г. (година след като България стана член на ЕС) сред студентите от Нов български университет в София, изследва преобладаващите образи на Европа и на (не)европейска България. Мненията на студентите могат да бъдат разделени приблизително на три групи: скептици, прагматици и ентусиасти. Скептиците изразяват мнението си по много емоционален начин – те са имали големи очаквания по отношение на членството на страната в ЕС и сега до голяма степен изпитват голямо разочарование, като казват, че не виждат и не усещат никаква промяна. Те смятат, че България е равноправен член на ЕС само на хартия, а всъщност има второстепенен статут в Съюза. След присъединяването България е загубила суверенитета си, а изтичането на мозъци от най-младите и способните се е засилило. В икономически смисъл България също е изгубила много повече, отколкото е спечелила от членството. Скептиците са силно критични към България – те я описват като корумпирана, бедна, неорганизирана, нефункционална, неразвита, несправедлива, престъпна и следователно по същество неевропейска. Наблюдават се две форми на скептицизъм: едната, при която Европа се отхвърля, и втората, при която Европа е модел, с който България се сравнява, но който никога не може да бъде настигнат. И двете форми обаче споделят един и същ извод – няма такова нещо като европейска България.

Прагматиците са много по-малко емоционални и за тях Европа представлява възможности, инвестиции, огромен пазар и еврофондове. Преди всичко за тях Европа означава сигурност. Те не изпитват чувства към ЕС, който възприемат като огромна бюрократична машина, но смятат, че българското членство е полезно за страната. Те описват Европа и ЕС със следните термини: просперитет, конкуренция, търговия, свобода на движение. Подобно на скептиците, прагматиците също виждат България като донякъде асиметрична спрямо останалата част от Съюза, но оценяват това в положителна светлина, тъй като членството в ЕС ще принуди страната да спазва законите и правилата. Принудителното въвеждане на европейските норми и стандарти ще повиши стандарта на живот и ще намали корупцията и престъпността. България има да извърви още дълъг път, за да стане „европейска“, но прагматиците смятат, че това е нещо, което реално може да бъде постигнато.

Третата група са ентусиастите, които са щастливи и горди от присъединяването на България към ЕС. За тях ЕС не е капитализъм, а култура; не е пазар, а общност; не е контрол, а власт; не е съюз, а семейство; и не става дума за инвестиции, а за идентичност. За тази група ЕС представлява преди всичко надежда. Те са развълнувани от това, че са част от огромна общност от нации, култури, езици. Хората от тази група най-често казват, че се чувстват като европейци. Някои казват, че няма противоречие между българската и европейската идентичност, тъй като България винаги е била част от Европа. Други виждат в европейската идентичност „добавена стойност. „Те не виждат дилема – за тях членството в ЕС е единственият възможен избор, сбъдната мечта, абсолютно положителна и необходима стъпка.

Автор(и): Мая Косева, Антонина Желязкова, Марко Хайдиняк

Детайли
Посещения: 6598

В края на 60-те година мултикултурните „експерименти“ на режима приключват и се разработва политика на пълна асимилация на мюсюлманите в България. Старт за това дава Тодор Живков на заседание на Политбюро, проведено на 21 ноември 1967 г., на което се обсъжда работата на Комунистическата партия сред турското население . На това заседание той формулира политиката на създаване на „комунистическа българска нация“ (впоследствие този термин е модифициран на „единна българска социалистическа нация“) и поставя задачата „да имаме втора програма, която не бива да публикуваме“.

Автор(и): Михаил Иванов

Детайли
Посещения: 5419

Прави впечатление, че за разлика от другите мигранти, които използват Турция като транзитна зона към страните от Западна Европа и САЩ, за преселниците от България тя е място за постоянно заселване. Почти всички български турци предпочитат да се настанят там завинаги, а не да я използват само като временно пристанище.

По време на „Голямата екскурзия“ през лятото на 1989 г. преселниците са преминали българо-турската граница единствено с малко количество дрехи и текстилни изделия: „Само дрехи и такива неща – одеяла, юргани, такива работи донесох. Текстилни работи. Не можех оттам кухненския диван да го натоваря и да го донеса. Де да знам, витрините не можех да ги донеса.“

Те са били настанени в специално изградени за целта палаткови лагери или в празните през лятото училища. Но с наближаването на есента училищата е трябвало да се освободят и бежанците са били преместени в държавни летни лагери. Отделни палаткови лагери са били изградени около големите градове като Одрин, Истанбул, Бурса, Измир, Текирдаг, Ески шехир, Анкара, Балъкесир, Болу и т. н.

Автор(и): Мила Милева Маева

Детайли
Посещения: 7148

Както беше отбелязано в предишната глава, в началото на XIX век няма „български“ културен живот. Българите не са видими като такива в публичната сфера. Има обаче редица интелектуалци от българските земи, които са успешни сред гърците. В тази глава представям някои от тях и описвам културната атмосфера, в която са израснали. Освен това обсъждам гръцката образователна система от деветнадесети век, която се различава от онази от осемнадесети век, както беше показано в глава 3. Освен това е описан европейският дискурс за гърците през това време.

В края на осемнадесети и началото на деветнадесети век гръцките филолози са силно повлияни от идеите на европейското Просвещение и вече са възприели онова, което може да се нарече „патриотично отношение“ (в смисъла, който придава на думата [Маурицио] Вироли) . Въпреки че политическото мислене за Просвещението все още не се е укрепило на Балканите, културните и образователните му аспекти вече са много влиятелни. Съвременните науки са въведени в учебните програми на училищата и в новите списания има много дискусии около тях .

Автор(и): Жанет Сампимон

Детайли
Посещения: 5207

Мавзолеят беше разрушен в кратки срокове и без особени обществени дебати. Имало е предложения за превръщането му в музей на скулптурата, „пантеон на бойната слава“ и дори в клуб за техно танци, но тогавашните яростно-антикомунистически държавни служители бяха убедени, че премахването му по някакъв начин ще реши психологическите проблеми на тоталитаризма и ще бъде първата стъпка по пътя към присъединяване към света на Европейския съюз и неговите глобални пазари. Мавзолеят беше твърде чудовищен, твърде екзотичен и може би неподходящ за Макдоналдс (макар че, защо не?). Опитът да се изчисти съветското наследство от визуалната ни памет има близки паралели с усилията от XIX век да се премахнат всички свидетелства за османската история на България. В основата му сякаш се криеше [същия] комплекс за малоценност, породен от неспособността да се справим със сложния характер на балканската идентичност на страната и продължителните периоди на колониална окупация, които не са могли да не оставят отпечатък. Споменът за това, че толкова дълго време сме били тиха провинция, подложена на чуждо управление от „Изтока“ (от империи, които не са били достатъчно „цивилизовани“), трудно се съчетава с гръмките декларации за национална гордост и независимост. България никога не се е чувствала съвсем комфортно в собствената си кожа; тя никога не е приемала факта, че нейната история – както и историята на всяка друга страна – е разхвърлян палимпсест върху мръсен пергамент, а не красива калиграфия върху празен лист хартия.

Автор(и): Димитър Кенаров

Детайли
Посещения: 5191

Подтик да напиша тази статия ми даде отхвърлянето и фалшифицирането на посланията на Истанбулската конвенция в претендиращия за патриотичен публичен дискурс като заплашваща устоите на семейството, пропагандираща хомосексуалност, гей бракове и всичко това обобщено от плашещата дума джендър (англ. gender – род), разграничаваща биологичен пол (sex) от социален пол (gender). Джендърът разграничава социалната полова идентичност на жените и мъжете от биологичната и включва и сексуалните малцинства. Да се твърди, че чистачката и собственичката на компания поради общия си биологичен пол имат една и съща социалнополова идентичност е неоснователно, колкото и да се твърди, че жените в Саудитска Арабия и САЩ имат също еднакви полови идентичности. Поразително е, че в Конвенцията (около 30 страници) само веднъж и само в един абзац се употребяват думите „социален пол“ (gender) и „сексуална ориентация“, докато в останалата част се поставя основната цел: „Да защитава жените от всички форми на насилие, преследва и премахва насилието над жени и домашното насилие“. Конвенцията посочва уязвимите групи, които могат да са обект на социална дискриминация и насилие:

Без всякаква дискриминация, основана на пол, цвят на кожата, социален пол, раса, език, религия, политически или други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национални малцинства, имуществено състояние, рождение, сексуална ориентация, идентичност, основана на пола, възраст, здравословно състояние, увреждания, семейно положение, статут на мигрант или бежанец, или на друг статут.

Никъде няма пропаганда на хомосексуалност или гей бракове, а заявка, че и хомосексуалните трябва да имат същите права на защита от насилие, както и хетеросексуалните жени. В разгорещения дебат се изтъкваше, че българските жени не са слаб пол, за да се нуждаят от специална защита, че са достатъчно еманципирани. Думата „джендър“ влезе в ежедневната реч, вече има и съдебни дела за обида с тази дума, която в масовото съзнание има мъглявото значение на ‘сексуална сбърканост, нещо между феминистка и гей’. Провокира ме въпросът защо именно в бившите комунистически страни (България, Полша, Унгария) Конвенцията предизвика такъв смут и вълна от хомофобия.

Автор(и): Петър Воденичаров

Детайли
Посещения: 3597

Георги Николчев е бивш мой студент, от гр. Тръстеник, Плевенско. Сега живее в Испания със съпругата си и с двете си дъщери. В България Георги завършва Начална училищна педагогика и ромски език във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Известно време работи като учител, но с по-ниска заплата, защото в дипломата му пише Начална училищна педагогика и ромски език. Тоест той не е „пълноценен“ учител. Така решила директорката на училището. Ако пишеше в дипломата му Начална училищна педагогика и английски език, тогава щеше да бъде признат за пълноценен учител.

След известно мизерстване с минимална учителска заплата, Георги и семейството му решават да заминат за Испания. Устройват се в малко градче в близост до Бургос. Георги и съпругата му работят, за да могат да припечелят добре, че имат планове – къща да купуват в България.

Децата им растат в Испания, ходят на детска градина и училище, говорят добре испански. Вкъщи с децата се говори на ромски и испански. Български децата почти не знаят. Когато се връщат в България през лятото за почивка, децата продължават да говорят помежду си на испански и не могат да говорят с баби и дядовци на български. На децата им личи, че са с ромски произход. И неведнъж Георги и съпругата му са ставали свидетели на расистко отношение към техните деца от страна на български деца, на детската площадка, когато се опитват да говорят на български с тях. Българските деца им се подиграват, че не могат да говорят добре български, защото са „цигани“, а не защото растат в Испания. Чували са какви ли не думи на присмех и подигравки от деца на етнически българи. Българчетата са жестоки в това отношение.

Автор(и): Акад. Христо Кючуков

Детайли
Посещения: 3226

Всички в ромския квартал в град Кюстендил го знаят като Пепи. Пепи е бивш мой студент – Петър Игов от групата на ромите йерлии. Най-напред Пепи завърши Начална училищна педагогика и ромски език във Великотърновския университет (Бакалавърска степен), след което и Военния университет „Васил Левски“, пак в Търново, с магистърска степен по Национална и регионална сигурност. Има и трета професионално-квалификационна степен като учител от Департамента за повишаване квалификацията на учителите в град Стара Загора. Работи като педагогически съветник и класен ръководител на 7 клас в 4 ОУ в ромския квартал в Кюстендил. В същото време е и председател на Народното читалище „Васил Левски“ в квартала.

Пепи е талантлив и умен млад мъж. Изключително коректен в отношенията си с хората. Владее няколко езика, освен ромски и български. Имал е много пъти шансове да напусне България и да се устрои в някоя западна страна или САЩ, но е предпочел да остане в България, в Кюстендил и то точно в ромската махала. По-големият му брат (също мой бивш студент) повече от 15 години живее в Америка и неведнъж с брат си са обсъждали идеята за напускане на България.

Няколко са причините, поради които Пепи е останал в България. На първо място фактът, че родителите му остаряват и някой трябва да бъде около тях. Втората причина са ромските ученици, с които Пепи работи. Преди да започне работа в „ромското училище“ в квартала в Кюстендил, той е работел в селско училище-интернат, недалеч от Кюстендил, където една част от ромските деца от по-бедните семейства от квартала се учат там.

За Пепи тези деца, макар и от много бедни семейства, са много човечни, готови винаги да си помагат и да го правят за всеки, който има нужда от помощ. Те са възпитани във високи човешки ценности, които понякога изненадват и самия него. За тях той е ролеви модел! Една голяма част от децата искат да станат като него като пораснат, защото в негово лице те виждат преуспелия, честния, добрия ром.

Автор(и): Акад. Христо Кючуков

Детайли
Посещения: 7431

Идеята за написването на тази книга се роди по много странен начин – в Брюксел, за посрещането на Новата 2020 година. Бях на гости на мой бивш студент. Първите дни след навлизането на Новата 2020 прочетох статия във Фейсбук на журналистката Мария Касимова-Моасе, озаглавена „Две кила Райчо срещу българския расизъм“, публикувана на 3.01.2020 г., в електронното списание webcafe. Статията бе посветена на Райчо – първото бебе в България за 2020 г., родено в 00:01 часа на 1 януари 2020 г. в пловдивска болница. Единственият „грях“ на Райчо още с раждането е,...че е „циганин“ и не е достатъчно бял, колкото би се искало на една част от етническите българи. Това е достатъчен повод под съобщението в социалните мрежи за първото родено бебе през Новата 2020 г., след пожеланието на майката „да му върви в училище и да завърши средно образование“, да последват много други пожелания – срамни, обидни, унизителни – от хора, определили себе си за „висша раса“ само защото са решили, че са с по-светъл цвят на кожата от тази на Райчо. Ето и част от мислите на журналистката, авторка на статията:

Едно новородено българско бебе с по-тъмен цвят на кожата тук не е просто бебе. То е мишена на дремеща бомба от злост. То е плътско измерение на дълго акумулирана обществена омраза, която иска да види ясна цел, в която да се впие. Колкото по-беззащитна е тази реална човешка мишена, толкова по-слюноотделяща е жадната за мъст публика. Затова и един Райчо с размерите на коте може да отнесе пожелание да изгори заедно с другите „по-тъмни“ като него в атомната електроцентрала.

И още:

Възрастните бели сънародници на Райчо априори няма да го харесват, ако ще утре да стане мозъчен хирург, космонавт или ректор на университет. Дори един ден да признаят талантите и приносите му, животът им да зависи от неговите умения или решения, да са респектирани от житейския му път и постижения, те пак вътре в себе си дълбоко ще го мразят. И помежду си или с други онлайн расисти ще продължават да го отличават от „правилните“ с онова „мангал“, „ром“ или „циганин“.

Уау! Звучи страшно! Силна статия, която те кара сериозно да се замислиш и те натъжава – за това, че си сънародник с хора, които мислят по този начин!

Автор(и): Акад. Христо Кючуков

Прочетете още...