Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Какво се случва с т. нар. традиционна десница и защо нито една от фракциите вдясно не успя да влезе в Народното събрание? Ще има ли свое представителство в 44-ия парламент дясно-ориентираната, непопулистка и проевропейска демократична общност в страната? Какви са причините за поредното разединение и фрагментация? На идеологическа основа ли се случиха те, от долу нагоре, или става дума за сложни лични отношения и раздори между лидерите? Това са част от въпросите, които портал „Култура“ задава на преподавателите по политология в Софийския университет Румяна Коларова и Огнян Минчев.

Автор(и): Румяна Коларова и Огнян Минчев

И така, ще ми се да ви припомня една интересна и увлекателна история, тази година прави 25 години. Повечето от вас със сигурност познават известния роман на Робърт Харис „Фатерланд“, в който се представя уж-шантавата идея за една възможна Европа, в която нацизмът не е изгубил войната, ами, напротив, я е спечелил, и то не само спечелил, но и успял да заличи всички следи от най-голямото престъпление на века, Холокоста.

Автор: Златко Енев

На етническата политика на комунистическия режим и особено на нейната най-брутална форма, придобила известност с абсурдното название „Възродителен процес“, са посветени вече редица историографски изследвания и документални сборници. Без да бъда изчерпателен и ограничавайки се само с приноса на българската наука, ще спомена в хронологичен ред изследванията на Валери Стоянов, Ибрахим Ялъмов, Евгения Иванова, Алексей Кальонски и Михаил Груев, както и документалните сборници на Веселин Ангелов и Искра Баева и Евгения Калинова. В тази редица тези дни се нареди значимото изследване на Румен Аврамов Икономика на „Възродителния процес“.

Автор: Михаил Иванов

Не остана ни един що-годе приближен до Левски съратник, който на ум или на глас да не бъде заподозрян – от историци, мемоаристи, писатели, публицисти и дори политици – за съпричастие към неговото предаване на властта. Началото слага дописка на Любен Каравелов, заклеймил поп Кръстю, а венеца – трънен! – върху неповинните глави на нашите предци възлага покойния президент Желев, обвинявайки ги във всенародно предателство. Но не поради страх – поне това не! – а от неразбиране и недостиг на достойнство.

Автор: Неда Антонова

Факт е, че ние, българите, трудно постигащи съгласие и за най-елементарни неща в ежедневието, на въпроса „кой е най-великият българин“ отговаряме подозрително единодушно – Васил Левски. Той е най-чист и свят, той е №1 дори и в ТВ класацията Топ 100(!?) на велики сънародници. Историята е превърнала Васил Иванов Кунчев, от човешко същество с майка, сестри, братя и кусури, в Апостолът на Свободата. Историята го е издигнала в недосегаем мит, а образът му е инкрустиран във визуалната памет на всеки от нас. Но нека си го кажем най-сетне – фигурата на великия Левски се вкочанясва в безжизнена мумия, изоставена в мавзолея на народната ни памет. А името му ще продължава да се източва от съдържание, ако за него не се мисли, говори и действа. Левски не може да е обект единствено на научни семинари и академични публикации, четени от по осемнайсетина души, той не е само занимание за историци – Левски е разговор, който не трябва да прекъсваме.

Автор: Захари Карабашлиев

Как става възможно за един човек да започне да гледа на дългата си присъда и на престоя като политзатворник философски?

Разговор с Ганчо Савов и проблемът за времето в гранична ситуация като политзатворничеството

Автори: Ганчо Савов, Невена Борисова

Човешкият потенциал не може да нараства в държава, която чрез цялата си образователна система оглупява и озлобява новите си поколения, отново и отново ги залива с високопарни и цинични лъжи. Необходимо е те да бъдат съборени не защото са глупави или аморални, а защото пречат на нашето развитие. Народното образование играе решаваща роля не само във войната. То играе решаваща роля във всичко. Народ, при който образованието е подменено с лъжлива пропаганда, няма шансове за развитие и успех. Затова преминаването от пропагандния към научния вариант на нашата история е една от най-важните задачи на българския цивилизационен растеж.

Автор: Иван Д. Стоянов

Преди няколко години установих, че в моя кръг на познати и приятели има такива, чиито родители са били в системата на Държавна сигурност – явно или под прикритие – и че моите познати по-скоро са страдали от това. Те изобщо не се вписваха в клишето „децата на ДС управляват България“. Повечето от тях упражняваха професии далеч от политиката – йога учител, архитект, режисьор…Не бих ги определила като жертви на системата, но нямах думи, с които да назова техните преживявания.

Тези откъслечни изречения и преживявания ме накараха да си задам и друг въпрос – може ли да се говори за травма и при децата, чиито родители са работили в системата на ДС?

Успях да говоря със седем души, които в момента обитават различни територии – Германия, Австрия и България. По време на социализма – заради родителите си – те са живели в Германия, Турция, Австрия и България. Паралелно с това проведох още шест разговора с деца, чиито родители са били част от партиен или друг тип държавен социалистически елит, т.нар. „големци“, „номенклатура“, някои от тях в момента на разговорите в Чехия и Русия. Струваше ми се важно децата на ДС да бъдат видени паралелно с децата на комунистическата номенклатура, а не извадени от нея.

Автор: Диана Иванова

Преди да настъпи 2017 година кабинетът в оставка реши датата 21 февруари да е ден на памет за борците срещу нацизма. Идеята бе посрещната от социалистите с раздразнение и подозрение в опортюнизъм на управляващите в оставка и персонално на министър Ненчев. Издания, спонсорирани от столетницата, омаловажиха повода за честването като незначителен, дори фалшив. Освен проява на втръсналия ни партиен егоизъм на БСП, която държи почти половин век да осребрява както може паметта за „своите“ жертви – ремсисти и партизани – въпросът защо 21 февруари да бъде паметна дата е като паднал от небето за широките маси. Непопулярен е фактът, че през 1941 година обединената опозиция се е събрала в дома на Никола Мушанов, за да обсъди как да се противопостави на присъединяването на България към Тристранния пакт. Ще рече, опитвали са да предпазят страната ни да стане про-нацистка, а гостуванията на потомъка на Кобургите при Адолф Хитлер да се сменят с политическо сътрудничество с Чърчил и страните от западния блок.

Автор: Юлиана Методиева

През нито един момент от историята на комунистическа България (а и на междувоенния период) изселванията на турската общност не са достигали размаха на случилото се през 1989 г. Измерена чрез средноседмичния брой заминавания (22 814), интензивността на процеса надхвърля всичко познато дотогава. Тя е 4,3 пъти по-висока от предишния максимум (декември 1950 г. и януари 1951 г.) и многократно над средната интензивност при другите „изселнически години“: 22,7 пъти спрямо 1950 г.; 11,6 пъти спрямо 1951 г.; 17,8 пъти в сравнение с пика от 70-те години (през 1978 г.), но 58,5 пъти (!) над средното за кампанията от 1969 – 1978 г. Тези измерители са още по-впечатляващи, когато за основа на сравнението се вземе потокът през юли 1989 г., който е връх в ускоряващото се движение. 

Автор: Румен Аврамов

Така нареченият „Възродителен процес“ вече може не само да се илюстрира с текстове от Наказателния кодекс, но и да се пресметне в пари. В току-що излязло изследване икономистът Румен Аврамов говори за милиони левове.

Автор: Татяна Ваксберг

Протестните движния могат да се разглеждат като неотделима част от политическата динамика на едно общество: от гледна точка на промяната в съотношението на силите между политическите партии, на разместването на пластовете на електоралните нагласи, на възникването на нови политически субекти. Но те могат да се разглеждат и като начин да придобием ново знание за обществото: за нагласите му, за предразсъдъците му, за интерпретативните му схеми. Бих искал да разгледам българските протести през 2013 г., поставяйки акцента върху студентските окупации, именно от гледна точка на знанието ни за българското общество. Какво по-конкретно ни разкриха студентските окупации за днешното му състояние? 

Автор: Боян Знеполски

Бежанец блъсна жена по стълбите в метрото в Берлин. „Доволна ли си сега, танте Меркел, видя ли какво докара на Европа?“ Не, не бил бежанец. Българин бил. Кратка тишина, конфуз. Българинът се казва Светослав Стойков и е жител на кв. „Максуда“ във Варна. „Какъв българин, той е циганин, изверг, изрод, изчадие“ и т.н. всичко, което се сетите, пишат човек след човек в интернет. През такива фази мина общественото мнение по повод на новината. Голям зор – три пъти ни караха да се вълнуваме различно, да се позоваваме на различни части от сложната българска съвест, да се кривим във всички посоки, но винаги да оставаме верни на легендата за себе си, че сме прекрасни и прави.

Автор: Веселина Седларска

Пиша по повод статията на г-н Златко Енев „Една моментна снимка“, в която се атакува моята позиция във Фейсбук по повод отразяването на случая в Берлинското метро. Още в началото ще заявя, че вероятно става дума за недоглеждане или реакция под влияние на афект от страна на автора. Позицията, изразена в постига ми е ясна: Не на езика на омразата! Престъплението няма етнос, народност, националност или раса. Престъпникът трябва да си плати, независимо от своя род и език. В този смисъл бях подразнен от многобройните публикации – в България и чужбина – които извеждаха в заглавието или в лийда си, че нарушителят от берлинското метро е българин. Само един пример от многото източници – и то не български: „Дейли мейл“: „Pictured: The cowardly Bulgarian brute 'who kicked a woman down a flight of stairs at a Berlin subway station before fleeing to his native country“. Това ме възмущава. Както се възмущавам, когато се пишат журналистически материали, в които „Циганин обра баба“ или „Ром изнасили девойка“. Не е срамно да си ром, българин или германец. Произходът ти не определя престъпни намерения.

Автор: Петър Краевски

Ей това, драги мои, е собствената ми теория за непроменливостта на днешна България и нейното народонаселение, това е и собственото ми обяснение за пълната бетонизация на главите, които са принудени да живеят с един свой образ, който няма как да приемат, а следователно са осъдени на тежки лични психически изкривявания, тоест ден след ден да викат на бялото черно и обратно – и които, значи, просто няма как да приемат, че обяснението за собствената им съдба е в самите тях и отчаяното, удавническо стискане на сламките, подадени преди много десетилетия от национал-комунистически изтипосаната ни история. Това евреи, това турци, това цигани, това ние самите (последното, разбира се, единствено на ниво подсъзнание) – всичко, брате, е лайна над лайната, а следователно, бой, мамка им, ако не с друго, то поне с думи и, ако не на улицата, заедно с Волен, Боян и всите други идиоти, то поне виртуално, поне в идеален план, така да се каже. Бой срещу „либерастията“, бой срещу тия, бой срещу ония…

Бой, бой, мамка му!

Автор: Златко Енев

Социалните мрежи променят традиционната демокрация, и то не само за добро. Фейсбук, Туитър и другите инструменти за мигновена комуникация и конструиране на виртуални общности имат разнородни ефекти върху политиката. Те карат хората да се чувстват преки участници в нея, но също така водят и до раздухване на популистки нагласи и нереалистични очаквания. Както радиото и телевизията в близкото минало, така и новите форми на комуникация могат да бъдат разглеждани и с надежда, и с тревога. Вместо да се величаят или клеймят, по-спешно е техните ефекти да бъдат разбрани.

Автор: Даниел Смилов

Няколкостотин имигранти, основно млади несемейни мъже, се бунтуват в лагера край Харманли на 24 ноември 2016 г., хвърлят камъни по полицаите, чупят прозорци и легла и предизвикват гняв и озлобление от страна на полицаите и местното население. Полицията влиза в лагера с водно оръдие, щитове и палки, бие и имигранти, които не са участвали в безредиците, и оставя рани, синини и озлобление след чужденците. Ранени са четирима полицаи и трима имигранти, 400 чужденци са задържани, на 19 от тях са повдигнати обвинения. Прокуратурата започва и досъдебно производство за полицейско насилие срещу протестиращите.

Автор: Светлозар Кирилов

На 9 ноември светът се събуди, силно изненадан. Макар почти всички сериозни анализатори да вещаеха победа на Хилари Клинтън на президентските избори на САЩ, победител стана Доналд Тръмп. В България се събудихме изненадани два дни по-рано, когато за първи път от 1990 г. БСП спечели дори в София и големите градове. И в двата случая учудването идва от това, че фиксирането върху видимите факти пречи да се забележат процесите, които същевременно се развиват под повърхността. Измервателните инструменти – и в точните науки, и в социалните изследвания – мерят онова, което създателите им признават за съществуващо и достойно да бъде измервано.

Автор: Светла Енчева

Дългогодишният феминистичен спор за подхода към проституцията и въпроса дали една жена може да я упражнява доброволно има две страни.

В духа на аболиционистката феминистична традиция, която води началото си от XIX век, международната неправителствена организация, Коалиция срещу трафика на жени (CATW) счита, че проституцията поругава човешките права и поробва жените. По силата на това разбиране жените, които продават сексуслуги, са по дефиниция насилени и излъгани. Така въпросът за „съгласието“ на жената се приема за ирелевантен, а всички въвлечени в проституцията жени се считат за жертви на бедност и (мъжко) насилие. Това е първата страна.

Другата страна в спора е представена от организацията Глобален алианс срещу трафика на жени (обединяваща повече от 80 организации по света). Тя прави ясно разграничение между насилствена и доброволна проституция и се бори за правата и социалното включване на работещите в този сектор.

Автор: Деляна Попова

В първите десетилетия на комунистическия режим в България публичното пространство е изцяло лишено от публицистични или научни материали върху сексуалността. Дискурсивно сексът в семейството – включително и репродуктивния – не съществува. От своя страна, несемейните сексуални контакти присъстват винаги под негативните евфемизми „лекомислени“ или „нечестни отношения“, проститутките са „момичета с нетрудови доходи“, „морално паднали жени“, „момичета с леко или неморално поведение“ и т.н., любовните жестове на открито се определят като хулигански прояви, а техните извършители като „разложени елементи“. Показателни в този смисъл са думите на героя на един от репортажите на Георги Марков – полковник от МВР, ръководител на звено за борба с проституцията: „Официално – казва той – в страната няма проституция, защото в социалистическа страна не може да има проституция. Ние имаме момичета с неморално поведение, които оказват лошо влияние и в някои случаи разстройват живота на гражданите“

Автор: Гергана Миролюбова Попова

Тайната на травмата не обединява, а разединява. И това прави социалната травма важна за моралното и социалното здраве на обществата – защото цели групи от хора, големи групи, са доведени до отчуждение и самота. В България тази незавидна роля се дава по злощастна традиция на българските турци, а по времето на тоталитаризма се появява и групата на „враговете на народа“ и техните близки. И едната, и другата група са подлагани на държавно-организиран и поради това – социално приемлив тормоз във всичките възможни форми, като едновременно с това върху изразяването на тяхното страдание е налагана забрана. Ако се чудим дали можем да си представим ситуацията, нека си припомним родители, които заплашват с отхвърляне („бой“) децата си, ако те заплачат от отхвърлящо поведение на самите родители: „Спри да ревеш или, ще те пребия!“.

Автор: Румен Петров

Преди месец решението на Пловдивския апелативен съд по т.нар. „дело срещу тринайсетте имами“ беше отменено от Върховния касационен съд (ВКС). Делото ще бъде разгледано повторно от нов състав на Апелативен съд –Пловдив. Решението на ВКС обаче не беше отразено толкова добре в медиите, колкото драматичните акции на ДАНС срещу обвиняемите, или пък осъдителните решения на Пловдивския апелативен съд и Пазарджишкия окръжен съд. По телевизиите бяха показвани акциите на ДАНС с „уличаващи“ кадри като стикери с надписи на арабски, залепени върху перални машини. Решението на ВКС е изключително критично към процеса при предните две инстанции. Въпреки последвалата отмяна на присъдата, медийната истерия около делото предизвика говорене за наличието на „радикален ислям“ и „спящи терористични клетки“. Редица политици препращаха към делото в кампаниите за забрана на забрадките, създавайки и подходяща среда за въвеждането на т.нар. „антитерористичен закон“.

Автор: Мадлен Николова

18 март 2016 г. Петък. След края на традиционния месец на политическите консултации с парламентарно представените политически сили, президентът Росен Плевнелиев направи обръщение към депутатите в парламента. По време на словото си той каза и следното: „Необходимо е да работим заедно напред за общия национален идеал и интерес. Нека винаги помним и следваме Апостола на свободата, който искаше да се освободим сами, а не някой друг да идва да ни освобождава, защото „който ни освободи, той ще ни пороби“. По-късно обръщението на президента се появи и на официалния сайт на институцията.

Най-бързо, още същия ден, реагира журналистът от в. „Дума“ Александър Симов. Той обвини президента в „морално изнасилване на историята“. Симов бе повече от категоричен: „Левски никога не е изричал тези думи.“ За да продължи: „Това е цитат от едно фалшиво предсмъртно писмо на Левски, появило се на бял свят през 2008 година и написано с цел да направи обобщение на днешния ден.“ (Мимоходом да напомним само, че през годините „вързалите се“ се на писмото бяха дори сценаристите на „Шоуто на Слави“, сред които Иво Сиромахов, журналистът Мартин Карбовски и др.) Ал. Симов окачестви стореното от президента просто като „крупен гаф“, „дебилизъм на деня“, „психодесен политически кариес“, „проблем за здравия разум“.

Веднага след Симов в атаката срещу президента се включи и акад. Георги Марков. И той още на 18 март заяви пред агенция „ПИК“ и други медии следното: „Аз съм историк, макар и по по-нова история, но съм чел всичко написано от Левски. Никога и никъде не е казвал тази фраза.“ Не просто Левски никъде не е написал, а наистина – и то със сигурност – никога не е „казвал“ (произнасял) подобна фраза.

Автор: Стефан Дечев

И двата „официоза“ – „Аарец“, „Джерузалем поуст“ – писаха:
„България твърди, че е спасила евреите си от депортация в трудови лагери и лагери на смъртта, но архивите във Вашингтонския музей на Холокост и в Яд Вашем разказват различна история.“
Тези израелски медии подчертаха най-важното за събитието, свързано с откриването на Паметника за спасението на българските евреи. Именно в техното Спасение и контрастните факти на депортациите от съседна Македония и Тракия се съдържа огромният потенциал на толерантност.

 Автори: Юлиана Методиева, Соломон Бали, Рафаел Чичек

Доколкото думите са в медиите, налице е и журналистическа повествователна нишка, която може да бъде копринена юзда на нетолерантното и ксенофобско говорене. Но при възход на десните партии, икономическа криза и криза на ЕС има и фиксация върху чужденците, която няма как да не преминава всекидневно в медиите. Особено при наличието на миграционен натиск. Спомням си, че преди десетина години самото словосъчетание „миграционен натиск“ можеше да бъде разглеждано като политически некоректно, доколкото съдържа идеята за опасност… Днес то попада сред „безобидните думи“.

Автор: Снежана Попова

Опитвам се да проследя как телевизиите лишават от основания за избор решенията на хората, които изобразяват на екран. Човек има избор. И още докато го прави, е намислил мотивите или изобретил оправданията, с които го прави. Които ще даде на другите, ако избере да ги даде. Или които ще преглъща като слюнки.

Телевизиите обаче не се занимават с човешките избори, превключват на скорости, с които бягащите от войната хора са превърнати в образи. Рисувани чрез образа на „множеството“, на един от потока, който „ни“ залива през 2014-2015 година. В образа на заплахата за „нашата“ идентичност. И в образа на мъченика, който ние-още по-големи мъченици – не можем да спасим.

Автор: Жана Попова

В началото на 2015 година се запознах със семейство сирийски бежанци, които бяха получили хуманитарен статут. Идваха от Харманли и разказаха потресаващи неща. Бяха тръгнали в сравнително добро благосъстояние от Сирия, но трафикантите и хората около лагера в Харманли са ги оставили почти на нула. Озоваха се в Стара Загора благодарение на групата „Приятели на бежанците“, която в града работи много активно. Не бих казала, че нагласите в Стара Загора към тези хора са положителни. Когато снимахме сирийското семейство, техните съседи в блока ми казаха: „Е, вие защо идвате сега да ги правите герои?!“. А те реагират така, защото не знаят какви са – били мръсни, не били ваксинирани, можело да плъзне зараза… И нека да си признаем – медиите сме виновни за тези нагласи. Истината е, че медиите започнаха да показват репортажи за това, че ще плъзнат зарази в България. Обикновеният човек, съсед, няма да се сети за това.

Автори: участници в уъркшопа „Езикът на омразата“

Един чужденец може да наговори за българите абсолютно същите неща, каквито много българи постоянно изричат за ромите. В една книга, излязла в края на седмицата, се цитират думите, с които гръцки пътешественици от 17-19 век са описвали България. Тези думи хич няма да ви харесат.

Автор: Татяна Ваксберг

Идеята, че чрез забрана жени ще спрат да се покриват, показва как не се учим от собственото си минало. Само преди около 40 години комунистическата власт беше решила, че чрез преименуване на българомохамеданите и българските турци ще ги интегрира по-бързо в обществото и ще ги откъсне от религията. Иронията е, че до преди тази срамна страница от историята ни младото поколение вече е губело връзката с корените си, какъвто е случая с много други етноси. Причината е била в ударната урбанизация, образованието и одържавяването на земеделието. Възродителният процес има точно обратния ефект и дори води до радикализация на отделни групи.

Автор: Боян Юруков

През март 1997, след дълги парламентарни караници, българското Народно събрание прокара „Закон за достъп до документите на бившата Държавна сигурност и разузнавателното управление на Генералния щаб“, който беше променян многократно оттогава насам. По тази причина през 2000-та година помолих с писмо българския посланик в Германия да предаде на отговорните инстанции в София желанието ми за преглед на българското ми досие. Отговор не получих. Вместо това от брата (!) на посланика, когото познавах бегло, пристигна следния имейл:

„Бих искал да ви изпратя кратко съобщение … по повод молбата ви, от името на брат ми… Нещата са следните: брат ми изобщо не обича онези хора от службите за сигурност, още от студентските си години. … Той няма никакво желание да се занимава с каквито и да било въпроси, касаещи тези служби. Бих ви предложил да се обърнете за информацията, която ви е нужна, към историка Красимир Каракачанов. Мисля, че той по-скоро ще бъде в състояние да ви помогне.“

Автор: Щефан Трьобст

Без значение дали говори Джамбазки, Борисов или Местан, погледът към Македония винаги е по същество колониален – референтната група във всеки един от случаите е България, а не Македония сама за себе си. Такава Македония би била безинтересна, тя е важна единствено чрез предполагаемото си „българско“ минало или чрез връзките си с българското настояще или бъдеще. Ако елементарната дефиниция за колониализъм е да държиш даден народ в принудителна незрялост и подчинение (през военни, политически и/или икономически апарати), то ясно виждаме, че Македония окупира фантазмената позиция на колония и постоянно бива поставяна на мястото на зависима от България от българския мейнстрийм политически дискурс.

Автори: Жана Цонева, Петър Добрев

На пръв поглед всичко, което може да се каже както за оцеляването на евреите от т.нар. „стари предели“ на царство България, така и за унищожаването на 11343 мъже, жени, старци, младежи, деца заедно с родителите им, е казано. От много отдавна са очертани и коловозите, по които се движи българското говорене за тези трагични събития. Самата противоречива наша история ги е очертала – от една страна на медала имаме фактът на оцеляването на около 48 000 български граждани от еврейски произход, населяващи „старите предели“, а от другата – изтреблението на евреите от Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Единият поток на говорене възхвалява „героичния български народ“, както и царя, Църквата, хуманитарната интелигенция и част от политиците, другият осъжда властите на Царство България, възлагайки им отговорността за това, че ако не бяха техните действия, евреите от „новите земи“ нямаше да излетят като дим от комините на крематориумите в лагера на смъртта Треблинка. Нека оставим настрана оцеляването. Той безспорно прави чест на тези смели и доблестни обществени групи и отделни дейци, които допринесоха за него; оцелелите и потомците им ще са винаги благодарни за него.

Автор: Емил Коен

„Маргиналия“ публикува отворено писмо на група български историци относно това, какъв термин да се употребява в учебното съдържание по история на България за шести клас за определяне на периода, в който българите са били поданици на Османската империя.

Когато един западногерманец учи доброволно в комунистическа България, той може да е само едно: шпионин. Така са смятали в ДС. И затова 22 години са следили германския историк Щефан Трьобст. С него разговаря Александър Андреев от Дойче Веле.

Но политиката на партията и държавата беше насочена против турците в България още от началото на петдесетте години, под формата на асимилация, при която понякога се променяха методите, но не и генералната линия. Тя беше насочена, поне от 1956/58 нататък, към постепенна и пълна асимилация както на турските, така и на другите национални малцинства. В такъв смисъл събитията от пролетта на 1985 са просто последователно, ако и необичайно драстично продължение на тази линия. Това може да бъде онагледено чрез следния цитат. Под показателното заглавие „Нашият Еверест“, един от членовете на групата, наречена – буквално – „турскоезични българи, които доскоро бяха погрешно наричани турци“, описва в един местен вестник, преди това издаван и на двата езика, как е покорил своя личен „Еверест“, т. е. своето турско етническо самосъзнание и е достигнал до разбирането, че в действителност той е „българин като всички останали“:

Някой би могъл да ми отвърне: „Как е възможно да си се преобърнал толкова бързо на 180 градуса?“ В действителност аз още преди това вече бях извършил едно преобръщане на 170 градуса, така че в решаващия момент ми оставаха само още 10 градуса.

Юлиан Ризов (Секретар на общинската партийна организация от Джебел в Кърджалийски окръг), „Нашият Еверест“, Нов живот (Кърджали), 11 юни 1985.

Автор: Щефан Трьобст

Прочетете още...