От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2024 02 Balkan War

 

Либерален преглед започва да публикува в продължения една от скандално-неизвестните книги по най-нова българска история – „Българската конспирация“ на американския журналист Джоузеф Суайър, написана през 30-те години на миналия век.

Възможно най-кратко представяне:

Това е едно от най-добрите журналистически и научни разследвания на сложната и мрачна политика на България от обявяването на независимостта на страната до 30-те години на ХХ в. Съдържа ярки и подробни описания на политиката на фракциите, на един кървав и двуличен монарх, на демократичното и егалитарно българско селско движение, на финансираните с опиум бандити и на някои героични и достойни хора, борещи се за достойно общество в мир със съседите на България. Задължително четиво за всеки, който трябва да разбере Балканите.

Наред с други неща, книгата описва подробно превръщането на Вътрешната македонска революционна организация, ВМРО, от движение за македонско освобождение от османско владичество в организация за търговия с наркотици на дясната българска монархия и инструмент за политически убийства под контрола на нейната екстремистка върховистка фракция. Връзката между българската държава и супремасистката фракция е класически пример за държавно спонсориран тероризъм на Балканите през междувоенния период.

 

ГЛАВА V: България изпада в амок (Балканска и Първа световна война)

На 8 октомври 1912 г. Черна гора внезапно атакува към Шкодренското езеро, за да изпревари намесата на Великите сили и да затрудни Турция да разгледа ултиматума на балканските съюзници, представен четири дни по-късно. Исканията на съюзниците – най-вече за автономия с национални училища на подвластните на Турция балкански етноси под ръководството на швейцарски или белгийски провинциални управители и жандармерийски офицери – са формулирани така, че макар и да не изглеждат преувеличени, не биха могли да бъдат приети безусловно от нито една суверенна държава; и тъй като Русия тайно е създала Балканския съюз (насърчавайки южнославянската солидарност срещу австро-унгарското проникване) и е отпуснала на България заем за военни цели, Великите Сили могат да пренебрегнат декларацията на петте сили, че сами ще наложат реформи на Турция. Тъй като Турция не приема незабавно техните искания, съюзниците я нападат, след което тя набързо сключва мир с Италия.

Цар Фердинанд назначава генерал Савов за командващ българските армии, а генерал Фичев – за началник щаб. Заедно с Рачо Петров и други Савов е очаквал съд за корупция (в която Фердинанд е бил мълчалив съучастник), но това назначение го поставя над закона. Сега той се надява да се реабилитира чрез победа; така че Фердинанд, заплашвайки да го замени, може да го принуди да действа против професионалната си преценка.

Small Ad GF 1

Брилянтно командвана от генерал Радко Димитриев, III българска армия разбива турците при Лозенград на 22 октомври, след това отново при Люле Бургас и пристига пред линията Чаталджа на 15 ноември – въпреки че Одрин все още се държи; докато I армия принуждава един турски корпус да се предаде при Гюмюрджина на 27 ноември. Но без да се задоволява с тези победи, българският генерален щаб измисля цели битки в подробни доклади, докато цяла Европа не се оглася от българската доблест. На 16 октомври за пръв път на активна служба се появява самолет – български пилот и наблюдател прелитат над Одрин – за ужас на турците. Три дни по-късно друг български самолет пада в пламъци; от 24-те военни самолета на България само 4 оцеляват през войната.

Междувременно сърбите разгромяват превъзхождащите ги по численост турци при Куманово на 24 октомври и при Битоля на 17 ноември; скоро те държат Македония на запад от Вардар почти до Солун. Българската дивизия в долината на Вардар печели победа при Кочани на 6 ноември и достига Солун едновременно с гърците.

Русия предупреждава България да не се опитва да превзема Цариград, но когато на 11 ноември Портата иска от България примирие и българският кабинет пожелава да се съгласи, цар Фердинанд се обявява за „дълбоко огорчен“ и забранява на правителството да съобщи искането на съюзниците. Фердинанд изчаква Данев, когото е изпратил да съгласува тайни планове с Австро-Унгария, която заплашва сръбските му съюзници! Данев се завръща на 14 ноември, носейки съобщения само за ухото на Фердинанд. Каквито и да са били те, Фердинанд заповядва на Савов да атакува линията на Чаталджа – отчаяно начинание, което се проваля на 18 ноември, както Фичев е предвидил; след което той най-сетне разрешава преговори с Турция, чието искане за примирие е съобщено на Сърбия едва на 15 ноември, но е незабавно удовлетворено.

Примирието е сключено на 3 декември, въпреки че Гърция и Черна гора отказват да го подпишат, докато не придобият съответно Янина и Шкодер – единствените места на запад, които не са в ръцете на съюзниците. Съюзническите делегати заминават да преговарят за мир в Лондон, като Данев води българите, а Фердинанд тайно изпраща емисар в Константинопол, за да предложи съюз срещу Сърбия. Но отблъскването на българите при Чаталджа втвърдява турците срещу исканията на Фердинанд – той иска цяла Тракия до линията Мидия-Родосто, въпреки че населението там е предимно турско.

Савов, явно по заповед на Фердинанд, съобщава на 14 декември, че българската армия е готова за по-нататъшни операции и че ще бъде деморализирана от бездействието; но генерал Фичев, неподкупен войник, предупреждава Гешов за обратното: армията е изтощена от холера и дизентерия – последици от ужасните санитарни условия; при което Фердинанд изразява пред Гешов своето „дълбоко възмущение“ от „недостойното и коварно“ изявление на Фичев, като казва: „С румънските, гръцките и сръбските претенции можем да се справим след това.“ Австро-Унгария вече стои зад Фердинанд, така че предупреждението на Русия, че по-нататъшните военни действия срещу Турция ще донесат само жертви, е пренебрегнато. След това в Константинопол е сформирано по-силно правителство и Турция се подготвя за съпротива. На 29 януари Гешов, по заповед на Фердинанд, неохотно отзовава делегацията от Лондон. Данев оставя меморандум за сър Едуард Грей, в който иска Родосто, Дибра и дори предлага (пренебрегвайки договора със Сърбия) България да има обща граница с Черна гора.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Бойните действия са възобновени на 3 февруари. Сръбският генерален щаб е притеснен от Австро-Унгария, още повече че българите са дали да се разбере, че няма да подкрепят Сърбия в евентуален конфликт с Австро-Унгария за адриатическо пристанище. Въпреки това сърбите лоялно прекратяват примирието и с Турция, макар че няма какво повече да спечелят. През ноември, по искане на България, те изпращат в Тракия 50 000 души – макар че българите се оплакват, че е трябвало да изпратят повече, но не позволяват на чуждестранните кореспонденти да споменат присъствието на сръбски войски; сега те изпращат тридесет и осем обсадни оръдия, за да атакуват Одрин (макар че Великите сили вече са се съгласили той да отиде в България).

Турците, победени при Булаир на 8 февруари, скоро са готови да преговарят отново, а Силите се съгласяват България да има граница от Енос до Мидия; но Фердинанд продължава да настоява, искайки Родосто, мечтаейки за триумфално влизане в Константинопол. Това се превръща в завоевателна, а не в освободителна война – „война в името на чужди интереси“, пише Петър Тодоров.

След сключването на българо-сръбския договор са възникнали съвсем нови обстоятелства. Австро-Унгария, която се стреми да задуши Сърбия, е решила, че една автономна Албания трябва да забрани на Сърбия достъпа до морето, като по този начин я лиши от половината от очакваните ползи; така че Сърбия се чувства оправдана да настоява за преразглеждане на договора, за да получи обща граница с Гърция и достъп до морето в Солун. Когато през септември България отказва да изпрати повече от една дивизия за сътрудничество в Македония, сръбските представители в чужбина са инструктирани да подготвят дипломатическия път за претенции към Охрид и Прилеп. През зимата Австро-Унгария, която желае да обвърже Сърбия със съюзниците си, всъщност я подтиква да анексира Вардарската долина и Солун (планирайки след това да смаже Сърбия и така да спечели тази жизненоважна комуникационна линия); но Сърбия отказва. Въпреки това Сърбия изпраща в Тракия помощ, която преди това не е била предвидена, и възобновява военните действия в интерес на България в очакване, че ако България постигне големи успехи на изток (непредвидени при сключването на договора под руска егида), ще направи отстъпки в Македония. Сърбия иска такива отстъпки устно в началото на януари, а официално на 6 март: като добавя, че ако България не се съгласи, въпросът трябва да се реши, както е предвидено в чл. ІV; но България няма да има право на преразглеждане. В крайна сметка Сърбия претендира за граница по линията Голем Охрид до Вардар и за цяла Македония на запад от тази река до Гевгели.

Македонските маси се интересуват единствено от освобождението от турците. Но техните водачи се виждат в чудо, когато през ноември 1912 г. им е позволено да научат за плана за подялба на земята им. Те искат автономия (и Александров я изисква) – българофилите като стъпка към обединение с България, федералистите – заради свободата. Със сигурност никой от македонците не е искал да бъде управляван от гърци, чужди по раса и език, а българското влияние сред тях е преобладавало по вече обяснени причини. Сега България се представя за защитник на автономията, обвинявайки Сърбия за плана за разделение – за който върховистите са подготвили почвата, като са унищожили федералисткото движение. Забележително е, че екзархийската пропаганда в Скопие и Спорната зона се удвоява веднага след българо-сръбския договор, а петициите до цар Фердинанд, изразяващи солидарност с България, организирани от скопския владика Неофит и вероятно изготвени в София, заваляват през ноември дори от сърбофилски центрове като Куманово.

Сърбите са посрещнати навсякъде в Македония като роднини и освободители, държат се добре (пише Силянов) и са подпомагани от местни чети, докато гърците отвращават дори гръкофилите славяни със своите навици за мръсотия и отвратителни жестокости. Някои върховистки чети са потресаващо жестоки и към мюсюлманите, а помаците са насилствено покръствани на едро от българските власти. Но местните чети често са защитавали своите мюсюлмански съседи; в Серес турците, преди да се изтеглят, предават града на федералистки пленници, като ги задължават да защитават мюсюлманските жители на града от българските чети – което те и правят.

Но непокорните елементи, които не могат да направят разлика между свобода и слободия, понякога влизат в конфликт със сръбските власти. Веднъж например селяни нападат през нощта богат албанец (който мигрира под сръбска закрила) и прогонват стадата му в планините. Един мой приятел, който бил с нападателите, застрелял сърбина, който придружавал албанеца, след което сърбите арестували всички в околността, които носели оръжие. В София това се нарича сръбско потисничество. В началото на януари сърбите започват да назначават граждански власти и в крайна сметка да заместват екзархийските свещеници и учители със сърбофилски, за да спрат българофилската агитация.

През нощта на 25 март българи и сърби заедно щурмуват Одрин, след което Русия предупреждава България, че може да няма нито Константинопол, нито пристанище на Мраморно море и е по-добре да преустанови действията си. Веднага след това върховистите избухват в неистова атака срещу Русия: хулят Сърбия и Гърция, дори заплашват да убият Гешов, Данев и самия цар Фердинанд, ако отстъпят част от Македония; междувременно на 7 март Савов пише на Фердинанд, като настоява за мир (засега) с Турция и съсредоточаване на армията в Македония, при което добавя, че пренебрегването на българските интереси в Македония може да подкопае династията. Всичко това, разбира се, е инспирирано от самия Фердинанд, за да може той да се преструва, че е бил принуден от общественото мнение да действа по определени начини. През февруари военната разсъдливост на Савов вече е надвила страха му: но Фердинанд го е накарал да се опълчи, като се оплаква горещо от него на военния министър генерал Ковачев. Малко по-късно Савов отказва да каже на Гешов, че армията няма да му позволи да сключи мир, докато България не получи Родосто; след което Фердинанд обижда Савов за неподчинение и заплашва да го уволни, за да бъде изправен пред съда – при което Савов отвръща, че процесът със сигурност ще разкрие отговорността на Фердинанд за злодеянията, в които е обвинен.

Въпреки това на заседание на кабинета в Одрин на 4 април, на което Фердинанд председателства, е взето решение за незабавно примирие с Турция (без консултации със съюзниците). Преговорите са възобновени в Лондон на 16 април, но прекомерните искания на България ги удължават, докато Грей гневно предупреждава делегатите да подпишат незабавно мир или да напуснат Лондон. Те подписват на 30 май. Турция отстъпва цялата територия на запад от линията Енос-Мидия – „една завидна част от Тракия, която не се надявахме да получим“, коментира лидерът на либералите Генадиев.

Междувременно започва прехвърлянето на българската армия от Тракия към Македония. Но сръбските войски в Тракия изпитват огромни затруднения при осигуряването на транспортни средства през България; от тях се изисква да плащат предварително за всичко, дори за превоза на своите загинали за България. Българските власти не позволяват и никакви приятелски демонстрации, докато сръбските им съюзници пътуват към дома.

Сърбия и Гърция нямат желание за война, но се готвят да запазят всичко, което притежават, като сърбите се укрепват здраво на Овче поле. А освен това вече и Румъния е размирна. Неочакваните успехи на България в Тракия я изкушават да претендира за „четириъгълника“ Русчук – Шумен – Варна – Силистра, но Русия я предупреждава да се задоволи само с град Силистра – макар че българите смятат, че Русия ги е предала, като се е съгласила дори на тази отстъпка. На 22 април Русия настоява съюзниците да се демобилизират и да се подчинят на арбитраж. Сърбия и Гърция са склонни да се съгласят, но България, знаейки, че Русия смята, че трябва да направи отстъпки, не отговаря. Седмица по-късно България е предупредена, че ако нападне съюзниците си, Русия няма да я подкрепя повече. Генералите Савов и Фичев, подкрепени от Гешов, настояват за демобилизация сега и война през есента; Фичев заявява, че армията не е в състояние да се бие едновременно срещу гърци и сърби. Но Фердинанд гневно ги смъмря. Данев заявява, че демобилизацията ще „подпише смъртната присъда на Македония“.

През декември Гърция предлага на силите на Антантата да определят гръцко-българската граница. Венезелос ще остави на България Кавала, но иска Солун. „Ще вземем Солун въпреки Гърция и Сърбия“, заявява Данев и докрай отказва арбитраж. На два пъти българите се опитват да решат този спор със сила. На 5 март българските войски атакуват гръцките позиции при Нигрита, докато гърците празнуват падането на Янина; въпреки че този случай е някак си изгладен, агресивните действия продължават, като кулминацията е остра битка край Гевгели на 2 май – но българите не печелят нищо от тези локални сражения. И макар че тактиката на Гешов предотвратява обща война, Гърция преговаря със Сърбия. На 1 юни е подписан съюзен договор, който определя обща граница; Сърбия се съгласява Солун да бъде гръцки, а Гърция гарантира на Сърбия свободна зона в това пристанище.

На 1 май Савов отново протестира пред Фердинанд срещу войната, след което се разпространява слух, че ще бъде изправен пред военен съд, а Фердинанд му казва тайно, че ако България нападне Сърбия, Австро-Унгария също ще я нападне. В този момент Савов променя мнението си. Той става говорител на Фердинанд, пише депеши, които неговият господар изисква за дипломатическа употреба, диктува волята на Фердинанд на кабинета, сякаш е волята на армията. На 18 май той пише, че армията може да унищожи сърбите и гърците: тя няма да търпи никакви отстъпки. България трябва да извоюва хегемония и войната трябва да бъде провокирана; докато в действителност в армията има сериозни вълнения, тъй като войниците не желаят повече война, най-малко срещу сърбите.

На 20 май Русия отново настоява за незабавна демобилизация. Сърбия и Гърция се съгласяват, а на 26 май го прави и българският кабинет, въпреки че Фердинанд спешно телеграфира на Савов да ускори подготовката за война. На 1 юни Савов отговаря, че армията ще бъде готова на 13 юни, а кореспондентът на Таймс в България съобщава, че „войната със Сърбия не само се желае с нетърпение, но и като цяло се смята за неизбежна“. Последват дипломатически пререкания за печелене на време. Намеренията на България са твърде очевидни, така че Сърбия и Гърция остават мобилизирани, подготвени да посрещнат изненадваща атака, отпечатват подходящи прокламации за войските си, но устояват на стратегическото изкушение да нападнат първи.

Премиерът Гешов, многократно подвеждан, отхвърлян и изнудван от Фердинанд, отказва да поеме допълнителна отговорност. Той казва на Савов, че нова война би била престъпление. Незабавно върховистите повеждат бясна агитация срещу него. На 29 май Фердинанд свиква заседание на кабинета без него, след което той подава оставка. Наследникът му Данев разпалва военната треска.

На 8 юни руският цар телеграфира на владетелите на България и Сърбия, че този, който започне война, ще отговаря пред славянското дело – Сърбия ще рискува съществуването си, защото Русия няма да я защити от Австро-Унгария, а България е предупредена, че ако нападне Сърбия, Русия няма да възпре Румъния или Турция. Фердинанд арогантно отвръща, че България има „право на Македония и дълг към нейните жители“, но пренебрегва предупреждението на Австро-Унгария да се споразумее с Румъния.

На 22 юни Савов докладва, че войниците са против войната и няма да останат под знамената повече от десет дни – въпреки че му трябва седмица, за да се подготви за настъпление. Същия ден кабинетът решава, по предложение на Фердинанд, да уведоми руския цар, че арбитражът му ще бъде приет, ако той даде решение в рамките на една седмица. Данев ще се срещне с Пашич и Венецелос в Петроград, за да чуе това решение. Едновременно с това любимецът на Фердинанд, Радославов, свиква в София голямо събрание, на което се иска война и се открива яростна агитация срещу арбитража или отстъпките в Македония: същевременно се говори, че Данев ще бъде убит, ако тръгне за Петроград; така че Данев има общественото вълнение като претекст да отложи заминаването си за 29-и. „Никакви приказки за братство и славянство няма да ни спрат да пролеем кръв“, пише вестникът на Данев на 25 юни – макар да признава, че на 17-и Сърбия и Гърция са се съгласили безрезервно на руски арбитраж.

Когато руският външен министър Сазонов получава наглото послание на България, той ядосано заявява на българския представител: „Русия и славянството са отхвърлени… императорът не е очаквал ултиматум с определен срок, въпреки че е готов да изпълни трудната си задача възможно най-бързо… отсега нататък не очаквайте нищо от нас и забравете за съществуването на всякакви ангажименти помежду ни.“ Императорът заявява, че ще арбитрира както намери за добре: ще обяви решението си, когато пристигнат министър-председателите на трите заинтересовани държави.

Фердинанд е назначил военния си министър Ковачев за командир на IV армия, изправена срещу сърбите на Овче поле. На 17 юни генерал Ковачев нарежда на офицерите си да подготвят хората си за нападение срещу „вероломните си съюзници“, като изпратят сред тях агитатори, добавяйки, че сръбският морал очевидно е нисък, защото сърбите не са нападнали, докато българите са се концентрирали! Тази агитация довежда до локални инциденти, най-сериозният от които е на 25 юни, когато българите яростно нападат сръбските постове край Кочани, но са отблъснати; те представят за отговорни комитаджиите.

Късно на 26 юни Савов издава заповед за военни операции. Общата идея е да се подобрят българските военни позиции и така да се принуди руският цар да подкрепи претенциите на България. Ако решението му не бъде задоволително, операциите ще продължат.

На 28 юни българските и сръбските офицери – все още съюзници, както се предполага – се срещат тук и там, за да вечерят заедно; в същото време Савов, действайки неохотно по писмени инструкции от Фердинанд, заповядва на Ковачев да изненада сърбите преди разсъмване, да превземе Велес на всяка цена и да установи преден мост отвъд Вардар. Войските на Ковачев атакуват с ярост, като нанасят удари с щикове по пленниците и нанасят на сърбите 3200 жертви. Едновременно с това II армия на генерал Иванов атакува гърците към Гевгели, като има заповед да настъпи към Солун, ако сърбите бъдат изтласкани зад Вардар.

Междувременно цар Фердинанд напуска София и заминава за провинцията – обичайно действие за доказване на невинност. Във Варна руски военен кораб чака Данев, но той отскочи до щаба на III армия на генерал Димитриев край София, възкликвайки весело: „Имам прекрасни новини! Настъплението започна тази сутрин. След няколко дни ще замина с цар Фердинанд за Солун! Гръцкият и сръбският премиери могат да ме посрещнат там, вместо да ме влачат към Петроград. Тази сутрин съм тук, за да се скрия от представителите на Великите сили в София, които смятат, че съм тръгнал за Петроград. Искаме да си помислят, че Савов е нападнал сърбите и гърците без съгласието на правителството!“

Сръбските и гръцките протести по време на 29-ти са пренебрегнати, а Министерството на външните работи (което Данев контролира) телеграфира в чужбина, че сърбите и гърците са нападнали! Други членове на кабинета изглежда не са знаели нищо за фактите до късно вечерта. На следващата сутрин Данев, след като чува, че сърбите удържат позициите си, се появява отново „от Варна“ и се съгласява с колегите си незабавно да преустанови операциите. Русия е помолена да възпре румънците и турците, но отказва да подкрепи българските претенции отвъд река Вардар или Кавала – ограничения, които Данев се колебае дали да приеме, надявайки се все още на австро-унгарска помощ. „Никога нямаше да заповядам нападението – казва Фердинанд впоследствие, – ако Берхтолд не ме беше уверил, че веднага щом започнем, Австро-Унгария ще нападне и Сърбия“; но Германия и Италия, съюзници на Австро-Унгария, отказват да подкрепят авантюра, която означава война с Русия.

Едва на 1 юли, когато атаката се е провалила окончателно, Савов (много учтиво) заповядва да се прекратят боевете; но разярените сърби и гърци сега обявяват война и контраатакуват енергично, като на 7 юли разгромяват Ковачев. Четите тормозят тила на сърбите, в резултат на което осем села, които ги укриват, са опожарени, 200 техни съучастници са разстреляни, 600 българофилски агитатори депортирани. Но гърците отвръщат свирепо на българските безчинства, като отрязват на едро носовете и ушите на славяните и избиват 250 селяни в училището в Серес; българите твърдят, че гърците са разрушили 161 села между Солун и Горна Джумая, прогонвайки 70 000 бегълци в България; затова федералистите на Сандански им се противопоставят упорито, като геройски прикриват изтеглянето на бегълците и българските войски през Кресненското дефиле.

На 3 юли Савов е отстранен от длъжност, официално заради нападение без пълномощия! Наследникът му Радко Димитриев, настъпвайки смело към Ниш, скоро застрашава сръбските комуникации, но сърбите обсаждат Видин, а гърците достигат Горна Джумая. Гърците биха могли да попаднат в катастрофален капан, ако България не беше нападната откъм тила. Данев е игнорирал румънците, вярвайки, че Австро-Унгария ще ги удържи, но на 10 юли румънските войски преминават Дунав и без съпротива достигат прохода Арабаконак край София. Тогава турците също напредват, принуждавайки българските прикриващи войски да изоставят Одрин.

Данев подава оставка, като заявява, че политиката му е фалирала. На 17 юли австрофилът Радославов съставя кабинет с външен министър Генадиев – по заповед на Фердинанд те обявяват, че единствената надежда на България е Австро-Унгария; но Австро-Унгария съветва Фердинанд да сключи мир и да изчака. Така България приема условията, продиктувани от Румъния, и на 31 юли военните действия приключват. Мирът със Сърбия, Гърция и Румъния е подписан в Букурещ на 10 август (1913 г.), а с Турция – в Цариград през септември. Парламентарната анкетна комисия, заседаваща по настояване на земеделския министър, признава Фердинанд за отговорен за това, което Гюзелев нарича престъпно безумие, и оправдава Савов. „Катастрофата беше причинена от придворната камарила, една добре организирана мрежа, която оплете армията и всички обществени институции“, пише генерал Вазов.

От завоеванията си България запазва долините на Струма и Струмица в Македония и къса егейска брегова линия, но трябва да отстъпи на Румъния Южна Добруджа с 280 000 жители (много от които българи). Нетното увеличение на населението ѝ е 413 889 души, от които мнозинството са мюсюлмани (турци или помаци). Тя оценява загубите си на 53 825 убити и 104 000 ранени, макар че половината от тях са били ненужно пожертвани или са починали от шокираща небрежност; докато сърбите, грижейки се по-добре за войските си, са загубили само една трета от този брой. Турция си връща Тракия на Марица и прогонва българското население, така че България да няма повече претенции там. Гърция и Сърбия си поделят по-голямата част от Македония, което е трагедия за федералистите. Струмица, твърдо федералистка, отива в България: Серес, също толкова федералистки, в чуждата Гърция: а Сърбия запазва побългарения Щип, защото той е под сръбска патриаршия.

За последователите на Александров вече изглежда, че Македония може да бъде обединена само чрез окончателната победа на България над Сърбия и Гърция, а българите, като им позволяват да правят каквото си искат в българския дял от Македония (окръг Петрич), ги насърчават да вярват, че България наистина подкрепя македонската автономия. Но групи от тях, проникнали в тила на сърбите през лятото, са установили, че повечето селяни, освободени от турците, приемат с облекчение сръбската власт.

Въпреки това някои от тези групи, ръководени от Чаулев и други, мобилизират славяните от Охрид и Струга в подкрепа на албанското въстание срещу сърбите в Западна Македония през септември. В Охрид те създават местно правителство и заедно с албанци и турци държат хълмовете към Ресен в продължение на четири дни, след което сръбските войски ги прогонват в Албания. Сърбите се държат безмилостно към албанците, но към местните славяни не са жестоки и застрелват само десетина от тези, които са помогнали на нападателите – и скоро помилват всички оцелели.

Но на 4 октомври сърбите издават Закон за обществена сигурност, който разпорежда депортирането на семействата, които са помагали на набезите на четите или член от които се е присъединил към някоя от тях, както и драстични наказания за всички, у които е намерено оръжие или са извършили дори незначителни враждебни действия. Сформирани са групи от сърбофили, които преследват българофилски чети и прилагат този драконовски закон; те разпъват на кръст един българофилски свещеник тук, осакатяват друг там и изобщо се държат с цялата безмилостна жестокост на своите противници.

Тези мерки, целящи да смажат ВМРО и волята за независимост, която тя е подхранвала в продължение на двадесет години сред по-младите славяни, само озлобяват народа и подтикват лидерите на ВМРО към по-нататъшно сътрудничество с върховистите. През пролетта на 1914 г. Александров и Протогеров работят усилено за реорганизацията на ВМРО в Македония; скоро техни хора обикалят по трима и четирима из селата, проповядват омраза към сърбите и обещават скорошно „освобождение“ – дейности, които са улеснени, тъй като сърбите са назначили много местни чиновници, които все още са подвластни на магията на ВМРО. Но всички, заловени да помагат на тези чети, са разстрелвани.

В началото на 1914 г. сръбското правителство разширява обхвата на военната повинност в Македония. Една от задачите на ВМРО е да подстрекава мъжете да не служат в сръбската армия и да им помага да избягат в България чрез внимателно планирани комуникационни канали от едно българофилско село до друго. Младите мъже, отгледани в турската анархия, негодуват срещу сръбската дисциплина; те (и семействата им) са предупреждавани за ужасни съдби, когато българите „освободят“ Македония, ако се присъединят към сърбите, и им е казвано (лъжливо), че не е необходимо да отбиват военна служба в България. Така няколко хиляди души (много от тях мюсюлмани) заминават за България или Албания или се отправят към планините; докато наборните войници от българизираните райони понякога демонстрират в подкрепа на цар Фердинанд в сръбските казарми, а една група отказва да се закълне във вярност на Сърбия дори когато са принудени да си изкопаят гроб пред разстрел. Сърбите разпределят тези непокорници в различни части.

Едва е подписан мирът между България и Турция, и вече се появяват признаци на разбирателство между тях. Българските претенции към Тракия отпадат, а Върховният комитет за Македония и провинция Одрин се превръща в Македонски национален комитет. Този комитет започва яростна пропаганда срещу Сърбия и Русия; след това на 24 март 1914 г. той сключва с младотурците окончателно споразумение за съвместни революционни действия срещу Гърция и Сърбия (въпреки че Централните сили скоро налагат вето върху действията срещу Гърция). Турски представители са прикрепени към комитетите на ВМРО, турски и български щабни офицери обикалят границата заедно с ръководителите на ВМРО, на мюсюлманите в новоприсъединените към България територии са раздадени пушки – около 40 000 пушки в Тракия и 20 000 в Петрич.

Във Виена към края на 1913 г. цар Фердинанд обещава на император Франц Йосиф, че занапред ще бъде на страната на Австро-Унгария и Германия, като в замяна му се обещава възможност да възстанови състоянието си, а също и пенсия, ако страната му го изгони. През юли 1914 г. императорът пише на кайзера, че България е с него, докато Фердинанд управлява: макар че се оплаква, че е бил принуден да обещае на Фердинанд територии, дори надхвърлящи първите му екстравагантни претенции.

През декември 1913 г. правителството на Радославов провежда избори по обичайния начин, но ги губи! Радославов подава оставка. След това Фердинанд разпуска Събранието, а после отзовава Радославов, който провежда нови избори през март. По неконституционен начин на новоприсъединените територии е позволено да гласуват и те излъчват тринадесет мюсюлмански депутати; подобно на тридесет и седемте депутати, излъчени от турските избирателни райони в самата България, те са под турско влияние и подкрепят Радославов, който по този начин получава мнозинство от седем гласа над обединената опозиция (въпреки че за него са подадени само 345 730 гласа, а срещу него – 418 058).

Необходимо е мнозинство, за да се санкционира германският заем, договорен от Радославов. Опозицията се противопоставя шумно (през юли 1914 г.), тъй като знае, че той обвързва България с Централните сили. В Събранието се разиграват диви сцени. В крайна сметка законопроектът е прочетен от мърморещ секретар и изпратен набързо към Двореца за царско одобрение, докато Радославов стои с револвер в ръка, а опозиционните депутати хвърлят книги и мастилници по главите на министрите с такава ярост, че те не осъзнават какво се случва.

Стамболийски, водач на петдесет и един земеделски депутати, тръби, че цар Фердинанд трябва да бъде обесен за това, че е заповядал на Савов да нападне сърбите; но Фердинанд играе толкова умело, че държи лидерите на опозицията за ушите, докато всеки от тях обвинява другия за това бедствие. Междувременно той прави каквото си поиска. Той дори подбужда генерал Фичев да убие Савов, упреква външния министър Генадиев, че е предотвратил убийството на Тодор Тодоров, после упреква военния министър, че не е организирал убийството на антантофила Генадиев, когото Радославов тихомълком изнудва. (Логио, стр. 402, цитат от Протоколите от държавните процеси). В края на 1914 г. Генадиев, завръщайки се от Западна Европа, изказва мнение, че Германия ще загуби войната; но Фердинанд и Радославов му дават да разбере, че противопоставянето му срещу съюза с Германия предизвиква недоволство, след което той подава оставка, вземайки със себе си тринадесет либерални депутати на страната на земеделците на Стамболийски. Той дотолкова притеснява Радославов, че в крайна сметка е вкаран в затвора за предполагаеми злоупотреби и остава там до ноември 1918 г.

След като Австро-Унгария напада Сърбия на 28 юли 1914 г., император Франц Йосиф призовава Фердинанд за съдействие. Макар че преди 6 септември 1915 г. изглежда не е подписан официален съюз, разбирателството им е толкова категорично, че кайзерът отбелязва в телеграма до гръцкия крал Константин на 2 август 1914 г., че е в таен съюз с България и Турция срещу Русия. България обаче се нуждае от време, за да се реорганизира. Но международното положение става повод за обявяването на военно положение и цензура на 7 август 1914 г. Същия ден България подписва таен съюз с Турция, чрез който ѝ предоставя железопътната линия до Дедеагач; след това разрешава военни доставки за Турция да бъдат пренасяни контрабандно през територията ѝ в затворени железопътни вагони за защита на Дарданелите, като същевременно отказва да позволи на Русия да изпрати помощ по нейните железници за Сърбия. Насърчава се интензивна германофилска и русофобска пропаганда, но всички увертюри на силите от Антантата се укриват от обществеността.

Земеделците, демократите и либералите, които се обявяват за неутралитет или за силите на Антантата, работят заедно срещу очевидните намерения на Фердинанд и искат коалиционно правителство. През септември 1914 г. Стамболийски има първата си аудиенция при цар Фердинанд. „Вие се обявявате против династията“, казва Фердинанд. „Нямате никакви доказателства“, отговаря Стамболийски. През август 1914 г. генерал Радко Димитриев, посланик на България в Петроград, се записва доброволец на служба при руснаците и поема командването на армейски корпус в Галиция. В българската армия е организирана Офицерска лига от покойния генерал (тогава полковник) Луков, която да се противопостави на поредната катастрофална война; но Фердинанд разпорежда членовете ѝ да се разпръснат по провинциалните гарнизони, преди да успеят да действат. Веднъж Луков е отбелязал: „Фердинанд трябва да бъде убит“, на което един мой приятел отговорил: „Вие сте в най-добрата позиция да се погрижите за това.“ През януари 1915 г. на един бал, на който присъства Фердинанд, наистина избухва бомба; четирима невинни души са убити, а двама запасни офицери са публично обесени за покушението, макар че така и не е установено кой стои зад тях.

Италианският премиер Нити казва веднъж, че представителите на Антантата в София са „мъже с монокли, които не знаят и не разбират нищо и са вкочанени в своята непоследователност, невежество и некомпетентност“. Ако описанието е било точно, можем само да се надяваме, че подобни мъже може да не позволят историята да се повтори. Очевидно са били похарчени големи суми за подкупване на българските политици, но въпреки това Фердинанд и едно правителство на малцинството са успели да вкарат България във война на страната на Германия. България, жизненоважна връзка между Централните сили и Турция, спасява Дарданелите за тях чрез двойна сделка; по силата на стратегическото си положение тя поваля Сърбия, блокира жизненоважна комуникация с Русия и Румъния, удължава Световната война с две години.

Само веднъж Фердинанд сякаш се поколебава във верността си към Централните сили. През пролетта на 1915 г., когато силите на Антантата заплашват да пробият на Дарданелите, той маневрира за безопасност, като се преструва, че България само чака благоприятен момент, за да се присъедини към Русия; но маневрите му не вдъхват доверие. „ако България застане на страната на Германия, Русия може и да ѝ прости, но Англия никога няма да ѝ прости“, казва британският министър сър Хенри Бакс-Айрънсайд на земеделските лидери; въпреки това Бакс- Айрънсайд изглежда е работил за ограничената цел на българския неутралитет, докато Русия и Франция се стремят да ѝ осигурят активна подкрепа и в крайна сметка постигат отзоваването му. Подобни недоразумения помагат на Фердинанд. Когато през есента на 1915 г. са положени сериозни усилия за спечелване на българската подкрепа, вече е твърде късно, тъй като перспективата за победа на Централните сили се е повишила, Гърция и Румъния вече не заплашват България, ако тя нападне Сърбия. България иска цяла сръбска Македония до линията на договора от 1912 г. (при което дори не се споменава за автономия); но дори и Сърбия да би била готова да купи подкрепата ѝ на тази абсурдна цена, като сръбските претенции са намалени, за да се подкупи Италия, може да се съмняваме дали Фердинанд и неговите върховисти тогава нямаше да поискат повече. На 14 септември 1915 г. силите от Антантата все пак неохотно предлагат да допуснат незабавна българска окупация на Македония до река Вардар: граница по линията от 1912 г. след войната (при условие че Сърбия получи славянските провинции в Австро-Унгария), а също и дипломатическа подкрепа за българските претенции към Кавала и Южна Добруджа; но Централните сили са предложили по-големи подкупи, а и Фердинанд не е пренебрегнал евентуалната опасност за династията му от сключване на съюз със сръбските братя-славяни.

На 24 май 1915 г. Протогеров, Александров, Матов и професор Милетич на среща в София решават окончателно да работят с всички средства, за да вкарат България във войната на страната на Централните сили – решение, което изглежда е взето, когато Фердинанд получава 30 000 000 марки от Германия за създаването на „Македонска доброволческа дивизия“, която да смаже всяко народно българско движение срещу войната. Но още от самото начало на Световната война ВМРО развива активна дейност, финансирана щедро от австро-унгарската легация в София. Четите, действащи от Струмишкия залив, започват да „наказват престъпниците и да успокояват народното съзнание“ (пише Пърличев), като взривяват мостове и участъци от железопътната линия Солун-Скопие, от която зависи снабдяването на сърбите от чужбина; така в близост до българската граница започват конфликти между четите и сръбските патрули, въпреки че на запад от Вардар, където огромното мнозинство от славяните остава напълно пасивно, има малко сблъсъци. Всъщност много от тези чети се състоят предимно от турци. Около Дойран има 2400 въоръжени мъже (много от тях турци) под командването на двама турски бейове, които подготвят отбранителни позиции по хълмовете.

Пърличев (който пише през 1917 г., за да впечатли Централните сили) разказва, че ВМРО започва офанзива точно преди Австро-Унгария да нападне Сърбия през 1914 г., като взривява железопътен мост край дефилето Демир Капир. На 16 август е взривена железопътната линия край Велес, а след това многократно атакувана. През ноември една група изненадва сръбските патрули, охраняващи два железопътни моста в Демир Капир, които са взривени. Но най-важният рейд е извършен през март 1915 г. срещу голям стоманен мост над Вардар край село Удово, западно от Валандово.

Мостът се охранява от окопани сърби, чиито части са разквартирувани във Валандово и съседните села. През нощта напредват смесени сили (около 2000 души), командвани от български и турски офицери и войводи. Част от тези сили се втурнват към сръбските постове, а останалите свирепо избиват спящите резервни части. Сраженията продължават през цялата нощ и на следващия ден. Едно пленено оръдие е насочено към сръбските позиции, но сърбите устояват до пристигането на подкрепления. Българите и турците обаче не позволяват на подкрепленията да преминат по моста, за да ги нападнат, до настъпването на нощта, след което се оттеглят към България, оставяйки 28 убити и моста все още непокътнат, но сърбите са загубили 7 офицери и 470 души, повечето от които са били изненадани в леглата си.

Това вероломно нападение от страна на неутрална България предизвиква възмутения протест на сър Едуард Грей, но България отговаря, че това е било „вътрешно въстание“! Разярените сърби предприемат контрамерки – Пърличев се оплаква, че е наложен комендантски час (на места по линията), който причинява трудности на майките, кърмещи бебета или болни деца! Знаейки намеренията на Фердинанд, сърбите напразно молят съюзниците си да им позволят да завземат столицата и железниците на България, преди тя да се мобилизира.

Федералистите категорично не одобряват подобни набези и Сандански (в контакт със Стамболийски) прави всичко възможно да предотврати участието на македонските славяни. Той плаща цената за това. На 10 април 1915 г. по заповед на Матов той попада в засада край Мелник и е застрелян от хора под командването на Стоян Филипов. Хиляди хора присъстват на погребението му в Роженския манастир, дълбоко наскърбени от загубата на човека, който е работил за бедните и потиснатите; но паметта му (както и тази на Яворов) е презряна в София. Неговият приятел Георгиев, който е избран за депутат от Демократическата партия в Струмица въпреки тероризма на Александров, е убит през октомври по същите причини.

На 17 август министърът на войната Фичев (който е против по-нататъшни авантюри) е уволнен от Фердинанд, а офицерите с подобно мнение са заменени от свръхправославните сателити на Фердинанд. Генералите Жеков и македонецът Йостов стават съответно главнокомандващ и началник на щаба. На 6 септември тайно са подписани договор и военна конвенция с Централните сили: договорено е Гевгели и Дойран да отидат в неутрална Гърция (тук няма скрупули за разделянето на Македония), а българите да окупират Рупел, Драма и Кавала по стратегически причини. След това на 16 септември в София е мобилизирана „Македонската доброволческа“ (XI) дивизия под командването на генерал Златаров (от Охрид) – 33 764 офицери и войници, добре платени македонци върховисти и шовинистични отрепки от градовете, готови да потушат всяка българска съпротива срещу мобилизацията.

Опозиционните партии удвояват агитацията си срещу войната, а земеделците планират обща железопътна стачка, но срещу правителството и „македонските доброволци“ те са безсилни. На 17 септември Фердинанд приема лидерите на опозицията, които правят последен опит постигане на мир. Малинов говори твърдо. Но най-смел е Стамболийски; той завършва с викове: „Вие ще отговаряте с главата си за злините, които вашата политика ще донесе на България“, на което цар Фердинанд отговаря: „Не се тревожете за главата ми. Аз съм стар. Помислете по-скоро за вашата собствена.“

На 21 септември е обявена мобилизация. Много от селяните предполагат, че отиват да помогнат на Русия, така че отиват в армията щастливо, приветствайки статуята „Цар Освободител“ в София на път за казармите. На чуждестранните представители е съобщено, че България се мобилизира, за да запази неутралитет, а на 4 октомври Радославов хладнокръвно иска допълнителни подробности за предложението на силите на Антантата! Това вече е твърде много. Представителите на Антантата отвръщат, като искат от България незабавно да скъса с Централните сили. Със симулирано възмущение Радославов протестира, че отношенията на България с Централните сили не са нищо повече от обикновени! На 7 октомври представителите на Антантата напускат България.

На 14 октомври цар Фердинанд влиза в Събранието, за да прочете указ за обявяване на война на Сърбия. Стамболийски скача на крака и крещи, плачейки: „Няма да четете този указ! Той означава край на България.“ Арестуван е заедно с Александър Оббов, Недялко Атанасов, Райко Даскалов и други земеделски дейци и осъден на доживотен затвор, докато българските войски преминават границата, за да съдействат на голямата австро-германска офанзива, която прогонва сръбското население в изгнание през Албания. След това Великобритания, Франция, Италия и Русия обявяват война на България. Когато войниците ѝ разбраха, че воюват срещу Русия, много от тях се разбунтуват, а стотици са разстреляни.

Преди началото на войната агентите на ВМРО съобщават за сръбските разположения, а дезертьорите от сръбската армия са включени в „партизански отряди“ – под контрола на българския генерален щаб чрез Протогеров. На 25 септември Протогеров телеграфира от София, чрез военния щаб в Кюстендил, до Ангел Узунов, воевода, контролиращ идването и заминаването през границата, че трябва да нареди на всички чети в Южна Сърбия да започнат на 28-ми да режат всички телеграфни и телефонни жици и да продължат да ги режат до началото на военните действия. Узунов изпраща инструкции по куриери, като предупреждава четите за строги наказания при неизпълнение на „задълженията им“ и добавя, че веднага след началото на военните действия те трябва да се поставят изцяло на разположение на българските командири. Четите изпращат обратно кълба от тел, за да докажат енергията си; те разузнават и се сражават пред българските войски.

Дончо Ангелов, Петър Чаулев, Павел Христов и Иван Бърльо са главните войводи в областта. Ангелов пленява две оръдия при Кратово. Бърльо, който е служил последователно на турци и сърби като полицай и сега е нетърпелив да покаже какво може да направи за българите, превзема Щип, когато сърбите го евакуират, а след това отблъсква френски патрул от Солун. Чаулев и Христов окупират Крушево преди българите. Но постиженията на тези групи едва ли заслужават внимание и няма нищо, което дори слабо да наподобява македонско въстание срещу отстъпващите сърби.

Но много българизирани македонци наистина служат в българската армия – според българите 755 офицери и около 80 000 други чинове; но тези преувеличени цифри включват (както и „бежанската“ статистика) славяни от Тракия и Добруджа. Сред тях са 33 764 „македонски доброволци“: наборни войници от Петричкия окръг: и 22 445 души, призовани от окупираната територия и разпределени в различни части, където може да се следи за тяхната лоялност.

Притиснати от австро-германските войски от север, прогонени от домовете си, ударени в гърба от българите, сърбите реагират яростно срещу цивилни, сръбски поданици и следователно предатели, които ги тормозят или помагат на българските чети. През 1917 г. Пърличев публикува 196 страници (на френски език, за чуждестранните читатели), в които изброява имената на македонците, убити или малтретирани от сърбите между 1912 и 1915 г.; за да се засили разтърсващия ефект, има снимки (някои от тях възпроизведени два пъти) на опожарени села и разлагащи се трупове на хора, убити при нападението над Валандово. Въпреки това понякога села са опожарявани и воюващи са убивани дори в най-добре регулираните войни. Повечето от изброените са били арестувани (но масовите арести са български навик), бити, „отведени на военна служба и не са се върнали“ (естествено, през 1917 г.), или просто „пострадали“ – но как, не се казва, макар че пълните им имена, възрастта, датата и мястото на „страданието“, от чия ръка и за какво (версия на Пърличев) са впечатляващо посочени. Много от тях са били турци или албанци, чиито имена завършват на ов или ев. Парличев твърди, че са убити около 1500 души, предимно край българската граница, но дори двойно повече е малко за три години партизанска война. Той казва, че в Скопие сърбите са екзекутирали и погребали десетина българофили, но когато пристигнали българите, те ги изровили отново – а снимката на гниещите им трупове е козът в тази изумителна, но типична пропагандна книга.

Българите казват, че са били посрещнати в цяла Македония с „възторжена радост“, но тези „освободители“ (признава впоследствие Радославов) скоро са в конфликт с Австро-Унгария, защото претендират за албанските градове Призрен и Прищина. Сърбия е трябвало да бъде разделена с Австро-Унгария. Македония е присъединена към България – сега никой не смее да говори за автономия; но са поставени много македонски чиновници, комитаджиите на Александров служат като жандармеристи. От Централния комитет на ВМРО Александров (който получава Железния кръст лично от кайзера в Ниш) е сержант, докато Протогеров е генерал. Чаулев е полицейски комендант в Охрид, а Гьорче Петров и Наум Томалевски са кметове съответно на Битоля и Крушево. Димитър Влахов е областен управител на Прищина; Михаил Монев – подпрефект; Перо Шанданов, Панчо Михайлов и Йордан Гюрков подначалници. Някои от тях се държат много добре; но фанатичните върховисти сред тях са диваци – макар че българските земеделци твърдят, че те просто са се подчинявали на генерал Жеков, който на 17 октомври е разпоредил „изтребването на сръбската интелигенция – депутати, свещеници, лекари, чиновници, учители, адвокати и т.н. … унищожете тази заповед, след като я прочетете и изпълните.“

През юни 1935 г., заедно с двама българи, македонският кмет ми показа Скопие. Когато излизахме от една църква, вниманието ми привлече черна мраморна плоча, покрита с имена. Обърнах се към кмета и попитах чии са тези имена. „Тихо“, отговори той. „Не привличайте вниманието на българите – това може да ги обиди. Това са 104-те свещеници, които българите избиха в село Сурдолица по време на войната.“

В Белград се говори, че българите са избили 20 000 старци, жени и деца. Макар това да е преувеличено, вярно е, че сърбите и сърбофилите, които не са избягали, не са попаднали в ръцете на (многобройните) хуманни български офицери или са отказали да приемат българско гражданство, са били избивани на партиди от чети убийци; жените им са били системно изнасилвани, за да се българизира земята. През октомври 1915 г. Бърльо, по заповед на българския комендант на Щип, избива 87 сръбски ранени; 500 пленници са заклани край Пирот; до края на 1915 г. 138 свещеници, които са останали с енориите си, са жестоко избити; архиепископ Викент от Скопие, арестуван от офицер, е убит с явното съдействие на български владика, за когото се твърди, че е отбелязал: „Петдесет години ще режем гърла и ще горим. След това ще се молим.“ Въстанието в Скописко-Пиротския окръг, предизвикано в началото на 1917 г. от българската жестокост и оглавено от сръбския воевода Коста Печаница, е потушено с още масови кланета и опожаряване на села. Смята се, че една трета от сръбските военнопленници в България са загинали. Но не е необходимо да се казва повече, защото това е достатъчно, за да се посочи, че българите не са в правото си да говорят за сръбските зверства. Те заповядват да се използва изключително българският диалект: забраняват сръбското -ич; изнасят или унищожават всички сръбски книги, карти и рисунки; забраняват празнуването на Славата (сръбски и македонски, но не и български празник); всъщност се опитват да заличат следите от сръбското родство с македонските славяни. Малцина оплакват заминаването на тези „освободители“!

Когато Румъния започва война срещу Централните сили, тя предлага да възстанови Южна Добруджа, ако България не я нападне; но цар Фердинанд иска и Северна Добруджа и Бесарабия, така че на 1 септември 1916 г. България обявява война и на Румъния. Румъния е победена. Българските войски окупират Букурещ заедно с австро-германските сили, като се държат безогледно разрушително; но германците отказват да им позволят да окупират Северна Добруджа.

Германия, надявайки се, че Гърция на крал Константин ще се присъедини към нея, възпира българите да превземат Солун, докато могат. Но тогава силите на Антантата започват Солунската експедиция, Константин е свален от власт, а на 2 юли 1917 г. Гърция обявява война на България. Неспособни да напреднат, българите поддържат силна линия в планините.

В същото време главнокомандващият и правителството са в конфликт, главно защото войската изпитва недостиг на храна, а хищни министри и търговци печелят огромни суми от доставките, които Германия непрекъснато изисква от България; искания, които също причиняват големи трудности на цивилното население и насърчават разговорите за сепаративен мир, когато Германия отказва да предаде Северна Добруджа. През лятото на 1918 г. има бунтове и размирици (особено в Сливен), които са потушени с кръв. Затова Стамболийски и земеделските му другари пишат от затвора, че обещават на Жеков земеделска подкрепа (дори ако войната продължи), при условие че той свали разклатеното правителство на Радославов – с надеждата, че Жеков ще скъса с Фердинанд и ще ги освободи. Жеков ги пренебрегва, но изобличава корупцията и некомпетентността на правителството, след което Фердинанд неохотно моли Малинов и Костурков (съответно демократ и радикал) да съставят кабинет на 21 юни 1918 г. Малинов получава германски подкрепления и реорганизира разпределението на храните, като назначава Протогеров за директор на снабдяването, но Върховното командване все още не се съгласява на сепаративен мир, а Фердинанд (мислейки може би за германската си пенсия) не иска и да чуе за това, макар че вече не вярва в победата. Въпреки това през юли са направени колебливи опити за преговори с Антантата, насърчени от Съединените щати, които никога не са обявявали война на България; но французите, които знаят, че България така или иначе скоро ще се срине, не искат да правят отстъпки.

Краят идва внезапно. Според сръбската традиция Крали Марко никога не е умрял, а е спал в пещера в Демир Капир, откъдето един ден ще излезе, за да освободи и обедини южните славяни. Очевидно е, че той се е появил сега. На 15 септември 1918 британци, французи, сърби и гърци пробиват българската линия на Добро поле. Притиснати от числено и морално превъзходство, българите скоро слагат оръжие. Към 26-и съюзническите войски са във Велес. Френската кавалерия достига до Скопие, откъдето Фердинанд бяга в София; той извиква Стамболийски от затвора и го изпраща да увещава войските да задържат позициите си, докато не бъде сключено примирие. Стамболийски му отговаря: „Вие трябва да отидете!“ На 23 септември генерал Луков и Андрей Ляпчев отиват да преговарят в Солун. На 29-и България се предава безусловно.

Бунтуващите се войници в Радомир настояват за република. На 27 септември Стамболийски им казва, че Фердинанд трябва да си отиде; след това Райко Даскалов ги повежда към София, а генерал Луков подновява командването си на II армия и напредва от Родопите, за да съдейства. Обявено е военно положение, Фердинанд нарежда на Протогеров да защитава София. Протогеров разполага с кадетите от Военното училище и с някои германски войски. Стамболийски изпраща пратеници, но Фердинанд нарежда на Протогеров да стреля и три влака с бунтовници са унищожени от артилерията. Бунтовническите войски достигат до предградията, след което постепенно са изтласкани обратно към Владая, но много германци падат, преди зле ръководените сили на Даскалов да се разпаднат, оставяйки 3000 убити и ранени. Фердинанд иска да награди Протогеров, но той отказва награда за стрелба по българи.

Фердинанд се е оттеглил в царския влак. На 2 октомври всички партийни лидери посещават Малинов, за да му кажат, че царят трябва да си тръгне. Той моли да остане – но приятелите му са го изоставили. На 3 октомври той абдикира в полза на сина си Борис; напуска страната с влак заедно с Радославов и ескорт от германски войски. Съюзниците му забраняват да се върне; но той живее все още в Германия, а влиянието му над българския престол продължава да се чувства. Той е служил на Централните сили, така че обявява, че от тях му се полага пенсия – и я получава.

Стамболийски и Даскалов, обявени извън закона и криещи се в продължение на два месеца (до амнистирането им), са доволни от заминаването на Фердинанд: генерал Луков също, който почти е стигнал до София; докато уморените от войната войски се оставят лесно да бъдат демобилизирани. Британски, френски и италиански войски окупират София и Варна, но съюзниците обещават сръбските войски да не влизат в България, тъй като българите се страхуват от репресии.

На 19 ноември Малинов е наследен от Тодор Тодоров начело на коалиционно правителство, към което Стамболийски се присъединява шест месеца по-късно. На изборите през август нито една партия не получава мнозинство, но когато Тодоров подава оставка (защото България е лишена от собствения му избирателен район), земеделците (разполагащи с осемдесет и пет депутати) се обединяват с привържениците на Гешов, за да управляват, като Стамболийски става министър-председател на 6 октомври 1919 г. На 27 ноември Стамболийски подписва Ньойския договор. Събранието гласува протест срещу „този несправедлив мир“, като заключава, че „задължение на правителството е да отстоява в бъдеще претенциите на България с всички средства, с които разполага“.

По силата на Ньойския договор България губи Егейското си крайбрежие в полза на Гърция (прехвърляне, което стимулира икономическата зависимост на България от Централна Европа), но е предвидено, че „свободните икономически излази на Егейско море ще бъдат гарантирани на България при условия, които ще бъдат определени по-късно“. България можеше да разполага с такива излази (свободна зона в Солун като тази на Югославия или свободно пристанище с международно контролирани комуникации), ако не настоява, че само териториалният достъп до морето ще я задоволи. Тук тя губи 213 000 жители (повечето от които са турци или гърци и само 69 000 българи). Освен това тя трябва да отстъпи само Цариброд, Босилеград (Западните погранични територии) и Струмишкия залив, за да осигури стратегическата сигурност на Югославия срещу по-нататъшни нападения: тук тя губи 92 000 поданици (много от които федералистични македонци), чиито интереси са толкова добре защитени в едната, колкото и в другата държава, тъй като всички са славяни, говорещи общ език. Границите на България с Турция и Румъния остават същите като през 1915 г. Забранено ѝ е да разполага с повече от 33 000 пушки за своите военни и жандармерийски сили; излишните ѝ военни материали са конфискувани, задължителната военна служба е забранена, наложени са ѝ изключително тежки репарации (макар че Стамболийски скоро успява да ги намали с три четвърти). От 1915 г. до края на войната тя е загубила 115 048 убити.

Наказанието на България е леко в сравнение с това на Германия, Австро-Унгария или Турция, но нейните върховисти крещят с възвишена наглост, че с нея е постъпено несправедливо, и все още твърдят, че трябва да получи Македония от победоносната Сърбия.

 

Източник: Joseph Swire, Bulgarian Conspiracy, R. Hale, 1939

 

Джоузеф Суайър e американски журналист и автор, тясно свързан с политическите борби в България от началото на 1930-те години. Пристига в София през октомври 1932 г. като акредитиран кореспондент на агенция Ройтерс и вестник Ню Йорк Таймс. През 1934 г. се запознава с Дамян Велчев, към когото бързо изгражда дълбоко възхищение и силно лично приятелство. Когато Велчев пада от власт през 1935 г. и е арестуван, Суайър става негов защитник и тази защита е толкова енергична, че в края на годината българските власти отказват да подновят визата му. През 1936 г. изгоненият журналист провежда страстна кампания, за да предотврати изпълнението на смъртната присъда, издадена на Велчев през пролетта на същата година. Три години по-късно Суайър публикува книгата си Българската конспирация – яростна атака срещу онези, които според него са отговорни за преследването на Велчев и за страданията на България.

Pin It

Прочетете още...

Убиец ли е Левски?

Неда Антонова 24 Фев, 2017 Hits: 11566
Не остана ни един що-годе приближен до…