Вчера по някое време ме заля неочаквана вълна от неудобство, дори срам. Изведнъж ми стана толкова зле от всички неща, които бях ви написал предната нощ, от повдигнатия пръст, от поучителния тон, от цялата тая учена назидателност.
И се питах през цялото време, „защо бях толкова суров с нея, защо така скован, така безчувствен? Как можах да ги напиша тия думи, ‚ще захвърля книгата‘, когато всъщност не мога да престана да чета, при цялата болка?“
И изведнъж ми просветна. Знаете ли, когато чета ме наляга такава мъка, такава болка от всичко, което се е случило на това дете, от цялата безобразна жестокост, която в милата ни родина минава за родителска грижа, после за цялата суха и спечена като кюспе история, от която идва всичко това, че просто ми иде да се свия някъде на кълбенце и да остана така дълги часове, докато болката бавно се успокои и отмине, както ставаше в детството ми (бях прекарал някакъв много гаден хепатит на петгодишна възраст, та имах много болезнени колики чак до късните тийнейджърски години).
И най-тъпото е, че се чувствам виновен. Знам, че е абсурдно, знам, че няма никакъв смисъл, но ме наляга такова усещане за вина, че не знам какво да правя със себе си. Малко ме успокоява това, че по някакво чудо сте успели да се запазите толкова мила и добра, това си е истинско чудо, ей Богу, но все пак ми се щеше да ви пратя нещо хубаво и ценно, нещото, което пък крепи мен над водите.
Та така. Изпращам ви духа на баща си, изпращам го на малкото момиче и на съзряващата жена, изпращам го на всичките ви превъплъщения, които се нуждаят от подкрепа и обич, винаги когато стане тежко.
Той не блестеше с никакви особени качества, беше тантурест и дребен човечец, който говореше прекалено високо и се смееше така, че хората се обръщаха да гледат. Но онова, което можеше, беше да обича. Никога не съм се чувствал толкова обичан от някой друг човек, колкото от баща си. Тихо, без приказки, никога няма да ти се натрапи, никога няма да започне да те поучава или да ти разправя досадни истории, които си слушал десетки пъти. Най-много да те погали по косата от време на време, но и това много рядко.
И въпреки това той си остава слънцето на моя живот. И това е, което ви изпращам, Яна. Сигурно е много смешно да се пожелае нещо такова, но следващия път, когато ви застигнат излъчванията на личния ви Чернобил, дето пак са успели да пробият през защитния саркофаг, просто погледнете нагоре, но със затворени очи, и се опитайте да почувствате ръката на бай Митко Енев на косите си. Повярвайте ми, у него има любов за всички недопрегръщани, недоцелувани, недообичани деца на тоя свят.
Бъдете обичана, много, много обичана, Яна. Това ви желая, дано има нещо на тоя свят, което да се грижи за сбъдването на такива пожелания!
З.
Берлин, септември 2024
