Последните най...


26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 238
26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 238
26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 238

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 11 Vaptsarov Ch 7

 

През 1932 г. Вапцаров е бил влюбен.

На 28 август се запознават с бъдещата си съпруга Бойка в Кочериново, където тя отива с група студенти при поета. Бойка е 19-годишна, той – на 23, работи във фабриката за хартия на „Българска горска индустрия“ – Балабанов.

Панаирът е бил в разгара си. Люлеели се люлки, свирели латерни…

Те вървели съвсем близко един до друг, но на дистанция, без да се докосват, сред виещата се тълпа, която бавно си пробивала път между сергиите с викащи продавачи, а душите им се носели, като че ли обхванати от нежните мрежи на някаква приказка, изпълнени с купнение… После Вапцаров рецитирал стихове от Пушкин, Лермонтов и Яворов, прочел и своето стихотворение „Пролет“…

Тя пише в „Дневника“ си 20 години след разстрела:

„Ти отдавна не си до мен […]
Аз и сега като че ли усещам нежното ти докосване до ръката ми под лакътя, а вечер в полусън, преди заспиване, се гуша в твоята прегръдка, трепвам от леката ти целувка […]
Сега си велик […]“[1]

И пак там пише за опитите си да опази неговите ръкописи:

„Когато си спомня за пропадането на листчето с последните стихотворения „Предсмъртно…“ и „Прощално“, всякога се задушавам от страшни сърдечни болки. И най ми е обидно, че това стана след 9.IX.1944 г. с участието на приятели на Кольо […] В специално скривалище, в един ъгъл на мазето ни – под въглищата, бях скрила тетрадките му от полицейското око, от бомбардировките. Бях ги сложила в тенекия от сирене, в нея – порцеланово гърне, после – хартия, платно, за да не ги изяде влагата. А листчето с последните стихове го носех със себе си, за да ги пазя до последното си издихание […]

На 10 януари 1944 г. в София бе извършена жестока бомбардировка от американската авиация. Аз бях на работа в БЗКБанка и се бяхме скрили. След отбоя веднага се затичах у нас, за да видя какво е станало с нашата кооперация. Картината беше потресаваща – улиците бяха затрупани с развалини, електрическите жици стърчаха, вървяха хора с почернени лица, изпокъсани дрехи, обезумял поглед. Когато приближих до улица „Аспарух“ откъм „Раковски“ в един момент ме беше страх да погледна към нашата кооперация. Мислех, че ще получа разрив на сърцето, ако видя, че стиховете на Кольо са затрупани.

Въздъхнах с облекчение. Кооперацията си беше на мястото…“[2]

Съхранените любовни писма на Вапцаров до Бойка, писани в 1932 г. в една Сива тетрадка, са напечатани за първи път през 1969 г. в „Никола Вапцаров. Съчинения“. После отново – в 1982 г., „Никола Вапцаров. Ръкописно наследство“.

Има една особеност в това публикуване – на някои места съставителката Бойка ги е смесвала, сляла е части…

Тук се поместват в оригиналния им вид. Макар и фрагменти, те са в последователността, в която са написани…

Фрагменти от любовните писма на Никола Вапцаров[3]

12.Х. – 32 г.
Кочериново

Бойя, мое внезапно щастие, моя песен прозвъннала… […]

Бойя, спомняш ли си за човека, чиято душа се стреми към слънцето, а е вплетена в мрежите на фабрични кумини, на дим?

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Спомняш ли си за човека, който жадува просторната свобода, а душата му е заключена в ритъма на машините?

Спомняй си, Бойя…

Спомняй си… и той ще ти даде цялото си сърце, пълно с непрозирна мъка, купнеж за щастие и вечна красота.

 

Спомняй си за човека който те обича, на пук на всички злоезичия, на пук на хорската злоба, защото любовта в него е толкова светла и велика, че ще победи шепа „другари“ – шепа дребнавци, които искат да опетнят едно светло начало. Не им вярвай! Не вярвай на тяхната злоба! Защото злобата руши, а не създава, обичай ме.

Аз тъй странно се привързах към тебе, толкова силно и всеотдайно. Изпращах те онази сутрин, онази траурна сутрин и струваше ми се, като че ли ще умра от мъка, нещо студено беше залегнало в гърдите ми.

По някога си мисля: „Ами ако тя не ме обича, ами ако тя се лъже, че ме обича?“…

И действително – кажи ми, защо ме обичаш. Бойя, кажи ми, искам да знам… […]

Обичам те и затова ти пиша толкова малко.

Твоя
Кольо

11.Х11. – 32 г.
Кочериново

Мила Бойя,

Сега е утрин, тъмна декемврийска утрин. Машинната зала се залива в ярка електрическа светлина. Движещите се части открояват тъмни бягащи сенки. Страх ме е от сенките, Бойя. Искам светло пролетно утро. Искам лъх на морски вятър и блясък на очи, на твоите очи, Бойя.

А тука хоризонтите са стеснени, мрачни. Но нали не е само външният свят, Бойя, нали има хиляди светове, чудни мирове – проекция на душата.

Не мога още да си събера мислите. Те блуждаят като малки сребърни пеперуди, целуват разцъфналите цветове на нашите спомени и пак в бели рояци се събират, пляскат пред очите ми и носят опиянението на едно щастие, на едно купнение.

Колко те обичам!… Как вярвам в тебе!… Няма час, няма минута дори да не си в мене. […]

Бойя, какво щастие е да обича човек!… Да обича без етика, без догми, неръководим от предразсъдъци, игнорирайки брътвежа на хората, отдаден всецяло на своята любов, игнорирайки себе си дори. Да се обърнеш целият на саможертва в култ на тази, която обичаш.

А аз те обичам, Бойя, обичам те повече отколкото самата ти можеш да предположиш. Звъниш в кръвта ми, в всяка моя клетка, като неотменна част от мене.

Звъни, звъни… Тъй хубаво е с тебе. […]

Целувам те
Кольо

17.XII.1932 г.
Кочериново

[…]

Часът е 3 през нощта. Машината ритмува една тъжна поема. Ти навярно спиш и в съня се усмихваш, както винаги – далечно и хубаво. В тази усмивка е въплътено може би моето щастие.

Спи… в тиха притома душата ми те целува.

Кольо

И след това следва едно писмо, на което, не зная защо, при публикуването Бойка е изменила датата – „19.1. – 33 г.“, след като писмото е означено:

23.V. – 33 г.
Кочериново

Мила Бойя,

Отвънка е звездна нощ. Сигурно сега в полето има много аромат, много злак и младост. Аз пак съм при машината. Въпреки че прозорците са огромни, пролетта не е надникнала през тях. И затова тука няма нито злак, нито младост!

Но душата ми се носи сега, над зелените ниви, загледана в звездите. Звездите – огненожадните очи на невидими сини птици политнали в небето. Настроението ми е обхванато като че ли от нежните сънни мрежи на някаква приказка.

И приказка тази нощ ще ти разправям. Нямаш нищо против нали?

[…]

Всъщност това е писмо, част от приказка, „Приказка без край“, която той ѝ разказва в тази нощ и която „самият той не знае защо иска да ѝ я разкаже“.

А при публикуването тя я изпуска…

 

Приказка без край

Роден бил човека в полите на една голяма планина, където звездите сияели необикновенно и върховете като че ли опирали в небето. Може би затова останала жаждата у този човек през целия живот към необикновената светлина и необятния простор на небето. Във висините се реели свободни орли. Той (или по право „то“, защото бил още дете) ги гледал с часове, унесен в неутолимия купнеж за свобода.

Понякога духал планинския вятър и галил непокорната глава на детето, като носел заедно с мириса на смола и чудни, фантастични мисли, които детето жадно поглъщало.

След това страницата до края е празна.

И следва написано от началото на следващ лист (а този лист е потъмнял, попил безбройното докосване…):

Искам щастието ни да бъде опустошително като пожар, за да може след това да се възземе в нови форми.

Искам мигновения!…

Помисли за любовта на Лаура и Петрарка, колко щастлива и нещастна е била тази любов. Помисли за Едгар По и Нели, помисли за Лора и Яворов.

Така искам аз, Бойя. Ще вървиш ли подире ми? Ще вървиш ли, Бойя или се плашиш? Вярвай ми и никога няма да се разкайваш. Не си въобразявам, че аз съм Петрарка, но ти можеш да бъдеш Лаура, защото тя е обикновена жена. Не си въобразявам, че съм Яворов, но ти можеш да бъдеш Лора…

Ти можеш да бъдеш едно светло вдъхновение. Ако бъдеш Лаура, Нели, Лора, не значи, че ще свършим трагично като тях.

И най-малко сега имаш основание да мислиш за трагизъм. Нали аз те обичам, Бойя, какво повече искаш?… […]

Защото любовта не може да се анализира. […] … любовта не може да се разбере, отговарям на въпроса ти, но тя се чувствува.

Ето цялото ми същество е изпълнено с някакви ефирни вълни. Леко ми е. Струва ми се да разперя ръце, ще литна.

Може би това е проекция на моето въображение, но горе чувствувам, че душите ни се сливат с симфонията на красотата, обкръжени с ореола на безброй светлини.

Целувам те тихо, за да не прокудя усмивката ти.

Кольо

 

 

При публикуването в 1982 г. на това писмо в „Никола Вапцаров. Ръкописно наследство“ отдолу авторите са поставили бележка:

„Началото е в тетрадката „За Бойка“. Написано е с химически молив. Не е продължено на обратната страна на последния лист на тетрадката, защото на него поетът е написал имената на двама български писатели, а в средата на листа П. К. Яворов и е изчислил на колко години е умрял:

1914
1877
    37…“[4]

Това броене на годините в любовните писма – кога е умрял Яворов… А после е поставил посмъртната му маска над брачното им легло с Бойка…

Накрая това последно, предпоследно предсмъртно стихотворение „Прощално“, посветено „на жена ми“, което пише в средата на април 1942 г. в арестантската килия на Дирекция на полицията, преди опита да се самоубие и преди да бъде разстрелян, и преди да литне…

Прощално
(на жена ми)

Понякога ще идвам във съня ти,
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
Вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
Ще вперя поглед в мрака да те
                                             видя.

Когато се наситя да те гледам
ще те целуна и ще си отида.

                              Април 1942 г.

На границата на трансцеденталното, за да се насити да я гледа, той свързва отвъдното – горе, с реалността.

Има едно непрекъснато сдвояване на смъртта и живота при него, смъртта и животът са като близнаци… А той стои между двете.

И същевременно това признание преди края, че е нечакан и неискан от любимата си… в този момент, преди екзекуцията и преди идващата смърт…

Отделил се е от илюзията си и е останал още по-сам.

Аз не познавам по-непоносима самота от тази в любовната поезия. „Прощално“ – това е и самообясняваща се творба.

В книгата „Ръкописно наследство“ е отбелязано, че любовните писма се „съхраняват в личния архив на Б. Вапцарова“[5].

 

Толкова пъти цитирани и 88 години скрити!

„Да имаш предвид, че любовните писма на Н. В. до Бойка са чернови и са в свързана тетрадка, а не са изпратени по пощата и получени от нея писма. Ако е имало такива, не ги е запазила. Това, което е запазено, не е кореспонденция, а е архив“ – написа ми в писмо и Цв. Трифонова, изпратено на 26 юни 2014 г. от Банско.

Когато пиша тези редове – на 20 февруари 2018 г., оригиналите на деветте любовни писма на Никола Вапцаров в Сивата тетрадка все още стоят скрити, съществуват „на тъмно“ в гардероба в спалнята на Мария Радонова, на един тавански етаж на ул. „Нишава“ в София.

На 10 март 2019 г. М. Радонова почина. Сега оригиналите са отново в неизвестност, съществуват само заснети на филмовата лента на К. Бонев.

Бойка Вапцарова:

„… чудех се как бих могла цял живот да опазя любовта му, разгръщах тетрадките с негови стихотворения, научих наизуст „Желание (Образ от миналото)“. От това стихотворение исках да разбера какво му е необходимо на Кольо, каква жена трябва да бъда, за да го направя щастлив, винаги привързан към мене. „Аз искал бих да бъдеш вечно моя, на моята душа плътта…“ Това – да, ще бъда вечно твоя, разбира се. По-нататък: „Да бъдеш волна – чайка лекокрила с устрем към лазурна шир…“ И това го имам. Той никак не харесваше пълните жени, отвращаваше го натрапчивата плът. Искаше да види жената ефирна, с нежни форми […] Така. И на това условие отговарям. Иска по-нататък мир и да му бъда стимул на творческа сила […] Но стигнах до стих, който ме тревожеше: „И спътница на моя вихрен полет“. Дали ще имам такава „душа-безкрай“? […] И ме питаше обичам ли го… Така вървеше животът ни, а от време на време той пак току се сети за своите угризения: ‚Ти всичко правиш за мене, а аз какво ти давам?‘ Затова и преди смъртта си така се извиняваше…“[6]

 

Image 13

 

Image 14

 

Image 15

 

Image 16

 

Image 17

 

Image 18

 

Записах Мария Радонова на 30 януари 2014 г. в дома ѝ, на тавана и на ул. „Нишава“. В коридора – любимия ми тип немска библиотека, бели лавици от пода до тавана, пет метра на два, препълнени от край до край с двутомното издание за Вапцаров „Жажда за светлина“[7], т.е. само с нейната собствена книга. Докато говорим, телефонът ѝ непрекъснато звъни. Мария непрекъснато не отговаря.

– Тя когато дойде в Банско, беше в 1934-та, аз съм била осемгодишно момиче, точно да възприема нещата в романтичния им вид. Казаха вкъщи: „Дошла е на Йонко Вапцаров снахата“, аз отидох там, мушнах се. И първото ми впечатление – тя беше красива, с някакви черни лъскави плитки, навити на венец, с резедава, дълга до земята рокля, и като отидох вкъщи, казах: „Тя като че ли е без крака…“.

Донесе локум…

В София сестра ми Драга, която е три години по-голяма от мене, много често ходеше у тях, а аз когато дойдох, почваха бомбардировките. Един или два пъти вкъщи съм я сварвала. Когато беше в Москва, също съм я посещавала, в болницата и вкъщи.

Тя пишеше, кореспондентка на „Работническо дело“ беше, а вторият ѝ мъж, Шивачев, културно аташе… Тя е имала… Много са я ухажвали – Божидар Божилов, Павел Вежинов и други. Защото са се ласкаели: „Жената на Вапцаров!“. С Вежинов даже са живели, на „Ангел Кънчев“. Не обичаше да споделя такива неща. И „Маре, вторият мъж не може да е като първия…“. Но това, което някои подхвърлят, че в последните години са били в развод… Вапцаров я обичаше, „А той имаше един маниер, оплиташе се около мен, като змия, и така спяхме…“, това е най-интимното, което ми е казала…

– Говореше ли за разстрела?

– Да. Бойка е присъствала на… била е на стрелбището… Антон Попов е поискал те с Вапцаров да бъдат кумове на неговата сватба на Гарнизонното стрелбище, обаче като осъден той е лишен от граждански права. И капитан Радев е станал. Но те… Били са един до друг. И той ѝ е държал ръката, непрекъснато. И са минавали тези страшни минути. Почват да блъскат, „Хайде!“, свещеникът продължава опелото. Гешев вика: „Какви са тези церемонии, да се свършва!…“. Толкова напрегнато ѝ е стискал ръката, а тя не е усещала. Такова напрежение. И казва: „Знаеш ли, аз на другия ден видях, че цялата ми ръка е синя. Цялата ръка синя.“.

– За листчето с прощалното стихотворение.?

– Оказва се, че не е било само в едно листче, има го в няколко. И е имало едно даже в анорака на Антон Попов, моята сестра го е занесла в Банско. А това, което той е оставил на Бойка. няма го. Тя казва: „Дадох го на първите издатели, Радевски и Шмиргела. Радевски замина за Съветския съюз, остана в Шмиргела и листчето изчезна.“. И тя цял живот доказва, че стихът не е неканен и неискан, а далечен и нечакан гостенин, защото подтекстът на неискан е друг Обаче в тефтера „Байер“ е неискан, написано с ръката на Вапцаров. И в Синьото тефтерче, което е дал на Исаев, и там е неискан. И аз като пишех моята книга, обадих се на Радевски, той в началото не искаше да ме приеме заради името, роднинската ми връзка с генерал Радонов, аз понесох много негативи заради неговата статия в „Народна армия“… Накрая прие, това беше в 1974 – 1975 г., отидох на „Руски“, той сложи апаратче за слушане. И така, в упор, казвам: „Аз знам, че вие сте посветили стихотворение на Бойка, харесвали сте я, били сте приятели. А тя се измъчи заради това листче. Добре, листчето е изчезнало, а вие сте оневинен, защото сте заминали.“. И той каза: „Няма го листчето“. „Но вие сте Радевски, имате авторитет. Напишете един устен спомен. Напишете го и вие и себе си ще оправдаете, че не сте подправили, а е имало такова листче…“ А той каза: „А къде ще отиде Радевски, Радонова?!“ – ако той напише това и ако листчето утре излезне… Защо? Защото текстът е с неискан, значи аз го моля да излъже.

– Значи е имало пукнатина?

– Тогава тя е била в много нервно състояние заради аборта на второто дете.

– Загубила е едно дете, другото е абортирала?

– Ами одумваше я учиная, че не се е съгласила да вземат детето в Банско. Йончо умира в 1936-а, не е било здраво детето. Но Георги Караславов тогава е много помогнал. Той е посочил лекар, който безплатно лекува. И заедно са го погребали, Караславов и Вапцаров.

– Караславов е носел ковчежето с детето.

– Да. И сетне бай Крум, генерал Радонов, моят девер… като много сведущ.. Той каза: „Ама не са и опитали…“.

– Защо писателите и тези от „левия кръг“ са били така снизходителни към Вапцаров?

– Не са го разбирали.

– Защо?

– Да кажем Багряна, тя може би няма усет за такава поезия. И Радевски чак в 1947-а, пет години след смъртта, пише спомен за Вапцаров. И пише: „Той беше малко прост, работник.“, „той беше малко прост“…

– Не са го разбирали? Или не са искали да го разберат? И след 9 септември има съпротива?

– Радевски е живял с манията, че той ще бъде пролетарският поет на 30-те и 40-те, а отведнъж го измества Вапцаров. Завист, завист. Докато Караславов – в три реда – но е казал, че такива мускулни стихотворения не се пишат всеки ден и от всеки.

Той, Караславов, аз имам особено отношение към него. Партиец. А не се пише за революционер. Но те, преданите… не са много. Аз ходих при него, той ме прие в неговата вила. Беше доста грубоват, вика: „Вашият сродник…“. Той и за моя съпруг Христо каза: „Той е командващ на Първа българска армия, ама Живков скоро ще го смени…“. (Смее се…) Но. Йончо умира, защото го гледат при лоши условия… А второто си дете Бойка абортира. И то при напреднала бременност, докато Вапцаров е с партийна задача във Варна. Брат му Борис пише, че той е завел Бойка в Майчин дом и че е било момченце. А тя е била луда за това дете, даже на елхата си окачва бебе кукла в количка. И да издевателстваш над такива свидни спомени…

Затова тя не поиска любовните писма на Вапцаров да останат в музея. Аз ги имам, цялата тетрадка, „Не я давай, те ще я унищожат, само нея не я давай…!“. А някои пък казваха, че такива писма няма. Има. В една Сива тетрадка… Чернови на любовни писма, с химически молив…

– Ще цитирам прословутата статия на генерал Крум Радонов от 1962-ра, който пише, „че Г. Караславов в „Срещи и разговори с Никола Вапцаров“, може би, за да влезе в калъпа, в качеството на опора на поета, издига жена му“. Което тя не заслужава – „Та нима не е известно, че тази любяща и предана жена, веднага след разстрела замина за Беломорието, на остров Тасос, на гости на своя „братовчед“, фашисткия кмет – Висулчев? Че тя е била постоянна посетителка на офицерските балове в Кавала?“.

– Разказвала ми е, че след разстрела е била в депресия. И заминава за Кавала при Райна, сестрата на Вапцаров, за да прекара там Нова година. Райна и мъжът ѝ Коцаков я посрещат на гарата любезно. Но ѝ казват, че не бива да остава. А тя тогава пък решава да иде на острова при сестрата на Висулчев и се среща с Висулчев. Той е бил там кмет. Бил е внимателен към нея. Но няма никаква връзка. Завел ги е във Военния клуб на Нова година. Военният клуб, това е било най-безопасното място. Защото тогава по Беломорието са вдигали въстание против българските окупатори, там са нашите войски. И тук е големият грях. Генерал Крум Радонов си го призна на края на живота, но беше инат и не се извини, че вдовицата на Вапцаров танцувала с офицери, с гол гръб. Край партизанския огън даже са ѝ издали смъртна присъда. И оттам започна тази ненавист…

– А Висулчев?

Че след това Висулчев ù е гостувал и е нощувал в квартирата на „Ангел Кънчев“…? Тогава са били разрушени хотелите в София. Не, не. Пееща кушетка! Той е бил в холчето. Но там са били и Росица Босева, и Митка Лалова, и Венера, три са били. Всичко генерираше Венера Вапцарова. Има снимка как се разхождат двете из София, живели са заедно. А пък след 9 септември, когато Бойка получи голямата известност заради разстрела на Вапцаров, поета, Венера започна да измисля разни неща. И се чувстваше, че я дебнат. А тя беше уязвима. Разказвала ми е, че някога, когато ѝ стане много мъчно, е ходила на гробчето на починалото си дете. Вземе цветя, седне там, помълчи и се връща. Но. Някак си много бяха желаещите да я обидят, да я наранят. А се беше посветила на Вапцаров, написа пет книги за Вапцаров.

В някои има и противоречия. Аз ги улавям. За да стане „активен борец“, а тя опитва много пъти, и макар че не я признаха, изкара, че некои неща е пренасяла, че и Радойнов като е бил там. Ама според мене са неща малко съчинени. Виж, за поезията, за да стане Вапцаров поет, всичко е правила, и пари, и заем, и пишуща машинка купи. Но в революционната му дейност не е била до него.

Но не само Венера Вапцарова е злословела за Бойка.

В спомен на Мария Колева, съпругата на Младен Исаев, записан от Атанас Лазовски и публикуван в книгата „Съпруга на безсмъртен. Семейният живот на Никола Вапцаров. Психографски портрет на Бойка Вапцарова“, също изскача подобна случка:

„През август 1942-ра тя изчезна. И когато се върна, пак рядко я виждах. Един ден срещнах Венера: „Къде е Бойка?“. „Ти не знаеш ли?! Тя си има любовник! Един голям мръсник, фашист!“

Пуснаха Младен, посрещнахме новата 1943 година семейно. А Бойка вероятно е била в новите земи…

Младен пак го взеха в лагер. Трябваше да му дам стари дрехи. Тъкмо беше си ушил нов костюм, имаше нова шапка, не биваше с тях да отива, защото в лагера всичко изваряваха. Чакай, рекох си, да поискам някой стар каскет на Кольо. Отвори ми Стайка Лепоева. В хола видях един мъж по пижама. „Търся Бойка“, рекох. Той ми отговори: „В стаята е“. Тя лежеше. Дръпнах одеялото: „Да ми дадеш някоя стара шапка на Кольо…“. Тя стана от своето легло (леглото в хола беше разхвърляно) и като минахме край мъжа, рече ми: „Запознай се, това е мой братовчед“. Това беше през февруари 1943 година. После една от жените, които живееха в апартамента, ме срещна: „Видя ли го?“. „Да, бил и братовчед.“ – „Ами, любовник ѝ е…“

Мина време, видяхме се отново с Бойка: „Бойке, забравихме се, защо не идваш, не се виждаш вече, заета си навярно, а и приятел имаш… Това си е твоя работа, не те обвинявам. Бих се радвала, ако бъдеш щастлива с него…“. Тя се разплака. За пръв път я виждах да плаче…“[8]

Когато питат Любомир Везюв, който е живял на квартира в дома на Вапцарови: „Нещо повече за отношенията, за делничните човешки отношения в последния дом на Никола Вапцаров?“. Той също отговаря: „Зная някои неща, но не мога да ви кажа нищо за тези отношения сега… А и не бива…“[9].

Неочаквана точка на тази история сложи Нина Вежинова, дъщерята на Висулчев и дългогодишната съпруга на писателя П. Вежинов, с когото след смъртта на Вапцаров най-амбициозно Бойка също е преспала. Интервюто взех през лятото на 2012 г в нейния дом на ул. „Оборище“, по това време Нина беше на 80 и вече много тежко болна. В оня късен следобед тя седеше по пижама, полунеподвижна, поставена в един фотьойл, с плътно начервени устни.

– Леля ми, Кираца Висулчева, един ден доведе на остров Тасос една жена, която наричахме „леля Бойка“, която беше един прекрасен човек, която ни водеше на плаж и с която ние, децата, играехме. Тя плачеше по цели нощи и аз питах, „Лельо Кети, защо Бойка плаче по цели нощи?“. А тя изобщо не ми обясняваше. Какво ще обяснява на едно малко дете на девет-десет години защо тази жена има такава голяма драма?…

След ужасите, които беше изживяла и от които за да я спаси, леля ми Кети, художничката от Пловдив, я беше довела на острова, в тия тежки години Бойка не се изплаши и отиде заедно с леля ми в Гонда вода, в лагера, за да носи зехтин и маслини на Тодор Павлов и Стоян Сотиров. А нещастната ми леля след 9 септември 1944-та същият Стоян Сотиров я изключи от Съюза на художниците, защото изкуството ѝ било неподходящо. (Смее се…)

 

[1] Вапцарова, Б. Да се чете след смъртта ми... Ръкописи, писма, документи. С.: Захарий Стоянов, 2009, с. 43-45-48.

[2] Пак там, с. 36-37.

[3] Сравни с: Никола Вапцаров. Ръкописно наследство. Съст. Б. Вапцарова. Подготвили текста и коментара Б. Вапцарова и М. Шитикова. С.: Изд. на БАН, 1982, с. 516, 522, 524-525.

[4] Пак там, с. 525.

[5] Пак там, с. 517.

[6] Лазовски, Ат. Съпруга на безсмъртен, психографски портрет на Б. Вапцарова. Асеновград: Екобелан, 2009, с. 6з.

[7] Радонова, М. Жажда за светлина. С.: Хр. Ботев, 1994.

[8] Лазовски, Ат. Съпруга на безсмъртен. Психографски портрет на Бойка Вапцарова. Асеновград: Екобелан, 2009, с. 137.

[9] Шишкова, М. Но разкажи със думи прости… Разговори със съвременници на Никола Вапцаров. С.: Бълг. писател, 1988, с. 180.

 

Откъс от: Ивайла Александрова: Оловна тишина – историята на един разстрел,
Изд. „Жанет 45“, Пловдив 2022, стр. 125–150.

 

Ивайла Александрова е завършила журналистика и кинокритика в София. След дълги години пред микрофона на БНР, сега вече прави само исторически разследвания на свободна практика.


Pin It

Прочетете още...

Ах, как бързо…

Зигфрид Кракауер 23 Юли, 2016 Hits: 9225
Съществуват бързи и бавни методи на…