От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

„Вторият Йерусалим ще бъде Батак.
Пловдивски митрополит Николай

„…вярваме, че баташките мъченици ще се молят
за просперитета на страната ни
.
Цветан Цветанов, вицепремиер

Тези знаменателни слова бяха изречени на 16 май [2011], в Батак, при първото прославление на канонизираните месец преди това баташки и новоселски мъченици.

Канонизирането се подготвя от (поне) пет години – от времето на 130-годишнината от Априлското въстание, когато за първи път идеята официално и настоятелно започна да циркулира в общественото пространство. Още тогава, баташките мъченици бяха канонизирани от Българската старостилна православна църква, а инок Евтимий им написа пространно житие[1].

От този момент нататък не спирам да се питам защо това се случва.

И какви точно потребности на българското общество задоволява един такъв акт.


Small Ad GF 1

Или – какви дефицити запълва?

 

Внимателно проследих церемонията на 3 април в „Александър Невски“, както и двете локални (национални?) прославления в Априлци (9 май) и Батак (17 май).

Бяха много различни.

Разминаването започва от самите дати. Клането в Батак е извършено на 4/16 май, а в Ново село на 9/21 май. Ако съдим по дните, обозначени от Синода за честване на мъчениците обаче, се оказва, че в Ново село то се е случило преди да се случи в Батак…

Упоритите ми въпроси за датата 9 май срещнаха в Априлци всеобщо недоумение и дори възмущение, изразено от Ловчанския митрополит Гавриил така:

„Ами тогава също е било 9 май. Те, празниците сега са си на същите дати. Само Гергьовден е изключение.“

Няма да се впускам в пространни разяснения за движенията на светския и на църковния календар през 20 век (1916, 1968). Ще отбележа само, че отговорът на митрополита очерта много важен проблем: дали 9 май 1876 трябва да се интерпретира като историческо събитие, или като църковен празник?

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Никой в Априлци не знаеше кой и защо е определил датата 9-ти май. Имаше, разбира се, предположения:

„От София са наредили да е на 9 май – тогава имало място в календара.“

„Владиката иска да е на 9-ти.“

Никой не знаеше (включително бившият кмет и общински съветници), че в града има улица „9 май“, откога е наречена така и какво означава. Накрая настоящият кмет, все пак, обясни, че улицата носи това име още от комунизма и отбелязва победата над фашистка Германия.

Макар да имаше единични съмнения дали празненството ще се повтори и догодина, повечето интервюирани смятаха, че „9-ти ще стане празник на всички априлчани“, вместо – както е досега – всяко от съставните села да си има свой, отделен празник.

Всички правеха връзка със 17 май – празникът на Батак. Един симпатичен господин дори ми довери, че монахините от Новоселския манастир „Св.Троица“ са загинали в баташкото клане…

Официалният празник на Априлци (или поне – на най-близкото до района на битката съставно село Зла река, където е и паметникът, поставен за 10-годишнината от въстанието през 1886) досега е бил 24 май. Тържества пред паметника са документирани поне от 1926 – 50-годишнината от въстанието. Чух множество обяснения за датата 24 май:

 „На 9-ти са ги изклали, а пък на 24 са завардили откъм Зла река, че да не навлязат турците в града.“

 „Тук всяко село си има свой събор. 24 май е празникът на Ново село, с курбан. Иначе са се празнували празниците на черквите: Св. Петка, Св. Георги…“

„Ами, миряните – по Грегорианския, ние (информаторът е свещеник) – по Юлианския. Иначе го правехме на 24 май. Не, на 24 май не е събор. Съборът е на Петковден. Сега се мъчат да го направят на Гергьовден…

Едно възможно обяснение за това разминаване в календара е фактът, че за Априлци датата 9 май е нова. За Априлци събитието става празник. Сега.

В Батак, където 17 май е официален празник „отдавна“, „откакто се помня“, „винаги“, поредността е доста по-сложна.

Има и едно, доста по-утилитарно обяснение: стремежът да се изпревари Батак, стремежът новоселските мъченици да бъдат „първи“ – макар не толкова „известни“, почитани, прославяни. Това обяснение е свързано и с логиката на самото им канонизиране редом с баташките. Мнозина от гражданите на Априлци признаваха, че са се питали – как така са попаднали на едно място с Батак – преди Перущица, Панагюрище, Клисура… Отговорът, който повечето от тях даваха, е тясната връзка на Патриарх Максим с региона:

„Идеята за канонизирането е на нашия владика, но има и едно рамо отгоре, защото Патриархът е от Орешак.“

(От Априлци пък е Симеон Дянков, който построил там хотел…)

Не липсват и начални стъпки към изграждане на нова митология:

„Нашето въстание е било по-голямо, но не е имало кой да го опише. Захари Стоянов не е идвал тук. Баташките мъченици, всъщност не са били чак толкова, колкото ги изкарват. Нашите са 500.“

Съжалението, че Захари Стоянов не е идвал в Априлци, се повтаряше често. Източникът му, всъщност, е литературен: предговорът, написан от Борислав Геронтиев, към книгата на М. Лазаров „Девет глътки свобода“ (Варна, 1982), която почти всички информатори цитираха, започва именно с това съжаление.

Случваше се едни и същи хора да дават различни „обяснения“ за изненадващото канонизиране на новоселските мъченици редом с баташките:  започваха с връзката „Патриарх Максим“, след това изтъкваха отсъствието на Захари Стоянов от „тяхното“ клане…

В Батак за новоселските мъченици не се говореше.

В Батак беше организирана тридневна импозантна прослава.

Започна се с метаморфоза: Тържествено осветена от пловдивския митрополит, мъченическата черква „Св. Неделя“, до този момент музей, се превърна в действаща. Нищо, че олтарни двери липсват – олтарът е отворен и в него може да влезе всеки. Липсва и икона на патрона на черквата – Света Неделя, която (може би) ще бъде заменена с иконата на новите мъченици.

Неколцина граждани съвсем доверително ми съобщиха, че се наложило иконата да бъде прерисувана, защото мъчениците не били облечени с баташки носии…

Баташките носии, впрочем, едва ли са били нужни. Защото църквата организира тържеството като национално.

За разлика от скромното честване в Априлци, където най-високото ниво беше епархийско и областно, в Батак се стекоха митрополити, епископи и обикновени свещеници и монаси не само от цяла България, но и от православните църкви по света, включително – от Мадагаскар. Предполагаемият им брой беше отбелязан със сакралното число 300.

Политическото присъствие също беше национално: вицепремиерът Цветан Цветанов, който поднесе на митрополит Николай „посуди“ за служение в новоосветената черква, зам. председатели на Народното събрание, министър, представители на политически партии, кметове.  Вицепрезидентът – батачанин – Ангел Марин отсъстваше, но беше оставил венец. Президентът, иначе толкова пристрастен към баташките мъченици, също отсъстваше.

Национално беше и присъствието на обикновените миряни.

„Тук чуждите са повече от нас“ – каза ми на вечерната литургия един батачанин.

Не повярвах и реших да питам. Започнах от немногото набожни жени с покрити глави, които усърдно се молеха. Нито една не беше от Батак. Оказа се, че доста голяма част от събраните на площада са дошли с автобуси, организирани от черквите: от София, Пловдив, Хасково, Асеновград, Велинград, Димитровград… Имаше, разбира се, и много батачани, преселени другаде.

„Ние, батачани, се изгубихме. Останахме 3 200 души…“ – каза извинително един човек.

Всъщност, на площада (заедно с „300“-та свещеници, множеството журналисти и пътниците от всички автобуси) едва ли имаше повече от 1000 души, които  придадоха на празника в Батак национален мащаб.

Празникът в Априлци, където не дойде дори Симеон Дянков, си остана локален.

Другото отчетливо различие между двете чествания беше именно в разбирането на празничната им природа.

Не чух някой на площада в Батак да произнася думите „Честит празник!“ В Априлци – обратно – всички се поздравяваха с празника, макар да имаха твърде различни тълкувания за това какво се празнува:

 „На тях всяка неделя им е събор – пазар става.“ (свещеник)

„Утре празник няма да има. Днеска е!“ (продавач на битака, който също свързва „празника“ с пазара)

 „Великден е, нали още се казва „Христос възкресе!“

„Днес е Св. Никола Летни.“

„Победата над Хитлеристка Германия.“

„Денят на Европа. Цяла Европа празнува, та ние ли…“

Само по-сведущите се досетиха да посочат празника като ден на мъчениците.

Различните тълкувания секнаха, когато митрополитът започна тържественото си слово с категоричното „Честит празник!“.

А кметът обеща да обяви 9 май за почивен ден в цялата община…

В Батак 17 май отдавна е почивен ден, макар пловдивският митрополит да поздрави паството си с „Честит първи празник!“.

От предишни наблюдения зная, че в Батак, на 17 май традиционно има концерти, народни хора, кебапчета и захарен памук. Когато описваха досегашните празнувания, хората избягваха да споменават кебапчетата, но и сега зад пищния им аромат се нареждаха опашки – по време на самата литургия.

„Днес нямаме друго – само кебапчета и кюфтета – съобщи сервитьорка в едно заведение. – Това е традиция, на 17-ти се ядат кебапчета и кюфтета. Трябва да хапнеш, за здраве и за късмет.“

На 16-ти вечерта, малко преди грандиозното шествие с иконата, съпровождано от удари на клепало и камбанен звън, да се отправи към площада, в една странична уличка свиреше цигански оркестър…

Когато – преди години – хората в Батак ми разказваха как празнуват 17 май, някак се извиняваха, съзнавайки, че празнуват клане.

Сега няма да имат нужда от извинения – възсияването на  мъчениците в небесното царство ще легитимира самата празничност.

Макар някои от тях да смятаха, че – „всяко чудо – за три дни“…

Чудото, всъщност, не е непременно задължително при канонизирането на новомъчениците, избрали да дадат живота си за вярата – след падането на Константинопол през 1453. Самото налагане на Османския ред правело мъченичеството саморазбиращо се, а Османската империя била наречена „мъченикотворческа институция“.

Въпреки това, в словото си на 9 май Ловчанският митрополит Гавриил обяви:

„Само преди един месец нямахме нищо: нито икона, нито прослава, нито житие. Всичко стана за този един месец. Ето това е чудото!“

Ако канонизирането на новомъченици може да се състои и без доказани чудеса и мироточиви (благоуханни) мощи, житието и прославата са, наистина, задължителни.

В Априлци, на 9 май, житие имаше, макар издадено на вестникарска хартия и състоящо се от 8 страници.

В Батак, вечерта на 16 май, житие все още нямаше. Никой (включително – представители на висшия клир и дори на комисията по канонизирането) не го беше виждал. Миряните пък ме пращаха да питам в музея.

„Житието не е ли задължение на Църквата? – питах.

„Ами църквата („Св. Неделя“) до вчера беше към музея“ – отговаряха хората…

На 17 май една набожна жена с покрита глава, от София, вече продаваше жития. Издадена на луксозна хартия, в 71 страници, книжката съчетава житие и прослава, а на последната страница е публикувано стихотворение без автор, със заглавие „Клането продължава“:

„Посича ви не турски ятаган,

А ваште свидни внуци и правнуци.

Секат душите ви безмилостно, без свян

Все наши, български башибозуци.“

Нелепото присъствие на този опус в иначе издържаната канонически прослава ме върна към въпроса – защо това се случва?

Ще спестя дребнавите подозрения (изказани, впрочем, и от мнозина зрители на церемонията в Батак) за архийерейски или политически сметки. Не ме интересува дали някой иска да стане патриарх, да остане кмет или да легитимира присъствието си във властта чрез демонстрация на религиозно рвение, дарявайки „посуди“ за служение в черквата. Не ме интересува и трогателното единодушие на „дясно“ и „ляво“ пред олтара на Църквата, потвърдено от друга знаменателна фраза на вицепремиера Цветанов:

„Това, което може да сплоти българското общество, е Българската православна църква.“

Не ме интересува дори вероятното намерение на БПЦ да си изгради позитивен образ, понакърнен от множеството анатеми на „лъжепророци“, хомосексуалисти и поп-певици.

Интересува ме защо на българския народ трябва да се вменява мъченически ореол и – на всяка цена – да му се изобретява враг. По отношение на тези усилия, стихотворението „Клането продължава“, съпътстващо прославата на мъчениците, речта на президента Първанов по случай 135-годишнината от Априлското въстание, в която съобщи, че „пепелищата изградиха нашето самочувствие“, и митингът на „Атака“ в Батак, чийто основен патос беше съсредоточен в оригиналния лозунг „Долу ДПС!“, са явления от един и същи ред.

„Самочувствие“, изградено върху пепелища, „самочувствие“ на мъченици, постоянно малтретирани, потискани, унизявани от реален или въобразен враг, не може да бъде позитивно самочувствие. Може само да роди чудовища: неудовлетвореност, страх, агресия. И жажда за възмездие.

Въпросът, на който все още ми е трудно да си отговоря, е – дали и доколко произвеждането на чудовища е патент само за „Атака“? Дали и доколко останалите актьори, стараещи се да изобразят днешната ни реалност като „мъченикотворческа институция“, правят това със съзнанието за  пораженията, които ще нанесат, или от най-обикновено невежество?

И още един въпрос:

Дали и доколко изобретяването на мъченици ще приобщи секуларизираното ни и все по-втренчено във физиологическото си оцеляване общество към духовните ценности, или ще задълбочи прогресиращия разпад на малки, враждебни помежду си групички?

На площада в Батак, носещ, слава Богу, името „Освобождение“, а не – „Клане“, се оформиха две, първоначално не толкова враждебни, колкото незаинтересувани една от друга  групи: едната, съставена от досегашните зрители на тържествената литургия, сред които имаше и вярващи, и невярващи, и хора, дошли да се причестят, и просто разхождащи се, и другата – от шумните привърженици (дошли от другаде, специално за митинга) на „Атака“. Двете групи си бяха обърнали гръб[2], потопени в мощния звън на камбаните.

А щъркел – от кръста над купол незрим –
Гледаше на всичко тих, невъзмутим…

Публикувано за пръв път в: „Култура“ – Брой 22 (2640), 10 юни 2011
Публикува се тук със съгласието на авторката.



[1] Официалното житие на баташките новомъченици, написано по случай канонизирането от БПЦ, в голяма степен е буквално преписано (с позоваване) от този текст. Не зная дали това означава „примирие“ със старостилците. Във всеки случай, когато житието се появи за първи път в Батак, в деня на прославата 17 май, на никого от висшия клир заимстването не направи впечатление. 

[2] Тръгнах си по време на речта на Волен Сидеров, защото имах ангажименти в София. Не съм станала свидетел на последвалите я стълкновения, описани във всички медии. И не съжалявам – защото внушението на обърнати с гръб един към друг митинги е много по-значещо от всякакви скандали. 

Проф. Д-р Евгения Иванова (род. 1952) е българска изследователка и авторка на множество публикации в областта на етнологията.

Pin It

Прочетете още...

Краят на Тъмраш

Ангел Вълчев 28 Авг, 2012 Hits: 23494
Рядко има селище в България, свързано с…