От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Местните първенци в революционните комитети

Българското революционно движение се развива през 60-те години на ХIХ, като разчита на радикални националистически елементи сред емигрантите първо главно в Сърбия, а след това все повече в Румъния. Убедени и готови на саможертва млади български националисти, а покрай тях и хора с не съвсем ясни мотиви и убеждения, се организират в малочислени военни дружини, които да преминат в Османската империя, за да подбудят народа за борба, а и да привлекат вниманието на Великите сили и на европейската общественост.

Пред тези инициативи изникват ред трудности. Преди всичко недостигът на водачи с боен опит води през 60-те и 70-те години до опити за привличане на „войводи“ на „хайдушки дружини“. Макар да приемат да водят някои акции, в други случаи старите войводи отказват участват в борбите; в крайна сметка опитите да ги привлекат повечето пъти пропадат. Приемствеността между „хайдутството“ и борбите за национално освобождение, която представя днешната историография, е в пълен контраст с разочарованието на самите революционери от същите тия хайдушки войводи.[1] Сред ръководителите и участниците има и ред криминално проявени лица – проблем, често споменаван в по-стари изследвания и усилено експлоатиран от противниците националноосвободителното движение, но с малки изключения отбягван от днешната българската историография.[2]

Съществен проблем за самите организатори е сравнително малкият брой събрани бойци. Много от плановете за изпращане на чети остават не се осъществяват, като тук ще се ограничим до най-важните. На два пъти, съответно през 1862 и 1867 г. се подготвят бойни единици в Белград (известни съответно като Първа и Втора българска легия в Белград), които обаче не преминават в страната. През 1867 г. последователно преминават две малки чети, всяка от по няколко десетки души, водени от Панайот Хитов и Филип Тотю, които след няколко сражения се съединяват и изтеглят обратно. На следващата 1868 г. друга една група сред радикалната емиграция, Българското общество, замисля изпращането на няколко подобни чети, но поради сравнително малкия брой набрани доброволци, всички те се сливат в една и така тя достига общо 127 души.[3] Под водачеството на Стефан Караджа и Хаджи Димитър тя преминава Дунава през юли 1868 г. и след няколко сражения е разбита. Изпращането на чети не само остава без успех в международен план, но техните инициатори са разочаровани преди всичко от липсата на подкрепа от страна на българското население вътре в империята. Към четите се присъединяват само единици, а в повечето случаи именно българи ги предават на властта.

В края на 60-те години една нова тактика e изработена и въведена на практика най-вече от Васил Левски (1837-1873). Тя цели да привлече хората, живеещи вътре в империята към подготовката за въстание. Левски участва в няколко от споменатите опити от 60-те години на ХIХ, и сам се убеждава, че дейността на радикални, но маргинализирани елементи не е достатъчна за успешна борба. Неговата тактика се състои в това, да организира българското население в революционни комитети, които подготвят отвътре всеобщо въстание. Същата организационна тактика е използвана и по-късно от българските революционери, в опита за въстание през септември 1875 г. (Заарското въстание) и въстанието от април 1876 г. (Априлското въстание). Без да бъде достатъчно силна сама по себе си, постигнатата от тях мобилизация е все пак впечатляваща на фона на неуспеха на организираните отвън чети. Това важи и за четите, преминали през Дунава непосредствено след въстанието от пролетта на 1876 г. За най-голямата от тях, четата предвождана от Христо Ботев се знае, че наближава, а според някои оценки дори надхвърля 200 души, но към нея се присъединяват само неколцина от местното българско население. Тези последни опити само потвърждават предимствата на комитетската тактика.

Комитетите са замислени като организатори на въстанието в съответното селище и в тях се набират малък брой членове, обикновено до 10 души. Това се прави и от съображения за по-сигурно запазване на тайната на организацията.[4] По-важно било да се намерят такива хора, които имат достатъчно влияние, за да организират и поведат останалите, отколкото просто да се увеличава броят на съзаклятниците. Това насочва организаторите на революционните комитети не само към млади български националисти, за които било и най-вероятно да се присъединят към каузата, но и към местните първенци, които имали необходимите материални средства и лично влияние в селището. Поради самата логика на патриархалното общество, за да се присъедини населението на дадено селище или общност, трябвало да бъдат привлечени неговите предводители. Показателен в тази връзка е и примерът с въвлечените в подготовката на бунта манастири – по правило става дума за съдействие, оказвано от техните игумени.[5] Само там, където се е присъединил игуменът, може да има по-многобройно участие на монаси и включване в борбата на целия манастир – както е в Дряновския или Батошевския манастир при въстанието от 1876 г.


Small Ad GF 1

Съвсем логично, организаторите на революционните комитети се насочват към привличане на местни първенци и това е в рязък контраст с негативния образ на „чорбаджиите“, който доминира в емигрантската преса. Някои от изброените изследвания изрично подчертават новото и по-прагматично отношение на Левски към „чорбаджиите“.[6] Другите публикации също споменават привличането на местни първенци в революционните комитети, макар да не го развиват в дълбочина.[7] Тактиката на Левски по привличане на такива първенци е още по-силно изразена в дейността на своенравния му помощник Димитър Общи – разкритията за състава на комитетите след залавянето му подсказват, че в тях той систематично е привличал „чорбаджии“.[8]

Много от другите революционери нямат подобни стремежи, но организационната тактика на апостолите от 1876 г. неизбежно води към опити за привличане на местните първенци. За това свидетелства и Захари Стоянов, който иначе сам е изключително подозрителен към „чорбаджиите“ и „учените глави“: „Според гореказаните правила тайното общество трябваше да се състои: от свещеника и учителя (ако ги има) и от по-първа ръка хора, с доказана честност и влияние в местността, на число до десет души най-много. Всеки един от тия членове ще има за длъжност да убеждава и записва второстепенни или прости членове...“.[9]

От голямо значение е да се вземе предвид бързината, с която се изгражда революционна мрежа и се подготвят въстанията. Първият автор, който систематично изследва подготовката и провеждането на въстанията, Димитър Страшимиров, разглежда процеса в рамките на десетина години, които първо нарича „епоха на комитите“, а впоследствие „комитетското десетилетие“.[10] Следващите автори обаче се увличат в издирването на все по-дълга предистория на тези събития. В крайна сметка днешната българска историография представя делото на Левски и въстанието от април 1876 г. като логичен завършек, последен етап от една многовековна борба за свобода, която тръгва да се готви от дълбините на народа и постепенно набира сила.[11] В действителност опитите за изграждане на революционна мрежа разполагат с малко време: Левски, заедно с двама-трима помощници, създава мрежата от революционни комитети за около три години; организаторите на въстанието от 1876 г. се опират на създаденото от Левски, но от преминаването си в страната до началото на бунта имат само няколко месеца на разположение.

За да се изгради толкова бързо мрежата от комитети и да се подготви въстание революционерите се опират на съществуващите социални структури. Видяхме, че организаторите на четите от 60-те години се обръщат към водачи на полу-разбойнически дружини, макар тези последните да нямат някаква изначална връзка с националната кауза. Постепенно някои от тях са интегрирани в националното движение и ги виждаме да участват в чисто национално-политически прояви.[12] Организаторите на въстанията от 1875 и 1876 г. вътре в страната също търсят контакт с подобни „войводи“.[13]

За вдигането на населението обаче те трябва да разчитат на съвсем други посредници – на влиятелните хора във всяко селище. Всъщност и в по-ранни въстания движеща сила са местни първенци, които оглавяват недоволството на населението.[14] Вдигането на национална революция има принципно различна мотивация, вписва се в една друга рамка, но по места организаторите му достигат до същата практика – да вдигнат на бунт местните първенци.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Досегашните изследвания поставят на първо място въпроса за мотивите на „чорбаджиите“ да участват, и наблягат на патриотичното им чувство.[15] Тук трябваше да се изведе на преден план другият въпрос: защо организаторите на революционните комитети привличат „чорбаджиите“? Многократно е отбелязвано, че революционерите се обръщат към тях поради необходимост от пари и това често пъти дори става със заплашителни писма.[16] Все пак те не се ограничават до това да вземат парите на местните богаташи (впрочем османската власт също се възползва от парите на богатите хора и те по принуда стават дарители за различни благоустройства и обществени каузи), а ги въвличат и в самите комитети. Това е защото „чорбаджиите“, заедно със свещениците и донякъде учителите, имат едно нерегламентирано влияние върху останалите жители на селището, което не можело да се остави неизползвано.[17]

Местните първенци като членове на смесените съвети и съдилища

Нека погледнем и другата страна на проблема – участието на немюсюлманите, в това число на българите, в смесените административни съвети и съдилища. Много от съвременниците твърдят, че техни членове стават удобни за властта лица, които безкритично утвърждават всичко, което им се предложи – едно от обидните названия, с които ги наричат, е „еветчии“ (от тур. evvet – да). В една по-наукообразна форма, тези твърдения се повтарят и в много съвременни изследвания.

В действителност обаче местните първенци имат своето влияние, и то се дължи не на демократизма на танзиматските управници, а на ограничените им възможности да наложат пълен контрол по места. Създаване на централизирана администрация минава през елиминиране на най-непокорните местни първенци, но и интегриране на останалите в централизираната йерархия. Налагането на контрола на централната власт настъпва отгоре надолу, така че колкото по-ниско е нивото, толкова по-голяма е ролята, оставена на местните първенци. Така що се отнася до управлението на по-големите административните единици тези първенци влизат като членове на смесените административни съвети и съдилища и играят сравнително маргинална роля, но в селата и махалите те сами държат управлението като кметове (мухтари) и членове на съветите на старейшините (ихтияр меджлиси), а думата им се слуша дори когато не заемат формално някакъв пост.

Макар да има много неясноти по процеса на избирането им, с увереност може да се каже, че членовете на съветите и съдилищата не са просто „хора на властта“, а приемливи за властта представители на местния елит. [18] Членовете на съветите са хора, които сами имат влияние, а не са „откъснати“ от населението „оръдия на чуждата власт“. От друга страна османска власт не подкрепя безусловно местните първенци и реформените мерки по това време са свързани с ограничаване на злоупотребите им, с поставянето на местните дела под контрола на един по-широк кръг от населението.[19] Че властта се опитва да противодейства на своеволията на местните първенци признават и нейните противници. Захари Стоянов дори пише: „Турското правителство при всичката си деморализация, завинаги е държало страната на народа против тиранията на различни забити, аени, чорбаджии, па даже и подвластни князове.“[20] Действията на османската власт срещу подобни местни фактори могат да бъдат тълкувани и като периодични превантивни удари срещу потенциалните водачи на подвластното население.[21] Съвременници и изследователи са единодушни, че след всяко въстанието именно първенците попадат под подозрението, че са ръководители и организатори на бунта и стават жертва на преследване. Репресиите се стоварват и върху такива, които в действителност нямат връзка с въстанието или подготовката за него.[22]

Същевременно не можем да пренебрегнем разбирането за чорбаджиите като оръдия на властта – за разлика от ред други интерпретации то не е по-късно изобретение. Настроенията на радикалните елементи през 60-те и 70-те години на ХIХ век срещу „чорбаджиите“ откриваме по страниците на тогавашната преса, в частни писма на учители, вестникари, емигранти и революционери. Местните първенци са интегрирани в административната йерархия на империята и действат като част от нея, макар и по-места да се радват на значителна свобода. Съвременниците с основание виждат в тях хора, тясно свързани с османската власт.

И така, османската власт също има своите резерви към местните първенци – точно това са хората, които посягат на монопола на властта; но те са и хората, чрез които могло да се управлява. Не бива да се изненадваме, че след войната от 1877-1878 г., при създаването на новата българска администрация, отново ще срещнем имената на същите хора. В много случаи руските окупационни власти на свой ред ще заложат на заварените първенци. Това предпочитание се дължи не само на консерватизма на руския автократичен режим, но и на разбирането, че това е единственият начин бързо да се уреди новата администрация и успешно да се управлява страната. В други случаи местните първенци сами успяват да се наложат и да се доберат до ръководни позиции.[23] Така например в София, на властови позиции непосредствено след Руско-турската война откриваме повечето от споменатите около процеса от 1872-1873 г. По време на войната Марин Дринов изготвя списък с първенци от София и околностите (изглежда за нуждите на руските окупационни власти), в който са включени Пешо Тодоров и Хаджи Мано.[24] От септември 1878 г. Димитър Трайкович, а също и синът на хаджи Мано Стоянов – Димитър, стават членове на губернския съд.[25] От началото на 1879 г. хаджи Мано Стоянов става член на градския съвет.[26] Синът на Пешо Тодоров Желявеца, споменатият Тодор Пешев, става председател на софийския съдебен съвет (1878), а след това председател на градския съвет (1879).[27] За около месец през юни-юли 1879 г. самият Пешо Тодоров и хаджи Мано Стоянов са членове на ревизионния комитет на Българската народна банка.[28]

От ключово значение е и ролята на духовенството. По отношение на тях също има дискусия като мненията варират от това, че те остават встрани от борбата за политическо освобождение до опити да се докаже, че масирано участват в нея.[29] Важното е, че тук има същото припокриване на участието в структурите на османската власт и на революционната мрежа. В османския политически модел населението на империята се разглежда като съставено от религиозни общности, и техните духовни предстоятели в много случаи представляват общността. Това не само не изчезва в епохата на реформи, но в някои отношения е затвърдено и кодифицирано. Така мюфтиите и духовните предстоятели на немюсюлманските общности са членове по право на административните съвети на санджаците и казите, а имамите и поповете – на съвета на старейшините на селата.[30] От друга страна самият избор на висшите духовни предстоятели се намира под държавен контрол.

Но революционерите също разчитат на духовенството – споменахме, че свещеникът е сред първите потенциални участници на местния революционен комитет. В много от случаите установяването на връзка между отделните селища също става с посредничеството на духовни лица. Членът на комисията по съденето на бунтовниците в Търново Юрдан Теодоров ни разказва един интересен пример, за това как съдействал да бъде помилван поп Георги от село Желтеш, Габровско. По това време амнистията вече е дадена за редовите участници, но не и за подбудителите и организаторите на въстанието. На пръв поглед попът бил обречен, защото се разбрало, че е водач на излезлите от селото четници. Все пак защитниците успели да изкарат поп Георги обикновена маша в ръцете на организатори от по-високо ниво, твърдейки „че той насила е бил принуден от бунтовниците да вдигне народа на въстание, защото е поп и думата му се слуша.“[31] Като изключим въпроса за принудата, която в случая е измислица на защитата, схемата отговаря на истината – за вдигането на бунт в дадено село от голямо значение е посредничеството на свещеника. Именно в този социален контекст е родена поговорката „Вържи попа да е мирно селото“. И османската власт, и революционерите се опитват да използват религиозната мрежа – съответно за контрол или за мобилизиране на населението за своите цели.

Освен утвърдените местни първенци и духовните предстоятели, има и още една линия на пресичане – това са младите, образовани хора. Че те са сред активните участници в революционните борби е обстойно описано. Но същите се радват на интерес от страна на османската власт и за тях пътят към някои държавни служби е отворен. Може би най-ясно личи това в големия административен център Русе. Така съвременници разказват, че валията на Дунавския вилает е канил Ангел Кънчев за управител на образцовия чифлик край Русе (Нумуне чифлик).[32] Малко по-късно, към 1874 г. се оказва, че почти всички членове на революционния комитет в града са на различни служби, главно по железниците.[33] Докато първенци и духовници попадат в смесените съвети, то млади образовани хора заемат чиновнически служби, включително в самата османска администрация. Този процес е само в началото си, но и сред тези хора откриваме немалък брой участници в революционните комитети, а и в самото въстание.

Една специфична и само на пръв поглед маловажна категория, която заслужава внимание, са съдържателите на ханове. През епохата на Танзимата централната власт се опитва да наложи строг контрол върху движението на хората и за прилагането му е необходимо сътрудничеството на ханджиите. Захари Стоянов пише: „Според тогавашните полицейски правила, един съдържател на хан можеше да се каже, че е полицейски агентин. От него зависеше много; той имаше възможност да хване всички празноскитащи се личности, особено зимно време. Всяка заран отиваше на конака да подписва тескеретата на пътниците под своя гаранция.“[34] Точно при тези условия съучастието на ханджиите се оказва от решаващо значение и за организаторите на революционните комитети, които са в непрекъснато движение, но рядко имат редовни документи. Сам Захари Стоянов изброява ред ханджии, като водещи фигури в местните революционни комитети: Найден Дринов (Панагюрище), Никола Райнов (Стара Загора), Гено Атанасов и Койчо Георгиев (Търново-Сеймен, дн. Симеоновград). Ханджията Гешенов е сред водещите революционери в Панагюрище, а З.Стоянов отсяда именно при него.[35] Също и около Арабаконашкия обир наяве излизат голям брой ханджии и на първо място трябва да отбележим Христо Цонев (Латинеца), в чиито хан е заловен Левски – Христо е сред членовете на революционния комитет в Ловеч от основаването му. Сред другите заловени ханджии са Марин поп Луканов от Ловеч, Цветко Вълчев от Правец, Дочо Мръвков от Плевен, Станчо хаджи Иванов от Тетевен, Герго Стойков от Голям Извор, чорбаджи Тоне Иванов от Желява, Гавриил Генчев (Брънчев) от Орхание.[36] Повечето от тях са състоятелни хора и са сред най-влиятелните местни първенци. Съдържатели на ханове са също така Мано Стоянов и Димитър Трайкович, като Левски е отсядал и в двата хана. Не на последно място трябва да се отбележи, че привлечените към революционните комитети кметове снабдяват тези, които трябва да пътуват с необходимите разрешителни (тезкерета, mürur tezkeresi).[37]

Локалното измерение на проблема

Освен участието на различни обществени групи и пропорциите помежду им, както се прави при цитираните изследвания, трябва да се вземе под внимание локалното измерение на проблема. Защото става дума за комитети, които се създават и за въстания, които избухват, а по-често не избухват, в точно определени селища. Показателно е, че до началото на ХХ век самото название „Априлско въстание“ се среща сравнително рядко и в историческата литература то се налага най-вече след едноименния труд на Димитър Страшимиров, публикуван през 1907 г. B предните десетилетия това въстание е известно най-вече по името на региона или дори отделните селища, в който избухва: най-често се споменава „средногорското“ или „панагюрското“ въстание, а покрай това се говори за „тракийското въстание / въстанието в Тракия“ „копривщенското“, „клисурското“, „брациговското“, „перущенското“, „новоселското“, дори за „сливенското“ и „търновското“, а и други някои въстания. Така, макар влиятелни мемоаристи като Захари Стоянов и Стоян Заимов да пишат за „Априлското въстание“, през 1901 г. е отбелязана „25‑годишнината от средногорското въстание“. Самият Димитър Страшимиров, макар да написва първата цялостна история на въстанието, отбелязва, че то не е единно, а сякаш това са „отделни избухвания, избухвания дори не в едно и също време“. „Априлско въстание“ обаче не е само сборно наименование на всички тях. С налагането на това ново наименование изцяло се обръща логиката на мислене и локалното измерение на въстанието изчезва. Днешните публикации за „Априлското въстание“ в отделните селища просто проектират националната версия върху всяко от тях.

Но независимо от това, че е замислено като общо българско въстание, независимо че получава широк международен отзвук, в който въпросът за жертвите и извършителите се генерализира (българи, християни / турци, Османска империя), самото въстание протича в точно определени селища, навсякъде следвайки своя логика. Където чорбаджии и „учени глави“ са се противопоставят, няма въстание: така става през есента на 1875 г. в Стара Загора.[38] В такива случаи бунтовниците или се отказват от замисленото въстание, поради неговата очевидна обреченост, или излизат като малка чета извън селището.

Въстание има там, където към движението са се присъединили и местните първенци, в това число и тези, които са на служба на империята – такъв е случаят с Панагюрище, средището на Четвърти революционен окръг. З. Стоянов пише открито за това съвпадение: „Горепоменатите двама векили в селото, Щърбанов и Гешенов, които представляваха султанската власт във войнишкото Панагюрище, както казах, не само че бяха съучастници в приготовлението на въстанието, но бяха едни от първите деятели на комитета, членове на комисията.“[39] Подобно е положението и в масово въстаналите села около Панагюрище – така например в село Петрич член на ревoлюционния комитет е и тогавашният кмет на селото Мито Стоянов.[40] Дори в Копривщица, където въстанието избухва противно на желанието на мнозинството от местните първенци, „трима от азите – конашки съветници – бяха членове на комитета: Брайко Енев, Илия Мангърът и Н.Вълев.“[41]

Подобно е положението и в селата в Търновско, които се присъединяват към въстанието: неколцина чорбаджии в Горна Оряховица са членове на революционния комитет в града, на страната на въстаниците застават кметовете на Батошево и Ново село.[42] Точно наопаки, в повечето останали случаи, когато местните първенци се обявяват против въстанието, то замира още в зародиш.

Развитията в Батак ни показва много ясно как движещи сили са пак местните първенци, които при това са сродени помежду си, макар да не са единодушни по въпроса за самото въстание. Ръководителят на въстаниците Петър хаджи Горев Кавлаков, впоследствие преименувал се на Петър Горанов, е син на един от предишните кметове на града. Самият Петър Горанов е влиятелен човек, и в един момент е избран за член на съда в Пазарджик, но отказва да заеме тази длъжност.[43] Освен това той е зет на Ангел Кавлака, кмет на селото по това време и най-видна фигура сред „благоразумните“. Изненадващо на пръв поглед, този последният също е сред поканените за организирането на революционния комитет. Като водачи на отделните въстанически подразделения са определени синовете на Трендафил Керелов – в миналото също кмет на селото, един от тези, които ще водят преговорите за капитулацията на Батак. Получава се един нестабилен баланс между застъпниците на двете позиции, като първоначално изглежда натежава гласът на привържениците на бунта. В момента, в който мнението на „благоразумните“ окончателно надделява, водачът на въстанието напуска селото заедно със свои близки и последователи; така се стиха до парадокса, че именно организаторите на бунта в това село се спасяват от последвалото масово клане.

В известен смисъл съгласието или отказът на първенците е решаващ. За достатъчно влиятелен революционен комитет можем да говорим само там, където са се включили и местните първенци; въстание в дадено селище има само тогава, когато и първенците участват в него; най-сетне селището се бори само дотогава, докато първенците не решат да се сложи оръжие.

Привличането на местни първенци личи и по възрастта на участниците в местните революционни комитети. На сравнително младата възраст на апостолите от 1876 г. контрастира по-високата средна възраст на членовете на местните комитети (а и на участниците в самото въстание), като вторите са с около десет години по-възрастни.[44] Основна задача за младежите, тръгнали да правят революция, се оказва да привлекат улегналите местни първенци.

От решаващо значение е националният проект на организаторите на въстанието да бъде сведен до равнището на отделните селища. Тук те навлизат в мрежа от лични връзки и лоялности, в която сами са безсилни да се налагат. Във връзка с една случка, при която дълго трябвало да чака завръщането на игумена на Калугеровския манастир „Св. Никола“ отец Кирил, Захари Стоянов разказва: „...без препоръка на местни хора, никъде не можех да мръдна. Това е поразителен факт, че без участието на населението апостолите не чинеха нищо.“[45] Тази препоръка трябва да идва от влиятелни хора, и това са най-често свещеници, а също търговци и учители.

Показателно е разминаването между обобщенията за „националната революция“ и разказите са станалото на отделните селища. Така например З. Стоянов твърди „От чорбаджиите, по-първите търговци, дипломираните учени комитетът се вардеше като от турците, защото на тия хора гечинмекът беше добър, следователно малко ги тях интересуваше съдбата на България“. Веднага след това в бележка под линия той добавя, че Левски е „ходил при някои богати, най-много в Пловдив“, но това не дало резултат.[46] И на други места в книгата си З. Стоянов, говорейки за чорбаджиите изобщо, обобщава, че те са били сред противниците на революционното движение, че са се интересували само от собствените си интереси и затова са държали страната на властта. Но самият той разказва за множеството местни първенци сред ръководителите на бунта в различни селища. Виждаме едно разминаване, което добре улавя Стоян Заимов в коментарите си върху „Записките“: „З. Стоянов е неподражаем в епизода, но е слаб в обобщението“.[47]

Затова отново трябва да подчертаем, че въпросът не би могъл да бъде изяснен с дълги списъци на чорбаджии, свещеници, учители, ханджии, бедни или заможни хора. Необходимо да се разгледа пълният състав на отделни комитети, всички участници в конкретни събития.[48] Това ще ни покаже как изграждането на модерната национална или имперска мрежа, всъщност зависи от сглобяването на съществуващите по места социални структури. В крайна сметка всяко селище се оказва представлявано от своите първенци – както пред султанската администрация, така и пред революционната организация.

Отделен въпрос е доколко тези съвпадения са плод на съзнателно търсене. В някои случаи революционерите нарочно се обръщат към хора, заемащи длъжности в османската администрация. Така при разпита на Димитър Общи се разбира, че когато към комитета е привлечен Тодор Пешев, той настоявал да се крие това от баща му (Пешо Тодоров Желявеца), защото последният е член на „съвета“. На тази му предпазливост Димитър Общи отговоря: „Недей се плаши, защото ние си имаме наши хора във всички правителствени съвети“.[49] Като пример за умишлено привличане на първенци, заемащи официални длъжности, внимание заслужава село Голям Извор. В него има силен революционен комитет и то става център на революционен окръг, в който се включват три околни градчета (Орхание, Етрополе, Тетевен) и една дузина села.[50] Както разбираме от протоколите на следствието по Арабаконашкия обир, тук членовете на комитета първо се опитват да отровят кмета (мухтаря) на селото Димитър (Крачунов), а след като не успяват, насила го привличат в организацията.[51] Съвпаденията в Панагюрище също са плод на тактиката на организатори на въстанието. Дотогавашните представители на българската общност Петко Брадестилов и Велко Илчов сами подават оставка, за да дадат възможност на хора, свързани с бунтовниците, да заемат тези длъжности. Избраните на тези постове Щърбанов и Гешенов са допълнително приети за членове на революционния комитет, който така извънредно се увеличава от десет на дванадесет члена. Двамата нови „векили“ назначават за охрана към местната власт („пандури“) членове на тайната полиция на революционната организация.[52]

В повечето случаи обаче, привличането в комитетите на лица, включени и в местните структури на османската власт, не се прави съзнателно. Напротив, в указанията за набиране на комитетски дейци се казва, че не бива да се разкрива целта по-отрано на тези, които „имат тесни съприкосновения с турците“.[53] Но както вече показахме, търсейки първенците и влиятелните фигури във всяко селище, „апостолите“ на националната революция попадат точно на тях.

***

Въпреки всички досегашни ревизионистични разработки, българската национална историография разглежда създаването на революционното движение и модернизацията на Османската империя като два отделни процеса. На пръв поглед нищо общо не би следвало да има между „българите на турска служба“ и „комитетските дейци“ – тези хора служат на коренно противоположни каузи. Че става дума за две различни каузи не би могло да има съмнение, но на тях често пъти служат едни и същи хора. И това е така, защото всеки опит за свързване в по-голяма мрежа трябвало да използва съществуващите социални структури. Османската власт открай време се опира на влиятелните местни хора. Дори когато започва да създава модерна централизирана администрация, тя се опитва да ги инкорпорира в управленската система. Поради ограниченото време с която разполагат, организаторите на националната революция са в още по-голяма нужда от такава тактика. За тях няма друга възможност освен да привлекат в революционната организация местните първенци и влиятелни хора, за да ги вдигнат на бунт. Насочвайки се към местните лидери, Левски, а по-късно и последователите му, се обръщат към същите хора, които османската власт включва, или допуска да бъдат включени, в смесените административни съвети и съдилища. И тук не става дума само за хора от еднаква „социална среда“, а буквално за същите лица, които едновременно заседават в местните съвети и подготвят въстание.

Публикувано в: Историческо бъдеще, 2008-2009, 1-2, с. 63-84 = „In the service of the Sultan, in the service of the revolution: Local Bulgarian notables in the 1870s.“ In: Conflicting Loyalties in the Balkans: The Great Powers, the Ottoman Empire and Nation-Building. H.Grandits, N.Clayer, R.Pichler, eds. London: I.B. Tauris, 2011, p. 135-154.



[1] З. Стоянов, Записки ..., 1983, с. 141-142.

[2]Г. Зеленгора, Криминалните елементи в българското националноосвободително движение. Ръкопис, 2002.

[3] З. Маркова, Четата от 1868 година. София: БАН, 1990.

[4] Указанията към членовете на комитетите наблягат на необходимостта да се пази тайна: З. Стоянов, Записки..., 1983, с. 220; По време на разпитите Левски казва, че в полза на делото било комитетският въпрос да не се разгласява сред простолюдието: Васил Левски и неговите сподвижници..., 1987, с. 191.

[5] Такива са йеромонах Генадий, игумен на Драгалевския манастир „Св. Богородица”; отец Кирил на Калугеровския манастир „Св. Никола”; йеромонах Епифаний на Черепишкия манастир „Успение Богородично”, йеромонах Давид и след него йеромонах хаджи Севастиян на Батошевския манастир „Успение Богородично”, йеромонах Пахомий Стоянов на Дряновския манастир „Св.Архангел Михаил”, йеромонах Кесарий Хорозов на Мерданския манастир „Св. четиридесет мъченици”, архимандрит Макарий на Троянския манастир „Успение на Пресвета Богородица” и др: Априлското въстание и Българската православна църква. София: Синодално издателство, 1977, с. 29-30, 324-326, 334, 340, 349; също игумените на Капиновския, Плаковския и др. манастири: К. Косев, Н. Жечев, Д. Дойнов, Априлското въстание в съдбата на българския народ. София: БАН, 2001, с. 82, 83.

[6] Г. Плетньов, Чорбаджиите..., 1993, с. 160 и сл.

[7] Като се позовава на едно писмо на В. Левски (публикувано в: Д. Страшимиров, Васил Левски – Живот, дела, извори. София: Народен комитет „Васил Левски”, 1929, с. 117) Николай Генчев обобщава, че Левски „нарежда на комитетите да включат в работата „по-първите лица” и иска отчет от частните комитети, за това дали са говорили с първенците, каква е тяхната позиция, настоява всеки от тях да заяви писмено ще бъде ли или не с народа.”: Н. Генчев, Васил Левски. София: Военно издателство, 1987, с. 17. По-надолу Генчев заключава: „Така постепенно, опирайки се на най-широки обществени среди, използувайки влиянието на градските и селските първенци, Левски оформя структурата на Вътрешната революционна организация още през 1870 г.” (пак там, с. 44).

[8] Г. Плетньов, Чорбаджиите..., 1993, с. 134.

[9] З. Стоянов, Записки ..., 1983, с. 220.

[10] Д. Страшимиров, История на Априлското въстание. т. 1. Пловдив, 1907, част първа; Д. Страшимиров, „Комитетското десетилетие. Епоха на комитите. 1866-1876.” В: България 1000 години. (927-1927). София: МНП, 1930, с. 781-888.

[11] К. Косев, Н. Жечев, Д. Дойнов, Априлското въстание в съдбата на българския народ. София: БАН, 2001, с. 4: „Априлското въстание през 1876 г. е органически свързано с цялостния възрожденски процес като кулминационна изява на българската национална революция.... Неговата подготовка започва още в зората на възрожденската епоха...”

[12] Накратко за този процес: Д. Страшимиров, История...., 1907, т. 1, с. 299-300.

[13] Д. Страшимиров, История...., 1907, т. 1, с. 350-351.

[14] Г. Плетньов, Чорбаджиите..., 1993, с. 110 и сл.

[15] Г. Плетньов, Чорбаджиите..., 1993, с. 139-140. Тук няма да се спирам на този толкова обсъждан проблем, още повече, че не разполагаме с достатъчни данни за личните мотиви за присъединяване към революционните комитети и участие във въстанието. Като цяло бих се съгласил с традиционната историография, че това решение е плод на съзнателно присъединяване към националната кауза, което се припокрива с традиционното противопоставяне християни/мюсюлмани. Противно на много случаи през ранния танзиматски период, недоволството от опитите за реформи или злоупотребите на местни администратори не са сред главните причини за решението за въстание.

[16] Д. Страшимиров, Васил Левски ..., 1929, c. 32-50 (документи 15-20).

[17] Макар и накратко въпросът е засегнат от: Г. Плетньов, Чорбаджиите..., 1993, с. 134.

[18] M.S. Saraçoğlu, „Sitting Together: Local Councils of the County of Vidin as Domains of Hybridization (1864-1877)”:  http://www.cas.bg/cyeds/downloads/CAS_RIH_Saracoglu.pdf.

[19] M.H. Şentürk, Osmanlı Devletınde Bulgar Meselesi (1850-1875). Ankara: TTK, 1992, р. 124-132.

[20] З. Стоянов, Записки ..., 1983, с. 224.

[21] Н. Генчев, Социално-психологически типове в българската история. София: Септември, 1987, с. 104.

[22] К. Величков, В тъмница и други спомени. София: Хемус, 1938 (1-во изд. 1899), с. 64; Г. Плетньов, Чорбаджиите..., 1993, с. 185.

[23] Г. Плетньов, Чорбаджиите..., 1993, с. 200-208.

[24] П. Динеков, София през XIX век ..., 1937, с. 336-337.

[25]Софийското общинско управление, 1878-1879. М.Недева, Н.Марков, съст. София: ГУА, 2000. с. 385.

[26] Пак там, с. 599 и сл.

[27] Пак там, с. 599 и сл., 706.

[28] Пак там, с. 648-649, 655, и 499.

[29] З. Маркова, Българската екзархия 1870-1879. София: БАН, 1989, c. 200 и сл. Двете мнения са илюстрирани съответно със студиите на С. Дамянов, „Православната църква и българската национална революция.” В: Православието в България. София, 1974, с. 153-191 и Т. Събев, „Българската православна църква и националноосвободителното движение.” В: Априлското въстание и Българската православна ..., 1977, с. 7-69.

[30] İ. Ortaylı, Tanzimat devrinde Osmanlı mahalli idareleri (1840-1880). Ankara: TTK, 2000 (1-во изд. 1974 г.), р. 81-82, 112.

[31] Ю.П. Теодоров, Възпоминания..., 1897, с. 146.

[32] З. Стоянов, Записки ..., 1983, с. 94.

[33] Н. Обретенов, Спомени ..., 1938, с. 193; по-рано Тома Кърджиев е бил главен словослагател в печатницата на вестник „Дунав” (с. 80).

[34] З. Стоянов, Записки ..., 1983, с. 247.

[35] З. Стоянов, Записки ..., 1983, с. 109, с. 277.

[36]Васил Левски и неговите сподвижници..., 1987, с. 35, 56, 57, 162, 178, 206, 216.

[37]Васил Левски и неговите сподвижници..., 1987, с. 156: тук става дума за мухтаря на село Голям Извор Димитър (Крачунов).

[38] З. Стоянов, Записки ..., 1983, с. 143; Г. Плетньов, Чорбаджиите..., 1993, с. 174-175.

[39] З. Стоянов, Записки ..., 1983, с. 283.

[40] Д. Страшимиров, История .., 1907, т. 2,  с. 104.

[41] Д. Страшимиров, История .., 1907, т. 2,  с. 287.

[42] Г. Плетньов, Чорбаджиите..., 1993, с. 178-179.

[43] Бойчо [А. Горанов], Въстанието  и клането в Батак. София: 1892, с. 15-16.

[44] Хр. Йонков, Числен, социален...., 1993, с. 45 и 71-72.

[45] З. Стоянов, Записки ..., 1983, с. 275.

[46] З. Стоянов, Записки ..., 1983, с. 109.

[47] Ст. Заимов, Миналото. Етюди върху „Записките” на Захари Стоянов. Кр. Шарова, съст. София: Парадокс/ УИ, 2004, с. 130.

[48] Така например сред 22-та осъдени по споменатия процес в Хасково (Протоколи от съдебния процес ..., 1975, с. 122-135), наред с големия брой търговци (9) и учители (5), откриваме четирима наричани „чорбаджия” (Коста Тодев, Дойчо Димов, Станчо, Яни Тонев), а освен това един хаджия и двама синове на хаджия (оттам Г. Плетньов ги изчислява на седмина чорбаджии: Г. Плетньов, Чорбаджиите..., 1993, с. 138), двама съдържатели на ханове (Коста Тодев, Георги Дечев), трима свещеници (поп Димитър, поп Минчо Кънчев, поп Еню Димитров), двама заемат административни служби (Димитър поп Стефанов е касиер в градското общинско управление в Хасково, с. 77, 132; Янко Кочев е касиер на казата Чирпан, с. 82, 133), един (Коста Тодев) е избиран в смесени съвети (с. 71).

[49]Васил Левски и неговите сподвижници ..., 1987, с. 110-111.

[50] Ив. Унджиев, Васил Левски..., 1947, с. 603, 1063.  Според спомените на двама от организаторите, при подготовката на въстанието от 1876 г. селото е определено за център на IV (sic) Софийски революционен окръг, но в този случай местните комитетски дейци да отказват да се включат: Ст. Заимов, Миналото..., 1983, с. 16; Ст. Заимов, Миналото. Етюди върху „Записките” ..., 2004, с. 78. Виж тук и студията на редактора на изданието Кр. Шарова (с. 203-204 и 248, заедно с цитираната литература); Н. Обретенов, Спомени ..., 1938, с. 249, 255.

[51]Васил Левски и неговите сподвижници..., 1987, с. 153 и сл.

[52] Д. Страшимиров, История .., 1907, т. 2, с. 167-168.

[53] З. Стоянов, Записки ..., 1983, с. 220.

Александър Везенков е български историк, изследовател на свободна практика. Работи по проблеми на градската история на Балканите през ХIХ-ХХ век, на историята на реформите в Османската империя през ХIХ век и на институционалната история на комунистическите режими. Личният му блог може да се намери на адрес: http://alexandervezenkov.blog.bg


Pin It

Прочетете още...