От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2021 06 psychoanalysis

 

От редакцията: Джанет Малкълм, известна американска журналистка и авторка на „В архивите на Фройд“ и „Журналистът и убиецът“, представя тук интензивен поглед към практиката на психоанализата чрез интервюта с „Аарон Грийн“, фройдистки аналитик в Ню Йорк. Малкълм достъпно и ясно описва историята на психоанализата и нейното развитие в Съединените щати.

„Джанет Малкъм е успяла да надникне в сдържания, отшелнически свят на психоанализата и да ни съобщи със забележителна достоверност какво е видяла. Когато започнах да чета, си помислих снизходително: „Тя ще изкара фактите верни, а всичко останало – грешно“. Наистина фактите са верни, но много по-важно е, че тя е успяла да улови и предаде клаустрофобната атмосфера на професията. Нейната книга е журналистика, превърната в изкуство.“ – Джоузеф Анделсон, The New York Times Book Review

 

 

 

Почти изглежда, че анализата е третата от онези „невъзможни“ професии, в които човек предварително може да бъде сигурен, че ще постигне незадоволителни резултати. Другите две, които са познати много по-отдавна, са образованието и държавното управление.
Зигмунд Фройд: „Анализата – крайна и безкрайна“ (1937 г.).

Като психоаналитици ние сме твърде наясно, че нашата професия е не само невъзможна, но и изключително трудна.
Адам Лиментани: Международно списание за психоанализа (1977).

 

Аарон Грийн (както ще го наричам) е четиридесет и шест годишен психоаналитик, който практикува в Манхатън, в Горен Ийст Сайд. Той има седем пациенти на анализ, които идват четири или пет пъти седмично и лежат на кушетката, както и други осем, които идват за психотерапия веднъж, два или три пъти седмично и седят на стол. Той взима между тридесет и седемдесет долара на час (петдесет минути). Член е на факултета на местното медицинско училище, където преподава и ръководи студенти по медицина и ординатори по психиатрия. Завършил е Нюйоркския психоаналитичен институт и е член на Нюйоркското психоаналитично общество. Пристигнал е в Ню Йорк, за да учи в Института, след което е получил медицинска диплома и е изкарал стажа и пробния си период в град в Нова Англия.


Small Ad GF 1

Той е слаб мъж, с живо, нетърпеливо и неусмихнато лице. Има рехава тъмна коса и носи професорски дрехи. Обичайното му облекло е сако на рибена кост, светлосиня оксфордска риза, приглушена вратовръзка и сив фланелен панталон. Изглежда като евреин. Живее със съпругата и сина си в сграда от кафяв камък на улица „Медисън“, на четири пресечки от офиса си. Дневната на апартамента му е обзаведена с черни модерни дивани и фотьойли, бежови килими, репродукции на модерно изкуство, снимки, предмети на народното изкуство и археологически дреболии, както и книги; помещението е пестеливо, изключително спретнато, приятно, може би малко прекалено учено. Терапевтичната му стая е нещо като беден роднина на всекидневната. Диванът е по-скоро скандинавски модерен от петдесетте години, отколкото италиански високотехнологичен от седемдесетте; картините са стари репродукции от МОМА, а не плакати от изложби на фондация „Маегт“; има подови лампи, а не релсово осветление. Светлината в стаята е умишлено приглушена.

Психоанализата, която Аарон Грийн практикува, е от най-непреклонно класическия фройдистки тип. Мисленето му за теорията и техниката е оформено от Чарлз Бренър, непримиримия пурист на американската психоанализа, автор на величествения, непроницаем „Елементарен учебник по психоанализа“ и, заедно с Джейкъб Арлоу, на „Психоаналитични концепции и структурна теория“, някога противоречив, а сега стандартен текст за напреднали. Бренър е известен със застъпничеството си за фанатично педантична, асептична аналитична техника и с твърдата си теоретична позиция, която върви от Фройд през его-психологическия триумвират на Хайнц Хартман, Ернст Крис и Рудолф Льовенщайн до кулминацията на квартета – той, Якоб Арлоу, Мартин Ванг и Дейвид Берес. Грийн се отнася с пренебрежение към най-новите постижения в психоанализата, като ги отхвърля като модни тенденции. Той не е впечатлен от френския психоаналитик-структуралист Жак Лакан, чиито непроницаемо неясни трудове се радват на все по-сериозно внимание у нас, но чието нововъведение за намаляване на петдесетминутния аналитичен час до строги седем или осем минути (а понякога дори до една оракулска parole, промълвена в чакалнята) все още не е възприето. Той е скептичен и към новите теории на Хайнц Кохут и Ото Кернберг, изведени от работата с нарцистични и гранични разстройства; вълнението, което Кохут (който работи в Чикаго) и Кернберг (който работи тук) пораждат в областта и извън нея, го изпълва с отвращение. Англичаните, занимаващи се с обектни отношения (Д. У. Уиникот, У. Р. Д. Феърбейн, Майкъл Балинт, Хари Гънтрип и други), които предшестват и предхождат групите на Кохут и Кернберг, са също толкова погрешно настроени, смята той. Когато се произнесе името „Мелани Клайн“, той затваря очи и тихо стене.

Грийн е критичен към собствената си работа. Смята, че тя е добра, но не толкова добра, колкото ще бъде, когато натрупа повече опит. Гледа назад към миналите случаи с огорчение и вина за допуснатите грешки. Когато пациентът се подобрява, Грийн отдава дължимото на психоаналитичния процес; когато не се подобрява, обвинява себе си. Той се занимава с анализ – като се смятат годините на работа под супервизия по време на обучението му в Нюйоркския психоаналитичен институт – повече от десетилетие. Сам той е бил в анализ с двама други аналитици в продължение на общо петнадесет години. Първият анализ започва, докато е в медицинския факултет, и продължава шест години; вторият е обучителният му анализ в Института, който продължава девет години.

Срещнах Аарон Грийн за първи път в един мразовит зимен ден преди около година, когато отидох в кабинета му, за да го интервюирам; подготвях доклад за съвременната психоанализа и името му беше в списъка с източници, който ми беше дал един приятел психоаналитик. Спомням си, че денят беше мразовит, защото си припомням приятната топлина на ниския таван, слабо осветената стая, в която ме прие; почувствах се така, сякаш бях попаднала от мрачна, сурова гора, в уютна бърлога. Сега подозирам, че това усещане за комфорт и релаксация се е дължало на нещо друго, освен изобилната топлина на стаята. Бях седяла в прегретите кабинети на други анализатори и бях се чувствала, ако не друго, по-скоро охладена. Анализаторите, които бях видяла досега, се държаха с мен така, както обикновено се държат с пациентите при първа среща – учтиво, неутрално, неангажиращо, резервирано, „въздържано“ – и проявяваха известна предпазливост, свързана с професията ми на журналистка. С Аарон Грийн обаче нещата бяха различни от самото начало. Той се отнесе деликатно към мен, опита се да ме впечатли. Той беше пациентът, а аз – лекарят; той беше ученикът, а аз – учителят. Казано на психоаналитичен език, преносната валентност на журналиста тук беше по-голяма от онази на аналитика.

Феноменът на преноса – как всички ние се измисляме един друг според ранни впечатления – е най-оригиналното и радикално откритие на Фройд. Идеята за детската сексуалност и Едиповия комплекс могат да бъдат приети с доста по-голямо спокойствие от представата, че най-ценната и неприкосновена същност – личните отношения – всъщност е объркана плетеница от недоразумения, в най-добрия случай нелеко примирие между мощни самотни фантазни системи. Дори (или особено) романтичната любов е по принцип нещо самотно и в основата си има дълбока безличност. Концепцията за преноса едновременно унищожава вярата в личните отношения и обяснява защо те са трагични: ние не можем да се познаваме. Трябва да се търсим един друг сред гъсталак от отсъстващи други. Не можем да се видим в явен вид. Някаква ужасна предопределеност витае над всяка нова привързаност, която създаваме. „Само се свързвайте“, предлага Е. М. Форстър. „Да, но не можем“, знае психоаналитикът.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Фройд се досеща за преноса в края на 1890-те години, по време на ранното си, удачно лечение на хистерията чрез „катарзисния метод“ на Йозеф Бройер, при който спомените за събитията, за които се смята, че са предизвикали хистеричните симптоми, се предизвикват под хипноза – и по този начин вероятно се лишават от властта си над страдащия. В своята „Автобиографична студия“ от 1925 г. Фройд си спомня за „едно преживяване, което ми показа в най-груба светлина това, което отдавна подозирах“. Преживяването е свързано с

една от най-сговорчивите ми пациентки, при която хипнозата ми беше позволила да постигна най-чудесни резултати и която се опитвах да облекча от страданията ѝ, като проследявам пристъпите на болка до техния произход… Когато се събуди веднъж, [тя] бурно ме прегърна. Неочакваното влизане на прислужницата ни освободи от мъчителния разговор, но от този момент нататък между нас съществуваше мълчаливо съгласие, че хипнотичното лечение трябва да бъде преустановено. Бях достатъчно скромен, за да не приписвам събитието на неустоимото си лично привличане, и чувствах, че вече съм разбрал естеството на тайнствения елемент, който действа в основата на хипнотизма. За да го изключа или във всеки случай да го изолирам, беше необходимо да се откажа от хипнозата.

Но „мистериозният елемент“ присъства и в следващия метод на Фройд – натискане на челото на пациента и подтикване към спомняне – както и в кулминационния метод на свободните асоциации в самата психоанализа. Отново и отново, без никаква видима провокация от негова страна, пациентките на Фройд (явно или скрито) се влюбват в него. „В първите няколко случая човек сигурно би си помислил, че аналитичното лечение се е натъкнало на смущение, дължащо се на случайно събитие“, пише Фройд в своите Въвеждащи лекции по психоанализа от 1917 г. „Но когато подобна нежна привързаност на пациента към лекаря се повтаря редовно във всеки нов случай, когато се появява отново и отново, при най-неблагоприятни условия, и когато са налице положително гротескни несъответствия, дори при възрастни жени и по отношение на мъже с посивели бради – дори когато по наша преценка няма нищо от рода на привличане – тогава трябва да изоставим идеята за случайно смущение и да признаем, че имаме работа с явление, което е тясно свързано с естеството на самата болест. Този нов факт, който признаваме толкова неохотно, ни е известен като пренос.“ „Болезнената дискусия“ вече не може да бъде избегната. „Изключено е да отстъпим пред исканията на пациента, произтичащи от преноса; би било абсурдно да ги отхвърлим по недружелюбен, още повече по възмутен начин“, продължава Фройд във „Въвеждащите лекции“. Вместо това „ние преодоляваме преноса, като посочваме на пациента/пациентката, че неговите/нейните чувства не произтичат от настоящата ситуация и не се отнасят до лицето на лекаря, а че те повтарят нещо, което му се е случило по-рано. По този начин го задължаваме да превърне повторението си в спомен“.

Но това е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. В статия от 1915 г., озаглавена „Наблюдения върху преносната любов“ (част от поредица статии за аналитичната техника, адресирани до колегите му психоаналитици-пионери), Фройд се заема с откровени подробности, с деликатната и странна задача да убеди пациентка да разглежда любовта си към аналитика едновременно като нормална част от лечението („Тя трябва да приеме влюбването в лекаря като неизбежна съдба“) и като нещо нереално и халюцинаторно – изкуствено съживяване на ранни чувства, което няма нищо общо с личността на аналитика. След това, в един от онези изненадващи и примамливи обрати, които са характерни за неговите трудове, Фройд се обръща срещу собствения си аргумент и казва: Но не е ли всяка любов такава? Не е ли това, което разбираме под „влюбване“, вид болест и лудост, илюзия, слепота за това какъв е обичаният човек в действителност, състояние, произтичащо от инфантилен произход? Единствената разлика между преносната любов и „истинската“ любов, заключава той, е контекстът. В аналитичната ситуация не е позволено да се получи нищо от любовта на пациента; това е ситуация на отказ. И двете страни трябва да „преодолеят принципа на удоволствието“ и да се отрекат една от друга в името на по-висша цел – лекарят в името на професионалната етика и научния прогрес, а пациентът, за да „придобие допълнителната част от психичната свобода, която отличава съзнателната психична дейност – в систематичен смисъл – от несъзнателната“. Фройд описва изкушенията за аналитика, които са присъщи на ситуацията – особено за „онези, които са все още млади и не са обвързани със силни връзки“ – с унищожителна откровеност:

Сексуалната любов несъмнено е едно от главните неща в живота, а обединението на душевното и телесното удовлетворение в насладата от любовта е един от неговите върхови моменти. С изключение на няколко странни фанатици, целият свят знае това и води живота си в съответствие с него; само науката е твърде деликатна, за да го признае. И отново, когато една жена се домогва до любов, да я отхвърли и откаже е мъчителна за мъжа роля; и въпреки неврозата и съпротивата, има несравнимо очарование в жената с високи принципи, която признава своята страст. Не грубите чувствени желания на пациента представляват изкушението. Те по-скоро отблъскват и лекарят трябва да прояви цялата си толерантност, ако иска да ги разглежда като естествено явление. Може би по-скоро фините и ограничени от целта желания на жената носят със себе си опасността да накарат мъжа да забрави техниката и медицинската си задача в името на едно хубаво преживяване.

От тези ранни, невъобразими транзакции между горди, влюбени жени и нервни, въздържани аналитици понятието за пренос се е разширило отвъд ситуацията на влюбване на пациентката в аналитика (или, в случай на пациент от мъжки пол, на горчива омраза към него), за да обхване всеки аспект на връзката на пациента с аналитика. С развитието на психоанализата преносът става едновременно по-централен и по-сложен. Към 1936 г., в „Егото и механизмите на защита“, Анна Фройд е в състояние да разграничи страстната любов и омразата: пренасянията – това, което тя нарича прости „ерупции на id-а“ – и по-фините преноси, които са ранни защитни маневри на егото срещу инстинктите. Но такива разграничения не са могли да бъдат направени в най-ранния период на психоанализата, към който принадлежи статията „Любов на преноса“ [Transference-Love].

В този период трескавият напор на откритията, които Фройд е направил през 1890-те години – за сънищата, несъзнаваното, потискането, инфантилната сексуалност, Едиповия комплекс, свободните асоциации, преноса – се е уталожил до формата на проект с подредена красота. Всички парчета пасват и цялото нещо блести. Когато през 1909 г. Фройд е поканен в университета „Кларк“ в Уорчестър, Масачузетс, той изнася серия от лекции, които са вълнуващо тържество на новата наука психоанализа. Лекциите в Кларк (Фройд ги възстановява по памет – те са изнесени извънредно – и ги публикува скоро след завръщането си във Виена) са изпълнени с лъчезарност и жизненост, които ще изчезнат от по-късните разкази за същите събития. (Сравнете лекциите от Кларк с „Анализата, прекратима и непрекратима“ [Analysis Terminable and Interminable] от 1937 г. – последният мрачен, плътен и дълбок труд на Фройд. Това е като да сравняваш багатела на Бетовен с някой от късните му квартети.) Тези лекции остават най-сбитото и ясно описание в и извън трудовете на Фройд върху раждането на психоанализата; никъде сложната история не е разказана с повече усилия.

Фройд започва с твърдението, че Бройер, а не той, е бащата на психоанализата (твърдение, което ще оттегли няколко години по-късно). „Не съм имал никакъв дял в първите ѝ зачатъци“, пише той и продължава да разказва за лечението на Бройер през 1880 г. на момиче на име Анна О., което страдало от „загадъчното състояние, което още от времето на древногръцката медицина е известно като „хистерия“ и което има способността да създава илюзорни картини на цял ред сериозни заболявания“. Хистеричните симптоми на Анна включват парализа на крайниците, нарушено зрение, силна нервна кашлица, отвращение към храна и напитки, загуба на памет (странно, но тя е забравила родния си немски език и говори само английски), както и склонност към състояния, които Фройд, използвайки френската терминология, нарича отсъствие [absence]. За разлика от други лекари по онова време, които смятат, че хистерията е форма на преструвка, и се отнасят към жертвите ѝ с грубост и презрение, Бройер се посвещава на това красиво, интелигентно двадесет и една годишно момиче, съчувства на страданията ѝ чрез „доброжелателно наблюдение“, и най-накрая стига до начин да ѝ помогне. Поразил го е начинът, по който тя си мърморела думи по време на пристъпите на отсъствие, и му хрумнала идеята да я хипнотизира и, като използва мърморенето като отправна точка, да я накара да разкаже своите „дълбоко меланхолични фантазии“, които много често се съсредоточавали върху образа на самата нея до болничното легло на баща ѝ. Тези мрачни размисли накарали момичето да се почувства по-добре – тя измислила за тях термина „говорещо лечение“ – и скоро довели до изчезване на симптомите, след като тя била „накарана да си спомни под хипноза, с придружаващо изразяване на афект, по какъв повод и в каква връзка са се появили симптомите за първи път“. Например един от най-неприятните симптоми на Анна О. – патологично отвращение към пиенето на вода, въпреки че е била ужасно жадна – е бил разсеян от спомените ѝ, че веднъж е видяла малко куче, принадлежащо на английската ѝ спътница, да пие вода от чаша. Гледката я изпълнила с отвращение и гняв, които тя учтиво потиснала; едва сега, в транса на Бройер, тя успяла да изрази тези чувства и след това поискала вода, изпила много и никога повече не била притеснявана от фобията си. Постепенно изчезнали и други симптоми чрез други спомени за психични травми и „лечението било доведено до край“.

Този разказ, както знаят читателите на биографията на Фройд от Ърнест Джоунс, дискретно пропуска катастрофата, която постига лечението на Анна О. и го довежда до рязък край. „Фройд ми разказа по-подробно, отколкото е описал в писанията си, за особените обстоятелства, свързани с края на това романтично лечение“, разкрива Джоунс и продължава:

Изглежда, че Бройер е развил нещо, което днес бихме нарекли силен контрапренос към своята интересна пациентка. Във всеки случай той е бил толкова погълнат, че съпругата му се е отегчила да слуша само за тази тема и не след дълго започнала да ревнува. Тя не проявила това открито, но станала нещастна и мрачна. Минало много време, преди Бройер, който мислел за нещо друго, да разбере какво е нейното душевно състояние. То предизвикало у него бурна реакция, може би съставена от любов и вина, и той решил да сложи край на лечението. Той съобщил това на Анна О., която вече била много по-добре, и се сбогувал с нея. Но същата вечер той се върнал при нея и я намерил в силно възбудено състояние, очевидно също толкова болна, колкото и преди. Пациентката, която според него изглеждала като асексуално същество и по време на лечението никога не е споменавала забранената тема, сега била в разгара на истерично раждане (псевдоциеза), логичен завършек на фантомна бременност, която невидимо се развивала в отговор на услугите на Бройер. Въпреки че бил дълбоко шокиран, той успял да я успокои, като я хипнотизирал, а след това избягал от къщата, облян от студена пот. На следващия ден той и съпругата му заминали за Венеция, за да прекарат втори меден месец, в резултат на който заченали дъщеря; момичето, родено при тези любопитни обстоятелства, почти шестдесет години по-късно се самоубива в Ню Йорк.

В едно неотдавнашно изследване „Терапевтичната революция: От Месмер до Фройд“ двама френски психоаналитици, Леон Черток и Реймон дьо Сосюр, остро противопоставят паниката на Бройер в „Анна О.“ с хладнокръвието на Фройд пред подобна еротична стимулация (случаят, в който пациентката обгръща врата му), като изказват интересната теза, че откриването на преноса от Фройд е (освен въпросът за неговата валидност) защитна мярка – един вид „профилактика“, която обезличава връзката и поставя „трето лице“ между пациента и лекаря, подобно на компаньонката, която наднича през рамото на гинеколога по време на прегледа. „До откритието на Фройд – пишат те, – психотерапевтите са били преследвани, съзнателно или не, от възможността за еротични усложнения в отношенията. Отсега нататък те могат да се чувстват спокойни.“ Това, че Бройер е приел лично сексуалните чувства на Анна, докато Фройд е открил преноса в резултат на домогванията на своята настоятелна пациентка, е разликата между обикновения интелект и гения. Разликата може да бъде също така, както предполагат Черток и дьо Сосюр (и това не омаловажава гениалността на Фройд), разлика между мъж с уверена сексуалност и такъв, който не е бил чак толкова сигурен в своята привлекателност – който не е могъл да повярва, че една жена ще го намери за неустоим, и затова е трябвало да търси някакво друго обяснение за поведението си.

Фройд чува за случая на Анна О. от Бройер през 1882 г. и той му прави силно впечатление, но минават седем години, преди да се осмели да тръгне по пътя, който уплашеният първи психоаналитик е изминал. През 1886 г., след завръщането си от обучение в Париж при големия невролог Жан-Мартен Шарко, който го убеждава в психологическата етиология на хистерията, Фройд започва практика във Виена като специалист по нервни болести. В продължение на двадесет месеца той лекува пациентите си с помощта на електротерапия (според указанията в учебника на В. Ерб), вани, масаж и нещото, наречено от Уиър Мичъл „почивка“, но с нарастващо чувство за безполезност. След това, в продължение на още шестнадесет месеца, той ги лекува с не по-малко безрезултатни хипнотични внушения. Накрая, през 1889 г., той изпробва катарзисния метод на Бройер и установява, както съобщава в лекциите си от университета Кларк, че „моите преживявания напълно съвпадат с неговите“. Не след дълго обаче Фройд започва да изпитва недоволство и от този метод. Предизвикването на хипноза не е било лесно за него – изглежда не е бил добър в това – и е успявал да вкара в желания транс само част от пациентите си. Ако се съди по следния разказ за опитите му да привежда пациенти в хипноза (той се появява в неговите и на Бройер „Изследвания върху хистерията“ от 1895 г.), еротичните усложнения са били най-малкият проблем на Фройд:

Скоро започнах да се уморявам да издавам уверения и заповеди като „Ще заспите!… заспите!“ и да слушам как пациентът, както често се случваше, когато степента на хипноза беше лека, ми се кара: „Но, докторе, аз не съм заспал“, и тогава да се налага да правя изключително деликатни разграничения: „Нямам предвид обикновен сън; имам предвид хипноза. Както виждате, вие сте хипнотизиран, не можете да си отворите очите…“

Фройд започва да се чуди дали би могъл да постигне катарзис без хипноза и се осмелява да опита благодарение на извода, направен по време на експеримент, на който наскоро е станал свидетел в Нанси, където колегата му Иполит Бернхайм също е използвал хипнотично внушение за лечение на хистерици. Бернхайм демонстрира, че човек, събуден от транс, може да бъде накаран да си спомни какво се е случило по време на транса, ако хипнотизаторът твърдо настоява, че той си спомня, въпреки всички негови протести, че не си спомня. Фройд изпробва подобна принуда върху пациентите си и тя дава резултат. „По този начин успях, без да използвам хипноза, да получа от пациентите всичко, което беше необходимо за установяване на връзката между патогенните сцени, които те бяха забравили, и симптомите, останали от тези сцени. Но това беше трудоемка процедура, а в дългосрочен план и изтощителна, и не беше подходяща да служи като постоянна техника.“

Самата трудност и трудоемкост на процеса обаче довеждат Фройд до едно изключително важно прозрение. Това е постулирането от негова страна на сила в пациента, която първоначално е изтласквала патогенните преживявания от съзнанието (Фройд я нарича „потискане“), и на неин аналог („съпротива“), който ги е държал извън съзнанието. „Всички тези преживявания са свързани с появата на желателен импулс, който е в рязък контраст с другите желания на субекта и който се е оказал несъвместим с етичните и естетическите норми на неговата личност“ и затова е трябвало да бъде „потиснат“, пише Фройд в лекциите от Кларк. Например една от пациентките му (Елизабет фон Р.) е потискала спомена за желанието да се омъжи за зет си, което се е появило незабелязано на смъртния одър на сестра ѝ и така я е ужасило, че го е превърнала в хистеричен симптом. „Нашите хистерични пациенти страдат от реминисценции“, пише Фройд в първата лекция от Кларк. Едва когато неговата настоятелна техника принуждава спомена да се върне в съзнанието на Елизабет, тя е в състояние да се освободи от патогенната му сила.

В крайна сметка, като е престанал да тормози пациентите си и им е позволил да кажат всичко, което им харесва, Фройд е стигнал до (препънал се е в) психоаналитичния метод, който е останал непроменен и до днес. „Да се позволи“ (думата на Фройд в лекциите от Кларк) едва ли е най-справедливото обозначение за процеса на свободно асоцииране. В един добре известен пасаж от „Тълкуване на сънищата“ (1900 г.) Фройд сравнява подвига на пациента, който блокира критичните си способности и казва всичко, което му идва наум, независимо от неговата тривиалност, неуместност или неприятност, с този на поета по време на творческия акт. Той цитира писмо, което Шилер пише през 1788 г. в отговор на свой приятел, който се оплаква от оскъдната си литературна продукция:

Основанието за оплакването ти, струва ми се, се крие в принудата, която разумът ти налага на въображението. Ще конкретизирам идеята си чрез едно сравнение. Струва ми се, че е лошо и вредно за творческата дейност на ума, ако разумът разглежда твърде внимателно идеите, които идват в момента, в който се вливат в него, на самия вход, така да се каже. Погледнато отделно, една мисъл може да изглежда много тривиална или много фантастична; но тя може да стане важна благодарение на друга мисъл, която идва след нея, и в съчетание с други мисли, които могат да изглеждат също толкова абсурдни, може да се окаже, че тя представлява най-ефективното звено. Разумът не може да си състави мнение за всичко това, ако не задържи мисълта достатъчно дълго, за да я разгледа във връзка с останалите. От друга страна, там, където има творчески ум, Разумът – така ми се струва – отпушва стражата си на портите и идеите се втурват насам-натам, а едва след това той ги преглежда и изследва масово. Вие, критиците, или както и да се наричате, се срамувате или плашите от моментните и преходни екстравагантности, които се срещат във всички истински творчески умове и чиято по-дълга или по-кратка продължителност отличава мислещия художник от мечтателя. Оплаквате се от своята безплодност, защото отхвърляте твърде скоро и дискриминирате твърде строго.

Колкото малко са хората, които могат да пишат стихове като Шилер, толкова малко са и аналитичните пациенти, които могат лесно да правят свободни асоциации, ако изобщо могат. Аналитиците днес не очакват процесът на свободна асоциация да се прояви до края на анализата; всъщност някои смятат появата на истинска свободна асоциация за сигнал за прекратяване на анализата. Но през 1900 г. Фройд, омагьосан от голямото си откритие (което не е нищо по-малко от „изобретяването на първия инструмент за научно изследване на човешкия ум“, според Джеймс Страчи, английски психоаналитик и редактор на стандартното издание на трудовете на Фройд), подценява сложността и противоречията му. „Отслабването на стражата пред портите на Разума, възприемането на отношение на безкритично самонаблюдение не е никак трудно“, невинно съобщава той в „Тълкуване на сънищата“. „Повечето от моите пациенти го постигат още след първите си инструкции.“

Свободните асоциации – „рудата, от която с помощта на някои прости тълкувателни похвати аналитикът извлича съдържанието на скъпоценния метал“, както пише Фройд, водят до тълкуване на сънищата, тъй като асоциациите на пациента често го водят към сънищата от предишната нощ. „Тя дойде като първи плод на техническото нововъведение, което приех, когато, следвайки едно неясно предчувствие, реших да заменя хипнозата със свободни асоциации“, пише Фройд през 1914 г. в „За историята на психоаналитичното движение“. По-нататък той продължава: „В началото желанието ми за познание не беше насочено към разбиране на сънищата. Не знам за някакво външно влияние, което да е насочило интереса ми към тях или да ми е вдъхнало някакви полезни очаквания.“ Чрез асоциации с части от съня пациентът прониквал в неговите скрити смисли; асоциациите го водели от измамното „явно съдържание“ на запомнения сън към дълбокото „латентно съдържание“, където неизменно се криело желание. В „Историята“ Фройд си спомня, че „тълкуването на сънищата се превърна в утеха и опора за мен през онези трудни първи години на анализата, когато трябваше да овладея едновременно техниката, клиничните явления и терапията на неврозите. В този период бях напълно изолиран и в мрежата от проблеми и натрупването на трудности често се страхувах да не загубя ориентация, а също и увереност. Често имаше пациенти, при които минаваше необяснимо дълго време, преди моята хипотеза – че неврозата непременно ще стане разбираема чрез анализ – да се окаже вярна; но сънищата на тези пациенти, които можеха да се разглеждат като аналози на техните симптоми, почти винаги потвърждаваха хипотезата. Единствено успехът в тази насока ми позволи да продължа.“

От изследването на собствените си сънища по време на самоанализа в края на 1890-те години Фройд открива „каква неподозирано голяма роля в човешкото развитие играят впечатленията и преживяванията от ранното детство“, както пише в лекциите от Кларк. Той продължава: „В живота на сънищата детето, което е в човека, продължава своето съществуване и запазва всички свои характеристики и желателни импулси, дори такива, които са станали неприложими в по-късния живот. Там с непреодолима сила ще ви бъдат представени многобройните развития, потискания, сублимации и форми на реакция, с помощта на които детето със съвсем друга вродена надареност се превръща в това, което наричаме нормален човек – носител и отчасти жертва на така мъчително придобитата цивилизация.“

Наред със свободните асоциации и сънищата Фройд продължава да цитира (вече сме в третата лекция от Кларк) и един трети вход към несъзнаваното: различните малки „погрешни действия“ или „парапракси“ – грешки на езика, неправилно четене, забравяне на имена, губене и чупене на предмети и т.н., чрез които ежедневно се издаваме. Тези тривиални действия дават ключ към несъзнателната мотивация и подкрепят вярата на психоаналитика в психичния детерминизъм – убеждението, че във всичко, което правим, няма нищо произволно, случайно, инцидентно или безсмислено.

Тук Фройд прави пауза, за да отправи един от обичайните си удари към противниците на психоанализата, сравнявайки ги с пациенти, които са подвластни на съпротивата. „Често осъзнаваме при нашите опоненти, точно както при нашите пациенти, че тяхната способност за преценка е много забележимо повлияна афективно, в смисъл, че е намалена“, пише той. Този аргумент поставя читателя в затруднение. От една страна, той накърнява всички негови представи за справедливост в спора; да припишеш на опонента си, че му е омекнала главата, със сигурност е най-скандалният аргумент ad-hominem. От друга страна, това не може да бъде отхвърлено и от всеки, който някога е усещал, че собствената му способност за преценка е отслабена от силна емоция – а кой от нас не го е усещал?

Четвъртата лекция започва с констатацията, че „психоаналитичните изследвания проследяват симптомите на заболяванията на пациентите с наистина изненадваща редовност до впечатления от еротичния им живот“. Фройд размишлява върху непривлекателността на това схващане, като отбелязва, че всичките му колеги първоначално не са му вярвали и че самият той неохотно се е „обърнал“ към него едва след като много дългият клиничен опит го е принудил да го направи. „Убеждението в правилността на тази теза не беше улеснено точно от поведението на пациентите“, добавя той. „Вместо доброволно да ни представят информация за сексуалния си живот, те се опитват да я прикрият с всички възможни средства. Като цяло хората не са откровени по отношение на сексуалните въпроси. Те не показват сексуалността си свободно, а за да я прикрият, носят тежък шинел, изтъкан от лъжи, сякаш времето в света на сексуалността е лошо.“ Колко наистина лошо е било времето в сексуалния свят във Виена през 1890-те години, може да се разбере от писмата, които Фройд пише на своя приятел Вилхелм Флийс между 1887 и 1902 г. В черновата на статия, наречена „Етиология на неврозите“, която той изпраща на Флийс през 1893 г. (като му нарежда да я пази далеч от младата си съпруга!), Фройд рисува картина на съвременния виенски сексуален живот, изпълнена с ибсенски мрак и фатализъм. Всички избори са безнадеждни: или младият мъж отива при проститутки и се заразява със сифилис и гонорея, или мастурбира и става неврастеник; жените, които се омъжват за неврастеници (следователно импотентни), стават истерички; жените и мъжете, които (по принуда) практикуват коитус интерруптус [прекъсване на половия акт], за да избегнат зачеването, стават невротици. „Обществото изглежда обречено да стане жертва на неизлечими неврози, които намаляват до минимум удоволствието от живота, разрушават брачните отношения и носят наследствена разруха на цялото следващо поколение“, мрачно заключава Фройд.

До 1897 г. Фройд е претърпял интелектуална революция, която го отвежда от този мрачен, но незабележителен социален възглед за сексуалните недъзи до радикалните му психологически теории за инфантилната сексуалност и Едиповия комплекс. Нещата вътре в нас се оказват не по-малко мрачни от тези навън: ако не се хвърлим на плитчините на психосексуалните етапи на развитие (превръщайки се в перверзници, хомосексуални или обсесивни типове), потъваме под тежестта на Едиповата си скръб. Никой не напуска детството невредим; малцина достигат зряла възраст, способни на любов и хетеросексуален секс. Разликата между невротиците и нормалните хора е въпрос само на степен, казва Фройд в последната лекция от Кларк: Всички ние „водим фантастичен живот, в който искаме да компенсираме недостатъците на реалността чрез създаване на изпълнени желания“. За разлика от успешния човек на действието, който е в състояние да наложи желанията си в реалността, или от художника, който ги превръща в произведения на изкуството, невротикът бяга от реалността чрез своите симптоми. „Днес неврозата заема мястото на манастирите, които някога са били убежище на всички, които животът е разочаровал или които са се чувствали твърде слаби, за да се изправят срещу него“, пише Фройд.

Завършвайки поредицата от Кларк, Фройд се обръща към въпроса какво се случва, когато след психоаналитично лечение потиснатите несъзнателни желания на невротика се освободят. Дали той се превръща в развратник и бунтар? Изключително малко вероятно, казва Фройд. В повечето случаи „потискането се заменя с осъдителна преценка“. Бившият невротик сега съзнателно ще избере да не прави това, което преди това мрачно не е правил; неговите „по-добри импулси“, а не неуспешните (предизвикващи симптоми) репресии, ще го водят към отреченията му. Или пък той може да „сублимира“ инфантилните желания; т.е. да превърне първоначалната им сексуална цел в културно и социално ценна цел, запазвайки основната им енергия. И накрая, той може да избере да извоюва за себе си някаква частица сексуално щастие. Тук Фройд протестира (както продължава да прави и през двадесетте и тридесетте години) срещу твърде суровите репресии на обществото. „Нашите цивилизовани стандарти правят живота на мнозинството от човешките организации твърде труден“, пише той. „Не бива да се издигаме толкова високо, че напълно да пренебрегваме онова, което изначално е животинско в нашата природа. Не бива и да забравяме, че задоволяването на индивидуалното щастие не може да бъде изтрито от целите на нашата цивилизация.“

До 1909 г. невзрачното търсене на лек за нервните разстройства по невероятен начин прераства в огромна система от мисли за човешката природа – психоанализата, която се разразява в интелектуалния, социалния, художествения и обикновения живот на нашия век така, както никоя друга културна сила (може би няма да е погрешно да се каже) след християнството („Всеки, който иска да си изкарва прехраната с лечение на нервни пациенти, очевидно трябва да е в състояние да направи нещо, за да им помогне“, отбелязва той остроумно за собствените си неуспешни опити в „Автобиографичен труд“). Самият Фройд предпочита да приравнява психоаналитичната революция с онази на Коперник, а след това и с революцията на Дарвин, като казва, че първата е показала, че Земята не е център на Вселената, втората – че човекът не е уникално творение, а третата – че човекът не е господар дори на собствената си къща). Сякаш самотен терорист, работещ в мазето си върху скромно взривно устройство, с което да взриви местната пивоварна, ненадейно е открил пътя към водородната бомба и е взривил половината свят. Последиците от тази бомба все още не са се уталожили. Дори не е ясно дали първоначалната цел – невротичният пациент – не е била пропусната; „доказателството“ за ефикасността на психоаналитичното лечение все още не е установено и никой анализатор не претендира за него.

Скоро след Големия взрив на големите открития на Фройд – около времето на лекциите от Кларк – историците на психоанализата отбелязват разклонение на пътя. Единият път води навън към общата култура, разширява се и се превръща в големия булевард на психоаналитичното влияние – многолентовата магистрала на навлизането на психоаналитичната мисъл в психиатрията, социалната философия, антропологията, правото, литературата, образованието и възпитанието на децата. Другият път е тесният, обърнат навътре към себе си път на психоаналитичната терапия: скрит, почти таен път, по който пътуват малцина (аналитиците и техните пациенти), ограден от овехтели имения със спуснати сенници (институтите за обучение и аналитичните общества), маркиран с неразбираеми пътни знаци (научните трудове) – пътят, по който се движи Аарон Грийн. Що се отнася до самия Фройд, той изминава и двата пътя, като разширява психоаналитичния поглед към литературата, изкуството, биографията, антропологията и социалната философия в произведения като „Тотем и табу“, „Мойсей и монотеизмът“, „Леонардо да Винчи“ и „Групова психология“, както и се придържа към теоретичното и клиничното ядро на психоанализата.

В периода между 1910 и 1915 г., когато вече се е сформирала малка група от съмишленици, Фройд публикува поредица от кратки статии за аналитичната техника, които отразяват нарастващото му разбиране, че „да направиш несъзнаваното съзнателно“ не е толкова проста работа, колкото е смятал в началото. Работата му с пациенти го води до ново разбиране за сложността на задачата. В статия, озаглавена „‚Дива‘ психоанализа“ (1910 г.), той се присмива на (собствената си) „отдавна отхвърлена идея… че пациентът страда от някакво невежество и че ако се премахне това невежество, като му се даде информация (за причинно-следствената връзка на болестта с живота му, за преживяванията му в детството и т.н.), той непременно ще оздравее“. По-нататък той отбелязва остро, че „подобни мерки оказват такова влияние върху симптомите на нервните заболявания, каквото оказва раздаването на купони по време на глад“. В „За започване на лечението“ (1913 г.) Фройд се присмива на аналитика, който няма търпение да запрати в лицето на пациента ужасните му несъзнателни желания: „Каква степен на самодоволство и безразсъдство трябва да притежава всеки, който при най-краткото си запознанство може да съобщи на някой непознат, който е напълно неинформиран относно постулатите на анализата, че той е привързан към майка си с кръвосмесителни желания, че таи желания за смъртта на жена си, която изглежда обича, че крие намерение да предаде шефа си и т.н.“ В същата статия Фройд изрежда различните практически договорености, които са останали повече или по-малко непокътнати в класическия анализ. Той препоръчва аналитикът да отдава времето си на час, а пациентът да дължи заплащане независимо дали идва, или не, като добавя сухо: „Нищо не разкрива толкова силно значението на психогенния фактор в ежедневието на хората, честотата на преструвките и несъществуването на случайността, колкото няколкогодишната психоаналитична практика, подчинена на строгия принцип на наемане на час.“ Аналитиците са склонни да следват Фройд в това отношение, с няколко забележителни изключения, като например покойната Фрида Фром-Райхман, която не е можела да се насили да взима такси за пропуснати срещи. („Смятам, че не е привилегия на психиатъра да бъде освободен от общоприетия обичай на нашата култура, според който не се плаща за непредоставени услуги“, пише тя в книгата си „Принципи на интензивната психотерапия“). Друг практически съвет, предложен от Фройд, който не остава без внимание, е, че психоаналитикът не бива да се срамува да взима значителни такси за услугите си, че трябва да събира редовно плащанията и че не бива да приема безплатни пациенти. (Фройд е изпробвал безплатното лечение – както е изпробвал всичко – за да провери как работи, и е докладвал, че не работи: „Безплатното лечение неимоверно засилва някои от съпротивите на невротика. Липсата на регулиращия ефект, който предлага заплащането на такса на лекаря, се усеща много болезнено; цялата връзка е отдалечена от реалния свят и пациентът е лишен от силен мотив да се стреми да доведе лечението до край.“ Подигравателното популярно схващане, че психоаналитиците лицемерно твърдят, че високият им хонорар е „добър за пациента“ или „част от лечението“, може би е възникнало от неправилното разбиране на този пасаж). Физическата организация на анализата – пациентът лежи на кушетка, а аналитикът е седнал зад него – е разгледана в „За началото на лечението“. Фройд нарича тази подредба „остатък от хипнотичния метод“ и казва, че е продължил да я прилага, първо защото, честно казано, не е обичал да го гледат по цял ден, и – по-скоро в аналитичен план – защото тя не позволява на „преноса да се смесва незабележимо с асоциациите на пациента“ и му позволява да излезе по-остро наяве като съпротива.

В „Препоръки към лекарите, практикуващи психоанализа“ (1912 г.) Фройд описва специалния начин на слушане на пациента, който психоаналитикът трябва да усвои. Той се различава от обикновеното слушане, както свободната асоциация на пациента се различава от обикновеното говорене; всъщност той е контрапункт на свободната асоциация. „Той се състои просто в това да не насочваме вниманието си към нищо конкретно и да поддържаме същото „равномерно разпределено внимание“ (както го нарекох) към всичко, което чуваме“, пише Фройд и предупреждава аналитика да не позволява на нищо – преди всичко на терапевтичната амбиция – да попречи на безцелното, подобно на дзен състояние на безметежност, в което той слуша, насочвайки „собственото си несъзнавано като рецептивен орган към предаващото несъзнавано на пациента“. Той сравнява аналитика с хирурга, „който оставя настрана всички свои чувства, дори човешкото си съчувствие, и концентрира умствените си сили върху единствената цел да извърши операцията възможно най-умело“. (Никъде тази хирургическа аналогия, която Фройд използва многократно в своите трудове, не изглежда по-неподходяща, отколкото в тази статия – нелепото свързване на образа на изтънчено отпуснатия аналитик, който се накланя към психиката на своя пациент, така както увивно, дългостеблено растение се поддава на закона за тропизма[1], с образа на студения, твърд хирург, който напрегнато концентрира умствените си сили върху техническата работа. Несъответствието може би се дължи на борбата на самия Фройд да съчетае тромавите открития на психоанализата с подредения позитивизъм на научната школа на Хелмхолц, в която се е обучавал. Незавършената ранна работа, наречена „Проект за научна психология“, е неговият напрегнат, обречен опит да даде физиологичен източник на психологическите феномени, които открива.)

През 1912 г. Фройд отправя и други „препоръки“, които оттогава са се превърнали в стандарт в психоаналитичното лечение: самият аналитик да бъде анализиран, да не отвръща на доверието на пациента („Лекарят трябва да бъде непрозрачен за пациентите си и подобно на огледало да не им показва нищо друго освен това, което му се показва“) и да не се опитва да възпитава, да влияе морално или да „подобрява“ пациента по какъвто и да било начин. „Като лекар човек трябва преди всичко да бъде толерантен към слабостта на пациента и да бъде доволен, ако е извоювал обратно някаква степен на работоспособност и удоволствие за човек дори със средна стойност.“ За съвременния човек е странно лекар да говори за „ценността“ на своите пациенти. Едно по-ранно обсъждане на този въпрос в „За психотерапията“ (1905 г.) звучи още по-странно:

Човек трябва да погледне отвъд болестта на пациента и да си състави оценка за цялата му личност; онези пациенти, които не притежават разумна степен на образование и сравнително надежден характер, трябва да бъдат отказвани. Не бива да се забравя, че има както здрави, така и нездрави хора, които не стават за нищо в живота, и че съществува изкушението да се припише на болестта им всичко, което ги прави неспособни, ако проявят някакъв признак на невроза.

Когато Фройд си проправя път към сложността на его-психологията, той е принуден да модифицира този прост възглед за човешката грешка – да види, че болестта и характерът все пак не са толкова откъснати едни от други, но, което е по-важно, той никога не променя дълбоко аморалния си възглед за психоаналитичната терапия. „Превръщането на вашето хистерично страдание в по-общо усещане за нещастие“ („Изследвания върху хистерията“) си остава неподправената програма на психоанализата, без да се добавят никакви излишества за „самоусъвършенстване“ или „реализация“, които ревизионисти като Алфред Адлер, Хари Стак Съливан, Ерих Фром и Карен Хорни е трябвало да предлагат тайно на пациентите си. Херберт Маркузе в своята „Критика на неофройдисткия ревизионизъм“ (епилог към книгата му „Ерос и цивилизация“) ледено разглежда тона на приповдигнатост и силата на позитивното мислене, който прозира в трудовете на ревизионистите, и се присмива на претенциите им за научна сериозност. Същата атмосфера на проповед прониква в трудовете на днешните nouvelle vague неофройдисти, Кернберг и Кохут. „Клиничните описания“ на нарцистичните пациенти на Кернберг приличат на пасажи от роман от XIX век, в който се каталогизират етичните недостатъци на неговите злодеи и злодейки. Кохут възприема по-пасторален тон към своите „повърхностни“, „грандомански“, „егоцентрични“, „завистливи“, „експлоататорски“, „празни“ пациенти, но намерението му изглежда не по-малко порицаващо и подобряващо.

В „Спомняне, повтаряне и отработване“ (1914) Фройд добавя ново измерение към своето отхвърляне на интелектуалното знание като механизъм за лечение. Когато той замества настояването със свободни асоциации, това все още е с цел да улесни обратния поток на мислите на пациента – „рудата“, която Фройд търси, е споменът за психичната травма. Сега Фройд е видял, че не е необходимо да се бори срещу съпротивата на пациента да си спомня. Лекарят е трябвало само да наблюдава настоящото поведение на пациента, тъй като, макар и „пациентът да не си спомня нищо от това, което е забравил и потиснал, той го изпълнява, без, разбира се, да знае, че го повтаря“. Фройд продължава: „Например, пациентът не казва, че си спомня, че някога е бил предизвикателен и критичен към авторитета на родителите си; вместо това той се държи по този начин пред лекаря… Той не си спомня, че се е срамувал силно от определени сексуални действия и се е страхувал да не бъдат разкрити; но дава ясно да се разбере, че се срамува от лечението, на което се е подложил сега, и се опитва да го запази в тайна от всички.“ Фройд нарича този феномен „принуда за повторение“ и отбелязва, че задачата на аналитика е да превърне повторението в запомняне. Аналитикът трябва да е готов „за непрекъсната борба с пациента, за да задържи в психичната сфера всички импулси, които пациентът би искал да насочи към двигателната сфера; и той отбелязва като триумф на лечението, ако успее да постигне това, че нещо, което пациентът иска да разтовари в действие, е премахнато чрез работата по припомнянето“. Тук Фройд говори за импулсивните, глупави, дори опасни неща, които пациентът може да извърши извън анализата, докато е под влиянието на желанията, активирани от нея. Той отбелязва колко по-опасна е анализата сега, отколкото е била в старите времена на хипнозата. „Спомнянето, така както се предизвикваше при хипнозата, не можеше да не създаде впечатление за експеримент, провеждан в лаборатория. От друга страна, повтарянето, така както се предизвиква при аналитичното лечение според по-новата техника, предполага извикване на част от реалния живот; и поради тази причина то не винаги може да бъде безвредно и без възражения.“ Фройд предлага една доста неелегантна предпазна мярка (която вече не се препоръчва): аналитикът да накара пациента да се съгласи да отложи по време на лечението си всички важни решения – като например да се ожени или да поеме нова работа – за които по-късно може да се разкае.

През периода на техническите си работи Фройд се е ръководил от мисълта за потискането и съпротивата, като е възприемал ума като пространствено разположение на несъзнаваните и съзнаваните състояния. Във „Въвеждащите лекции“, предлагайки една „груба“ метафора, той моли студента да си представи голямо антре, което се отваря към малък, тесен салон. В голямата зала (на несъзнаваното) психичните импулси „се блъскат едни други“, опитвайки се да преминат покрай пазача, който стои на прага на салона, наречен от Фройд предсъзнателно. Съдбата на повечето от тези импулси е да бъдат незабавно отблъснати от пазача или, ако му се изплъзнат и влязат в салона, да бъдат повлечени обратно. (Последните са потиснатите несъзнавани мисли.) Малкото импулси, които са допуснати в салона, все още не са съзнателни и могат да станат такива или не, в зависимост от това дали ще успеят да „хванат окото на съзнанието“. Фройд разполага това „око“ в далечния край на предсъзнателния салон. Съществената гранична връзка по отношение на репресията и съпротивата не е тази между предсъзнателното и съзнателното, а тази между предсъзнателното и несъзнателното. Този „топографски“ модел на съзнанието е изведен от концепцията на Фройд за това как се формират сънищата и остава в основата на психоанализата. („Свойството да бъдеш или да не бъдеш в съзнание е в последна сметка единствената ни лъчезарна светлина в мрака на дълбинната психология“, пише Фройд през 1923 г. в „Его и Ид“). Въпреки това се оказва, че той не представлява достатъчно силна теоретична структура, която да издържи нарастващата тежест на клиничните открития; с течение на времето, когато Фройд прави все повече и повече анализи, топографският модел започва да скърца и накрая се разпада, по въпроса за несъзнаваната вина. За да се справи с факта, че някои пациенти не се оправяли – всъщност изглеждало, че се влошавали, – когато несъзнаваното се осъзнавало, Фройд изработва нов модел на ума, който предлага начин да се справи с това недоумение и който променя възгледа на аналитика за това каква е неговата задача. Преди това аналитикът се е възприемал като медиум, който носи послания от сферата на несъзнаваното до неохотното ухо на съзнанието – като посредник между погребаните страсти на пациента и неговия явен морал. В лекциите от Кларк например Фройд (в поредната си „груба аналогия“) оприличава репресията на мерките, които биха били предприети, ако някой в университетската лекционна зала започне да се смее, да крещи и да създава такива неудобства, че лекторът трябва да спре да говори. Тогава трима или четирима силни мъже в аудиторията ще трябва да изгонят непокорния човек и да подпрат със столовете си вратата, за да предотвратят завръщането му – както в психичния живот неприемливите желания биват изгонени от съзнанието и срещу тях се поставя бариерата на репресията. Въпреки това – Фройд продължава аналогията – извеждането на непокорния човек може само да влоши нещата: разгневен от изгонването си, той може да застане пред вратата, да крещи и да удря с юмруци по панелите и изобщо да създаде повече проблеми, отколкото когато е бил в стаята. В такъв случай, причудливо предлага Фройд, д-р Г. Стенли Хол, президентът на университета „Кларк“, ще трябва да излезе и да говори с човека, да го накара да обещае, че ще се държи прилично, да увери лектора и аудиторията в добрите намерения на нарушителя и да го приеме отново в залата. Това, заключава Фройд, „представя една наистина нелоша картина на задачата на лекаря при психоаналитичното лечение на неврозите“.

В ситуацията на „негативна терапевтична реакция“, която подтиква Фройд да изгради нов модел на ума, този сценарий взема неочакван обрат. Всичко се е случило така, както е описано – барикадата от столове е премахната, наказаният злосторник е допуснат обратно в аудиторията, мирът и тишината са възстановени – но лекторът все още не може да говори! Усилията на д-р Хол очевидно са били напразни; оказва се, че човекът, който е вдигал толкова много шум, изобщо не е бил причината за неспособността на лектора. Хванали са грешния човек! Виновникът, който е изнервял лектора, е човек, който стои пред прозореца и пее религиозни химни – човек, който няма нищо общо с небръснатия безделник, който е блъскал по вратата, а е човек с иискани обноски, колега на Стенли Хол! Това, което Фройд започва да осъзнава, е, че подреденото от него приравняване на несъзнаваното с необуздания инстинкт, и на съзнанието с морала, не работи. Оказва се, че съществува и несъзнаван морал, и следователно, както пише в „Его и Ид“, ние „попадаме в безкрайни неясноти и трудности, ако се придържаме към обичайните си форми на изразяване и се опитваме, например, да изведем неврозите от конфликта между съзнанието и несъзнаваното“.

Новата „структурна теория“ обяснява новия елемент, като възприема ума чрез схемата на три психични агенции: его, ид и суперего [аз, то и свръх-аз], които означават разум, страст и съвест и чиято съдба е да бъдат вкопчени в постоянен конфликт. Според този възглед невротикът е човек, чието его е отслабнало от конфликта с вътрешните си врагове, както и от отговорностите си като емисар на разума към външната реалност. (Страдащият от психични увреждания е човек, чието его е абдикирало от тази отговорност – както се случва всяка нощ при нормалните хора в психозата, известна като сънуване.) Аналитикът се притичва на помощ на изпадналото в беда его и обединява сили с него срещу вътрешните му врагове. Неизменно причината за неприятностите, началото на отслабването, се проследява до детството – до едно конкретно, съдбовно, универсално преживяване, наречено Едипов комплекс. Комплексът описва разрушаването на мечтата на малкото момче да прави любов с майка си поради страха от кастрация и формирането на суперегото като постоянен паметник на този страх. „Парадоксалната теза, че нормалният човек е не само много по-неморален, отколкото вярва, но и много по-морален, отколкото знае“ (както пише Фройд в „Его и Ид“), произтича от този ужасен ранен опит. Свързването на морала с тревогата от кастрацията – „малкият любовник“ на четири-пет години се отказва бързо и завинаги от амбициите към майка си, когато „повече или по-малко ясно, повече или по-малко брутално се изрича заплахата, че тази част от него, която той цени толкова високо, ще му бъде отнета“ – довежда Фройд до неизбежното заключение, че жените, на които вече се е случило най-лошото, трябва да са по-малко морални от мъжете. „Не мога да избегна схващането (макар да се колебая да го изразя), че при жените нивото на етично нормалното е различно от това при мъжете“, пише Фройд в „Някои психични последици от анатомичното различие между половете“ (1925 г.). „Тяхното суперего никога не е толкова неумолимо, толкова безлично, толкова независимо от емоционалния си произход, колкото изискваме да бъде при мъжете. Характерните черти, които критиците от всички епохи са изтъквали срещу жените – че проявяват по-малко чувство за справедливост от мъжете, че са по-малко готови да се подчинят на големите изисквания на живота, че по-често се влияят в преценките си от чувства на привързаност или враждебност – всичко това би било напълно обяснено с модификацията във формирането на тяхното суперего, която изтъкнахме по-горе.“ Той добавя: „Не трябва да се оставяме да бъдем отклонени от тези заключения от отрицанията на феминистките, които се стремят да ни накарат да разглеждаме двата пола като напълно равни по положение и стойност; но, разбира се, с готовност ще се съгласим, че мнозинството от мъжете също са далеч от мъжкия идеал и че всички човешки индивиди, в резултат на бисексуалното си предразположение и кръстосаното наследяване, съчетават в себе си както мъжки, така и женски характеристики, така че чистата мъжественост и женственост остават теоретични конструкции с неясно съдържание.“

Женският Едипов комплекс протича в обратна на мъжкия посока. Докато момчето е изплашено от любовта към майка си и заплахата от кастрация, момичето е подтикнато към безнадеждна любов към баща си чрез гнева към майка си, „че я е изпратила на света толкова недостатъчно подготвена“. „Никой човешки индивид не е пощаден от подобни травматични преживявания“, пише Фройд за Едиповия комплекс в „Очертания на психоанализата“ (1940). Въпреки това „цялата случка, която вероятно може да се разглежда като централно преживяване на годините на детството, най-големият проблем на ранния живот и най-силният източник на по-късна неадекватност, е толкова напълно забравена, че нейното възстановяване по време на работата по анализа се посреща при възрастните с най-решително недоверие. Всъщност отвращението към него е толкова голямо, че хората се опитват да заглушат всяко споменаване на забранената тема, а най-очевидните напомняния за нея се пренебрегват поради странна интелектуална слепота.“

Макар че вярата в Едиповия комплекс е всеобща сред психоаналитиците, съществуват широки разногласия по въпроса дали той наистина е централното преживяване на детството и най-големият проблем на ранния живот. Съществуват школи на аналитичната мисъл, които смятат, че по-ранните преживявания са по-решаващи. Последователите на Мелани Клайн например го поставят още в първата година от живота. Те виждат първите слаби наченки на вина в мрънкането и оригването на шестмесечните деца – или по-скоро ги реконструират от анализите на деца и възрастни – и поставят формирането на моралното чувство на около девет месеца, когато бебето навлиза в така наречената от тях „депресивна позиция“. Това състояние отразява ужасяващото осъзнаване от бебето на това, което прави на майка си, докато кърми от гърдата ѝ – „дупката“, която оставя в нея, докато суче, и желанието му да я поправи. То бележи, по израза на Д. У. Уиникот, „прехода от пред-рутината към рутината“. Обикновените фройдисти отхвърлят реконструкциите на Клайн като налудничави и фантастични (сякаш техните собствени реконструкции на кастрационния комплекс описват напълно обикновени, ежедневни събития). Мястото, на което един аналитик стои днес по отношение на „предедиповия“ или „предгениталния“ опит, е мярка за неговата ортодоксалност. Колкото по-ортодоксален е аналитикът, толкова по-сигурен е, че погребаното дете, открито във всеки възрастен анализант, е четири- или петгодишно дете, което преживява и пресъздава Едиповата драма; а колкото по-авангарден е аналитикът, толкова по-сигурен е, че детето е осакатено бебе, което преживява отново някаква липса или травма в ранното си отглеждане. Ортодоксалната школа не отрича, че през детството се случват значими психични събития, но настоява за първенството на Едиповия период. Обратно, за клайнианците и останалите представители на авангарда (школите на обектните отношения) събитията от Едиповия период са бледи и незначителни в сравнение с травматичните психодрами на детството.

Структурната теория на Фройд, с нейния епилог на суперегото, придава окончателна форма на Едиповия сценарий, но не въвежда Едиповия комплекс. Фройд е попаднал на тази идея още през 1890-те, докато се е примирявал със смущаващото си осъзнаване, че разказите на пациентите му за съблазняване в детството, върху които той уверено е издигал теорията си за етиологията на неврозата в детската травма, са до голяма степен неверни. Основното нововъведение на структурната теория е начинът, по който нейната нова терминология променя отношението на аналитика към съпротивите на пациента. В новото си качество на съюзник на егото в борбата му срещу ид-а и суперегото, аналитикът (парадоксално) става още по-пасивен агент в терапевтичната връзка. В началото аналитикът почти разтърсва пациента, за да го накара да си спомни травматичните събития; след това настъпва период на по-фина борба за недостатъчното спазване от страна на пациента на основното правило да казва всичко, което му идва наум; и накрая кулминацията е пълно безгрижие. При новата схема начинът, по който пациентът (несъзнателно) се защитава срещу анализата, сам по себе си се превръща в неин център, тъй като защитите на пациента повтарят и отразяват характерните му съпротиви или „защитни механизми“, както ги нарича Анна Фройд в домакинското подреждане на новия си материал „Егото и защитните механизми“. В съвременната психоанализа начинът, по който пациентът не се подчинява на основното правило, е поне толкова интересен за аналитика, колкото и това, което излиза наяве, когато той му се подчинява. Изследването на неговото неподчинение е „анализ на егото“, а това на подчинението – „анализ на ида“ и, както казва Фройд в „Анализата, прекратима и непрекратима“, аналитичната работа „постоянно се люшка напред-назад като махало“ между двете. Преносите на пациента се класифицират по подобен начин в зависимост от техния его или ид произход. Страстната любов или омраза към аналитика е повторение на ранните инстинктивни импулси. По-фините неоправдани чувства към аналитика са връщане към ранните защити на егото срещу застрашаващите примитивни импулси на ида. Защитите, посочва Анна Фройд, са по-трудни за достигане от импулсите, защото докато „нарушенията на ида“ карат пациента да се чувства неудобно и да се срамува – той с удоволствие се разграничава от тях, като приема идеята, че повтаря нещо от детството, – защитите срещу тях са познати, удобни, неоспорими, „его-синтактични“ начини на съществуване и затова е трудно да се видят като пренос, а не като „истински“.

Трудността на пациента в това отношение е паралелна на трудността на аналитика да запази себе си като огледало за самоанализ на пациента. Аналитикът все пак е реален човек, с реални качества, особености и емоции. От момента, в който Фройд създава психоаналитичната ситуация, такава, каквато я познаваме сега, психоаналитиците се борят с (в някои случаи бягат от) нейната радикална различност от всяка друга човешка връзка, с целенасочения ѝ отказ от приликите и порядките на обикновеното човешко общуване, с нейната удивителна ненормалност, противоречивост и напрежение. Аналитиците са били също толкова неспокойни и съпротивляващи се на суровостта на ситуацията, колкото и пациентите – особено онези от тях с определено благ и експанзивен темперамент. Изглежда, че самият Фройд никога не е разбрал напълно (или е предпочел да пренебрегне) тежките последици от своя велик терапевтичен метод. Той е провеждал терапията така, както никой класически фройдистки аналитик не би я провеждал днес – сякаш става дума за обикновено човешко общуване, в което аналитикът може да крещи на пациента, да го хвали, да спори с него, да приема от него цветя за рождения си ден, да му дава пари назаем и дори да клюкарства с него за други пациенти. Шандор Ференци, един от кръга ранни аналитици на Фройд, е бил още по-лош нарушител от Учителя. В биографията си на Фройд Джоунс препечатва писмо, което Фройд пише на Ференци през 1931 г. и в което закачливо го увещава да спре да целува пациентите си – писмо, което в своята шеговитост е толкова интересно с това, което разкрива за свободното и безгрижно отношение на Фройд към терапията, колкото и с доказателствата, които предоставя за далновидността на Ференци. „А сега си представете какъв ще бъде резултатът от публикуването на вашата техника“, пише Фройд. „Няма революционер, който да не е изтласкан от полето от някой друг, още по-радикален. Няколко независими мислители по въпросите на техниката ще си кажат: Защо да се спираме на една целувка? Със сигурност се стига по-далеч, когато се възприеме и „обарването“, което в крайна сметка не води до създаване на бебе. А тогава ще се появят по-смели, които ще стигнат още по-далеч, до пипане и показване – и скоро ще приемем в техниката на анализа целия репертоар на полу-секса и ласките, което ще доведе до огромно нарастване на интереса към психоанализата както сред аналитиците, така и сред пациентите…“

Сред фройдистките аналитици днес съществува сравнително всеобщо съгласие относно това какво представлява аналитично поведение и какво не. Аналитикът, доколкото е възможно, се ограничава до това да изслушва пациента и (пестеливо) да му предлага своите предположения – които се наричат „интерпретации“ – за несъзнаваното значение на неговите съобщения. Той не дава съвети, не говори за себе си, не се оставя да бъде провокиран или въвлечен в дискусии на абстрактни теми, не отговаря на въпроси за семейството си или за политическите си предпочитания, не показва симпатия или антипатия към пациента, одобрение или неодобрение на действията му. Поведението му спрямо пациента е неутрално, меко, безцветно, самовзискателно, ненамесващо се и невзискателно, доколкото той е в състояние да го направи, и каквото не е към никого другиго в живота му – с парадоксалния (и вече абсолютно предвидим) резултат, че пациентът реагира с по-силни, по-ярки и интензивни лични чувства на тази безцветна, сенчеста фигура, отколкото на по-ясно очертаните и провокативни фигури в живота му извън анализа. Върху този парадокс – върху бързането на пациента да запълни емоционалния вакуум, създаден от сдържаността на аналитика – се основава цялата анализа – и той може да се окаже толкова стабилен, колкото и хлъзгав. Ако пациентът вижда в аналитика студен, безчувствен човек с ограничен интелект и безгранична нетактичност, той може да реши да се откаже от анализата. Всъщност Фройд първоначално е смятал, че положителните чувства към аналитика в началото на лечението са необходима предпоставка за него. Макар че това вече не се приема (многобройни пациенти са издържали анализите при анализатори, които са ненавиждали), аналитиците продължават да търсят в себе си какъв може да е бил собственият им принос за провала на прекратеното или провалено лечение. Може би не толкова негативните преносни реакции на пациента, колкото неясното му възприятие за недоброжелателното, ако не и откровено садистично отношение на аналитика към него го е накарало да избяга от анализа. Защото към усложнението на преноса трябва да се прибави и това на контрапреноса, т.е. неподходящите реакции на аналитика към пациента, основани на собствената му несъзнавана погрешна асоциация с важни фигури от собственото му минало. (В първоначалното си, ограничено значение контрапреносът се е отнасял до пречките пред разбирането на пациента от страна на аналитика, които той или тя е трябвало да се стреми да преодолее. През последните години схващането за контрапреноса се разширява, за да обхване всички чувства на аналитика към пациента, като се обръща специално внимание на тези, които са преднамерено – макар и несъзнателно – предизвикани от пациента и следователно принадлежат към неговото, а не онова на аналитика, състояние.) Към това усложнение трябва да се прибави и коварният и неразрешен (неразрешим?) въпрос за аналитичната „реалност“. Защото в идеята за преноса като изкривяване е заложено предположението за някакво истинско или „по-истинско“ състояние на нещата, което е било затъмнено. Ако „застрашителната илюзия“ на пациента (както я нарича Фройд в „Очертания на психоанализата“), че е влюбен в аналитика, е точно това – илюзия, от която аналитикът трябва да „изтръгне пациента“, показвайки му „отново и отново, че това, което той приема за нов реален живот, е отражение на миналото“, тогава как да се отнасяме към „реалността“, към която пациентът се връща? Каква е природата и кой трябва да бъде съдник на „реалните отношения“ между пациента и аналитика? Фройд никога не се е интересувал особено от този въпрос. В крайна сметка откритието му за илюзорната връзка е било новина, а за реалната връзка между лекар и пациент – не. Но с течение на времето става все по-очевидно, че в психоанализата лекарят и пациентът стоят в отношения, които значително се различават от отношенията, съществуващи между лекар и пациент в медицинската практика, и аналитиците все повече се занимават с темата за „не-преносната връзка“. Удължаването на продължителността на анализата е фактор за този нов интерес: като един вид странен авангарден експеримент, на който се подлагате за няколко месеца (както са го правели първите пациенти), тя е съвсем различно предложение от осем- или десетгодишните анализи, които днес са нещо обичайно. (Когато анализата се е превърнала от терапия за лечение на симптоми в терапия за промяна на характера, както става с преминаването от ид към его психология, тя естествено изисква повече време.) Между пациента и аналитика трябва да се установи някакъв вид modus vivendi [начин на живот], поносим и за двамата, за да може това необичайно и безпрецедентно сдружение да продължи да се развива, без да говорим дали то ще бъде от полза за пациента. „С дължимото уважение към необходимото най-строго боравене и тълкуване на преноса – пише Анна Фройд през 1954 г. – все пак чувствам, че трябва да оставим някъде място за осъзнаването, че аналитикът и пациентът са също двама реални хора, с равен статут на възрастни, в реална лична връзка помежду си. Чудя се дали нашето – понякога пълно – пренебрегване на тази страна на въпроса не е причина за някои от враждебните реакции, които получаваме от пациентите си и които сме склонни да приписваме само на ‚истинския пренос‘.“

Анна Фройд се изказва ясно по време на аналитичен симпозиум, на който обсъжда доклад, озаглавен „Разширяване на обхвата на индикациите за психоанализа“, от нюйоркския аналитик Лео Стоун, с чийто хуманистичен възглед за аналитичната връзка тя искрено се съгласява. Няколко години по-късно, през 1961 г., Стоун доразвива този възглед в класическото си изследване „Психоаналитичната ситуация“. На симпозиума той се задоволява просто да изрази опасенията си, че прекаленото усърдие на аналитиците да играят ролята на мълчаливи, неблагодарни, непознати същества, може да подкопае самия процес, който е предназначен да задвижи. Още в началото на статията Стоун разкрива какъв човек (и аналитик) е самият той, като гледа с някаква тъжна почуда на процъфтяващата психоаналитична сцена в Ню Йорк от 1950-те години (днес наричана с умиление „разцветът на психоанализата“), когато „едва ли някой човешки проблем можеше да бъде решен по друг начин освен чрез психоанализа“. По-нататък Стоун с огорчение отбелязва, че „по същия начин съществува почти магическо очакване за помощ от метода, което му причинява голяма несправедливост. Безнадеждни или тежки ситуации в реалността, липса на талант или способности (обикновено разглеждани като „потиснатост“), липса на адекватна житейска философия и почти всяко хронично физическо заболяване, могат да бъдат доведени до психоанализата, за да бъдат ‚излекувани‘.“ Онова, което Стоун намира за най-тревожно в това надценяване, е скритата „загуба на чувство за мярка по отношение на човешкото състояние, забравяне или отричане на факта, че малко хора са лишени от някои проблеми и че много от тях трябва да бъдат посрещнати, ако изобщо бъдат посрещнати, със „старомодни“ методи: смелост, мъдрост или борба, например; също така, че само малко хора избягват напълно и завинаги някои физически заболявания, да не говорим за факта, че всички в крайна сметка умират от болести“. Стоун стига дотам, че предлага поразителното предложение, че „ако човек иначе е здрав, щастлив и работоспособен, а редките му пристъпи на главоболие могат да бъдат избегнати, като например не яде омари, изглежда, че е по-добре той да избягва да яде омари, отколкото да бъде анализиран“.

В „Психоаналитичната ситуация“ Стоун аргументира необходимостта от „рамкиране“ на бурната примитивна драма на преноса и контрапреноса в спокойни отношения на двама възрастни: единият е лекар с явна добра воля и надеждност, а другият – пациент със сравнима зрялост и отговорност – доколкото идва на сеансите, плаща сметките си и приема нестандартното поведение на аналитика като „технически инструмент“, а не като лична атака. В рамките на преноса, разбира се, пациентът може да потъне (и почти винаги го прави) в чувството си за нараняване и лишаване, отхвърляне и възмущение. Но една част от него винаги трябва да „знае“, че на тези чувства не трябва да се вярва напълно. Тази способност на пациента за дистанциране и самонаблюдение Стоун характеризира като „доброкачествено раздвояване на егото“ (на наблюдаваща и преживяваща част), което според него е от съществено значение за протичането на аналитичния процес. Опасенията му са, че непрестанното аналитично поведение на аналитика може да подкопае процеса, като разклати вярата на наблюдаващото его на пациента в добронамереността на аналитика и наклони везните в полза на заблудата за злонамереност на преживяващото его. „Докато чисто техническите или интелектуалните грешки в повечето случаи могат да бъдат поправени, неуспехът (в критичен момент) да се прояви разумната човешка реакция, която всеки човек неизбежно очаква от друг, от когото дълбоко зависи, може да обезсили години на търпелива и до голяма степен умела работа“, пише той. В язвителен протест срещу прекалено буквалното и банализиращо прилагане на „огледалния принцип“ на Фройд Стоун отбелязва: „Съмнявам се, че развитието на неврозата на преноса често е сериозно нарушено от това, че пациентът знае дали човек си взима отпуска във Върмонт или Мейн, или наистина (нека бъда наистина смел!), че знае нещо повече за ветроходството, отколкото за голфа“, и добавя: „Мисля, че това развитие нерядко се нарушава от упоритите или повтарящи се произволни откази да се отговори на такива въпроси, след достатъчно спекулативно фантазиране, ако няма по-специфична или адекватна причина от общия принцип, че пациентът не трябва да знае нищо за вас или че аналитикът не отговаря на въпроси.“ (Кохут поставя въпроса много лаконично в бележка под линия в книгата си „Анализ на Аз-а“, когато казва: „Да се мълчи, когато на човек се задава въпрос, не е неутрално, а грубо“). Стоун отбелязва саркастично: „Ентусиазираното и ангажиращо твърдение на един по-възрастен колега отпреди много години, че неговият пациент би развил същата ярка преносна любов, и „ако би бил медна маймуна“, уви (или може би за щастие!), просто не е вярно. Защото всички пациенти, доколкото са отдалечени от психозното поведение, имат важна инвестиция в своите реални и обективни възприятия; а взаимодействието между тези възприятия и преноса изисква определена минимална, макар и променлива прилика.“

Към деликатното разграничаване на нишките на преноса от онези на „реалната връзка“ Стоун добавя усложнението на един вид метапренос, който той нарича „първичен пренос“ или „примордиален пренос“. Това е свързано с несъзнаваното значение, което пациентът придава на самата психоаналитична ситуация, и което произтича, както предполага Стоун, от желанието му за всемогъщия родител от ранното детство. Това желание е универсално и може да бъде активирано както от лекари, политици, духовници и учители, така и от аналитици. Стоун прави интересно (и за неговата аргументация показателно) разграничение между значението на първичния пренос, генериран от лекаря, и онзи, генериран от аналитика. Докато преките физически и емоционални услуги на лекаря съответстват на тези на „всезнаещата, всемогъща и неразбираща“ майка от най-ранния период на детството, дейностите на аналитика наподобяват (в несъзнателен отзвук) не толкова приятните действия на майката в месеците, когато бебето се учи да говори и да се отделя от нея – „този период от живота, в който всички форми на телесна близост и пряка зависимост от майката се отказват или отслабват, паралелно с бързото развитие на голямото средство за комуникация – речта. „Именно в това състояние на ‚интимна раздяла‘ или ‚лишаване от интимност‘ се извършва анализата, която черпи своята мутативна сила от напрежението между вербалната близост и емоционалната дистанция. Стоун обаче вярва, че по-ранната, удовлетворяваща майка не трябва да бъде напълно затъмнена от по-късната, фрустрираща – че „лекарското призвание“ на аналитика трябва да се слее с аналитичното, за да може аналитичният процес да се развива и процъфтява.

Това брутално обобщение на изящното есе на Стоун е сравнимо с някакъв „студентски конспект“ на „Златната купа“ [на Хенри Джеймс]. Призивът на Стоун за хуманност, гъвкавост и здрав разум е опакова в едно най-фино аргументирано, дълбоко ерудирано и ужасно „трудно“ размишление върху изключително сложна тема. И други анализатори, преди и след Стоун, са се обявявали срещу аналитичната скованост, но никой от тях не е имал авторитета и искреността му. В удобното съчетаване на сложни технически и метапсихологически понятия с обикновена човешка мъдрост „Психоаналитичната ситуация“ напомня трудовете на Фройд – и наистина, сред психоаналитиците Стоун предизвиква почит, каквато малцина, освен самият Фройд, са вдъхвали. (Това, че Стоун е почти напълно непознат извън професията, е любопитно и жалко).

Привлекателният хуманистичен възглед на Стоун за ролята на аналитика понастоящем се споделя от всички, с изключение на малка част от анализаторите. Лидер на опозицията е Чарлз Бренър. Бренър не притежава елегантността на изказа и пламенността на литературната личност на Стоун, но е достоен противник. В строгата му позиция има някаква ледена красота. В статия, публикувана през юли 1979 г. в Journal of the American Psychoanalytic Association, озаглавена „Работен съюз, терапевтичен съюз и пренос“, Бренър оспорва цялата идея, че преносът и „реалната връзка“ могат да бъдат разделени. „Терапевтичен съюз“ и „работен съюз“ са термини, въведени съответно от покойната Елизабет Цецел и покойния Ралф Грийнсън, за да обозначат позитивната връзка между възрастните, в която е рамкиран преносът. За Бренър всяко подобно разделяне и „рамкиране“ е подозрително. Той разглежда „работния съюз“ или „терапевтичния съюз“ като вид сенчеста странична сделка, която аналитикът предлага на пациента, за да спечели неговото подчинение – сделка, която на пръв поглед изглежда любезна и хуманна, но в действителност лишава пациента от пълното използване на аналитичния инструментариум. „Да предположим, че аналитикът заспи по време на сеанс или забрави за среща с пациент. Трябва ли той да се извини, да обясни и да обсъди причините за постъпката си с пациента?“, пита Бренър в книгата си „Психоаналитичната техника и психичният конфликт“. Той дава този доста великолепен отговор:

Много аналитици биха казали, че трябва да го направи… и техните аргументи за това са убедителни. И все пак аз смятам, че по-добрият път, който трябва да се следва, е обичайният – да се насърчи пациентът да изрази мислите и чувствата си относно случилото се. Само по този начин може да се разбере дали пациентът е приел грешката на своя аналитик като обида, която го е засегнала и разгневила, или като признак на слабост, който му позволява да се чувства превъзхождащ и дори триумфиращ, или като добре дошъл повод за гняв и т.н. Съвестният аналитик естествено ще съжалява за подобна грешка, със сигурност ще се опита чрез самоанализ да открие несъзнаваните си причини да е постъпил така, но ще е добре да запази аналитично отношение дори към подобно събитие и да не предполага какво трябва да означава то за пациента му, без да е чул какво има да каже самият той [пациентът]. Самонадеяно е да действате като аналитик, без да сте помолени, в някаква социална или семейна ситуация. [От друга страна], да бъдете нещо по-различно от аналитик в отношенията си с аналитичен пациент, не е нищо повече от технически пропуск.

Преди няколко години Бренър и Стоун съвместно проведоха семинар в Нюйоркския психоаналитичен институт, на който бяха обсъдени точно такива хубави моменти от техниката. „Трябва ли аналитикът да изразява съчувствие към пациент, чийто баща току-що е починал?“ беше един от въпросите, които бяха поставени пред двамата. Стоун отговори, че той, разбира се, би изразил съчувствие. Бренър каза, че той, разбира се, не би го направил. Неотдавна, припомняйки си тази случка, една по-млада жена-анализатор с донякъде романтични наклонности заяви: „Чарли е много мил човек. Той може и да не каже нищо на пациента, но съм сигурна, че ще му даде да разбере по някакъв начин, вероятно с очите си, колко съжалява“. Тя е пропуснала да разбере какво е казал Бренър. В статията „Работен съюз“ Бренър се връща към тази евентуалност и излага следната неочаквана и неоспорима причина за аналитичен неутралитет дори пред лицето на смъртта:

Достатъчно вярно е, че често не вреди на анализатора да бъде по този конвенционален начин „човек“. И все пак има моменти, когато „човечността“ му при такива обстоятелства може да бъде вредна, а човек не винаги може да знае предварително кога ще бъдат тези моменти. Например, ако аналитикът изрази съчувствие към пациент, който току-що е загубил близък роднина, това може да затрудни пациента да изрази удоволствие, злоба или ексхибиционистично удовлетворение от загубата.

Това наистина е много далеч от уважението към индивидуалния опит и щедростта на духа към човешката слабост.

„Когато получих писмото си за приемане от Нюйоркския психоаналитичен институт, сякаш ми бяха поставили инжекция с адреналин, амфетамин и хероин. Рядко през живота си съм се чувствал толкова триумфално. Знаех, че животът ми ще бъде такъв, какъвто искам.“ Аарон Грийн ми каза това една сряда сутрин в консултативния си кабинет, където с него бяхме започнали да се срещаме всяка седмица в един и същи час, сякаш за терапия. Празният диван гледаше към стаята с многозначителна надутост. „Аз не съм някакъв стар изтъркан диван от пенопласт и гума“ – сякаш казваше той. „Аз съм диванът.“ Аарон седеше на голям, провиснал маслиненозелен тапициран стол близо до главата [на дивана] – обичайното му място, нещо като гнездо, подплатено с привични предмети: масичката с лампата отдясно, осеяна с книги, научни списания, писма, моливи, тетрадки, чаша чай; масичката със стъклен плот отляво, затрупана с хартиени кърпи (антимаса на дивана, чиято подредба се променя за всеки посетител), на която има още и телефон, малък кръгъл часовник, календар за срещи на фармацевтична компания и ваза с разпадащи се хризантеми. Напомняше ми за стол на хроничен инвалид. Седях срещу него в по-малък удобен стол, а между нас, върху малка възглавничка, лежеше моят малък, внимателен на вид японски касетофон. „Мразех медицинското училище – продължи Аарон. „Беше нечовешко и брутално, а когато бях стажант и ординатор в Б–, научих какви ужасни места са болниците – как нуждите на пациента се потъпкват и всичко се прави за удобство на персонала. Когато постъпих в Нюйоркския психоаналитичен, имах чувството, че съм излязъл от студа. Кандидатствах и в други институти, но това беше институтът, в който отчаяно се надявах да попадна – най-старият, най-големият, най-прочутият аналитичен институт в Америка, институтът на Хартман, Крис, Льовенщайн, Джейкъбсън, Грийнкър, Исакауер, Бак, Арлоу и Бренър. Единственото нещо, което помрачаваше щастието ми, беше перспективата отново да се подлагам на анализ. Не виждах защо трябва да го правя. Чувствах, че вече съм отлично анализиран.“

Препоръката на Фройд самият аналитик да бъде анализиран се е превърнала в непоклатим и централен факт на аналитичното образование. На „кандидата“, както се нарича студентът, се назначава „обучаващ аналитик“, с когото той провежда анализ, който – поне на теория – не се различава от обикновения терапевтичен анализ, въпреки че някои фини различия са неизбежни. С мрачен глас Аарон продължи да ми разказва за едно травматично събитие, което е белязало пристигането му в Ню Йорк от Б–.

„Когато ми съобщиха името на обучаващия ме аналитик, донякъде ме успокои фактът, че бях изтеглил един от най-добрите жребии сред списъка на нюйоркските психоаналитици – много изтъкната възрастна жена-анализатор, днес вече покойница, която беше писателка и теоретичка с международна известност. Бях откровено поласкан от назначението – чувствах, че то е свързано с моите собствени превъзходни качества – и пристигнах на първия сеанс нервен, но самоуверен. Седнах (обичайно е кандидатите да провеждат няколко предварителни сесии, седнали с бъдещия си обучаващ анализатор) и започнахме да разговаряме, а около петнадесет минути след началото на сесията – след като ви разкажа какво се случи, ще си представите какво са представлявали тези петнадесет минути – тази дребна, стегната, добродушна на вид възрастна жена внезапно удари с ръка по бюрото си в знак на раздразнение и каза: ‚Вие сте подлудяващ човек! Вие сте като конска муха!‘ Гледаше ме с гняв и неприязън. Бях се усуквал, избягвал, прекъсвал и отрязвал въпросите ѝ с контравъпроси. Но не бях осъзнал колко дразнещо се държа, така че когато тази сурова агресия изведнъж се разнесе из стаята, бях абсолютно зашеметен от нея.“

„Какво направихте?“

„Нищо. Бях уплашен. Страхувах се, че ще си навлека неприятности. Че Институтът ще ме сметне за нарушител на реда. Имах проблеми в медицинския колеж. Бях много раздразнителен човек. Но не исках да имам проблеми с тази жена, затова станах смирен и примирителен. В края на часа попитах кротко кога ще започне същинският анализ. Кога ще започна да се излежавам на кушетката? И точно тогава тя показа истинското си качество. Тя каза – това ме впечатли, винаги ще ѝ се възхищавам за това – „Простете ми, че избухнах така, и отидете при друг анализатор. Анализата не трябва да започва със сцена. Аз не съм подходящият за вас анализатор. Отидете при някой друг. Ето това е да си човек. Не, тя не трябваше да избухва така срещу мен. Но кой би имал смелостта да се изправи лице в лице със случилото се! Не и аз. Бях прекалено уплашен. Бях готов да работя с нея въпреки това, за да избегна неприятностите“.

„Намерихте ли друга жена анализатор?“

„Не. Назначиха ми мъж. Отначало се отнасях с презрение към него. Смятах го за скучна посредственост. Намирах го за пешеходец. Смятах работата му за халтура, за нещо като учебник. Е, не беше халтура, не беше учебник. Работата му се оказа с изключително високо качество. Вторият ми анализ се оказа много по-щателен, много по-задълбочен от първия. Но тогава не знаех това. Първоначалното ми отношение беше: ‚Кой си ти? Никога не съм чувал името ти, дори в литературата. Ти не си известен.‘ Разбирате ли, първият ми анализатор беше бил известен. Той беше много блестящ и очарователен старец – австрийски евреин от първото поколение аналитици след Фройд, който беше дошъл в тази страна по време на голямото изселване на европейски аналитици през тридесетте години. Той не държеше много на аналитичното инкогнито. Беше доста по-непринуден в това отношение от втория ми аналитик и беше много по-демонстративен, експресивен и подкрепящ. Неговият анализатор пък е бил Шандор Ференци и той го идеализираше. В стаята му за консултации имаше бюст на Ференци, както и бюст на Фройд, който е анализирал Ференци. По този начин можех да проследя аналитичната си линия до Фройд. Усмихвате се и трябва да се усмихвате. Това е абсурдна идея. Това е най-примитивният вид семейна романтика – родителите ми са аристократи, аз съм потомък на кралски особи и все такива неща. Вече знам това. Но тогава не знаех, а вие ще се изненадате от броя на хората, които в психоанализата и извън нея се придържат към тези детски фантазии за кралския си произход.“

Попитах Аарон какво има предвид под „истаблишмънт“ психоанализа. Той обясни, че в тази страна истаблишмънта се формира от институтите, които са признати от Американската психоаналитична асоциация, възникнала през 1911 г., три години след организирането на Международната психоаналитична асоциация от Фройд в Европа. Правилата и стандартите на Американската са по-строги и взискателни от тези на Международната, която контролира аналитичните институти и общества в останалата част на света. Аарон смята, че американската психоанализа е много по-висока от психоанализата в другите части на света; той се отнася с презрение към това, което нарича небрежност и нехайство на английската, европейската и южноамериканската анализа. Естествено има и други хора, които не са впечатлени от американската психоанализа и критикуват желязната власт на Американската психоаналитична асоциация над професията. Най-спорният правилник на Американската асоциация е този, който на практика изисква членовете ѝ да са лекари. Правилото е въведено през 1923 г. с убеждението, че приспособяването към медицинското съсловие ще придаде на борещата се нова професия необходимото уважение. То ѝ го е дало, но продължава дебатът дали тази стратегия не е пожертвала твърде много – дали не се губят твърде много добри хора, които не желаят да преминат през медицинско обучение, за да се анализират. Някои от най-великите имена в психоанализата са били лаици – Ана Фройд, Ерик Ериксон, Ернст Крис, ако споменем само най-известните Международната организация оставя въпроса на преценката на отделните институти и повечето от тях не изискват членовете им да са лекари. Самият Фройд се противопоставя на изискването за медицинска квалификация, като твърди (в памфлет, озаглавен „Въпросът за непрофесионалната анализа“, написан по повод съдебен процес от страна на австрийското правителство срещу колегата му Теодор Рейк, който не е лекар), че обучението в грижа за тялото има малко общо с лечението на душата. Филип Рийф в „Триумфът на терапевтичното“ (1966 г.) посочва с горчива злоба това, което смята за лоши последици от изискването за медицинска помощ:

Най-често съвременният кандидат за обучение в някой от институтите сега излиза направо от медицинското училище с точно определен вид образование, което четенето на историите на Фройд и различните други курсове за развитието и структурата на психоанализата не могат да компенсират. Първите психоаналитици са били образовани хора, когато са се събрали около Фройд; съвременният психоаналитик не е образован човек, когато напуска института… По подразбиране институтите са се превърнали в това, което повечето от техните студенти горещо желаят да бъдат: търговски училища, подготвящи ги за акредитация и добър живот в някое предградие, без нощни обаждания от досадни пациенти.

Нелекарите, които желаят да практикуват психоанализа в тази страна, получават обучението си в това, което Аарон (с неприкрит снобизъм и с признато пълно отсъствие на основание) нарича „мухлясалите“ институти. Сред тях са институти, основани от ревизионисти, като Института „Карен Хорни“ и Института „Уилям Алансън Уайт“, както и такива, които са създадени специално, за да приемат нелекари, като Националната психологическа асоциация за психоанализа, основана през 1946 г. от емигриралия тук Рейк. Ситуацията е объркана и непоследователна, в нея трудно може да се ориентира човекът, който търси аналитик. Да не говорим за задънената улица от съмнителни и откровено измамни терапии, която примамва човека, изпаднал в отчаяно положение.

Освен Нюйоркския психоаналитичен институт, в рамките на нюйоркския истаблишмънт има още и Психоаналитичен институт на Нюйоркския университет (бившия Институт Даунстейт), основан мирно през 1949 г. от Шандор Лоранд от Нюйоркския психоаналитичен институт, както и Център за психоаналитично обучение и изследвания към Колумбийския университет, болезнено откъснат от Нюйоркския психоаналитичен институт през 1944 г. от Шандор Радо в резултат на жестока схизма, чиито белези очевидно все още се носят от двата института. Отношението на Аарон към института в Ню Йорк е като на по-голям към по-малък брат: любящ, толерантен, малко снизходителен към очевидната незрялост на момчето, възхищаващ се и завиждащ на неговата бързина, стил и чар. Към Колумбия, некадърния син, той изпитва само горчивина и презрение.

„Но разколът е бил преди години“ – казах аз. „Какво става с тях сега?“

Аарон се намръщи и каза с тих, мрачен глас: „Те са добре облечени“.

Засмях се. „Това ли е всичко?“

„Не е ли достатъчно?“, каза той и също се засмя.

Върнахме се към ранното му обучение в Нюйоркския психоаналитичен институт. „Когато започнах, нямах търпение да се справя с курсовете“ – каза той. „Бях научил малко теория по недисциплиниран начин, а сега, мислех си, ще науча целия корпус на психоаналитичната теория от великите учители на най-големия аналитичен институт в света. Не отдавах голямо значение на конкретната работата по случаи, извършавана под наблюдение на преподаватели. Живеех с усещането, че вече съм добър психотерапевт – бях на върха или близо до върха на подготвителната си фаза – и смятах, че просто имам нужда от повече практика. И гледах на обучителния анализ като на отвратително, ненужно бреме. Така че идвах в аналитичното обучение с ценности, които бяха точно противоположни на тези на обучаващата институция, в която бях записан. Нюйоркският психоаналитичен институт (както повечето институти) залага най-много на обучителния си анализ. На второ място след него се цени направляваната работа по конкретни случаи – връзка от типа „едно към едно“, касаеща друга връзка от същия тип. И доста по-надолу от тези две неща е обучението по книги. Сега, след няколко години обучение, моите ценности по някакво странно стечение на обстоятелствата се преобърнаха и станаха същите като онези на института. Курсовете се оказаха разочароващи. Имаше няколко изключения, водени от добри преподаватели, но в повечето случаи това бяха скучни дискусионни класове, в които трябваше да седя и да слушам състудентите си – които знаеха дори по-малко от мен. Занятията се провеждаха вечер, от осем и трийсет до десет, три пъти седмично. Аналитичните институти са нощни училища; преподавателите и студентите – повечето от които вече са работещи психиатри – приемат пациенти през деня. Пристигах след тежък работен ден в болницата и седях там уморен, отегчен и раздразнен. Но обучителният анализ отвори очите ми и постепенно ме промени. Осъзнах, че първият ми анализатор не е бил достатъчно строг или безмилостен. Техниката му не беше добра. Проблемите, които имах в медицинския факултет – бях започнал анализ в края на втората година – вероятно щяха да се задълбочат, ако сам не бях подложен на анализ; той ми помогна да премина през всякакви обърквания и отчаяния. Но едва вторият анализ беше онзи, който ме промени. Вече не съм толкова войнствен и рязък, толкова обидчив и гневен“.

Попитах: „Откъде знаеш, че те е променил анализа, а не просто фактът, че остаряваш?“.

„Това е много разпространена и твърдо поддържана идея“, каза той. „Идеята, че това, което се случва в анализа, така или иначе би се случило – че хората се променят ‚естествено‘ с напредването на живота, а анализаторите си приписват заслуги за промени, за които всъщност не са отговорни. Самият аз съм имал подобни мисли за моите анализи и ми се е налагало да се спирам. Налагало се е да си напомням колко твърдо определен е животът ни – колко предвидим и повтарящ се, колко вдървен и втвърден, колко устойчив на промени. Ако се променяхме толкова лесно, колкото се твърди, нямаше да има хора, които да се впускат в анализи на четиридесет и петдесет години; дотогава всички щяха да са се променили ‚естествено‘ в мъдри, зрели, умерено доволни хора. Човек, който започва да анализира на двадесет години, както правят много хора днес, не може да види това толкова добре, колкото онзи, който започва да анализира по-късно, след като животът му е станал безнадеждно, повтарящо се неудовлетворителен, след като е видял, че прави едни и същи грешки отново и отново, след като е почувствал колко е в капан, и е разбрал колко малко свобода има. Младият човек, чийто живот все още не е поел курс, може да се заблуди, че животът му има неограничен потенциал, макар че всъщност той вече е ограничен и определен. Аз допуснах тази грешка по-рано, но вече съм достатъчно възрастен, за да имам представа как щеше да протече животът ми, ако нямах анализ.“

„Какво щеше да бъде различно в живота ви?“

„Щеше да бъде изключително стеснен, изпълнен с горчивина и депресия. До известна степен знам това, защото все още е така“, каза Аарон с унищожителна усмивка. „Виждате ли, не съм се променил чак толкова радикално. Не мисля, че основната структура на характера се променя някога. Ние не сме толкова пластични. Но един от начините, по които ми направиха впечатление промените, настъпващи в мен, беше чрез появата на заместващи симптоми. Когато се отказвах от определени черти на характера, у мен се появяваха остри симптоми. Бях чел за това – Фройд пише за него – но никога не съм мислил, че ще се случи на мен. Е, случваше се. С отслабването на твърдоглавието, свадливостта и заядливостта ми – с все по-честото обръщане към самия себе си: ‚По дяволите, не е нужно да правиш това повече‘ – аз все повече се тревожех за неща, за които никога преди не съм се тревожил. Като например да се намирам сред някоя тълпа или да седя на балкона в театъра. Освен това развих тревога от говорене, която все още изпитвам и която наистина ме притеснява. Тя пречи на преподаването и на говоренето по конгреси. Бях поканен да говоря на събрание на Американската психоаналитична асоциация – трябваше да бъда един от участниците с доклад по тема, която представляваше особен интерес за мен: Теорията за двойния инстинкт на Фройд – и трябваше да откажа. Просто не можех да го направя. Само мисълта, че ще бъда на сцената в „Уолдорф“, ме ужасяваше. Чувствам се непълноценен и унизен от този симптом. Това е едно от нещата, заради които може би ще ми се наложи да се върна към анализа.“

„Но толкова ли е сериозен недостатъкът? Дали изобщо е симптом?“ Попитах. „Нима всички ние нямаме нещо, което не правим добре или изобщо не можем да правим?“

„Първата ми незабавна реакция срещу това е да си кажа: ‚Виж, ако ще имам недостатък, нека поне да е в област, която не пречи на професионалните ми амбиции‘ – което, разбира се, е безсмислено.“

„Тъй като проблемът е в амбицията?“

„Точно така. В това няма никакво съмнение. Амбицията е проблемът. Но мисля, че ще се изненадате от това, което е свързано с амбицията. Тя не е просто да изляза и да убия баща си. Това е само част от нея. Има и други неща. Е, ще бъда откровен. Това е желанието да бъда красива жена. В анализа се откриват всякакви изненади“.

„По някакъв начин това не ме изненадва във вас“. Заслушах се с интерес в собствените си думи.

„Е, мен пък ме изненада! Притесняваше ме, мога да ви кажа.“

Следващата сряда разказах на Аарон за срещата си от предната вечер с трима души от Института. За втори път се срещах с това трио – двама анализатори мъже на петдесет и няколко години и една анализаторка на шейсет – в красиво обзаведения апартамент на жената на Парк Авеню. Срещите бяха в отговор на телефонното ми обаждане до Института, в което поисках информация за учебната програма, процедурите за прием, преподавателите и т.н., както и разрешение да присъствам на няколко занятия. Скоро стана ясно, че тримата анализатори, които са членове на влиятелния образователен комитет, от който до голяма степен се управлява Институтът, са били изпратени да се срещнат и да отблъснат пресата. След всяка от вечерните срещи, които бяха дълги, напрегнати и досадни, усещах раздвижването на старото детско чувство за тревога, неясна грешка и обида.

„Колкото повече мисля за това, толкова повече си мисля, че има нещо много странно в начина, по който ме посрещат по трима“ – казах на Аарон.

„Те се пазят един друг“, каза той. „Казват си един на друг: ‚Ти пазиш мен да не кажа нещо лошо, а аз правя същото за теб. Ние сме заедно в това‘.“

„Но за какво става дума? Какво крият? Какво може да се крие в един аналитичен институт?“

„Не знам точно. Но подозирам, че този вид странно, подозрително, изпълнено с вина поведение има нещо общо с обучението по анализ и неговите особени трудности. Анализаторите се учат да правят анализ, като самите те са анализирани – доста забележителен метод на професионално обучение. Това е все едно хирург да се научи да прави операция, като бъде опериран. И все пак тренировъчният анализ също не е точно като обикновения терапевтичен анализ. Той приключва, когато пациентът разреши своята невроза на преноса – когато най-накрая приеме факта, че аналитикът не, не, няма да изпълни желанията, които пациентът е имал като дете към родителите си, че това просто няма да стане по този начин, че той трябва да се откаже от тези желания към аналитика и да ги изпълни в собствения си живот, в работата си, в привързаността си, чрез децата си. С други думи, че той е възрастен и трябва да загърби детското. Което е ужасно болезнено. О.К. А сега си представете положението на кандидата, когато анализът му приключи. Вместо да тръгне по своя път като обикновения анализант, той се присъединява към професията на своя аналитик – присъединява се към самия институт, в който членува неговият аналитик, и започва да си проправя път нагоре в йерархията, до чийто връх вече е стигнал този негов аналитик. С течение на времето желанията, от които кандидатът е трябвало да се откаже и да сублимира, но които винаги са били налице, се активират отново. Той започва да се осмелява да се надява, че може би все пак ще бъде допуснат до родителската спалня, че ще бъде посветен в тайните на родителите, че ще разбере какво ‚правят‘ там, че ще може да сключи съюз с един или друг от тях. Не всеки се чувства така – някои хора отпадат от света на института и тръгват по своя път, но мнозинството, като мен, по някаква инфантилно мотивирана причина, се надява, че ще попадне в тази спалня: че ще се превърне в тренировъчен анализатор.“

„Но не всеки успява.“

„Не всеки успява. Нашият институт е голям, а местата във вътрешното светилище са ограничени. Много от тези, които не успяват – които виждат, че други са приети в спалнята, а те са пропуснати – стават озлобени. Те са причината за недоволството, антагонизма, злобата и фракционизма в нашия институт, за постоянната опасност от разкол. Колкото до onези, които успяват, поведението им е като на неспокойни, свенливи „добри деца“, които са се сдобили с благоволението на родителите си за сметка на братята и сестрите си. Те са успели да влязат в спалнята и не допускат другите деца там, а се чувстват виновни и отбрани, защото се страхуват, че не са влезли там честно.“

„А вие? Ще влезете ли в тази спалня?“

„Не знам. Имам известни задръжки – невротични по природа, знам – относно това да се бутам напред. Едиповите съперничества, страховете, вините все още действат. Те не са толкова силни, колкото бяха преди втория ми анализ, но все още са там и си вземат своето.“

„Защо изпитвате чувството, че трябва да натискате? Защо не приемате, че естествено ще се издигнете в йерархията, защото сте добър в работата си?“

„О, аз съм много добър в работата. По-добър съм от повечето хора от моята година – в това няма съмнение.“

„Тогава защо трябва да натискате? Защо просто не се издигнете?“

„Точно така. Това е въпросът. Защо не ме потупат по рамото и не ме пуснат да вляза? Факт е, че хората, които се назначават за анализатори на обучението, невинаги са най-добрите налични хора. Има и други, които са също толкова добри, а може би дори по-добри, но не са избрани“.

„И вие се страхувате, че това ще се случи с вас – че ще ви пропуснат?“

„Да. Аз не съм политик. Не общувам много с анализатори. Приятелите ми са предимно учени и художници. Когато ме канят на партита на анализатори, често отказвам. Съпругата ми, която е скулпторка, не е част от обществото, което формират съпругите на анализаторите, и се чувства не на място на тези събития. Всички съпруги на анализатори се познават, работят заедно в Комитета по гостоприемството на Института, заедно играят маджонг.“

„Значи не харесвате аналитичното общество?“

„То ми е скучно.“

„А какво ще кажете за по-младите хора, за колегите на вашето ниво?“

„Те също ме отегчават. Това е едно и също. Говорят за къщите си в провинцията, за училищата, в които ходят децата им, за пътуванията си през лятото – за всичко това. Не се чувствам комфортно с тях. Разпознавам това като стара черта от детството. Никога и никъде не съм се чувствал „вътре“ – нито в училище, нито в колежа, нито в медицинския факултет, нито в психиатричното обучение – и сега го изигравам по отношение на аналитичната общност. Анализът на всеки открива някаква централна фантазия, а моята е онази на външен наблюдател, който гледа в спалнята: чувствам се развълнуван и уплашен, възбуждам се, опитвам се да разбера какво става, но не трябва да се намесвам, не трябва да рискувам нищо. Има много начини да се разиграе тази фантазия. Можех да стана някакъв вид перверзен наблюдател, една крайна възможност, но вместо това станах учен – психоаналитик, човек, който опознава други хора много отблизо, но не трябва да се обвързва с тях. До голяма степен съм евреин – друг вид аутсайдер. Така че ако ме попитате дали искам да вляза във вътрешното светилище на Нюйоркския психоаналитичен – ами да, искам, ами не, не искам. Имам най-различни фантазии за това какво се случва във вътрешното светилище, повечето от които не са верни. Не биха могли да бъдат истина.“ Аарон се засмя при мисълта за фантазиите си.

„Нима отвън нещата не изглеждат винаги по-добре?“, казах.

Аарон се съгласи. „Някога имах един симптом. Преди изпитвах социална тревожност, преди да отида на партита. Знаете, че партитата са силно инстинктивни неща. Е, симптомът отпадна по време на анализа ми и сега ходя на партита, а те ми се виждат толкова банални“.

„Най-хубавите партита са тези, на които човек не я бил поканен.“

„Точно така.“

„Когато все пак попаднете във вътрешното светилище, ще откриете, че единственото, за което говорят, са къщите им в провинцията, училищата на децата им, уроците по йога на съпругите им…“

Аарон се усмихна и каза: „Знаете ли, всъщност администрацията се отнасяше много добре към мен. Назначаваха ме в малки комисии, канеха ме да правя различни неща. Само миналата седмица някой ми се обади и каза, че ме предлагат за незначителна административна длъжност. Казах О.К. – макар че вероятно няма да я получа, защото съм млад и неизвестен. Аз съм на четиридесет и шест години и съм млад. Що за професия е това?“

„Чувствате ли се като дете по отношение на по-възрастните анализатори?“

„Понякога. Вижте, вие също го почувствахте, когато се сравнихте с дете пред заплашителните възрастни, след като сте се срещнали с хората от Образователния комитет. Което отчасти е проява на собствената ви психология – а отчасти е проява и на моята собствена. Мога да си представя, че на теория има хора, по-млади от мен, които се чувстват равни с тях – които не са уплашени и не се страхуват. Но само отчасти. Защото няма никакво съмнение, че организацията е йерархична и че отговорните лица не проявяват отношение на покана и приобщаване към по-младото поколение и към хората от периферията. Те са изключителни, а не всички аналитични институти са като този“.

„По време на срещите ми с хората от Образователния комитет винаги съм си давала сметка, че те са трима, а аз съм една. През цялата вечер висеше усещането за ‚против‘.“

„Това е начинът, по който те влизат в отношения със студентите и дори до известна степен с общите членове. Аз също изпитах това чувство на ‚против‘ по време на обучението си. Всички го изпитваха: Всички се чувствахме като деца. Тридесет и пет годишни деца! Сега в Института има студентска организация – има дори национална организация на кандидатите за аналитици и наскоро завършилите, наречена CAPE, но когато бях кандидат, имаше само слаби намеци за организиране. Спомням си, че веднъж един от моите състуденти – много пламенен, радикализиран човек, който оттогава се премести в предградията и стана скучен и богат – тормозеше група от нас да се организираме, точно когато в стаята влезе един от по-авторитарните хора от Образователния комитет. Той ни изслуша и след това, като изгледа съученика ми като някакъв неприятел, каза с мазен тон: „Защо организация? Важното е човек да казва каквото му дойде на ум. Помислих си: Кучи син! Но. Но. Той беше прав. Мотивите на студентските организации не са нищо, ако не са преносими.“

„Децата се обединяват срещу родителите.“

„Точно така. Студентската организация е детска работа в най-истинския смисъл на думата. Този кучи син беше прав. Образователният комитет така и не излезе с официално становище относно студентската организация. За това как би пречила, как би била чужда – в най-добрия случай загуба на време, в най-лошия – на съпротива. Никога не са го казвали – би било глупаво да го кажат, но вярвам, че отношението им е било именно такова. Оставете децата да играят. Аналитичното образование е по неизбежност вдетиняващо преживяване. Интересно, нали? Че една професия, която толкова много се стреми към прогресивно съзряване, трябва да провежда своето образование под формата на вдетиняващ опит.“

„Хората от образователния комитет ми казаха, че от двадесет до двадесет и пет процента от кандидатите не се дипломират – и повечето от тях просто са помолени да напуснат. Как се отнасяхте към заплахата от изключване, когато бяхте кандидат?“

„Не го усещах точно като заплаха. Но възможността винаги съществуваше. Имах няколко приятели, от които беше поискано да се откажат.“

„След дълго време на обучение?“

„Да, понякога след много години.“

„Какво означава, когато някой се откаже?“

„Не знам. Тези неща са забулени в мистерия и огромна тайна – тайна, която се спазва не само от Института, но и от отпадналия човек. По принцип хората пропадат или поради работата си по конкретни случаи, или са неанализируеми. Характерът също е от значение. В моя клас имаше един човек, който имаше ужасен характер. Беше ловък, остър, лъжеше, не беше приятен. Вбесяваше ме да го видя в Института и да си помисля, че ще практикува анализ. Е, един ден той вече не беше там и аз изпитах огромно облекчение и се зарадвах, че са го разкрили и са го изгонили.“

„Значи родителите все пак са всезнаещи.“

„Едва ли. Мястото се управлява като магазин за бонбони.“

„Какво имате предвид?“

Аарон се повъртя на стола си и се намръщи. „Те са толкова непринудени. Толкова са непрофесионални. Приличат на хората от британската Камара на лордовете, които се събирали вечер и управлявали Англия. Оглеждам се наоколо и се чудя: Искам ли да бъда свързан с тези хора до края на живота си? Мога ли да се реализирам сред тях? Ще бъда ли щастлив? Или ще бъда отегчен, закърнял и в капан? Трябва да ви помоля за извинение, че аз, психоаналитикът, поставям нещата толкова наивно, но това е начинът, по който мисля за тях. Имам чувството, че ме засмукват и превземат. Чувствам се уплашен и извън контрол. Изпитвал съм това чувство с такава интензивност само веднъж през живота си – когато се влюбих за първи път. Институтът упражнява силно гравитационно привличане. Когато прекарваш по цял ден сам с пациентите – което ще рече сам – компанията на колегите се превръща в огромен източник на утеха и успокоение, както и на стимул. Някои аналитици прекарват почти всяка вечер в Института; има психоаналитични вдовици и сираци. Питам се: Искам ли да живея така – като човек, безнадеждно заплетен от ненаситна, скучна любовница? Очевидно е, че се страхувам не само от скуката и затъпяването. Страх ме е от това, че ще бъда въвлечен, че ще трябва да поставя на карта нарцисизма си, че ще бъда наранен. Виждал съм толкова много колеги, които са били наранени. Един колега, който е малко по-възрастен от мен – човек, когото много харесвам – наскоро претърпя малко, но болезнено и, опасявам се, типично публично унижение. На една от общите ни работни срещи той представи предложение – то беше свързано с ремонта, който се извършва в нашата сграда – което беше безславно отложено. Не защото идеята не беше добра, а защото се оказа, че е заплетена – както много други въпроси напоследък – във фракционизма на Института. Неговото изключително разумно и смислено предложение се превърна в поредното бойно поле на борба между вътрешните и външните. Започнаха да излизат всякакви обвинения, свързани с некоректно поведение. За нас, по-младите членове (на четиридесет и пет години), беше увлекателно и ужасяващо да гледаме как по-възрастните си отправят жестоки, клеветнически нападки.“

„За какво ставаше дума?“

„Ставаше дума за килими и столове. Един от членовете на Комитета за обновяване познавал някого – съпругата или снахата на друг член – която била декораторка и можела да получи нещата по-евтино. И това беше шансът, който другата страна търсеше, за да скочи и да разкритикува комитета – да го обвини в лошо планиране, в безотговорно разпределение на парите – и дори, накрая, да постави под въпрос целия ремонт и моралността на харченето на пари за обзавеждане, когато те биха могли да отидат за неща като пенсиите на работниците в Института. Но нищо от това не беше истинският проблем.“

„Какъв беше истинският проблем?“

„Истинският проблем беше, че в Института има една клика от хора, които заемат всички важни постове и решават кой да стане обучаващ анализатор, както и друга клика от хора, които нямат власт, и които я искат. Ето за какво става дума на практика при всеки спор в нашия институт. Това ме притесняваше – докато не се замислих за другите професии и не осъзнах, че никъде другаде не е по-различно. Съседите също го правят! Правят го и гоите [чуждите]! Този вид йерархия и инфантилизация съществува във всяка друга професия. Има я в правото, в бизнеса, в науката, в образованието. Във всяка професия има Едиповски значими длъжности и когато хората се кандидатират за тях, това създава криза, която ги инфантилизира – кара възрастни мъже да се карат като деца за незначителни неща. Спомням си преди няколко години, когато по-големият ми брат беше в една от тези кризи. Тогава той беше помощник-директор на частно училище за момчета в Н-я. Директорът на училището, който беше един от онези легендарни велики учители, беше пред пенсия и брат ми беше в агония на нерешителност дали да се кандидатира за поста в конкуренция с хора отвън. Фройд пише за това много задълбочено в „Мойсей и монотеизмът“. Според него в живота се случват неща, които дотолкова съответстват на инфантилните фантазии или инфантилните преживявания, че предизвикват детински фантазии или преживявания, които започват да доминират в живота на възрастните. Ние постоянно реагираме на внушаващата сила на реалността. В случая с брат ми освен това имаше и ужасно споделяне на несъзнателни фантазии. По-възрастният мъж виждаше наследяването като това, че по-младото поколение идва да му отреже члена, а по-младият мъж, който искаше позицията, я виждаше в смисъл на отрязване на члена на по-възрастния – оттук и неговата нерешителност. Така че те бяха в пълен синхрон един с друг в тази Едипова драма. Която съществува само на ниво фантазия. Защото фактът е, че това е работа. Това е просто работа! Както и да си обучаващ аналитик в Нюйоркския психоаналитичен институт. Това е най-забавното във всичко това. Защо възрастните не могат да се справят с тези неща от гледна точка на обективната реалност?“

„Но ако се види, че работата е такава, каквато е – бедната тя! – кой би искал да я върши?“

„Точно така. Какви са източниците на мотивация и удоволствие? Източниците на мотивация и удоволствие са инфантилните желания.“

1980 г.

(Това е първата част от статия в две части.)

 

[1] Ориентация на организма, обикновено включваща растеж в положителен или отрицателен отговор на външни стимули. Бел. пр.


Източник

 

Джанет Малкълм (1934–2021 г.) е американска писателка, журналистка от екипа на списание „Ню Йоркър“. Авторка е на „Психоанализа: невъзможната професия“ (1981), „В архивите на Фройд“ (1984) и „Журналистът и убиецът“ (1990), както и други книги. Пише често за психоанализата, както и за връзката на журналиста с тази тема. Известна с изтънчения си стил, както и с поляризиращата критика на собствената си професия.

Pin It

Прочетете още...