От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2013 10 bulg jews

 

Учили са ни, повтаряли са ни и в съзнанието ни вече необратимо се е запечатало, че България е единствената страна в Европа, спасила всички свои евреи през Втората световна война. Това се смята за уникално явление в онова време на пълно ожесточение, за един от върховете в политическата ни история, за едно от малкото неща, с които наистина можем да се гордеем. Неприятното е, че в чужбина тази уникалност обикновено не се признава, а самият случай сякаш не се познава. При политически прояви, чествания, пък и в чуждите исторически изследвания спасяването на българските евреи много често се пропуска или остава в сянката на други случаи.

Поредица „Антисемитизмът и България“

„Спасение“ и падение – Румен Аврамов

Усилия в търсене на истината – Ед Гафни

Холокостът и България – Любомир Марков

Евреите в българската словесност от началото на ХIX век до Освобождението – Олга Тодорова

Спасение, депортиране или Холокост? – Щефан Трьобст

България и Холокостът: състояние на проучване на проблема и задачи – Надя Данова

Българска антисемитска логика в 1940 г. и 60 години по-късно – Динчо Желязков

Кратката история на евреите в народна Република България – Улрих Бюксеншютц

Държавният антисемитизъм 1940-1944 г. – Румен Аврамов

Ти вярваш: Осем погледа върху Холокоста на Балканите – Леа Коен

Крехкостта на доброто – Цветан Тодоров

Забравено свидетелство за антисемитизма в България – Николай Поппетров

70 години война на интерпретациите – Стилиян Йотов

Четейки архивите на депортацията – Румен Аврамов

Дългата сянка на миналото – Надя Данова

За човешката цена на националния идеал – Румен Аврамов

Спасяването на българските евреи – уникално ли е наистина? – Александър Везенков

Забранените травми – Румен Петров

Правни аспекти на държавната антиеврейска политика в Царство България (1940-1944 г.) – Здравка Кръстева

Събитията в България са познати на чуждите специалисти, правени са и специални проучвания за тях (да споменем най-вече това на Фредерик Чери), но там всичко е представено и оценено по доста по-различен начин. Обикновено оцелелите евреи от старите предели на Царството се дават заедно с депортираните и избити от Беломорието и Вардарска Македония („новите земи“), намиращи се по това време под българска власт. Така излиза, че над 20% от евреите в страната са станали жертва на Холокоста в разрез с широко приетата у нас формулировка, че „нито един български евреин“ не е бил депортиран. Наред с това, доста повече място се отделя на репресиите, понесени от иначе оцелелите български евреи.

Всъщност, критични публикации за политиката на България към евреите през Втората световна война се появяват не само в чужбина. Някои книги, които показват по-сложна и противоречива картина, са преведени или публикувани у нас (заслужава внимание книгата на Лариса Дубова и Георгий Чернявский), неприятни истини се казват и в ред български изследвания (Илчо Димитров, Иван Ст. Хаджийски, Иван Генов и ред други). Публикувани са и съответните документи: заслуга на Натан Гринберг, Давид Коен, Витка Тошкова и пр., а напоследък към това се добави много по-изчерпателният двутомник, съставен от Надя Данова и Румен Аврамов. Изобщо въпросът за съдбата на евреите през Втората световна война е един от най-добре проучените в новата и най-нова българска история и ред неудобни факти са многократно изтъквани в специализирани изследвания и полемични статии.

В резултат на тези критики се е стигнало до една по-голяма предпазливост във формулировките – когато се говори, че „всички български евреи“ са били спасени, обикновено се уточнява, че става дума за старите предели на царството, докато онези от новите земи са били депортирани. Мнозина в прав текст заявяват, че отговорност за това депортиране носят българските власти. Част от публикациите отделят и повече внимание на унизителните репресии, които евреите понасят през годините на войната. По-внимателните изследователи, и български, и чужди, стигат до извода, че самото спасяване на евреите от старите предели е плод на ред обстоятелства, а не само на иначе безспорните заслуги на граждански активни българи. Специално се подчертава и ролята, която изиграл обратът във войната за промяната на политиката по еврейския въпрос. Отбелязва се, че и в Дания евреите са спасени (по-рядко се споменават и някои други страни), съответно, че става дума не за единственото, а за едно от много малкото изключения.

Въпреки тези уговорки, у нас остава да господства представата за уникалния характер на спасяването на българските евреи. Напоследък виждаме как някои интелектуалци, от една страна, настояват да се кажат всички неудобни истини за тормоза над евреите през годините на войната, както и за българската вина за депортацията от новите земи, но заедно с това твърдят, че спасението на българските евреи е „уникално“, че не е „мит“, че самата дума „спасение“ не бива да се слага в кавички, притесняват се да не би то някак да се „омаловажи“, радват се на малкото открити „признания“ от чужбина и възторжено ги цитират.


Small Ad GF 1

В същото време, мнозина направо сочат България като активен съучастник в Холокоста. Как да се справим с тези взаимоизключващи се интерпретации? Вижда се, че не е достатъчно да се вадят на показ документи и факти. Това много пъти вече е правено, но е дало само частичен резултат: дискриминацията и преследванията над евреите в старите предели и дори депортацията на тези от новите земи полека лека заемат мястото си в дългата верига от злоупотреби и насилия в миналото ни, а в това време идеализираната представа за „спасяването на българските евреи“ като уникален феномен си остава почти непокътната. Затова тук ще опитам друг подход – да анализирам по-детайлно процеса на конструиране на българския разказ за „единствената страна в Европа, спасила своите евреи“.

Изграждане на разказа в историографията

Изграждането на разказа за единственото по рода си спасяване на българските евреи има няколко основни елемента и пропускането на възможните сравнения с други европейски страни е несъмнено най-важният от тях. Взирането само и единствено в българския случай не винаги се прави съзнателно, но, в крайна сметка, именно то води до възприемането му като уникален. Нека за компенсация направим един кратък сравнителен преглед.

Макар нацистите да си поставят за цел да унищожат евреите от цяла Европа, далеч не навсякъде те имат възможност да приложат плановете си. Извън мерките по окончателното решение остават не само неокупираните противникови територии (Великобритания и части от СССР), но и неутралните държави (Ирландия, Испания, Португалия, Турция, Швейцария и Швеция), макар някои от тях да водят прогерманска политика. За евреите от последните шест страни не се говори, че са „спасени“, просто защото управниците им не са ги изложили на риск от депортиране.

Обратно, с малки изключения евреите стават предмет на депортация и унищожение във всички територии под директен германски контрол, а те не са малко: освен самата Германия и присъединените към нея територии (Австрия, Судетите, големи части от Западна Полша, Люксембург и т.н.), тук влизат остатъците от Полша (Генералното губернаторство) и Чехия (Протекторатът Чехия и Моравия), Холандия, Белгия, Норвегия, Дания, Северна Франция (от ноември 1942 г. и останалата част), окупираните територии на СССР (включително Прибалтика), по-голямата част от Югославия и някои стратегически зони в Гърция.

По-различно е положението сред страните съюзници на Германия от Оста. Разбираемо е, че най-плътно линията на преследване и депортиране на евреите следват две от тях, създадени с решаващо германско съдействие – Хърватската независима държава и Словашката република. Трябва да се отбележи обаче, че от октомври 1942 г. насетне Братислава спира депортацията.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

С изключение на Финландия и Япония, суверенните съюзници на Третия Райх възприемат по-меко или по-строго антисемитско законодателство, но се оказват доста по-резервирани към депортирането на евреи. През лятото на 1942 г. Румъния, България, Словакия и Хърватия се съгласяват техни поданици евреи от германските територии да бъдат депортирани, но Италия и Унгария отказват. Що се отнася до евреите на собствена територия, Италия поначало отказва, а към Финландия изглежда дори не е отправяно подобно искане. Унгария предава през лятото на 1941 г. около 16-18 хиляди евреи чужди поданици, които са избити, доста хора загиват и в трудовите групи, но през следващите години регентът Миклош Хорти и следващият министър-председател Миклош Калай (март 1942 – март 1944) категорично отказват да депортират евреи. След началото на войната срещу Съветския съюз, режимът в Румъния сам извършва геноцид над голям брой евреи, но от есента на 1942 г., въпреки първоначално даденото съгласие, маршал Антонеску по-скоро мълчаливо, а после и открито отказва да депортира. Предложението към България е отправено заедно с това към Румъния през есента на 1942 г.; от София първо дават съгласие по принцип, а по-късно уточняват, че за момента смятат да депортират евреите само от новите земи. Както е добре известно, спогодбата е подписана така, че предполага да се депортират и известен брой хора от старите предели, но протестите на близки до властта лица принуждават правителството да отмени това последно допълнение.

В крайна сметка, три от страните на Оста също са окупирани – Италия (в северната й част) след капитулацията й през септември 1943 г., като тогава под германски контрол преминават Албания и контролираните от Италия окупационни зони в Гърция, Югославия и Франция; Унгария през март 1944 г. заради подозрения, че може да сключи сепаративен мир; в края на септември 1944 г. е окупирана и Словашката република. В първите два случая това води до започване на депортация, а в третия – до възобновяването им след дълго прекъсване.

При това положение, от голямо значение е разглеждането на България наред с окупираните държави. Тъй като нито една наистина суверенна страна от прогерманския лагер, като изключим самата нацистка Германия, не е депортирала свои поданици евреи към лагерите на смъртта, само приравняването на България към окупираните страни и марионетните режими може да я превърне в някакво „изключение“. В някои случаи България директно е представяна за „окупирана“ страна, но дори без подобна формулировка, на практика всички сравнения на оцеляването на евреите у нас с депортирането им от други страни имплицитно поставят България наравно с окупираните държави. Същото смесване на несъпоставими случаи се получава и при споменаванията на България наред с Дания.

В други варианти се говори как до мерките срещу евреите и съгласието за депортация се е стигнало след постоянен и неудържим германски натиск. Всъщност, противно на това впечатление за продължителен натиск, пред който в София само по принуда отстъпили, процедурата по приемане на Закона за защита на нацията започва по време, когато България все още се придържа към неутралитета си и явно не става дума нито за диктат, нито за отлагане до последния момент. Българските власти бързо и лесно дават съгласие и за депортирането на евреите, енергично прилагат и постигнатото споразумение за това. Едва след частичното осуетяване на депортацията от 9 март 1943 г. българските управници започват да се дърпат на последващите искания за депортиране.

При това се пропускат поне две неща. Първо, в случая на суверенните съюзници „германският натиск“ е прилаган по-дипломатично и продължаването му зависи от поведението и реакциите на съответната страна. Второ, докато непрестанно се акцентира върху германския диктат, някак се пропуска, че българските управници се страхуват и от натиска на противниковия лагер. Ако от София лавират пред Германия, и то не само по еврейския въпрос, това е и заради все по-силното съобразяване с очертаващите се победители.

Както антиеврейските мерки в страната, така и съгласието за депортация се представят като нещо, изцяло привнесено и наложено отвън. Вярно е, че Законът за защита на нацията и всички последващи антиеврейски разпоредби са изработени по чужд образец. Това обаче е също толкова вярно за цялото законодателство в страната, включително за Търновската конституция. Въпросът следователно е да потърсим как привнесеното се е вписало в тогавашния политически ред и обществен живот. Изследването на Румен Аврамов върху „микроикономиката на държавния антисемитизъм“ добре показва това в една сфера, за която още съвременниците усещат наличието на нездрав интерес както в средите на държавната администрация, така и сред различни слоеве на българското население.

В някои случаи антиеврейските мерки дори се оправдават като плод на една благородна тактика – те не само били приети под германски натиск, но също така били нужни, за да се избегне изпълнението на други искания от германска страна. Това били необходими отстъпки в усилията да се заблуди Германия, за да се спасят евреите. Подобно обяснение обаче е анахронично за всички мерки, предприети преди да се предложи депортацията.

Съществен елемент е разглеждането на различните прояви на подкрепа към евреите като единствени по рода си, без да се виждат подобните случаи в други страни. При някои автори се митологизира цар Борис, което всъщност отразява идеализирания образ, който приживе му е изградила една внимателна лична стратегия и официалната пропаганда. В действителност, Мусолини може да се похвали с по-благоприятен баланс по еврейския въпрос дори след като се вземат предвид депортираните евреи след германската окупация на Северна Италия.

С по-голямо основание на преден план се вади фигурата на Димитър Пешев, за което нов тласък даде книгата на Габриеле Нисим „Човекът, който спря Хитлер“. Заговори се, че в България имало единствен случай на „легална парламентарна акция“ в защита на евреите, а самият Пешев бил единственият „държавник“ в подчинената на нацистката власт Европа, който през 1943 г. успял да вдигне глава и да „спре преследването“ на евреите. Но ако е трудно да посочим точно парламентарна акция в защита на евреите, то има ред случаи на хора от средите на управляващите в страни от Оста, които се противопоставят категорично – примерите на регента Хорти и премиера Калай в унгарския случай са достатъчно показателни.

Като уникална се представя и ролята на духовенството. Но не само в България религиозните среди, иначе носители на „традиционен“, „битов“ антисемитизъм, са сред първите редици на отхвърлящите „политическия“ антисемитизъм: примерите включват широка палитра – от архиепископ Дамаскинос в Атина през архиепископ Степинац в Загреб до мюсюлманското духовенство в Алжир. Това се разбира и от самите нацисти, които отдават италианската, унгарската и испанската съпротива по въпроса на „клерикални влияния“.

Изобщо разказът за приносите на отделни българи често се плъзва към тяхното разкрасяване и идеализиране, но големият проблем е в липсата на по-широк поглед. Показателен пример е обявяването на хора с подобни заслуги за „праведник на света“, присъждано от института Яд Вашем в Израел. С гордост публикациите у нас отбелязват, че един или друг от видните спасители на евреите е получил подобно признание, а за такива са признати вече 20 българи. Това, което обикновено се пропуска, е, че за праведници на света са признати вече близо 25 хиляди души и в други европейски страни те са стотици (Унгария, Гърция, Югославия и др.), а в някои дори хиляди (Полша, Холандия, Франция и др.).

Уникалното при спасяването на българските евреи е, че става дума за цяла една общност, при това сравнително многобройна. Затова от фундаментално значение е подразделянето на темата на две части – една за спасяването на „всички“ български евреи в старите предели и друга за депортацията от новите земи, макар че те са част от един общ план, а събирането на евреи от старите предели е насрочено за шестия ден след това в Беломорието и непосредствено преди онова в Македония и Пирот. Именно това разделяне на двата въпроса позволява, след като опишат депортацията от новите земи, ред автори да заключават, че „нито един-единствен български евреин не беше депортиран от страната“.

Оттам насетне двата разказа са построени по различна логика. За „вдигането“ на евреите от новите земи се говори, сякаш нищо не се е подозирало за съдбата на депортираните. Що се отнася до старите предели, изселването на евреите от София през май-юли 1943 г., както и изпращането на мъжете в трудови групи, се представят като находчиви маневри за спасяването им от сигурна смърт.

Най-сетне, някои събития и мерки се представят съвсем превратно. Разрешената емиграция на известен брой евреи към Палестина през годините на войната се рекламира като изключителен жест на хуманност от българска страна. В действителност, по-значителна емиграция на евреи от България има през 1939-1941 г., но тя е в унисон с усилията на нацистка Германия да стимулира изселването на евреите от Европа. Още през септември 1939 г. българските власти направо се заемат с прогонването от страната на няколко хиляди евреи с чуждо поданство. Ново, но неголямо засилване на емиграцията има при кабинета Божилов (септември 1943 – май 1944 г.), като тогавашният министър на вътрешните работи Дочо Христов, един убеден антисемит, разказва как именно той разрешил изселване към Палестина поради убеждението си, че „колкото по-малко евреи останат в България, толкова по-добре“. Днес всичко се размива в едно и прогонените евреи с чуждо поданство от първите години на войната се прибавят в сметката на спасените.

Спасяването и „традиционната толерантност на българина“

Оцеляването на евреите от старите предели предизвиква спорове и вътре в България, но те са от различен характер – въпросът е чии са заслугите за този уникален подвиг. И в тези вътрешни спорове има големи напрежения: изтъкването на приноса на опозиционните среди и църквата очевидно е за сметка на управляващите; разказът за Димитър Пешев засенчва царя; някои идеализират царя за сметка на назначеното от самия него правителство; акцентирането върху заслугите на отделни хора от управляващите среди е за сметка на опозицията и особено на комунистическата партия и т.н. Точно големият разнобой по въпроса за конкретните приноси обаче допълнително спомага да се изтъкне един по-общ фактор, който се споменава от всички спорещи страни – „толерантността на българския народ“, а заслугите на политици и общественици с коренно различна ориентация започват да изглеждат като еманация на тази толерантност.

Съществен принос в изработване и налагане на представата, че спасяването на евреите е заслуга на „целия български народ“, има комунистическа историография – в съответствие с представите си, че решаваща роля в историята имат народните маси, а не отделни личности, но най-вече поради нежеланието си да споменава имена, очевидно несвързани с БКП, тя изтъква как „българският народ“ не позволил да се извърши депортацията и „масовата защита“, която оказал на евреите. В новите публикации вече се говори за „българската (демократична) общественост“ и „гражданското общество“, които обаче запазват всички онези хубави качества, които има „българският народ“ и особено „прогресивните сили“ в комунистическата историография.

Всъщност, клишето за толерантността на българите е доста популярно още навремето и Филов го повтаря именно докато говори за депортацията пред швейцарския пълномощен министър Редар: „Ние сме били винаги най-толерантният народ, обаче сега сме принудени да вземем мерки, които в нормални времена сигурно не бихме взели.“ Непосредствено след войната като фактор за оцеляването на евреите започва да се сочи „традиционната толерантност на българския народ“, а публикациите от комунистическо време не пестят възхвалите си за „интернационалната, антирасова психика на българския народ“, част от която е и липсата на антисемитизъм. Толерантността се представя като някакво специфично и едва ли не вродено качество на българите, което се открива и далеч назад в миналото, дори през Средновековието. Уникалната толерантност на българите се оказва причината за уникалното спасяване на българските евреи. Оттук големият залог на темата – тя се свързва не просто с конкретни лица и постъпки през пролетта на 1943 г., а дълбоко засяга българската идентичност изобщо.

Това обаче имплицитно изкарва „нетолерантни“ ред други европейски народи, докато в действителност техните марионетни правителства просто не са имали същите възможности за маневриране. Някои са по-внимателни в изказа, без да променят по същество тезата – Цветан Тодоров обяснява оцеляването на българските евреи с липса при българите на силно чувство за национална гордост. Така отново излиза, че причината е в социалнопсихологическите особености на българското население.

Трябва да се признае, че при това възхваляване на толерантността на българите се прилага избирателен подход: всички постъпки в защита на евреите се приемат за представителни за обществените нагласи, а антисемитските изказвания и постъпки се таксуват като неприятно изключение, дело на незначително малцинство хора. Въпросът обаче не е само в наличието и степента на толерантност, а и доколко тя пряко определя съдбата на евреите в окупираните и сателитни на Райха страни.

В окупираните страни от значение са ефективността на установения от германските власти контрол, провежданата от тях политика (тя е много различна в Холандия и Дания, да речем), дали или доколко местните власти разполагат с възможност за маневриране. На Балканите, например, германските окупационни власти решително прочистват контролираните от тях зони в Гърция и Югославия, но никаква специална акция не е предвидена за малобройната еврейска общност в Албания. Реакциите на местните власти и на населението също имат значение, но далеч не всички прояви на съчувствие водят до ефективно спасяване.

Обратно, видяхме как, макар повечето от суверенните съюзници на Райха да приемат антисемитско законодателство, с малки изключения отказват да депортират свои поданици евреи, пък били те и дискриминирани. Нещо повече – по принцип те отказват да депортират и евреи с чуждо поданство, като единствените значими изключения са Унгария през август 1941 и България през март 1943 г. Традиционният антисемитизъм е недостатъчен, за да се подкрепи нацистката политика, а в много случаи се намесва и политическа пресметливост.

Сравнението между отделните страни ясно показва, че изтреблението на еврейството не е непременно свързано с антисемитизъм на местното население, защото нагласите на обикновените хора не са определящи. Така от Холандия, която е емблематичен пример за толерантност в световен мащаб, са депортирани и унищожени по-голям процент от евреите, отколкото са избити в Румъния – страна с откровено антисемитски режим. Оттук отново се вижда колко подвеждащо е да сравняваме окупирани страни и суверенни съюзници на Райха.

Спирането на депортациите като изключение

Някои публикации следват разбирането, че България по принцип е била един „своенравен съюзник“ на Третия Райх, а отказът от депортиране на евреите от старите предели на страната се разглежда като една от поредните прояви на това „своенравие“. По-внимателните съчинения отбелязват, че до началото на 1943 г. включително българското правителство плътно следва антиеврейската линия на Берлин и едва впоследствие настъпва обрат в политиката по еврейския въпрос. И в двата случая обаче поведението на България след март 1943 г. се разглежда като едно благоприятно изключение.

Преди всичко, трябва да се подчертае, че цялата акция за спасяване на евреите от старите предели през март 1943 г. е срещу договорена и подготвена от самите български власти депортация. Без решението на българските власти за депортиране на евреите изобщо не би имало подобна акция – точно както не е имало „спасяване на евреите“ във Финландия или пък в Италия и Унгария допреди германската окупация; в тези случаи просто няма нужда от героични усилия за спиране на планирана депортация. Целият драматизъм на спасяването на българските евреи през март 1943 г. идва да компенсира колаборационизма на българските власти до този момент.

Освен протестите вътре в страната обаче, наред с обрата във войната и проникващите слухове за действителната съдба на депортираните, роля за смяната на правителствената линия изиграва точно усещането, че останалите съюзници на Германия стават все по-резервирани спрямо антиеврейската политика на Райха. По стечение на обстоятелствата, от самото начало въпросът за депортацията от България е поставен заедно с този за Румъния. Макар че режимът на маршал Антонеску сам стига до изтребване на евреи в началото на войната, вече в този момент той отказва депортация и това става преди развитията в България: Антонеску мълчаливо спира подготовката още през ноември 1942 г., а през април 1943 г. официално обявява, че няма да депортира евреите. Още когато пристига в София през януари 1943 г., Теодор Данекер споделя с Бекерле за трудностите в някои други страни в Европа, включително, че Румъния е отказала да депортира. Макар и в не толкова пряка връзка, унгарският пример също е от значение, най-вече заради твърдата позиция на тогавашния министър-председател Миклош Калай, който заявява, че няма да допусне, докато е на този пост, депортиране на унгарски евреи. В телеграма на германската легация в София до външното министерство в Берлин от 24 юни 1943 г. се докладва: „Поведението на правителството се намира още под влиянието на речта на Калай от края на май т.г.“

Управляващите в София не просто попадат „под влиянието“, а сами следят какво правят съюзниците от Оста. Това личи от аргументацията на Филов пред Редар при срещата им от 11 март 1943 г., когато българският премиер се позовал на другите европейски страни, които депортират – той изброил Хърватия, Словашко и Румъния, а като изключение посочил, че „единствено Италия и Унгария са останали да намерят друго решение на еврейския въпрос“. Редар му изтъкнал, че Румъния също се е отказала, на което Филов в онзи момент възразил, но със сигурност е научил истината впоследствие. Показателна за това е служебната бележка от 22 март 1943 г., изпратена от главния секретар на външното министерство Димитър Шишманов до вътрешния министър, в която накратко описва линията на другите страни от Оста в Европа. От нея се вижда, че Италия, Унгария и (към момента) Словакия не депортирали евреи, а напоследък и в Румъния изоставили плановете за депортация и следвали мека линия по еврейския въпрос; само в Хърватия предстояло поредно изселване.

Изобщо българската реакция на отдръпване от плановете за депортиране не са никакво изключение, а закъсняло съобразяване с преобладаващата сред съюзниците на Германия линия на поведение по еврейския въпрос. След броженията в парламента на 26 март 1943 г. Никола Мушанов записва в дневника си с облекчение: „И днес, когато Романия изменя законите против еврейството в по-благоприятна смисъл, когато в Унгария ги толерират, в Италия се отнасят благосклонно, добре е, че и у нас се вдигнаха гласове за защита на човещина и справедливост.“

Въпросът не е само в отказа, а и във възможността този отказ да бъде удържан докрай. Италия и Унгария, които водят по-либерална политика към евреите и са много по-последователни в отказите си, впоследствие са окупирани (Италия частично), а много от техните поданици евреи са депортирани. Голямата разлика в българския случай е, че тук не се стига до германска окупация, след като страната тръгва да се откъсва от Оста. Именно така спасяването на евреите от старите предели се оказва окончателно. Причините да се спести на България една подобна окупация са в стратегическата маловажност на страната от гледна точка на Райха заради по-голямата й отдалеченост от самата Германия. Повечето български автори обаче просто не проблематизират факта, че без окупация, от Унгария и Италия също не би се стигнало до депортация.

Показателни за това доколко може да се говори за „българско изключение“ са и оценките, идващи от германска страна. В някои официални германски документи от 1942 г. България изрично се посочва сред страните, показали готовност за сътрудничество с политиката на Райха по еврейския въпрос. Но и отказът от депортация на евреите от старите предели на следващата година не се оказва сериозен проблем за доброто впечатление в Берлин. Някои нацистки функционери критикуват и недоволстват, но като цяло и след март 1943 г. се признава, че българското правителство е съдействало в по-голяма степен по еврейския въпрос от други съюзници, като Унгария и Италия. При това, в доклада си от 18 август 1943 г. Бекерле извинително отбелязва влиянието на Румъния и Унгария за българския отказ от депортация, което впоследствие е възприето и от началниците му във външното министерство в Берлин.

Добра основа за сравнение на политиката по еврейския въпрос на отделните страни от Оста ни дават и дипломатическите намеси по отношение на техни поданици евреи в други страни. Подразбира се, че държави, които следват една по-толерантна линия, биха се застъпвали за тях там, където преследванията са по-жестоки. Макар антисемитското законодателство в България да е прието малко по-късно от други съюзници на нацистка Германия, режимът в София бързо излиза напред в прилагането на антиеврейските мерки. Така още през 1941 г. се стига до протести на дипломати от страни, като Унгария, Испания, Италия, Румъния, Франция (Режимът Виши), срещу прилагането на антиеврейското законодателство над техни поданици у нас.

Въвеждането на по-строги мерки спрямо евреите в България през лятото на 1942 г. води до нови търкания с дипломатическите представители на Италия, Испания и др. страни – за задължителното носене на шестоъгълните звезди, после при депортирането от новите земи и накрая при изселването от София. Така например, в Италия не е въведено носенето на жълти звезди, а в Унгария до окупацията през март 1944 г. то се ограничава само до събраните в трудовите групи.

Дипломати от съюзни държави се опитват да противодействат и по време на депортацията от новите земи. В доклада си от 18 март 1943 г. германският консул в Скопие Вите се възмущава, че при събирането на евреите от домовете им „италианските служби в Скопие, както и католическият епископ д-р Смилян Чекада, проявяват твърде непристойно отношение“ – италианци търсели да говорят със задържаните евреи, а Чекада протестирал и се застъпил за освобождаване на покръстените евреи. В крайна сметка, от вече задържаните в Македония са освободени 74 души с испанско поданство, 19 с албанско и 5 с италианско. Друг германски доклад (на полицейския аташе в София Хофман от 5 април с.г.) отбелязва протестите на испанския пълномощен министър Хулио Паленсия пред премиера Филов, както и постъпките на други чуждестранни мисии, които обаче не повлияли на отношението на българското правителство.

Именно в този международен контекст през март 1943 г. царят и правителството сменят линията си; и вместо да продължат с депортацията (както по това време прави Хърватия), възприемат позиция, идентична с онази, следвана от независимите страни от Оста – Италия, Унгария, Финландия, Румъния и към момента дори Словакия. Но докато нашата историография акцентира върху спирането на депортацията като същинско чудо и превратно го представя като изключение от общите тенденции, всъщност изключение е реално извършената през март 1943 г. депортация от новите земи. С нея България се оказва единственият сред суверенните съюзници на Райха, който депортира по това време евреи.

Б. а. Настоящият текст е част от по-голямо историографско проучване по темата. Задължен съм на Надя Данова, Румен Аврамов и Чавдар Маринов за предоставени сведения и бележки по по-ранни варианти на текста, като отговорността за него си остава изцяло моя.

Източник

Александър Везенков е български историк, изследовател на свободна практика. Работи по проблеми на градската история на Балканите през ХIХ-ХХ век, на историята на реформите в Османската империя през ХIХ век и на институционалната история на комунистическите режими. Личният му блог може да се намери на адрес: http://alexandervezenkov.blog.bg


Pin It

Прочетете още...