От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2018 04 Kristeva 2

 

За Юлия Кръстева и текста „България, мое страдание

Снощи, или по-точно тази сутрин, изтощен след многочасовата работа (редактирах текста в продължение на няколко дни, жонглирайки между версии на три различни езика, основния от които владея само рудиментарно), не се реших да започна този коментар. Днес колебанието ми е не по-слабо, ако и енергията ми да е вече възстановена. Прочее, да видим какво ще се получи от въртопа от смесени впечатления и чувства, които ме преизпълват след сблъсъка с това тук текстово чудовище.

Използвам думата „чудовище“ не в общоприетия смисъл, а по-скоро търсейки семантичния ѝ корен, тоест онова нещо, което е накарало хората да я измислят, на първо място. С други думи – нещо за чудене, за дивене. И наистина, що за чудо е това тук? Признавам, че нямам готов отговор, нито пък вярвам, че може да се намери лесен такъв. Факт е, че си имаме работа с нещо искрено и същевременно безкрайно объркващо, безкрайно нееднозначно. Огромното познание, смесено с толкова очевидна липса (или загуба) на знание, създава лично у мен леко усещане за световъртеж. Голямата европейска дама, снизхождаща до нашенско, за да сподели болката си, очевидно няма дори отдалечена представа, или дори усещане, за това колко наивно звучат за човека, реално ангажиран с България и българското, воплите на нейната европейскост. (Не мислете, че не осъзнавам дълбоката двусмисленост на едно подобно твърдение, идещо от устата на човек, който живее извън България от близо 25 години насам). И все пак, и все пак…

Нека започнем с очевидното: Кръстева не осъзнава ни най-малко до каква степен култивираната ѝ европейска позиция е пропита от предразсъдъци, чиито дълбоки корени най-вероятно се дължат на балканския ѝ, и по-точно български, произход. Обърнете внимание примерно на следната фраза: „опозиционен национализъм, лишен от съдържание, като изключим съпротивата срещу исляма“ (удебеляването мое, З. Е.). С други думи, оправданието на българския национализъм е в борбата му срещу исляма. Неволно ми иде да възкликна „Господи, прости им, защото те не знаят какво вършат!“ Анти-ислямските настроения на френската гранд-дама бяха ми известни и отпреди това, най-вече от текстовете на (великолепния!) Душан Биелич (на всяка цена потърсете „Нормализирането на Балканите“ – една гигантска отварачка за балкански очи, по мое мнение)… Но въпреки това не бях подготвен за едно толкова разкриващо изказване, за нещо, което самият аз възприемам едва ли не като оправдание на „възродителния процес“. Българският национализъм – бастион срещу исляма. Боже, помагай!

Това беше първата ми, и далеч не най-задълбочена реакция (ще приема охотно всяко обвинение в прекомерна критичност, може би дори дребнавост – в края на краищата горното твърдение едва ли отива чак толкова далеч, колкото го отвеждам аз, ако и вратите за подобни интерпретации да си остават широко отворени). Но безкрайно по-важен и някак разкриващ ми се струва цялостният подход на Кръстева към балканската проблематика, която тя очевидно възприема и разбира напълно отделно от османския контекст, загърбвайки – както открай време го прави цялата ни култура – онези петстотин години чрез едно наивно (възможно най-меко казано) подразбиране: те не са важни, всъщност те НЕ СА част от нас, от нашето битие и нашата история. О, неразумний юроде! Е ли тогава за чудене, че България (и Балканите) ѝ остава(т) напълно неразбираема(и), че тя с такава лекота ръси архи-банализми от типа „Сръбският неофашизъм е кулминацията на това бедствие“, може би виждайки в себе си някаква модерна версия на своята лична героиня, Хана Арендт? Не бих искал да се впускам тук във витиевати филипики, които няма как да ме отведат до нещо друго освен празнословие, но госпожа Кръстева наистина не познава онова, за което говори. Собственото ми усещане е за пореден случай на слепец, който опипва слона и дава определение въз основа на информацията, която му подава собствената длан, а не липсващите per definitionem очи. Не че измежду нас има и някакви други освен слепци; не че conditio humana допуска по принцип нещо друго освен слепота; опазил ме Господ от още повече празнословие. Но разликата между различните слепци се състои в това, че някои от тях си мълчат, или поне изчакват малко по-дълго, преди да изкрещят определението си. Времето не винаги награждава най-бързите.

А инак, разбира се, не може да се отрече базисната, мощна енергия на размишлението, идеща както от огромната култивираност на квази-френската дама, така и от принципната несъвместимост между искрено изживяваното страдание и (все пак!) липсващото разбиране за неговия източник, баналния факт на невъзможността за реално разграничаване от собствения корен, собствения произход. Парадоксалността, идеща от безразборната смесица на толкова много знание и толкова много доброволен отказ от същото, е буквално поразителна. Тук очевидно се срещаме с една образцова форма на онзи вид западно заслепение, упорито отказващо да види в себе си нещо друго освен по-висша степен на развитие. Отказващо, отказващо, отказващо… И доброволно-сляпо за толкова много неща. За гигантската промяна в изживяването на исляма, който се „протестантизира“ буквално пред очите на всички ни, водейки страни като Турция или Индонезия до един вид бум на онази трудолюбива порядъчност и честност, върху която е изграден (но междувременно до голяма степен изгубил, под бремето на консумеризма), същия този Запад… За промените тук на Балканите – далеч по-трудно забележими, ако човек не се занимава ежедневно с тях, но пък неоспорими, дори само в рамките на този тук дребен форум… За заплахите от ученото невежество, пред които е изправен всеки от нас, но които някои все пак виждат по-ясно… За безспорната патологичност на този тъй яростно защитаван от Кръстева избор, радикалното прерязване на собствения корен (нещо, което Цветан Тодоров никога не е правил, доколкото ми е известно)… Всичко това си остава напълно невидимо за Кръстева – и за онзи Запад, когото тя представлява. Слепотата, слепотата, слепотата…


Small Ad GF 1

Не знам как точно се живее с всичко това. Изпитвал съм изкушенията му многократно, в собствените си лутания между родно и чуждо, през всичките години, в които живея извън България. Предполагам дори, че в очите на мнозина сънародници собствените ми усилия за постигане на някакъв баланс между родното и чуждото, цялата ми странна работа, с всичките ѝ месиански изкривявания и залитания, изглежда не по-малко чудата от усилията на госпожа Кръстева да даде израз на нещо, чиято баналност и сама не подозира… Но въпреки това живея с усещането на човек, който не желае да бъде нищо друго, освен българин. И в това е единствената ми надежда за спасение, сред цялата мъгла на отрицанието, из която се нося ежедневно. Само това, и нищо друго.

Господ да е на помощ на всички ни! И особено на ония сред нас, които не искат да бъдат себе си! Защото, може и наистина царството тукашно да се окаже тяхно, но небесното, то е за другите. То е – и винаги е било – само и единствено за ония, които не могат, по силата на някаква необяснима потребност, да бъдат нещо друго освен онова, което са. Хората без избор. Хората, които не могат другояче…

Берлин, през март 2013

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...