От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It


2014 08 Bowie

Дейвид Боуи във винил-костюма „Токио Поп“,
създаден от японския дизайнер Ямамаото Кансаи
за турнето „Aladdin Sane“, 1973
(© Масайоши Сукита/Дейвид Боуи)

1.

Every time I thought I’d got it made
It seemed the taste was not so sweet
So I turned myself to face me
But I’ve never caught a glimpse
Of how the others must see the faker
I’m much too fast to take that test

Ch-ch-ch-ch-Changes…[1]

—David Bowie, “Changes,” Hunky Dory, 1971

Дейвид Боуи: „Панталоните ми промениха света“.

Модерно облечен млад човек с тъмни очила: „Мисля, че по-скоро бяха обувките“.

Боуи: „Добре, обувките“.

(Смее се. Всичко е било просто шега. До известна степен.)[2]


Small Ad GF 1

Няма съмнение, че Боуи е променил начина, по който хората изглеждаха, през 1970-те, 80-те и дори 90-те. Модни дизайнери като Александър Маккуийн, Ямамаото Кансаи, Дрийс ван Нотен, Жан-Пол Голтие и др. – са повлияни от него. Изключителните му сценични костюми – от подобни на Кабуки-театъра пелерини до декадентски облекла от ерата на Ваймар – са легендарни. Младите хора по целия свят се опитваха да се обличат като него, да изглеждат като него, да се движат като него – за съжаление, с доста смесени резултати.

Така че е напълно уместно музеят Виктория и Алберт да направи огромно изложение от сценичните облекла на Боуи, както и от множество музикални видеоклипове, ръчно написани текстове на песни, сторибордове и други експонати от [вселената] Бовиана, заети от личния му архив. Освен всичко друго, изкуството на Боуи касае неща като стила – висок и нисък – а стилът е сериозно нещо когато става дума за музей, посветен на изкуството и дизайна.

Една от характеристиките на рок-музиката е, че такава голяма част от нея се състои от позиране или „играене на роли“, както казват в секс-помагалата. Рокът е преди всичко театрална форма. Английските рокери винаги са били особено добри във всичко това, отчасти защото мнозина от тях, като самия Боуи, са черпили вдъхновение от богатата традиция на мюзикхол-театъра. Ако Чък Бери е кръстникът на Британския рок, то в същата степен такъв е и водевилистът Макс Милър, „нахаканото копеле“, в нашарените си с маргаритки костюми. Но за това има и друга причина: тъй като рокендролът произхожда от Америка, английските музиканти често започват да имитират чернокожи американци. Нещо повече, особено през 1960-те, белокожите английски момчета често имитираха чернокожите американци. В края на краищата това е и въпрос, свързан с класовия произход: момчетата от английската работническа класа обичат да позират като аристократични контета, докато младите мъже от солидната средна класа често си прикачват „бачкаторски“ кокни-акцент. Струва си да се спомене и играта с половете: Мик Джагър, който криви устни като Тина Търнър, Рей Дейвис от „Кинкс“, кълчещ ханш като някоя дама от пантомима, Дейвид Боуи, който се преоблича като Марлене Дитрих или пищи като Литъл Ричард. И никой от тях не е гей, или поне не е такъв през по-голямата част от времето. Рокът, особено английският рок, често изглежда като някакво гигантско, анархистко парти с преобличане.

Но никой не е довеждал всичко това толкова надалеч, с толкова въображение и смелост, колкото Дейвид Боуи. Във времена, а които американските групи често се обличаха пределно просто – богаташки градски деца, преоблечени като фермери от Апалачите или канадски дървосекачи – Боуи напълно съзнателно се обличаше изключително елегантно. „Не мога да понасям мисълта да изляза [на сцената] в джинси… и да изглеждам така прозаично пред 18,000 души. Искам да кажа, това не е нормално!“ Също по собствените му думи: „Целият ми професионален живот е едно изпълнение… Прехвърлям се много лесно от една дегизировка към друга.“

„Is there Life on Mars“, 1973

Всички костюми от рок-театъра на Боуи се намират в изложението на Виктория и Алберт. И много от тях са безобразно красиви. Червено-синият костюм с шотландски десен и червени пластмасови ботуши, разработен от Фреди Бурети за образа на Зиги Стардаст от 1972. Подобното на кимоно наметало, с изписаното върху него име на Боуи в китайски йероглифи, създадено за Aladdin Sane през 1973. Сюрреалистичното, изплетено от паяжина телесно трико с фалшиви длани с лакирани в черно нокти, галещи гърдите му – за специалното телевизионно Floor Show от 1980. Черният панталон и съпровождащата го атлазена жилетка, проектирани от Ола Хъдсън за превъплъщението му като Тънкият блед граф от 1976 и направени така, че да изглеждат като за интерпретатор-мъж[3]. Или пък изящно-„износеният“ сюртук в десена на Юниън Джак, разработен от Александър Маккуийн от 1997 (излаган също и за експозицията „Англомания“ на музея Метрополитън). Накрая, тук могат да се видят също и перверзното мореплавателско оборудване, както и черния костюм във формата на грамофонна плоча „Токио поп“, матадорското кепе, синьо-зелените ботуши, и т.н, и т. н.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Образът на Боуи винаги е бил също толкова внимателно планиран за обложките на албумите, колкото и за реалните музикални изпълнения: черно-бялата фотография на Сукита Масайоши, на която Боуи позира като кукла-манекен, за обложката на Герои (1977). Или Боуи, в дълга рокля от атлаз, проектирана от Майкъл Фиш, излегнат на диван от синьо кадифе, подобен на пре-рафаелитска картичка, за албума Човекът, който продаде света (1971), или зловещата рисунка на Гай Пийлерт на Боуи като карнавално чудовище от 1920-те, за албума Диамантени кучета (1974).

Всички тези образи са създадени от самия Боуи, в сътрудничество с други артисти. Той черпи вдъхновение от всяко нещо, което запленява въображението му: Берлин на Кристофър Ишъруд от 1930-те, холивудски примадони от 1940-те, Кабуки-театър, Уилям Бъроуз, английски фолк-театър (mummers), Жан Кокто, Анди Уорхол, френски шансон, сюрреализмът на Бунюел, филмите на Стенли Кубрик и особено Портокал с часовников механизъм, чиято смесица от висока култура, научна фантастика и дебнеща заплаха му импонира изцяло. Артисти и кинематографи често са постигали интересни резултати чрез рафиниране на популярната култура до високо изкуство. Боуи прави точно обратното: както сам обяснява в едно интервю, той плячкосва високото изкуство и го снема долу до улицата; именно това е неговият специфичен вид рокендрол-театър.

Онова, което е истински необикновено у Боуи в сравнение с други рок-представления, е светлинната скорост при смяната на костюмите. Музикалните му промени отразяват всичко това – от пулсиращите ритми на ранния Velvet Underground до резките дисонанси на Курт Вайл, до диско-бийта от Филаделфия на 1970-те. Обхватът на изпълнителския му глас, болезнен в някои песни, изпълнен с блясък и вещина в други, но винаги преследван от някакво усещане за опасност, му помага да прекоси толкова много жанрове. За да се долови реалната възбуда от най-добрите концертни изпълнения на Боуи, човек би трябвало да е бил там, но артистичните видеоклипове, направени от него в сътрудничество с различни талантливи кинематографисти, все пак придават реалност на чисто театралната му привлекателност (някои от тях са представени блестящо в изложбата на  V&A).

Легендарното появяване на Боуи в американската шоу-програма
„Saturday Night Live“, 1979
(3 песни, изпълнени в три напълно различни костюма:
1. Винилов костюм, силно повлиян от модернизма на Ваймарския период
2. Оригинален костюм на стюардеса от авиолиниите на Китайската народна република от 1970-те години
3. Марионетка, изпълнена с помощта на техниката blue screen.)

Два от най-важните видеоклипове са “Ashes to Ashes (1980) и “Boys Keep Swinging (1979), и двата режисирани от Дейвид Малет. Боуи играе три различни роли в Ashes to Ashes: космонавт, човек, свит на кълбо в изолационна стая от психиатрично заведение и трагичен клоун-Пиерò, измъчван от майка си. В Boys Keep Swinging той се появява като рокендролер от края на 1950-те, като заедно с това персонифицира и трите бекъп-вокалистки, облечени в пищни премени на холивудски диви; накрая две от тях захвърлят перуките си в някаква форма на симулиран гняв, докато последната се превръща в своего рода заплашителна майчина фигура. Обща характеристика на видеоклиповете на Боуи, а също и на сценичните му представления, е обсебеността от неща като маски и огледала, понякога множество огледала наведнъж: героите му наблюдават самите себе си, докато биват наблюдавани. В ранните си интервюта Боуи често говори за шизофрения[4]. А сценичните роли понякога са се прехвърляли и в личния му живот[5]. Както сам той казва: „Не можех да разбера дали аз пишех героите си или героите пишеха мен“.

„Boys keep swinging“, 1977

„Ashes to Ashes“, 1980

2.

И така, кой всъщност е Дейвид Боуи? Роден през 1947 като Дейвид Джоунс в Брикстън, южен Лондон, но израснал в Бромли – сравнително модерно и дълбоко нерадостно предградие. Мнозина рокери, включително Мик Джагър и Кийт Ричардс, са израснали по такива места, които романистът Дж. Г. Балард, прекарал по-голямата част от възрастния си живот в Туикънхем, описва като далеч по-мрачни места, отколкото повечето градски жители могат да си представят. Самата им посредственост вече принуждава въображението да се насочи към нови области. Искам да кажа, човек вероятно трябва да се пробуди сутрин с мисълта за нещо лудешко в главата, просто за да бъде сигурен в свободата си.

Подобно на Джагър и Ричардс, младият Дейвид Джоунс е пробуден от предградийната дрямка благодарение на звуците на американския рокендрол. Той си припомня, че на осемгодишна възраст е искал да бъде „някакъв бял Литъл Ричард, или поне неговият саксофонист“.

Семейният произход на Дейвид не е строго конвенционален. Баща му, „Джон“ Джоунс, е неуспешен музикален импресарио и съдържател на пиано-бар („Бууп-а-дууп“ на Шарлът Стрийт, Сохо), който е изгубил парите си, опитвайки се да промотира кариерата на първата си съпруга, Чери, „Виенският славей“. Майката на Дейвид, „Пеги“ Бърнс е разпоредителка в кино. И все пак Бромли си остава Бромли. Ярките светлини привличат.

През по-голямата част от 1960-те поп-кариерата на Боуи, разнообразна, но неуспешна, не подсказва с нищо сензацията, в която той ще се превърне по-късно. Винаги е изглеждал много елегантно, но все още не изключително. Имало е множество фал-стартове; реклама за сладолед, шеговита песен, наречена „Смеещият се гном“. Променя името си на Боуи, по названието на ловджийския нож Боуи, тъй като един друг Дейви Джоунс междувременно става много известен като част от поп-групата Monkees. А след това, в късните 1960, среща двамата души, които ще променят живота му: английският танцьор и мим Линдзи Кемп, с когото Боуи е имал еротична афера, и Анджела Барнет, американска манекенка, за която скоро се оженва. Веднъж гледах Линдзи Кемп да танцува – в Лондон, някъде около 1971, в солово изпълнение, изградено върху Our Lady of the Flowers на Жан Жене, струва ми се. Той притежаваше абсолютно изключително сценично присъствие – деликатен, с изрисувано бяло лице и огромни очи, прелитащ наоколо, малко като Вивиън Ли от Трамвай Желание.

Кемп научава Боуи как да използва тялото си, как да танцува, позира, как да изпълнява пантомима. Именно Кемп запознава Боуи с театъра Кабуки. Кемп е запленен от традицията онагата, при която мъжете изпълняват женски роли. По някакъв странен начин Кабуки пасва изключително точно на Боуи, като театър на екстравагантните, стилизирани жестове. Във върховите моменти актьорите се смразяват, сякаш за снимка, докато представят някоя особено драматична поза. Боуи никога не става велик актьор, но пък става велик позьор, в най-добрия смисъл на думата; той винаги се движи с някаква особена, неповторима грация. Без влиянието на Кемп той може би нямаше да успее да направи следващата крачка в кариерата си, смесването на рок музиката и театъра, филма и танца. Двамата правят съвместно шоу на име Пиеро в тюркиз. Боуи научава как да използва костюмите и осветлението по възможно най-добрия начин. Декорите ще стават все по-сложни, включвайки изображения от филми на Луис Бунюел или Метрополис на Фриц Ланг.

Но най-важното нещо, което той научава от Кемп е вкуса към превръщането на самия живот в представление – едно друго влияние, идващо откъм театъра Кабуки. В старите времена актьорите онагата са били окуражавани да носят женски дрехи и в ежедневието. За Кемп Боуи казва: „Неговото ежедневие беше най-театралното нещо, което съм виждал някога. Всичко, което аз считах за Бохема, той го живееше“.

Докато живеят Бохемския живот, той и Анджела имат син, когото кръщават Зоуи (според модата на рок-звездите да дават на децата си странни имена), днес вече за щастие преименуван на Дънкан Джоунс, филмов режисьор с добра репутация. Това е приключенски брак, един вид полиморфно перверзно представление на свой ред, отворено за всички полове. И двамата са старателни поддръжници на имиджа на младата рок-звезда. Анджела насърчава модния дендизъм на съпруга си. Сигурно са били доста впечатляваща двойка когато се появяват през 1971 в нюйоркското студио на Анди Уорхол – съпругът с дълга до раменете руса коса, небрежна мека шапка, обувки Мери Джейн и абсурдно широки оксфордски панталони, докато късо подстриганата съпруга изглежда по-мъжествена, по-корава, в сравнение с него[6]. Боуи изпълнява своята песен в почит на Анди Уорхол: “Andy Warhol looks a scream/Hang him on my wall/Andy Warhol, Silver Screen/Can’t tell them apart at all…a-all…a-all.”[7] Уорхол е любезен към госта си, но не особено очарован от строфите на почитта. По-късно той става фен на Боуи, а някои от неговите актьори се присъединяват към антуража на поп звездата.

Аднрогинността е централна част от все по-увеличаващата се привлекателност на Боуи – нито напълно хетеро, нито пък истински гей, а нещо по средата, което дори не може да бъде описано адекватно като бисексуално (макар че в реалния живот Боуи очевидно е бил сексуално активен и в двете посоки). Ямамото, японският дизайнер, казва, че е обичал да проектира дрехи за Боуи, защото той е бил „нито мъж, нито жена“. Образът, култивиран от самия Боуи, докато той постепенно става все по-популярен, е пълна чудатост – изолирано извънземно същество, поп-божество, безкрайно загадъчно, капризно, отчуждено, но застрашително привлекателно. Японската култура, казва самият той, го привлича като „същинската извънземна култура, тъй като не можех да си измисля някаква марсианска култура“. Първият голям хит на Боуи е “Space Oddity” (1969)[8], в който се разказва за някакъв въображаем астронавт: “This is Major Tom to ground control/I’m stepping through the door/And I’m floating in a most peculiar way…”[9]

Кинематографистите използват извънземната андрогинност на Боуи за свои собствени цели и повишават още повече репутацията му на странно явление. Най-известният филм на Боуи е Човекът, който падна на Земята (1976) на Никълъс Роуг. В тази научнофантастична история Боуи играе същество от друга планета, което попада в Съединените щати, за да стане отначало много богат човек, а след това отчужден алкохолик, обсебен от телевизията и държан затворен в луксозен апартамент от държавни агенти. Онова, което Роуг използва, е не толкова способността на Боуи за артистични изпълнения, която е средна в най-добрите си изяви[10], а по-скоро неговия имидж и телесен език, неговата гениална способност за позиране.

Нагиса Ошима прави нещо подобно във филма си Честита Коледа, мистър Лоурънс (1983), основаващ се на новелата на Лауренс ван дер Пост за преживяванията на британски офицер в японски пленнически лагер по време на Втората световна война. Един от начините – баналният начин – да се представи всичко това, би бил да се направи от него мъжествена история на мъчителна издръжливост. Но идеята на Ошима е да постави две поп-икони – Боуи в ролята на английския офицер и японския поп/рок музикант Сакамото Руичи като жесток комендант на лагер. И двете поп-икони са еднакво андрогинни, ако и по свой собствен начин – Сакамото също носи тежък грим. Във върховата сцена от филма британският офицер се опитва да обезоръжи врага си като го целува по устните – действие, за което след това русият герой трябва да понесе страховити мъчения. И отново, актьорската игра е само долу-горе, но позите, „видът“, е брилянтен.

3.

Първият и единствен път, в който аз видях Дейвид Боуи беше в ранните 1970, в гей-дискотека на Кенсингтън Хай Стрийт на име „Твоето и моето“, на първия етаж на „Ел Сомбреро“, един мексикански ресторант. Там беше Боуи, все още не световноизвестен, с развяваща се боядисана коса, танцуващ яростно на дългите си тънки крака. Беше толкова странно присъствие, че образът се е запечатал в паметта ми, макар че в самия случай по онова време нямаше нищо изключително. През 1972 Боуи дава интервю за британското поп-списание Мелъди Мейкър. Интервюиращият, Майкъл Уотс, пише:

[Предназначението на] настоящия образ на Дейвид е да се появи като пронизителна кралица [или гей-мъж, бел. пр.] – един красиво-женствен младеж. Той е камп като редица от палатки[11], с отпуснатата си ръка и примамлив речников запас. „Аз съм гей“, казва той, „и винаги съм бил, дори и когато бях още Дейвид Джоунс“. Но в начина, по който го казва, има лека игривост – потайна усмивка, скрита в ъгъла на устата му.

Уотс е усетил нещо. Високият камп също е част от игралния акт, поза – каквато е и преструвката на Боуи да направи орална любов с инструмента на неговия много хетеро китарист, Мик Ронсън, по време на концерт от същата година. Разбира се, това е смело заявление от устата на една тогавашна рок-звезда, тъй като по онова време рокът все още е изключително хетеро-бизнес. Боуи е един от първите, но скоро всичко това се превръща в мода, особено в Англия, където младите мъже възприемат маниеризмите на гей-поведението, което – пост-Стоунуол[12] – бързо губи модерността и привлекателността си в реалния гей-свят. Британският рок от 1970-те, заедно с движението Нови романтици, както и звезди като Брайън Фери или Брайън Ено, последният в пълен грим и с боа от птичи пера, стават действително много камп, макар че в реалността само малцина от тези мъже изглежда са имали реални сексуални интереси към други мъже.

Боуи, както знаем, е малко по-двусмислен. Колкото и да е предназначено да привлича допълнително внимание, заявлението му се възприема като реален каминг-аут[13], който окуражава и вдъхновява множество объркани млади мъже от онова време. Чудатият изолиран млад мъж от друга планета се превръща в модел, един вид култов лидер. В едно от последните издания на гей-списанието Аут различни хора разказват личните си истории, свързани с влиянието на Боуи. Ето какво разказва например певецът Стивън Мерит:

Израснах без какъвто и да е баща; за мен нямаше бащинска фигура, която да ми каже как да се отнасям към въпросите на пола, така че си мислех, че Дейвид Боуи е напълно подходящ модел за всичко това. И все още мисля така.

А тук изпълнителката и актриса Ан Магнусон:

Той беше ловецът на плъхове от Хемлин, който взе със себе си американските хлапета до Дисниленд, пресъздаден като някаква свръхсексуална, бляскава катедрала на удоволствието от космическата ера.

Или британският романист Джейк Арнот:

Разбирате ли, 1970-те бяха доста мрачно време. Но Боуи изглеждаше невероятно, и аз мисля, че имаше едно усещане, че и самият ти би могъл да станеш нещо подобно. Именно това ме доближи до него.

Боуи иска слава. Но тя идва толкова бързо, че това почти го убива. Той описва всичко това в Пречупен актьор, увлекателен документален филм, направен през 1974 за BBC. Боуи. Блед, измършавял, с нос, потрепващ непрестанно от прекомерна употреба на кокаин, той разказва на Алан Йентоб, който го интервюира за този филм, какви са страхотиите на славата. Това е като да си „в лека кола, докато някой натиска газта много, много бързо, но не вие сте шофьора… и не сте съвсем сигурен дали ви харесва или не… ето това е успеха“.

Дейвид Боуи в документалния филм на BBC „Пречупен актьор“

На върха на успеха си Боуи създава най-известната си роля, Зиги Стардаст, като един вид алтер его. В шоуто на Боуи Зиги е рокендрол-месия, идещ от космоса, който накрая е разкъсан от феновете си в брилянтна песен, наречена „Рокендрол самоубийство“[14]. Историята, типична за Боуи, е параноична и дрогирана научнофантастична халюцинация. Списание Ролинг Стоун публикува по-късно оживен разговор с Уилям Бъроуз, в който Боуи се опитва да обясни: „Краят идва когато пристигнат безкрайностите. Те наистина са черна дупка, но аз ги превърнах в хора, защото е много трудно да се обясни черна дупка на сцената“, и така нататък. Музиката и шоуто обаче са сред най-добрите неща, правени някога в рокендрола; театър, доведен обратно до ритуалните му източници: пожертването на краля.

Проблемът е, че Боуи е малко прекалено омагьосан и завлечен в това лично космическо пространство. Той започва да мисли, че сам е Зиги. Много мъдро, той се опитва да го убие на сцената в Лондон през лятото на 1973, когато обявява, че няма да има повече представления на Зиги Стардаст, а съпровождащата група, „Паяците от Марс“, ще бъде разтурена. Но образът продължава да го преследва: „Тоя гадняр [fucker] не ме оставяше на мира в продължение на години“.

Да бъдеш рок-месия сигурно ще е било много объркващо преживяване за някой младеж от Бромли примерно, или, ако щете, от Далът, Минесота. Някои от тези хора – Кийт Ричардс, Дейвид Боуи – са търсили спасение в дрогите. Други, като Джими Пейдж от Хестън – се занимават с черна магия. Има и такива, направени от по-твърда материя, като Мик Джагър, които гледат на своя рок бизнес по начина, по който някой главен мениджър гледа на своята корпорация. А някои просто се опитват да се оттеглят в неизвестността, както за известно време го е правил Боб Дилан, а също и Боуи.

Може би по-склонен към размисъл от повечето рок-музиканти, Боуи посвещава много черни мисли на славата си. Зиги, казва той веднъж, е типичен рокер-пророк, който има всичкия възможен успех, но не знае какво да прави с него. В една чудесна песен, наречена „Слава“ (1975)[15], Боуи пее: „Fame makes a man take things over/Fame lets him loose, hard to swallow/Fame puts you there where things are hollow.“[16] В интервютата си той започва да цитира Ницше, говорещ за смъртта на Бога. В песните му се появяват фрази като homo superior[17]. Но той никога не губи напълно чувството си за хумор. В интервюто с Бъроуз, Боуи сравнява рокендрол-самоубийството на Зиги с апокалиптичния роман на Бъроуз Nova Express, като добавя: „Може би ние двамата  с теб сме Роджърс и Хамърстайн[18] на седемдесетте, Бил“. Въпреки това, комбинацията от наркотици и изолацията на типичната рок-звезда го довежда до някои много детински представи за Адолф Хитлер, който бил „една от първите рок-звезди“, а днешна Великобритания се нуждаела от фашистки диктатор.[19] Боуи се нуждае от почивка , далеч от изкушенията на супер-звездността. И той го прави, повече или по малко, в Берлин, колкото и странно да звучи това. Привлечен от декадентността на ваймарския период, изкуството на експресионизма (Боуи винаги е бил ценител на изкуството)[20], както и от географската изолация на тогавашния Берлин, след 1975 той прекарва там няколко години в сравнителна изолация. Подпомаган от Брайън Ено, той създава някои от най-добрите си творби – трите албума, днес известни под името „Берлинска трилогия“: Low, “Heroes”  и Lodger (Ниско, „Герои“ и Наемателят). Гласът му прави завой накъм един леко зловещ, монотонен стил, напомнящ за 1930-те или за шансоните на Жак Брел. Текстовете също потъмняват, отивайки към един вид изнервена меланхолия. Музиката, повлияна от германския техно-поп, притежава отчуждаващия ритъм на индустриални шумове. А елегантните двуредни костюми започват да заместват телесните трика и кимоната. Боуи отново е изобретил самия себе си, този път като депресивен романтик. Движенията му стават по-малко позьорски, изпълнението му по-гладко и по-професионално.

4.

 Things they do look awful c-c-cold (Talking ’bout my generation)
I hope I die before I get old (Talking ’bout my generation[21])

—The Who, “My Generation,” 1965

Как остарява една рок звезда? Повечето просто изчезват от погледа. Някои застиват в дадена роля и продължават да повтарят все едно и също: Стоунс все още се тресат, по някакъв рахитичен начин, от тийнейджърски мераци. Някои пеят старата песнопойка: Ерик Клаптън като класически музикант на блуза, или Брайън Фери като един вид професионален играч от групата Rat Pack[22].

През 2004 изглеждаше, че Боуи е направил окончателния поклон и се е сбогувал с достойнство. Беше преживял сърдечен инфаркт малко след един от концертите си. И това изглежда беше всичко. В продължение на повече от десет години беше щастливо женен за произхождащата от Сомалия супер-манекенка Иман. Имаха дете. Живееха в Ню Йорк. Боуи беше семеен човек, занимаващ се с рисуване, помагащ на дъщеря си с домашните, наслаждаващ се на пътешествия до Флоренция, за да разглежда любимите си ренесансови художници или да се рови из книжарници.

Рок-месията, както изглеждаше, беше най-после оставен да почива.

А след това той изведнъж направи удар. Без някой да забележи, Боуи беше направил нов албум. Това беше обявено през януари тази година [2103 – Бел. ред], за шестдесет и шестия му рожден ден. Видеоклипът към една от песните, Къде сме сега?, се появи на сайта му. А самият албум, Следващият ден, беше достъпен за свободен даунлоуд в продължение на известно време. Беше ли Боуи отново изобретил самия себе си? Нова роля ли играеше?

Но дали изобщо има нужда от това? Боуи не само е изобретявал, отново и отново, самия себе си, вдъхновявайки други музиканти, както и безброй много фенове. Той е вършил много повече. През цялата си дълга кариера Боуи изобретяваше и един нов вид музикален театър, чиито декори могат да се разглеждат в изложбата на музея V&A. Влиянието му върху изпълнителското изкуство е неоценимо и ще продължава да се чувства дълго време след като той си е отишъл. А междувременно ние имаме музиката, която все още притежава силата да удивлява и доставя наслаждение. Дали новият му албум е някакво изцяло новаторско начинание?

Ами, и да, и не. Музиката от Следващият ден, с нейния твърд, почти непреклонен бийт, звучи като нещо, което може би е било направено през 1980-те. За негова чест, Боуи дори не се опитва да звучи като млад човек. Тонът е меланхоличен, изпълнен със спомени. „Къде сме сега?“ е интроспективен поглед назад към берлинските дни на Боуи: „A man lost in time/Near KaDeWe/Just walking the dead…“[23] Във видеоклипа лицето на Боуи се появява отново, срещу едно огледало, но вече няма и следа от грим. Това е лицето на добре запазен, все още красив мъж по средата на шестдесетте, чиито бръчки и повяхваща кожа не са прикрити от нищо.

 

Видеоклипът на Боуи към песента „Къде сме сега“
от последния му албум, „Следващият ден“

 

Това е високо професионален албум, с някои натрапчиви тонове. Тук няма позиране. Това е нещо достойно, нещо мъжествено. Наблюдаваме работата на човек, който изглежда в добри отношения с възрастта. Но дали това е рокендрол? Хм, а дали има значение? Може би Боуи е довел тази художествена форма толкова далеч, колкото тя може да стигне, и днес рокът се превръща в нещо подобно на джаз – суровите енергии от младостта му са вече изчерпани и сега той навлиза в една внушаваща респект старост.

 


Източник



[1]Всеки път когато повярвах, че съм го постигнал
Вкусът не изглеждаше чак толкова сладък
Така че се обръщах, за да се вгледам в себе си
Но никога не успявах да доловя
Начина, по който останалите виждаха мошеника
Прекалено бърз съм, за да бъда подложен на този тест.

Про-про-промени…

– Дейвид Боуи, „Промени“, Хънки-Дори“, 1971

[2] Из документалния филм „Историята на Дейвид Боуи“, 2002 г.

[3] Вероятно забележката тук цели да подчертае контраста с по-раншните превъплъщения на Боуи, които винаги са били подчертано-женствени и са му създали славата на най-андрогинния рок-изпълнител от това (а може би и следващите) поколения. Бел. Пр.

[4] Добре известно е, че по майчина линия семейството е било силно изпъстрено от случаи на шизофрения, последният от които е брат му Тери, който завършва живота си чрез самоубийство в институция за душевноболни във Великобритания. Бел. пр.

[5] Особено най-известното от всичките му превъплъщения, извънземният рок-месия Зиги Стардаст, който, по собствените думи на Боуи, е заплашвал да обсеби напълно съществуването му. Виж в тази връзка великолепния документален филм на BBC, „Историята на Зиги Стардаст“, https://www.youtube.com/watch?v=S_hZ-Z_4ZVg. Бел. пр.

[6] Според биографите на Боуи тази среща е своеобразно фиаско за младия артист, който представя на Уорхол новата си едноименна песен (от албума Hunky Dory), която Уорхол приема „сдържано“, възможно най-меко казано. В отговор на това Боуи изпълнява пантомимен акт, в който си прави харакири. Много години по-късно вече зрелият Боуи ще извърши собствения си акт на отмъщение, портретирайки по леко сардоничен начин Уорхол във филма на Джулиън Шнабел „Баския. Бел. пр.

[7] „Анди Уорхол изглежда страхотно/окачи го на стената ми/Анди Уорхол, сребърен екран/Изобщо не мога да ги различа“. Бел. пр.

[8] (Буквално: „Космическа чудесия“). Важно е да се отбележи, че заглавието на албума (и водещата песен) е директна алюзия (както звукова, така и съдържателна) към изключително успешния филм (а по-късно роман) на Стенли Кубрик и Артър Кларк, „Една одисея в космоса, 2001“ (на английски – “2001: A Space Odyssey”). Звукоподражателното „одити“ („одиси“) не може да бъде пропуснато в оригинала. Бел. пр.

[9] „Тук майор Том към земния контролен център/Прекрачвам вратата/И се нося (летя наоколо) по много странен начин…“ Бел. пр.

[10] Странно твърдение, като се имат пред вид доказаните театрални способности на Боуи, и особено легендарното му участие в бродуейската постановка „Човекът-слон“ от 1979. Бел. пр.

[11] Невъзможна за превод игра на думи в английския. Думата „камп“ означава особен стил в изкуството (виж ето тук съответната статия на Сюзън Зонтаг, публикувана преди години в „Прегледа“), но също и палатков лагер, къмпинг. Бел. пр.

[12] Тоест в годините след голямата битка за защита на гей-правата в САЩ, започнала с поредица от бунтове в хотел „Стоунуол“ в нюйоркския Гринидж Вилидж през 1960-те години. Виж тук една от съответните статии от „Прегледа“. Бел. пр.

[13] Публично разкриване на хомосексуални склонности. Бел. пр.

[14] Алюзиите с мита за Орфей са, разбира се, неизбежни. Бел. пр.

[15] Композирана заедно с Джон Ленън (чиито съпровождащи вокали – трикратното Fame, Fame, Fame – могат да се доловят отчетливо, ако човек се заслуша по-внимателно в изпълнението). Първият Номер-едно-хит на Боуи в Съединените щати. Бел. пр.

[16] Славата кара мъжа да поеме нещата/Славата го оставя разкапан, труден за преглъщане/Славата те поставя там, където нещата са кухи“. Бел. пр.

[17] Всъщност този вид текстови заигравки с темата за свръхчовека (и конкретно фразата homo superior) идват от един по-ранен албум на Боуи, Hunky Dory, 1971. Бел. Пр.

[18] Известно дуо бродуейски автори на мюзикъли от 1940-те. Бел. пр.

[19] Направени на върха на неговия нарко-зависим период и по-късно многократно отхвърляни от самия Боуи, който на зряла възраст дори създава немалко творби, които биха могли да бъдат описани като „политически ангажирани“ (доколкото подобна идея може да се приложи към него), като например увертюрата към албума „Scary Monsters“ (1980), „It’s no Game“, в която, сред порой от неразбираеми японски слова, певецът казва „So where's the moral/when people have their fingers broken/To be insulted by these fascists“. Бел. пр.

[20] Един от най-големите колекционери на „сериозно изкуство“ в днешна Англия, по общо признание. Бел. пр.

[21] Нещата изглеждат доста з-з-зле (Като говорим за моето поколение)
надявам се да умра преди да остарея (Като говорим за моето поколение).

[22] Американска група от световноизвестни актьори, първоначално обединени около Хъмфри Богарт. След смъртта му продължават да работят заедно, покрай индивидуалните си ангажименти. Водещите членове на групата са Франк Синатра, Дийн Мартин, Сами Дейвис Джуниор и по-късно Бинг Кросби. Бел. пр.

[23] „Човек, изгубен във времето/Близо до КаДеВе [голям берлински магазин]/разхождащ мъртвите“. Бел. Пр.

Иън Бурума (р. 1951 г.) е британски журналист, писател и университетски преподавател. Сред най-известните му книги са „Убийство в Амстердам: смъртта на Тео ван Гог и границите на толерантността“ (2006) и „Година Нула: историята на 1945“ (2013). Негови статии редовно се публикуват в „Ню Йорк Ривю ъф Букс“ и „Гардиън“. На български е преведена книгата му  (в съавторство с Авишай Маргалит) „Оксидентализмът: кратка история на антизападничеството“ (изд. „Кралица Маб“, 2006 г.)

Pin It

Прочетете още...

Image

За Еминем ...

Златко Енев 22 Апр, 2007 Hits: 43930
Тоя път ми се ще да говоря за нещо…