От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2025 01 A Real Pain

 

Познато ли ви е това преживяване: сблъсквате се челно с нещо (в моя обичаен случай: някакъв вид творба, произведение на изкуството), което ви разбълниква до самото дъно, след което ви преследва неотстъпното усещане, че не, няма как, ама моля ви се, как би било възможно да не кажете нещо свое, нещо абсолютно истинско, автентично, нещо, което да предаде усещането в цялата му неистова интензивност …

След което блокирате.

Усещането е някъде вътре, буквално на милиметри под повърхността, но предаването му изглежда напълно невъзможно. Изпадате в нещо като лека паника, започвате да цапуркате и пляскате наоколо като детенце, внезапно изгубило дъното под краката си, правите всичко възможно, за да се отърсите от вцепенението, но всеки досег с неща, вече казани от други хора, обикновено във важни и тежки медии, само ви обърква още повече.

А и как ли иначе: работата на критиците не е да говорят за това, което чувстват, работата им е да изглеждат колкото се може повече знаещи, контролиращи, направляващи всички възможни изблици в нещо като конус (може да е леден, може да е стоманен – изобщо всичко друго, но не и уязвим, не и разголен, раним, автентичен, тоест всичко, което е било нещото, за което те се опитват да говорят)… В собственото ми усещане и разбиране работата на критиците е да не показват себе си в онова, което вършат. Критиката сигурно също може да бъде изкуство, но да ме тресне гръм, ако знам и най-нищожната йотичка за това как може да се направи нещо подобно.

От което следват два принципни сценария, и двата свързани със захвърляне: в първия захвърляте опитите да говорите за „шибани неща“, а във втория захвърляте повиците на притеснението и срама, които ви карат да се чувствате блокиран и неспособен. И, ако имате късмет, от мътилката малко по малко започва да се прецежда и избистря нещо, което може би си е струвало притесненията и труда.

Прочее, да видим.

Току-що изгледах „Истинска болка“, засега почти световно известния филм на Джеси Айзенбърг, американския актьор, режисьор, а, оказва се, и писател, който (филмът) най-вероятно ще стане истински световно известен едва след тазгодишните Оскари, където (пак най-вероятно) ще бъде отличен, може би дори неколкократно.


Small Ad GF 1

Достатъчно уводи, време е да се скача във водата.

Пред историята, която се разказва в „Истинска болка“ стои една основна и все по-непреодолима в хода на времето трудност: по някакъв начин тя трябва да надвие всички клишета, с които хората свързват темата за Холокоста и неговото бреме върху вече третото поколение наследници на оцелелите. И основното сред тези клишета, поне в собственото ми усещане, е, че разказите за Холокоста са по някакъв начин „привилегировани“, те имат значително по-големи шансове да бъдат забелязани, отделени от „масовото производство“ и отличени, в сравнение с всички останали. Че самият Холокост е издигнат в ранг на primus inter pares сред тъжното множество на геноцидите – от което, разбира се, могат да следват единствено привилегии.

Уточнявам, че това е тема, която ще спомена, но с която няма да се занимавам. Познавам донякъде аргументите около нея, но да се впусна в някакъв подобен вид тънежи би означавало да се откажа начаса от нещото, което ме подтикна на първо място към тази толкова шибана дейност, тракането върху клавишите. А то е сравнително просто и може да се формулира в един-единствен, кратичък въпрос:

Възможно ли е изобщо да се говори за болката?

Като повечето истински важни въпроси и този изглежда на пръв поглед абсолютно банален: „Че как да не може, естествено, че може! Самият/самата аз съм го правил/а десетки пъти. Всеки го е правил, включително и децата.“

Или пък, „А какъв би бил смисълът на изкуството, ако не бихме били в състояние да говорим за болката?“

Собственият ми отговор е, че всъщност не зная, тъй като само съм чувал за болки, за които е невъзможно да се говори (най-вече непосилно тежки травми, получени в резултат на ужасии като войни или неописуеми актове на човешка жестокост). Но тъй като никога не съм преживявал нещо подобно, не ми е дадено и да съдя за него.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

С други думи, аз наистина вярвам, че да се говори за истински големите болки на тоя свят е невъзможно. Което, разбира се, изобщо не означава, че те не могат да бъдат споделени, че си остават завинаги капсулирани вътре в носителите си. Изходът (или поне един от изходите) от тази привидно безизходна ситуация е в старото и добро show, don’t tell – и именно в това е трудното за описване постижение, което се е удало на автора, Джеси Айзенбърг, както и на всички останали членове на екипа, сред които Кийран Кълкин блести като самотна, ако и напълно психотична, звезда.

Та това е, за което става дума тук: тази история не се разказва, тя се показва. Болката, която всички тези наследници на геноциди носят в себе си (включително и африканецът от Руанда, който е успял да намери душевен пристан в приемането на юдаизма), би била повече от банална, ако би станала част от някакво описание. Но начинът, по който тя е показана – виж, това вече е нещо друго.

Повтарям, всички болки, които са ми били изпратени до този момент в живота, са от значително по-лек вид, от описуемия. Писал съм за тях на различни места, получавало ми се е различно. Искам да кажа, надявам се да осъзнавам в достатъчна степен колко неадекватно ще прозвучи, ако ви кажа, че единственият начин да говоря за този филм е да ви разказвам неща, които съм преживял, но друг просто не виждам. Всичко останало би било преразказ по картинка, дрън-дрън, та пляс, така ми се струва. В опит да се оправдая ще кажа, че това са неща, за които никога досега не съм говорил и почти ми се гади при мисълта, че ще отворя уста тук. Но сигурно и това трябва да се случи някой ден, тоест защо да не бъде днес?

И така, ето първата от двете истории, които само ще нахвърля:

Аз съм на шестнайсет години, живея сам с майка си от известно време насам. Липсата на баща ми, чието лечебно присъствие, инак толкова незабележимо, но очевидно абсолютно необходимо, за да може да функционира това семейство, тежи непосилно върху всички ни. Тиранията на тази жена, тежко белязана от съдбата, е почти непосилна без него. В една вечер аз решавам, че ми стига толкова и се качвам на тавана с парче як кабел, достатъчно дълго и издръжливо за целта.

Не изпитвам никакъв страх, има си хас на шестнайсет години. Изпълва ме едно-единствено желание, един въпрос: как мога да я накажа по възможно най-жесток начин?

Малко след това тя започва отчаяно да блъска по вратата на таванската стаичка, която, разбира се, съм запрял отвътре, аз се наслаждавам кански на безсилните ѝ плачове и молби, бавно и грижливо завързвам кабела на една от гредите, на клуп. Май че в един момент дори и главата си бях проврял през него, макар и да не съм съвсем сигурен…

Странно, споменът не съдържа и следа от болка. Искам да кажа, или е затрупан с купища от по-късни наслоявания, или просто никога не е бил нещо повече от тийнейджърска дивотия (макар че един от съучениците ми, не толкова късметлия, си отиде от тоя свят няколко години по-късно, и то точно по същия сценарий). Но докато гледах Кийран, с неговото очевидно непреживяно тийнейджърство и бесни подскоци насам-натам, плюс една подобна на тази история, непрекъснато си мислех за моите шестнайсет години.

Вторият спомен, значително по-пресен, бе предизвикан от Джеси, другата част на това повече от странно, но толкова човечно и човешко дуо. В някакъв смисъл той е огледална противоположност на Кийран – искам да кажа, че е заклещен до премала в собствена марка корсет от обсесивно-компулсивно разстройство, тоест принудително-сдържан и, както изглежда, също толкова неспособен на каквато и да било импулсивност, колкото пък Кийран е неспособен на нещо друго освен импулсивност. Странни са пътищата на епигенетиката.

Та, за да стигна до втория спомен, най-първо трябва да спомена, че ми предстои да стана дядо, при това само след броени месеци, и че това се случи в резултат на безумно щастлива грешка (вече за всички ни, макар че в началото синът ми Паул беше малко нещо сгащен в небрано лозе).

И в това е цялата режеща истинност на тази история: само преди няколко дни той ми каза, сигурно без да си дава сметка за това какво всъщност говори, „Ами аз бях решил да сложа край на това семейство“. И защо? „Ами защото сме много откачени (weird).“

Така го и каза, с английската дума. Премълчах си, ако и вътрешно да се присвих като нещо шибнато с пръчка. Боже, деца, деца! Имате ли някаква, каквато и да било, представа за това какви дупки могат да правят думите?

А инак филмът е и неудържимо-смешен, в някаква версия на доведена до нажежена бялост Уди-Алъновска фантасмагория. Двамата братовчеди са толкова откачени (пак същата английска думичка), че е невъзможно човек да не ги заобича, по същия начин, по който обичаме странните и неповторими деца (с дребната разлика, че повечето деца губят странността и неповторимостта си в хода на израстването). Във всичко това няма дори и една молекула буфонада, то е толкова истинско, колкото е възможно единствено при напълно автентични, напълно неповторими (пораснали) хора. И, разбира се, смехът се бори със сълзите, през цялото време.

Сигурно във всичко това има немалка доза катарзис, ако и самият аз да не се наемам да преравям филма в търсене на каквито и да било послания. Той просто е от този вид безкрайно редки неща, които се преживяват с неудържима интензивност, само за да се стигне след това до неизбежния момент, в който (почти) единственият начин да бъдат споделени, си остава свиването на рамене и някаква кратичка реплика, може би нещо като:

Бе мога ли да го опиша? Иди и виж сам/а, какво друго да ти кажа?

Берлин, януари 2025

 

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...

Мостът на шпионите

Борислав Гърдев 23 Ное, 2015 Hits: 12296
Ченгета и съдии желаят претупан процес, с…

Възнишение

Атанас Стойчев 18 Дек, 2017 Hits: 10268
Не се притеснявам, че голяма част от…