Славата на Гарсия
Маркес не е нищо ново. Тя дойде почти мигновено, през 1967, с шума около
публикуването на Сто години самота в
Буенос Айрес от издателството Editorial Sudamericana. Романът беше преведен на повече от тридесет езика и за
известно време изглеждаше, че го чете кажи-речи всеки човек по света. Но с
население от 450 милиона, днешният испаноезичен свят е по-голям и по-сложен.
Никой друг от неговите големи творци не се е дори доближил да репутацията на
Маркес.
Според легендата,
заобикаляща книгата, Габо и неговата съпруга Мерседес, които през 60-те години
живеели в Мексико, тъкмо пътували в своя Фолксваген за почивка в Акапулко,
когато писателят бил осенен от внезапно вдъхновение. Те се върнали обратно и
през следващите месеци Маркес преминал в нещо като нелегалност. Мерседес се
превърнала в неговия ангел-пазител – заемайки пари, носейки му храна, предпазвайки
го от нежелани посетители. Няколко глави започнали да се разпространяват сред
приятели, сред тях писателите Хулио Кортасар и Карлос Фуентес, които публично
обявили написаното за tour de force.
Ние живеем във
времена на масов медиен кич. Зрителите на един-единствен епизод от някоя
мексиканска telenovela днес са много повече, отколкото са
всичките читатели на романа на Маркес, а може би и на цялото му творчество. Но,
подобно на светулка, сапунената опера изчезва почти на секундата след като е
разбъркала страстите на своята публика. Докато Сто години самота е вечна. Разбира се, при един по-внимателен
прочит, какъвто аз редовно правя със студентите си, тя се разкрива преди всичко
като мелодрама, макар и изключително майсторска – със захаросани сцени на
несподелена любов, семейна вражда и удари в гърба между приятели.
Но особената
смесица от екзотика, магия и гротеска, която използва Гарсиа Маркес, идва не от
света на сапунената опера. Познат като „магически реализъм“, една категория,
свободно свързана с онова, което кубинският автор Алехо Карпентиер нарече lo real maravilloso, понятието днес е получило такава широта и еластичност, че вече е почти
лишено от смисъл. За известно време то обозначаваше опита да се заличи
границата между факт и фикция, между естественото и свръхестественото. Но в
момента то се използва съвсем хаотично. То позволява да бъдат каталогизирани
както второстепенните последователи на Гарсия Маркес като Исабел Алиенде, така
и бароковият миш-маш от мечти и национализъм в Среднощни деца на Салман Рушди, така и фантасмагоричните
разсъждения върху робството на Тони Морисън в нейния роман Възлюбената. Всички те са били отъждествявани с магическия реализъм,
с различен успех.
Гарсия Маркес
обаче е всепризнатото перо на жанра – и това признание се прави с добри
основания. В началото на Сто години
самота Макондо е малко незабележително градче някъде по карибското
крайбрежие на Колумбия (пресъздадено по модела на родното място на Маркес,
Аракатака, което и днес, 40 години след появата на романа, все още е прашно
място без течаща вода). В двайсет симетрични глави, всяка от тях състояща се от
приблизително 20 плътни страници, един разказвач от трето лице (дали това е
циганинът Мелкиадес?) ни предава, с плашеща прецизност, историята на възхода и падението
на градчето, изследвайки неговите географски, времеви, идеологически и културни
измерения. Въпреки заглавието, повествованието протича в продължение на повече
от един век.
Фамилното дърво
на главните герои, семейството Буендиа, съдържа една дузина архетипни
характери, заобиколени от многобройни други, второстепенни такива. Нуждата от
принадлежност оформя всеки от Буендиасовците и тяхното обкръжение. Ние виждаме
епидемия от безсъние, дъжд от малки жълти цветчета, жена, която яде пръст,
ясновидец, както и герой, обсебен от мисълта да фотографира Бога. Матриархът на
романа е Урсула Игуаран, една търпелива, земна жена, най-близкото нещо до
майката-природа, което човек може да намери в Макондо, която поддържа
семейството над водата в продължение на почти едно столетие. Над водата, но не
и заедно: потомците на Урсула не знаят как да обичат по един нормален начин.
Всъщност, централният мотив на романа е инцестът.
Всичко това е
разказано в един пищен стил, но същевременно напълно хладнокръвно, като че нищо
от него не излиза извън рамките на обичайното. Самият Гарсиа Маркес се появява
в по-късните части, както и някои от колегите и приятелите му, които той
представя чрез завоалирани намеци. А може би всичко това е просто шега, мисли
си читателят, когато романът най-после стига до кулминационното си заключение.
Но дали наистина
е така? За щастие Сто години самота
още не е филмиран – един процес, който обикновено намалява стойността на
литературния източник. В една своя статия Гарсиа Маркес пише, че Френсис Форд
Копола му е предложил да купи правата на кинематографичната адаптация. Авторът
отказал, между другото и защото не желаел Макондо да бъде впримчен в нашето
въображение под формата на един определен образ. (Някои от другите му новели и
романи, като например Ерендира и Хроника на една предизвестена смърт,
вече са филмирани, с доста разочароващи резултати).
През 2002 Гарсия
Маркес публикува първата част от автобиографията си, Живея за да разказвам. Тя съдържа някои от ключовете за разшифроване
на произхода на неговите образи и мотиви – собствения му дом в Аракатака като
модел за дома на Буендиа, самият той и приятелите му като първообраз на
литературния кръг Барнкила в по-късните части на романа, едно прословуто
избиване на работници от 1928, което също намира място в книгата. Но дали човек
наистина трябва да търси такива обяснения в един роман, който буквално моли за
това да бъде четен анонимно, като портал към една паралелна реалност? Моето
предложение е да се остави биографията настрана. Вземете например политическите
увлечения на Маркес, които за множество читатели, особено за някои кубински
емигранти, са доста обезпокояващи. Маркес е левичар още от времето на своята
младост. През шейсетте години той последва интелектуалната вълна и приветства
кубинската революция. Но когато по-късно мнозина поддръжници на революцията
смениха страните, отричайки режима на Кастро не само като нетолерантен, но и
като лицемерен, Гарсия Маркес не направи същото. Той остана верен приятел на
Хавана, като от време на време дори служеше като посредник в дипломатическите
отношения между САЩ и Куба.
Някои критици
биха искали да превърнат честването на постиженията на Маркес през тази година
в един вид допитване относно неговата идеология. Същият въпрос беше отправен и
през 2004 г., когато стогодишнината от рождението на Пабло Неруда даде повод за
отправяне на обвинения, че той е писал не поезия, а пропаганда. Не е необходима
особено висока интелигентност, за да се разбере, че в Латинска Америка кръстосването
на литература и политика е особено объркано. Хорхе Луис Борхес получи медал от
генерал Аугусто Пиночет. Марио Варгас Льоса беше президентски кандидат в Перу
през 1990, върху дясно-центристка платформа. Невъзможно е тези сили да се
отделят едни от други. Именно това объркване е, което прави Сто години самота толкова убедителен,
тъй като то представя трудностите, които Латинска Америка среща по пътя към
демокрацията.
Моето собствено
отношение към тази книга се променя с времето. За пръв път аз я прочетох като юноша
и бях преобразен от нея. Бяха късните 70 години и влиянието на Гарсия Маркес
беше приветствано навсякъде: той беше преоткрил Латинска Америка с перото си,
насищайки региона с мощна привлекателна сила. Той беше подмладил романа, който
след Втората световна война като че беше навлязъл в задънена улица, като
същевременно беше преместил центъра му в Новия свят.
Докато постепенно
съзрявах, аз си останах почитател на Маркес, но вече не исках да се чувствам
потиснат от сянката му. Мнозина писатели от моето поколение, така нареченият
латиноамерикански бум, идеха от градски центрове и не изпитваха съпричастност
към неговия светоглед. Ние искахме да пишем не за или откъм тропиците, а за
каквото си поискаме – както Хорхе Волпи направи с фашизма и създаването на
атомната бомба във В търсене на Клингзор, Родриго Фресан с Питър Пан в
Градините на Кенсингтън, Едмундо Паз Солдан с антиглобализма в Делириумът на
Туринг и Игнасио Падийа с източноевропейския фронт на Австро-унгарската империя
в Сянка без име. За мнозина от нас Сто години самота изглеждаше някак много
провинциално. Като литературен жанр романът трябва да бъде борбен, опозиционен
и по-малко анти-пиетистки.
През 40-те си
години аз се завърнах обратно към шедьовъра на Гарсия Маркес. Сега вече ми се
струва че, подобно на Дон Кихот, той дешифрира генетичния код на испанската
цивилизация. Това е един вълшебен роман, създаден от демиург, способен да
произведе една вселена, също толкова всеобхватна, колкото и нашата собствена. Сто години самота извършва нещо
невероятно: романът оцелява, натрупвайки в себе си коренно различни, понякога
дори напълно противоположни, прочити. Не е ли класическото именно това:
огледало, в което читателите откриват онова, което вече искат да намерят?
