Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 03 UKR Kiev
На 26 февруари жителите на Киев търсят спасение в метростанция и импровизирано убежище за въздушни нападения.
С любезното съдействие на Градския съвет на Киев, чрез Wikimedia Commons.

 

Вчера беше рожденият ми ден. Приятелката ми, която остана в Донецк през всичките тези години, винаги казва: „Аз съм тук, защото някой трябва да посрещне украинската армия с цветя и да прегърне всеки защитник.“ Тази прекрасна, несломима приятелка ми написа вчера: „Искам да ти подаря топките на Путин на шиш. Но те не са готови за готвене.“

По-късно си разменихме няколко съобщения (към 19:57 ч. на 26 февруари в Киев все още имаше ток, газ, комуникационни линии и вода) и в крайна сметка се съгласихме, че трябва да имам по-реалистични подаръци: отстраняване на Русия от SWIFT (автокорекцията ми променя swift на world – не е чак толкова лошо: „отстраняване на Русия от света“) и зона, забранена за полети.

Днес, 26 февруари, получих първия си подарък. Следващата стъпка е въздушното пространство и топките на Путин.

* * *

В момента съм в Киев и правя точно това, което казах, че ще направя, ако руснаците наистина нахлуят. Няма да бягам, вече не. Не мога. Аз съм от Донецк. Имам опит. Виждала съм как се „бият“ руснаците: В Донецк те бомбардираха жилищни сгради, болници, газопроводи. Изнасилваха жени и мъже и крадяха всичко, което им попаднеше пред очите.


Small Ad GF 1

Този път в Сумска област, в североизточната част, Русия бомбардира с касетъчна бомба детска градина, а в Мелитопол, в югоизточната част, руска ракета удари център за лечение на рак. На половината път между Изюм и Харков „освободителите“ обстрелват пътнически автобус – т.е. целенасочено убиват хора. Защото руснаците са дошли тук да ловуват. Тази сутрин те изстреляха ракета по жилищна сграда в Киев. Дори не мога да пиша за Източния регион, в който руските бомбардировки изтриват от лицето на земята цели села. Нямам думи за това. Съжалявам.

Но няма – няма! – да се извинявам за това, че използвам езика на омразата.

* * *

Само допреди четири дни дигиталните табели над магистрала „Бориспол“, която ви отвежда до летището в Киев, споделяха информация за времето, часа и ограничението на скоростта. Днес те казваха: „Руски военен кораб, òди се шибай!“.

* * *

Няма да бягам повече. Аз, украинката, която до 2014 г. говореше руски, няма да бягам. Това е моята земя. Моят дом. Каква проста причина да отстоявам позицията си и да побеждавам.

Моят приятел, бежанец от Донецк, прекрасният фотограф Серхий, сега живее в Мариупол. Той го каза най-добре: „Ще остана тук, за да не се налага на британците да се чудят колко дълбоко и безопасно е тяхното метро“.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

* * *

Опашките в центровете за набиране на военнослужещи са по-дълги от тези в магазините за хранителни стоки. Хората искат повече оръжия, отколкото храна. Казват, че сирените за въздушно нападение, които те предупреждават да бягаш, да се криеш, не са повлияли на продължителността на тези опашки. Чакането на опашка за оръжие е по-важно от укриването от бомбите.

Инстинктът за самосъхранение е в действие. Но също така, ако няма армия, няма да има и нас. Наистина е толкова просто.

„Ако има Бог, той носи украинска военна униформа“. Това послание от плакат на въоръжените служби се разпространява в интернет и получава десетки хиляди репостове.

* * *

В бомбоубежището чувам как един възрастен мъж успокоява хората. „Не се притеснявайте, тези [ракети] са наши. Това са изходящи, а не входящи.“ Питам го тихо: „Вие от Донецк ли сте?“. Той се усмихва и кимва.

Научете се да разпознавате звуците на [ракетите] „Джайсинт“ и „Пион“ [американски], „Град“ и „Гвоздика“ [руски] в полет. Покрийте главата си с ръце при всичко, което звучи като експлозия (мразя фойерверки), и паднете на земята. Да знаете, че най-безопасното място в апартамента е банята – по-точно ваната. Можете да седите в нея с децата си, ако не успеете да стигнете до убежището.

Това е опитът, който натрупах през 2014 г. Сега го споделям широко, но бих искала да го забравя завинаги. Всъщност, откакто живея в Киев през последните няколко години, съм малко извън практиката: Все още покривам главата си, но вече спрях да припадам всеки път, когато чуя силен шум. Но не се притеснявайте – това е като да караш колело.

* * *

Чуваме, че жителите на почти всяко село покрай магистралата за Виница разкопават пътя, копаят окопи и препречват магистралата с трактори. Работят бързо и са жизнени и весели. Те се смеят.

Студентите от катедрата по химия в Киевския политехнически институт правят собствени коктейли по финландска рецепта: масло, бензин, парцал и тапа в стъклена бутилка. Тази „напитка“ се е доказала на Майдана. Сега е важно да ги насочим към руските военни конвои, които ни атакуват от всички страни. В социалните мрежи има видеоклипове на цивилни граждани, които се целят във вражеските камиони с гориво.

Когато стана немощна старица, основната ми утеха ще бъдат всички тези видеоклипове на украинци, които спират танкове с голи ръце, спират колони със собствените си автомобили. На баба Надя, която поставя табела на автобусната спирка край Михалки, казвайки на тези кучи синове да се махат от Украйна и от нашето село.

Ще ги гледам и сърцето ми завинаги ще бъде спокойно.

Имам и коктейли, които са готови и чакат вкъщи.

* * *

Бъдещето може да е различно. „Какво иска той?“ – питат се хората един друг. „Да превземе Киев чрез обсада? Да ни умори от глад? Да ни държи всички като заложници?“

„И да застреля десетина души на Майдана в стремежа си да върне на Москва славата ѝ – и най-вече богатството ѝ“, казва съпругът ми.

Това не е шега.

* * *

Чудесен поет пише в имейл: „Ние сме живи. Но в случай, че нещо се случи, ела да вземеш кучето ни. Ето нашия адрес.“

Нашата война не е за мъртвите. Героите не умират. А който не може да бъде герой и си тръгва, не е предател. Точно обратното: хората прибират своите и чуждите семейства; предлагат подслон от бомбардировките, които никога не спират за дълго; настаняват бежанци в движение. Хората трябва да останат живи. За да победят.

Пишем на приятелите и близките си след всяка въздушна тревога: „Засега сме живи.“

 

Източник

 

Олена Стяжкина е украинска писателка. До руската окупация през 2014 г. тя живее в Донецк, където преподава в катедрата по история в Донецкия национален университет. След като бяга от окупацията, тя основава организация с нестопанска цел, наречена „Деокупация. Завръщане. Образование.“ Отказва се от руския език в полза на украинския. В допълнение към научните си трудове е написала романи и сборници с есета. През 2021 г. издава романа „Смъртта на лъва Сесил има смисъл“. В момента живее под обсада в Киев.

Pin It

Прочетете още...

Книжни герои

Фани Цуракова 04 Ное, 2017 Hits: 8129
Ако влезете в болничната част на…

Пицария Google

Красимир Йорданов 29 Ян, 2016 Hits: 7273
– Пицария google, добър ден, слушам ви. –…