Развигор се качи върху парапета на „Моста на влюбените“ и разпери ръце. Искаше да сложи край на живота си. Писна му да живее така – безработен, затънал в заеми, с разклатено здраве. Сигурно нямаше да липсва на никого. Родителите му бяха в старчески дом, с жена си отдавна не говореше, а синът му се беше запилял някъде из Америка. Развигор жадуваше за спасение, искаше да избяга от депресиращата действителност, която го заобикаляше – от лъжите на политиците, от погледа на бездомните кучета, от дупките по улиците, от просяците, които го дебнеха зад всеки ъгъл на София, от всичко.
На моста беше оживено, но никой не обръщаше внимание на човека, който се готвеше да умре. Изведнъж до кандидат-самоубиеца се приближи усмихнато мургаво момиче с цветя и някакви листа в ръцете. Развигор осъзна, че досега е чакал някой да го заговори, не искаше да си отиде от този свят, без да си е казал две думи с друго човешко същество.
– Какво е това?
– Карамфил.
– Защо ми го даваш?
– Правим кампания
– Каква кампания?
– Раздаваме на всеки цвете, рисунка и есе, написано от ромско дете за бъдещето на България
– И какво е бъдещето на България? – попита той иронично.
Мургавото момиче се смути, не очакваше такъв въпрос. У Развигор се събуди някакво чувство на раздразнение, нима бъдещето на България е работа на циганските деца. Настъпи неловко мълчание, момичето с цветята трябваше да се върне при другите доброволци, които я чакаха до сгъваема маса с българския трибагреник върху нея. Преди момичето да си тръгне, Развигор го попита.
А ти как се казваш?
Надежда – отговори тя, докато се отдалечаваше.
Останал отново сам на парапета, Развигор погледна детската рисунка. На нея беше нарисувано кафяво дете, което влиза в огромна къща с деца, оцветени в розово. Отдолу с големи букви пишеше „Първи учебен ден“. Развигор с умиление си припомни циганчетата на последния чин в неговия клас, тогава циганите не пишеха есета, мислеше си той.
Зачете се в есето, беше любопитен да види какво е написал шестокласникът от „ромски произход“. Отдавна не беше чел нещо по-различно от жълти вестници. Ученикът обясняваше колко много обича България и как тя била и негова родина. Развигор продължи да чете, докато стигна до следния ред: „Аз съм българче...“.
Изведнъж Развигор подскочи като ужилен – беше българин на средна възраст, готов да скочи от „Моста на влюбените, но някъде дълбоко в себе си чувстваше, че циганчето иска да му отнеме нещо съкровено, нещо, което си беше само негово – правото да обича и да мрази България.
В съзнанието му се появи апокалиптична картина – гигантско училище, пълно с кафяви деца, които повтарят като обезумели „Аз съм българче, аз съм българче, аз съм българче“, а хиляди хора, оцветени в розово, се опитват да се спасят, като скачат от един висок мост... В този миг той разбра, че не може да умре сега, не и по този начин.
Листът с ученическото есе полетя от „Моста на влюбените“ надолу към булеварда. Развигор бавно слезе от парапета, сякаш беше в транс – Аз трябва да живея, трябва да живея – повтаряше си той и усещаше, как по тялото му се разлива топло патриотично чувство, каквото не бе изпитвал от ученическите си години. В главата му нахлу ураган от образи на ханове, поробители, освободители... Някъде в далечината се провеждаше митинг, от които долитаха викове „България на българите“. Развигор нямаше да скочи от моста, той щеше да живее.
Текстът се публикува под името „Огнян Топалов“, по желание на автора. Това е името, което той е получил по време на „възродителния процес“ и за него то е свързано с дълбока, незабравима символика, както и множество спомени…
