Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It
Всяко ново място носи нещо вече познато. Местата у мен все повече се приближават едно към друго, наслагват се и се сливат в едно единствено място. Думи и истории, архитектури и събития се смесват, лицето на Европа повече от всякога се формира от чертите на едно ново интеркултурно номадство и говорите на много езици. Златистите и обляни в слънчева светлина, железните и леденокристално блестящи пространства на европейските езици започват да се пропукват, да изтъняват и да плетат помежду си фини мрежести тъкани на разбирателство, които обгръщат местата. В тях се размесват значения, различни форми на сетивни възприятия, следи в паметта на думите, възникват трагически и комически, сюрреални приказно-кошмарни делнични и политически недоразумения между различните култури и отделните хора. Понякога ни се струва, че чрез глобализацията можем да се освободим от географията. Тя обаче ни се разкрива чрез историята на местата, отразява се в техните езикови образи, независимо кой език ще бъде използван като средство за комуникация.

Междукултурният разговор става все по-важен, разговорът за това, как общуваме и как превеждаме културите, за това, дали думите издълбават пропасти между нас или ни създават възможността, да строим мостове. Населеното от думи на различните езици междинно пространство започва да се разширява. Най-силното ми преживяване на това пространство започна с моето обитаване на немския език.

често се питам в тъмното дали разбираш как сияят думите и виждаш ли душите им разстлани“, писах през 1991 година в едно стихотворение за езика, и по-нататък: по островите на душата ми играят и ме мъчат сенките на думите душите на езика ми непреводими в стихове или в езиците на твоя род“. На български стихотворението се казваше Родина“ и при превода на различни езици това заглавие остана без никакви проблеми. На немски обаче стихотворението не можеше да се казва така и новото заглавие „Затворена в светлина“ дойде съвсем естествено – чувствах се пленена, затворена в светлината на езика. Повече от това, което може да каже един език, не може да се каже в родината на този език, докато не се разширят нейните граници.

Когато преди години дойдох в Германия – всъщност от Америка, а не от България –, аз знаех само четири думи: „gut“, „kaputt“, „heil“ (от „Heil Hitler!“) от руските филми и „das Sein“, заради Кант. Започнах да уча езика игриво като дете – нямах намерение да остана в немския език, както и децата никога нямат намерения. Посрещнаха ме лекота, точно назоваване и много граници. Докосвах бавно, постепенно опипвах хълмовете и низините на езика, морските му бездни, вдъхвах аромата му и се наслаждавах на свежестта на изворите му. Игра, прощъпулване, прожождане, радост, падане, плач, изправяне, обхождане, пробег, прескачане, грабване, завоюване, приемане за свое, отдаване, бягство, разочарование, и пак отначало, да обикнеш, да се почувстваш уютно, да тичаш, да се спънеш, да не спреш, да плуваш, да достигнеш нови брегове, да построиш пясъчни кули, да омесиш тесто, да го оформиш и да го опечеш, да отвориш прозореца и да оставиш мириса на пресен хляб да се рее, да си свариш кафе след това. Така немският език стана една от родините ми – чрез научаването на лекотата, заради конфронтирането с назоваване и с граници, заради обхождането. Друга лекота, ново назоваване, друга точност, нови заблуди и други открития по време на броденето, нови очертания на граници.

Душите, езерата (в немския език думата „душа“ произхожда от думата „езеро“) на моя пръв език, в който съм родена и в който плувам, без да се замислям – въпреки че и там внимавам и съм нащрек, наблюдавам промените на подводните скали, проучвам отново дълбочините – много от тях самата аз твърде малко познавам, само съм чувала или сънувала за тях. Ала за повечето си спомням дори само по настроението им, по обичайните ветрове и игра на цветове с луната и слънцето. Светлосенките на езерата са непреводими, несподелените преживявания, съвсем различното психологическо усещане по вълните на езерата и душите. Защото във всяко езеро са се настанили стари легенди, митове, разкази на отишлите си преди мен от това място. Дали ги познавам, щом теб те познавам? Ти познаваш ли ги, щом мен ме познаваш? Само беглият спомен за отминали планове за бъдещето. Стихове и езици на произхода, на потеклото, на семейството – винаги сме ги имали в излишък, езиците на обитателите на езерата на нашите езици, които ни шептят. Дали те не са сенки или ослепителна светлина между нас, когато поискаме общуването?

Надявам се душите, значенията на българските думи да пребродят междинните пространства и да се преродят в немските думи. Очаквам ги, душите на моя език, очаквам техния дъх, техния жизнен извор, всички техни обитатели, за да ме придружат докато плувам в новите езера, да ме водят и да ме пренесат през водите на неизвестността... Но те изчезват, превръщат се в сенки и умират като в гръцките митове. Идвам от Балканите, от Европа, заблазявам на азиатците заради прераждането на душите (без да зная, дали съм права). Излизам сред светлината, искам да те срещна, дори да се изложим на опасността на изгаряне или заслепление, тъй като единствена самотата не е достатъчна за познанието.


Small Ad GF 1

Не било добре, че думата „бог“ (Gott), не е променена в превода, колегите сметнаха, тя разрушава всичко, разкъсва другите метафори, тъй като на немски я свързвали с религия и църква. Какво означаваше за мен думата „бог“, преди да науча немски? Тясната пътека на свободната воля, опитът, да се примириш с това и да направиш нещо от него, преодоляване на самотата, приятел на Айнщайн и Нютон, от моите професори по физика в университета (тъй като никой, който знае много за природата и хората, не се съмнява в необяснимото). По онова време в средата на осемдесетте следвах природни науки, вместо да се занимавам с идеологически повлияната литература; един прочут виц от моето следване беше: „Ангел дотичва задъхано при Бога: „Господи, хората са разгадали още една част от формулата на Вселената!“ „Е, добре, подхвърли им още няколко диференциала“. Така стояха нещата с бог – цел в търсенето на познанието, състезание със самите нас, за успеем да назовем нещата. Не ставаше въпрос за вяра в някакъв профанен смисъл на думата, а за това, да се намерят думи за (все още или винаги) необяснимото на света. Да се назове, да се повярва в езика, да се разшири пространството му.

В езика, в който аз съм израснала, думите, свързани с история, вяра и произход се отнасяха най-вече към езика или писмеността. Кирилицата е била създадена през девети век, за да разпространи християнството от Константинопол към България, и нататък сред славяните. Бог се е превърнал в език и идентичност през петте века турско господство над българите. Като кажа тази дума се сещам за „Бъдни вечер“ у дома („вечер на будуването, на ставането, на битието“), по време на реалния социализъм (или да запазим все пак думата комунизъм). Не биваше да се празнува, и беше същинска одисея, когато цялото семейство отивахме при баба ми по различни пътища, по различно време, за да не прави впечатление. Родителите ми и лелите ми, напълно отхвърлящи религията, които и с професиите си бяха твърде далеч от нея и я отричаха; дядо ми, който считаше представата за християнския бог за нелепа и обичаше да се позовава на гръцката митология и богове; ние децата, на които бог беше обяснен в училище по марксистки начин в неговата историческа роля, и които така или иначе нямахме желание да четем жестоката библия дори като приказка; всички ние сядахме около масата. Баба носеше бог в себе си, носеше традицията, спокойствието, мира, вътрешната уравновесеност, бъдещето. Бог у нас никога не е бил религия, никога не е бил църква, не е бил властови механизъм на силните, а по-скоро механизъм за съхрание на слабите. Центърът на град София се очертава от един четириъгълник, чиито върхове са един християнско-православен храм, една католическа църква, една синагога и една джамия. Така изглеждат новите периферии на Европа. И тъй като съдбата на Европа до голяма степен се е решава именно там, думата „бог“ е важна. В стихотворението си може би я употребявам като първата клетка на езика в мен, като изначална езикова величина.

Езикът е тясно свързан с границите. Езиците притежават едно особено качество: от една страна те не познават и не признават граници, те са безгранични, както в търсенето за назоваване, така и в своето взаимопроникване; от друга страна именно те поставят и създават граници. От една страна езикът е идентичност, от друга страна – и именно поради това, той може да бъде инструментализиран срещу междукултурното съжителство. Аз съзнателно тръгнах към отвъд-езика си. В речта си по повод получаването на наградата „Фридрих Шилер“ през 1974 Макс Фриш определя „родината“ чрез разликата между Централната гара на града, в който е роден, и всички останали гари по света: „Тук никога не си пристигал за първи път, от тук за първи път си тръгнал.“ За първи път да поемеш на път, да тръгнеш към един нов свят, и като пристигнеш, отново да тръгнеш – исках да бъда у дома в самата себе си. Вярна на идеята на Вим Вендерс, която по-късно научих и обикнах: „да не бъдеш у дома означава, да си повече у дома, отколкото на което и да било друго място. ... Идентичността означава, да нямаш нужда от родина“, съзнанието ти да е открито към всичко.

Все още искам да изуча „езиците на твоя род“, езиците на твоята история, диалектите на твоята рода, словата на твоето рождение, многото езици, които имаш като уют и идентичност, езикът, който за първи път си напуснал – за да научиш други езици, за да ги напуснеш след това, – които си трябвало и си можел да напуснеш. На немски трябваше да остане: езикът на твоята страна. За мен това е несполучлив израз, но и до днес не съм намерила по-добро предложение. На мен със сигурност не ми трябва езикът на една страна. Аз все още искам да прониквам във връзката между природа и човек и да продължавам да се уча да я назовавам. И все повече искам да разбера, дали в немския език се ползват други думи за усещания и разпознавания, за чувства, които аз назовавам с думи, които в немския са негативно натоварени, или – може би тези чувства вече не съществуват? И ако вече не съществуват, дали на тяхно място е възникнало нещо или те напълно и завинаги са изчезнали. Още една забранена дума, така нарекох първото си писано на немски стихотворение през 1999 година, което завършвам с „копнеж, не изчезвай“, копнежът към думите, копнежът на езика, а писаното пред 1990 първо мое стихотворение на английски Понякога преескпонира думата love във разните й граматически форми и в многото й смислови присъствия.

Днес в много текстове в различни страни литературата се отказва от определени понятия, които приписва на отминали епохи. Разделя се с бившите проекти за бъдещето, разтваря смислови обвивки. Но дори в тези процеси отбягването на определени думи може да се превърне в тяхно табуизиране, заобикалянето на думи може да се превърне в заобикаляне на култури, на хора, на самия себе си. Става въпрос за изчезването на патоса не като реторика, а като страст, когато нещо така наранява, че те накарва да се замислиш и изисква промяна. Тъй като една дума престава да бъде патетична в момента, когато приетият й до тогава смисъл се пречупи, когато настъпи някаква промяна и по този начин се създадат нови връзки, когато остарелите образи поведат в съвсем различна посока, преобразят се напълно и изцяло. В Германия сега вече в литературните списания се говори за необходим патос, за табуизиране и история, а Берлинската литературна програма на ДААД е избрала за мото на една от поредиците литературни четения и дискусии мисълта на Карл Вилхелм фон Хумболд „Истинската родина всъщност е езикът“.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Заобикалянето на думи в превода на едно стихотворение за езика изостри моята чувствителност към думите и ме накара да се замисля за нашето използване на езика, за насилието над словото, за стари злоупотреби и нови забрани, за многото езикови традиции и за това, как по различен начин се определят, поставят и изживяват границите на езика, и как по този начин самият език се променя. Струва ми се, че когато отбягваме думите, ние отбягваме техните болни места, осъждаме окончателно тяхното значение и допускаме някаква грешка. По принцип отхвърлям комуникационните забрани. Изнасилените думи силно ме интересуват в литературно отношение. Тъй като не само родина, кръв и свещен са проблематични, но също и думата душа , че дори и една дума като баба се сблъскват със скептицизъм и неодобрение, утеха, копнеж, буден, пробуждане, дарба звучат подозрително. Думи, чийто немски превод от английски или испански звучи сантиментално, а от източноевропейските езици – патетично: те са били обременени със значения не само от нацизма, но и от идеологизацията на политическия живот в края на 60-те години и от последвалото ги „anything goes“ на 80-те. Това, че определени думи тук не бяха, и не биваше да бъдат, използвани, че има думи, които в немската литература трудно можем да си представим, които са били или още са „забранени“ или най-малкото изключително силно обременени, ме накара да се замисля за бремето на думите в българския и в други езици. Все по-силно усещах, колко алергично реагирам, когато на български се каже бъдеще. Дали някога ще мога да се примиря с тази дума, която непосредствено свързвам със светлото бъдеще на комунизма и която винаги ме е води към депресия? И как ме смущават думи като избор, свобода, работа, пламък, сътрудничество, сигурност (тази сигурност звучи като Държавна). Времето на тоталитарния режим е оставило явни следи и в езика на моето детство. Когато обаче през лятото на 1989 година бях далеч в Канада, а в България започна да се очертава края на тоталитарното време, аз си пожелах бъдещето, изборите, работа, приятелство, път, демокрация, памет ... все думи, с които се е злоупотребявало в детството ми. (За това и през пролетта на 1990 се върнах в София.) Тогава в „На път на запад“ написах: Историята седи на чаша чай с родителите ми. В България думите може би придобиват смисъл.“. Може би празнината, която възниква от злоупотребата с думи, може да се запълни с усилие и с откритост, да придобие някакъв смисъл, независимо дали чрез едно съвсем ново или чрез свое първично значение, да обогати като съдържание. Използваният български глагол „придобиват“ съдържа асоциацията с придобит опит, с получаване или донасяне на нещо ново, необходимо и ценно, на придобивка. Но може би празните черупки на думите трябва по-скоро да изсъхнат и да изчезнат? Какво ще се случи тогава със сенките на думите, със следите, които те оставят в паметта? Как възникват новите белези в тях? Чрез Homeland Security и войната в Ирак думата home (homе , home, sweet home) със сигурност бе натоварена с ново значение, терорист придоби тежест, която вече дори като че ли не може да се понесе. Същевременно думата родина изведнъж стана твърде популярна в Германия.

В съвремието ни употребата на езика се определя също и от споровете за „political correctness“. Желанието за тази коректност възникна от стремежа към равноправие на различните гледни точки и от желанието, чрез употребата на езика да можем да се противопоставим на ощетяването на хората поради тяхния произход, пол или по друг признак, но нима и с това не се злоупотреби? Дали наистина е правилно да се каже interracial вместо Mullato? И къде е политическата коректност, когато в някоя американска книжарница има отделен щанд за съвременните романи на interracial authors като афроамериканска литература, вместо те да се поставят просто в рафтовете на художествената литература? Трябва ли да възприемам себе си като innerracial, след като родителите ми принадлежат на една и съща раса? Дали един Kokusaijidô (на японски: чуждестранно дете) не е Ainoko (мелез между японка и чужденец)? Дали моето дете, родено в смесен брак на германец и българка е Kokusaijidô или не?

В процеса на езиковата обработка на събрания опит думите несъмнено получават някакво натоварване, оттенъци, наслагвания. Интересно ми е именно специфичното културно натоварване на думите, тяхната промяна, злоупотребата с тях и злоупотребата с тази злоупотреба, причините за заобикалянето на думите или, което още по-важно, причините за не-(и не само не-)осъзнатото мълчание. Тъй като думите, които ние използваме или не използваме, междинните пространства, които назоваваме, или не назоваваме, границите, които си поставяме или преодоляваме – всичко това е свързано със собствената, а не задължително с чуждата история. В различни контексти различни неща се приемат за саморазбиращи се без да се изказани. В междукултурна ситуация това често води до скрити недоразумения, до очебийно неразбиране или до привидно разбирателство. Най-често не усещаме това и още по-малко причината му, тъй като в диалога не се споменават важни информации, останали на заден план, тъй като се смятат за известни или дори не се разпознават. Интересна за мен е най-вече културната специфика: кога и как се поставят или премахват границите в определен език. А също така: какво се случва при срещата на езиковите образи, например когато Европа расте в едно? И не на последно място – в многоезичието?

Така аз все по-настоятелно започнах да задавам въпроси на немските си колеги и да поставям под въпрос моите езици. Възникна дискусия за „Забранените думи“. Не от интерес към отделни думи, тъй като ние споделяме скептичността си към много понятия и не искаме нито да „лекуваме“, нито да „освобождаваме“ думите. В разговорите ни на живо и чрез текстове става въпрос за съвместна демитологизация на историята, когато миналото се превръща в (разказана) история, в литература. Става въпрос за изострено внимание към това, как и от кого се инструментализира езика и как литературата се отнася към това. Интересен в случая е именно несподеленият опит в думите и с техните промени –например и при срещата на различните езици. Тъй като именно при срещата на повече от една култури могат да се разпознаят следите в паметта на думите, могат да се забележат белези, обременености и забрани. Те винаги са предизвикателство: дали да се запази границата или тя новаторски да се премине? Още по-интересно от литературна гледна точка е културно обусловеното мълчание, онази трудно измерима и почти неподлежаща на фиксиране фина тъкан, онова несподелено, което ние и партньорите ни принасяме със себе си в един разговор.

Докосване и прощаване, срещи и раздели с думи – това е описанието, което ми се струва най-подходящо, когато си мисля за обитаване на нови места. С все по-голямо удоволствие пиша на различни езици, наслаждавам се на неспокойствието на езиците, когато се разделят с думи или намират думи. Любопитството ми към нови и към други думи расте. Защото може би с думите, отвъд езика, бихме могли да се срещнем.

Превод от немски: Пенка Ангелова, 2007

 

© Цвета Софрониева, 2002


 

Този текст е пряко свързан с инициараната в средата на деветдесетте от Цвета международната писателска и изследователска мрежа за паметта на езика и междукултурните недоразумения „Забранени думи“, за която може да се прочете на немски език например в тематичната електронна антология на платформата Каканиен на Виенския университет: www.kakanien.ac.at/beitr/verb_worte.

Това есе и тематични текстове на автори от цял свят могат да се прочетат и на английски и френски език например в европейското интернет-списание „Транскрипт Ревю“ на великобританската организация „Литература през граници“ www.transcript-review.org, в специалното издание по тази тема, брой 26/27. Издания на книги и списания по темата, както и множество симпозиуми, четения и дискусии по нея, имаше на много езици от Япония до Калифорния и от Нова Зеландия до Швеция, но най-много бяха те в централна Европа. Последваха провокирани от тях нови литературни текстове и проекти на участващи в мрежата автори и организации. Сред авторите са и Илия Троянов, Едвин Сугарев, Екатерина Йосифова, Миглена Николчина, Георги Господинов, Георги Тенев, Алек Попов, Михаил Неделчев и други.

Стихотворението Затворена в светлина, за което става дума в есето, е публикувано на немски в едноименната книга на Цвета Софрониева през 1999 година в издателство Библион в Германия, а е излязло за първи път с името „Родина“ в стихосбирката й „Чикаго блус“, Свободно поетично общество, 1992 година. (Бел. пр.)

Цвета Софрониева (род.1963) е българска писателка, поетеса и есеистка. Тя живее предимно в Берлин и пише на няколко езика, най-вече български, немски и английски. Цвета е единствената българска поетеса, носителка на авторитетната немска литературна награда „Шамисо“, която получи за стихосбирката си „Вода на длан“.

Pin It

Прочетете още...

Това е вода

Дейвид Фостър Уолъс 14 Ян, 2014 Hits: 37792
Две млади рибки си плуват и насреща им се…

Авангард и кич

Клемънт Грийнбърг 31 Мар, 2016 Hits: 18897
Там, където в наши дни някой политически…