[1], случила се броени години по-рано, когато именно с инструментите на международното право границите на балканските държави са прекроени в ущърб на българската държавна територия, стотици хиляди хора с български произход са оставени отвъд границите на собствената си родина, огромни бежански потоци заливат пределите, в които Ньойският договор затваря България. Допуснато е етническо инженерство в Беломорието под формата на „доброволна размяна на малцинства“ с Гърция[2], гонения и обезбългаряване. По този начин в много кратки срокове стотици хиляди хора – установено от векове местно българско население, е изселено, а етническият състав на тези територии е драстично променен[3]. Още по-болезнено е разделението със санкцията на международната общност на българското население във Вардарска Македония. Тези въпроси са извън предмета на настоящото изследване, но оценката на присъствието на България в гръцки и югославски територии по време на Втората световна война ще е едностранчива без тяхното, макар и попътно, отбелязване.
Втората и незаoбиколима част от темата за действията на българските власти в Беломорието, Вардарска Македония и Западните покрайнини е съдбата на евреите в тези земи и активната роля, която Царство България има в налагането на многобройни ограничения на правата на тези хора, нежеланието да бъдат третирани като собствено население и съответният, обрекъл ги на правен произвол, отказ да им бъде дадено българско поданство. А на края и най-тежко – депортацията на цялата еврейска общност от тези земи и предаването им в ръцете на нацистите, където почти всички намират смъртта си. Стремежът към справедлива оценка на действията на българските власти по време на Втората световна война във Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Западните покрайнини настоятелно изисква да се раздели темата на две части. От една страна, българските действия в тези територии не са израз на агресивен апетит за повече „жизнено пространство“, какъвто е мракобесният дух на времето. Намерението на тогавашната българска държава e да поправи една историческа несправедливостПремълчаването или неверните интерпретации на тези събития са причина международната научна общност често да подхожда с недоверие към българския феномен на спасяването на евреите от довоенните предели на страната. Колебливите позиции у нас за ролята на българските власти в случилото се с евреите от присъединените земи контрастират с единодушието в оценките на международната историография. Всички авторитетни изследователски центрове на Холокоста представят действията на българските власти по отношение на евреите по време на Втората световна война по идентичен начин, посочвайки:
1) въведеното антисемитско законодателство;
2) депортацията на вардарските, беломорските и пиротските евреи, осъществен от българските окупационни власти и предаването им на нацистка Германия, а от там на смърт;
3) последвалата защитна реакция на част от политическите среди, Църквата и обществеността, която, подпомогната от променения ход на войната, осуетява плановете за депортация на евреите в довоенните предели на страната и в крайна сметка води до тяхното спасяване от Холокоста.
Така описват този период от българската история изследователите от Европейската инфраструктура за изследване на Холокоста[4], Центъра за съвременни изследвания на Холокоста към Американския музей на Холокоста[5], Международния институт за изследвания на Холокоста към мемориала Яд Вашем, Йерусалим[6] и др.
Очевидно в специализираните международни научни среди е установено голяма сходство в мненията по въпроса. Въпреки това противоречивите интерпретации на тези исторически събития продължават. Периодично те получават нов импулс за живот, често с политическа окраска. Ярък пример за противоречията в осмислянето на политиката на българската държава спрямо евреите стана острата дискусия в израелското общество, последвала създаването на Гората на България в Ерусалим. Гората е създадена през 1996 г. като мемориал по идея на български евреи, живеещи в Лос Анджелис. Още преди създаването на гората, докато само е заявено намерение за това, се разгарят дебати[7]. Първоначалната идея е мемориалът да се наименува в памет на цар Борис III и царица Йоанна. Срещу това изразяват резерви български евреи от Израел и САЩ, както и роднини на загинали в лагерите на смъртта тракийски и македонски евреи[8]. Като компромис гората е посветена на българския народ, а царят и царицата са почетени с нарочна паметна плоча „в признателност за приноса им за спасяването на евреите на България в тъмните времена на Холокоста“. Поставени са още две плочи – едната в памет на българи, участвали в спасяването на българските евреи, а другата в памет на загиналите от Тракия и Македония.
В последствие дискусията получава нов импулс и става още по-разгорещена, след като Михаел Бар-Зоар публикува книгата си, посветена на спасяването на българските евреи, която в Израел излиза под заглавието „Ешелоните отпътуваха празни: героичното спасяване на българските евреи“[9]. Провокирани от мемориала, посветен на българския монарх и заглавието на книгата, учени, общественици и наследници на загинали македонски и тракийски евреи, както и евреи от България, реагират остро срещу интерпретации на историята, които пренебрегват факта, че ешелони с 11 343 евреи потеглят от контролирани от България земи за лагерите на смъртта. Следват многобройни академични форуми по темата в Яд Вашем и на друг места и редица публикации в израелския печат. Ясно се очертават двете противоположни линии в дискусията. От едната страна са тези, които смятат, че почитането на българския монарх като спасител е оскърбително за паметта на загиналите македонски и тракийски евреи. Тази линия се поддържа от асоциациите на македонските и гръцките евреи, от еврейски организации от бившата Югославия, но и от част от българските евреи, както и от общественици и историци. Сред многобройните писма и петиции има такива от хора, които разказват за лично преживени от тях репресивни действия, извършени от представители на българската армия, полиция и администрация в Беломорска Тракия и Вардарска Македония. Други, без да са лично пострадали, аргументират позицията си с дълга, който носят пред паметта на загиналите. Дискурсът най-често e силно емоционален[10]. На срещуположната позиция са друга част от преживелите войната български евреи, които смятат, че цар Борис III изиграва решаваща роля в сложния процес, довел до тяхното спасяване от Холокоста, както и други историци и общественици.
В изострената обществена полемика и на двете полярни позиции се включват и политически среди от България. Писма до израелските държавни власти изпращат български народни представители и общественици от левицата, които се противопоставят на възпоменанието на българския цар в изцяло положителна светлина що се отнася до политиката на Царство България спрямо евреите. Сред тях са заместник-председателят на Народното събрание Благовест Сендов, Анжел Вагенщайн, Велко Вълканов, Нора Ананиева и др[11]. Противоположна позиция се поддържа от представители на десните политически среди – дейци на съществували в периода на ВСВ обществено-политически организации, като народния представител Дянко Марков, който заявява от парламентарната трибуна, че колегата му Благовест Сендов с писмото си е увредил българските национални интереси и че депортациите са извършени не от български власти, а от нацистите[12]. Изказването на Дянко Марков е преведено и включено в петиция на Асоциацията на македонските евреи до външното министерство на Израел с настояване за официална реакция[13]. Недоволството е предизвикано от тезата му, според която Цар Борис не носи отговорност, защото „депортацията на враждебно население не е военно престъпление“[14]. В България полемиката ескалира и Благовест Сендов е отстранен с гласовете на дясното управляващо мнозинство от поста му на заместник-председател на парламента. Актът е безпрецедентен за парламентарната ни практика в най-новата история, която не познава случай член на парламентарното ръководство, излъчен от опозицията, да бъде бламиран от мнозинството и още веднъж потвърждава изключителната поляризация и политизиране на мненията по тази историческа страница.
След многобройните писма и петиции Еврейският национален фонд, отговорен за националните паркове и горите в Израел, номинира обществен комитет със задача да преразгледа посвещаването на българската гора[15]. Следва половингодишна работа и множество заседания, в които са изслушани представители на Съюзите на българските и македонските евреи, учени и представители на широката общественост и са разгледани многобройни петиции и писма. За това изследване интерес представлява публикацията на Далиа Офер, професор от Еврейския университет в Ерусалим, която е член на комитета. Тя описва получените писма и изразените позиции на страните по време на изслушванията[16]. Според нея и двете страни в спора, отвъд различните си морални и политически аргументи, имат нещо общо помежду си – твърдят, че историческите факти безспорно потвърждават тезата им. Противниците на мемориала в памет на цар Борис III сочат като главни факти ролята на монарха в приемането на българското антиеврейско законодателство, рязката антисемитска позиция, която изразява пред застъпилия се за евреите Свети синод на Българската православна църква[17], цитати от официални български и германски документи, демонстриращи, че депортациите на беломорските и вардарски евреи и планираното принудително изселване на българските евреи, са част от обща държавна антиеврейска политика. За поддръжниците на мемориала в памет на Борис III същите тези факти доказват неговите кураж и хитрост, с които е маневрирал между исканията на нацистите и българските интереси. В писмата не присъства и оттенък на съмнение, че твърденията на авторите им може да са оцветени от пристрастия. Напротив, „всяка от страните – продължава Далия Офер – беше сигурна, че нейната историческа документация представлява съкрушителното доказателство“.
В крайна сметка общественият комитет препоръчва да бъде запазено наименованието на мемориала като Гората на България, но оценява като противоречива ролята на българския цар по отношение на преследването и спасяването на евреите. Затова предлага да бъдат премахнати трите паметни плочи, като на тяхно място се постави една плоча, която да възпоменава загиналите евреи от Тракия и Македония, както и благородния български народ, с помощта на когото са спасени българските евреи. Предложението е прието и понастоящем в Гората на България в Йерусалим има един паметник, върху който на български, иврит и английски език са изписани следните два надписа: „С уважение и признателност към благородните души сред българския народ, които застанаха зад своите 49 000 събратя евреи и успешно се пребориха за тяхното спасение от Холокоста, 1939 -1944 г.“ и „В памет на 11343 евреи от Тракия, Македония и Пирот, които загинаха в нацистките лагери на смъртта в Треблинка през 1943 г. Вечна им памет.“
Сложната и противоречива политическа история на България по време на Втората световна война не се вмества в опростени схеми. Годините след края на войната и социалистическият период добавиха още пластове, които силно политизират дискусията по темата. Любителите на черно-бялото мислене няма как да намерят удовлетворение в една по-реалистично обрисувана картина на онези събития и основните действащи лица в тях. Реалността неминуемо накърнява ореола на идеализираните образи, а понякога отнема от черните щрихи на други. Образите на историческите фигури се очовечават, защото проличава смесицата от добро и зло, от правилни решения и грешки, от които е изтъкана всяка човешка личност. Цар Борис III и ролята му в съдбата на евреите са пример за това. Монархът, под чийто личен режим се управлява България по това време, носи отговорността за държавната антиеврейска политика, за унизителното отстраняване на тези хора от политическия, икономическия и културния живот в собствената им родина и за договарянето с Германия на изселването на евреите от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот, без да направи опит да се противопостави на нацисткия натиск за депортацията им. От друга страна, без да се подценява решаващото значение на множеството фактори и личности, които повлияват за спасяването на българските евреи, крайното решение, което спира депортацията е именно на Борис III. Вярно е, че има защитна реакция в обществото, но подобна реакция се случва и по-рано при обсъждането на Закона за защита на нацията, без да спре приемането му. Вярно е, че по това време ходът на войната вече не е така победоносен за нацистите, но през пролетта на 1943 г. краят ѝ е все още не се вижда, а дори и затруднена на изток, Германия е много силна. Към онзи момент царят е можел да удовлетвори немското искане и да депортира българските евреи, без това да доведе до особени вътрешни или външни сътресения за властта му. На три пъти – през март, май и август, 1943 г., той избира да не го направи и 50 000 души остават живи. Заедно с родените от тях след войната, днес многократно повече хора живеят благодарение и на онези решения, взети от Борис III през 43-та. Личната му роля в преследването и спасението на евреите се оказва сложна амалгама от тежки грешки и правилни решения. Голямо предизвикателство към черно-бялото мислене.
Откъс от:
д-р Здравка Кръстева,
Правни аспекти на държавната антиеврейска политика
в Царство България (1940-1944 г.)
Берлин, Изд. „Екстаз“ 2018, стр. 162–169
[1] За историческите основания и моралните аргументи на исканията за отделяне или възвръщане на територии, несправедливо отнети от друга държава при предходна анексия виж по-подробно в Brilmayer, Lea, „Commentaries on Lea Brilmayer, Secession and Self-Determination: A Territorial Interpretation: One Decade Later“ (2000). Faculty Scholarship Series. Paper 2439. http:. В: digitalcommons.law.yale.edu/fss_papers/2439
[2] Гръцко-българската конвенция за доброволна размяна на населенията от 27 ноември 1919 г. За нея професорът по международно право Георги П. Генов пише: „В действителност, конвенциите за доброволното изселване най-вече тая за гръцко-българското изселване, послужиха само като средство да се изселят принудително малцинствените населения. Това беше скритата цел на гърците, когато те я предложиха на Парижката конференция, а последната я наложи на България“ В: Генов, Г. П. Междудържавно право. Том 2: Организация на мира; Право на войната; Неутралитет. София, 1939, с. 362.
[3] За период само от 8 години народностният състав в Беломорието се променя значително, като към декември 1920 г. българите са 34,5 %, а гърците 27 % от населението, а към май 1928 г. българите вече са 12,9 %, а гърците 72,4% от населението. Сравнено с данните за беломорското население от периода непосредствено преди Освобождението, обезбългаряването и съответното гърцизиране на тези земи е още по-драстично. Виж Райчевски, С. Беломорска България 1941-1944, София, 2010. с.64.
[4] European Holocaust Research Infrastructure. National reports. Bulgaria. Retrieved from: ehri-project.eu
[5] US Holocaust Memorial Museum. Holocaust Encyclopedia. Bulgaria. Retrieved from: ushmm.org.
[6] Yad Vashem, Righteous Among the Nations. Bulgaria. Historical background. Retrieved from: yadvashem.org
[7] Срещат се твърдения, че полемиката за възпоменателните плочи на царя и царицата започва след писма на български общественици и политици. Това не отговаря на истината. Фактите са други. Първите протестни писма са изпратени до инициативния комитет за създаване на гората и до Моше Ривлин, директор на Еврейския национален фонд, отговорен за парковете и горите в Израел, още през 1994 г., докато мемориалът е в идейна фаза, от израелци с произход от Македония и Тракия, от югославски евреи, от Съюза на гръцките евреи, оцелели от лагерите на смъртта. Подобни петиции и писма до президента на Израел, до председателя на израелския парламент, до Яд Вашем не затихват през целия период до откриването на мемориала и след това. In: Ofer, D. (2004). Tormented Memories: The Individual and the Collective. Israe“l Studies, 9(3), 137-156.
[8] Ibidem, p. 139.
[9] Заглавието на израелското издание е цитирано по Ofer, D. Op.cit., p. 140. Българското издание излиза под друго заглавие: „Извън хватката на Хитлер. Героичното спасяване на българските евреи.“ Бар-Зоар. М. Цит. съч.
[10] Роднини на загиналите пишат: „никога няма да забравим и никога няма да простим жестокостта на българите. От една страна, те спасиха евреите на България, но от друга страна, изтриха евреите на Македония и Тракия от лицето на земята“. Нисим Йош, председател на Асоциацията на македонските евреи пише: „До десетото поколение наследници на македонските евреи няма да се успокоят докато позорът [на паметника] не бъде премахнат от лицето на националната земя“. In: Ofer, D. Op.cit. 146.
[11] Ibidem, p.139.
[12] Ibidem, p.148.
[13] Ibidem, p. 155.
[14] Виж реплика на народния представител Дянко Марков към изказване на Гиньо Ганев в Стенограма от заседание на 37-то НС от 27 юли 2000 г.
[15] Ofer, D. Op.cit. p.139.
[16] Ibidem, 137-156.
[17] Става дума за срещата от 15 април 1943 г. на цар Борис III и министър-председателя Филов със Светия Синод, провокирана от писмо на висшите духовници, в което те за пореден път се застъпват за еврейското население. В протокола на Светия Синод изказването на монарха в частта относно евреите e протоколирано така: „Подчерта се в речта му големите пакости, които тоя спекулативен дух на еврейството от векове прави на човечеството изобщо. Тоя дух навсякъде е създавал омраза сред хората, безверие, морално разложение и родоизмяна сред народите. Тоя дух на спекула и отрицание е създавал и създава сред обществата и народите недоволство, спорове, конфликти, войни и злополуки. На тоя спекулативен дух в голяма степен се дължи и сегашният световен катаклизъм. Вярно е, че някои от големите народи добре използват събраните с тоя спекулативен дух богатства за еврейството. Други обаче от европейските народи са се уверили вече, че еврейската спекулация е фатална спънка за свободното тяхно духовно, културно и национално-стопанско развитие. У тях е узряло съзнанието, че колкото по-скоро бъдат освободени от влиянието и експлоатацията на еврейството, толкова по-скоро и по-здраво ще се засилва и укрепва тяхното национално чувство и тяхното родолюбие. А това може да се постигне, когато по законодателен ред се изземат от неговите ръце разните стопански, финансови, търговски и фабрични предприятия. Навсякъде в Европа са създадени вече и се създават законоположения в тоя смисъл. Създаде се такова и у нас – Закона за защита на нацията. Позната по своето родолюбие, родната ни Православна църква в случая едва ли би могла да бъде на друго мнение“. ЦДА, ф.791, оп. 1, а.е. 70, л. 88, 89. Оригинал. В: Коен, Д. Оцеляването…, 242-243.