От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2016 12 Herta-Mueller-2
Фото: Martin U. K . Lengemann

 

В един зимен ден вървях през снега заедно с майка си три километра до съседното село, където трябваше да купим лисича кожа за яка на палто. Кожената яка щеше да бъде коледен подарък от майка ми.

Кожухчето беше от цяла лисица, блестеше медночервено и беше като коприна. Имаше глава с уши и изсушена муцунка, а на краката черни сухи възглавнички, лапите, с порцеланово-бели нокти и толкова пухеста опашка, че в нея сякаш все още се събираше вятърът. Лисицата живееше. Вече не в гората, но в консервираната си красота.

Ловецът имаше червени коси, също като лисицата. Това ми изглеждаше малко плашещо. Може би затова попитах дали я е застрелял сам. Той каза, че по лисици не се стреля, те сами падат в капана.

Както казах, от лисицата трябваше да се направи яка за палто. Ходех още на училище и не исках да нося на врата си цяла лисица като някаква стара дама, а само парченце кожа за яка.

Но лисицата беше прекалено красива, за да се реже на парчета. Ето защо тя ме съпровождаше години наред и лежеше на пода по всички места, където живеех, също като домашно животинче.


Small Ad GF 1

Един ден я бутнах с крак, докато минавах покрай нея и опашката се отмести настрана. Беше отрязана. Няколко седмици по-късно беше отрязан десния заден крак, след това левия. Няколко месеца по-късно ги последваха предните крака.

Службата за сигурност [Секуритате] идваше и си отиваше както ѝ скимне. Оставяше знаци когато си пожелае. По входната врата не личеше нищо. Трябваше да разбера, че в собственото жилище може да ми се случи същото, каквото и на лисицата.

По онова време работех в една фабрика и превеждах ръководствата за ползване на машините, които се внасяха от Германия.

Сега вече и в службата на всеки няколко дни се появяваше някакъв капитан от Секуритате. Искаше да ме вербува като агентка. Отначало с ласкателства. А когато отказах, захвърли вазата с цветя срещу стената и започна да заплашва. Последното му изречение беше: „Ще съжаляваш за това. Ще те хвърлим в реката“.

Но на първо време ме изхвърлиха от фабриката. Сега вече бях държавен враг и безработна. При следващите разпити тайният агент ме наричаше „паразитен елемент“. Звучеше като „гнида“.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Същата тайна служба, която беше разпоредила уволнението ми, сега ме обвини за него и ми припомни, че за такива неща можело да има затвор. Така стояха нещата с работните места. Беше като в армията. Всеки трябваше да работи всяка сутрин за държавата.

Когато човек пристигнеше сутрин в шест и половина на работа, над фабричния двор ечеше маршова музика чак до небето. Хората вървяха в такт, независимо дали им се искаше или не. Всеки отиваше на работното си място. Работниците на поточните линии, а ние, служителите, по бюрата си.

А след това отивахме под душа и миехме косите си. После се вареше кафе, лакираха се нокти. Междувременно се маркираше някаква работа, а след това вече имаше обедна почивка с маршова музика от високоговорителите.

Цялата държава беше постройка на страха

Много по-важно от производителността беше присъствието ни. За това послушание всеки месец имаше заплата – от първия работен ден до пенсията. Дали нещо се произвеждаше или не, нямаше значение. Максимата ни във фабриката беше: не върши днес онова, което си пропуснал вчера, защото утре може и да не бъде вече необходимо.

Когато разказах на майка си нещата с лисицата, вече бяха ѝ отрязали и четирите лапи.

Майки ми попита: какво искат от тебе. Страх, отговорих ѝ аз.

И това беше вярно. Тази кратка дума обясняваше самата себе си. Защото цялата държава беше постройка на страха. Имаше владетели на страха и народ на страха. Всяка диктатура се състои от онези, които създават страх и от другите, които го изпитват.

Създатели на страх и ядачи на страх. Винаги съм мислила, че страхът е ежедневното сечиво на създателите на страх и насъщен хляб на ядачите на страх. Така беше тогава, преди 1989 в цяла Източна Европа.

Когато видя обезобразената лисица, майка ми също се уплаши. Уплаши се за мен и за самата себе си. „Един ден ще легнеш в гроба. Не съм те отглеждала за това“, каза тя. А след това захълца, превъртя очи и добави: „Други аплодират и печелят пари. А ти поставяш цялото семейство в опасност“.

Страхът ѝ беше двоен. Страх за мен и страх от мен. Този двоен страх ме пресрещаше в цялата страна.

Никога повече не получих постоянна работа и не знаех от какво ще живея. Нямах никакви пари. От време на време получавах временна работа в някое училище като помощна учителка.

Докато идвах от улицата, долавях високия шум на гласовете в учителската стая. Но щом само отворех вратата, вътре ставаше тихо като в църква. Поглеждаха ме кратко и след това започваха да шепнат.

Колкото повече „колеги“ имаше около мен, толкова по-осезателно бях сама. Когато приключеше учебния ден, тръгвах като всички към автобусната спирка. Никой не искаше да бъде видян заедно с мен на улицата. Част от учителите се влачеха и се държаха далеч зад мен. Другата част бързаха и подтичваха далеч напред. Това се случваше без предварителна уговорка, под дресурата на страха.

Също толкова тежка, колкото заплахата от страна на държавата и нейната служба за сигурност, беше самотата. Останалите учители ме избягваха. Двойният им страх ме изолираше. Страхуваха се от държавата, страхуваха се и от мен. Аз представлявах опасност.

В училището бях само като помощна учителка и винаги бях изправена пред един и същи въпрос: в края на годината множество ученици искаха да ми подаряват кафе. В страната нямаше кафе. На черния пазар килограмът струваше повече от една месечна заплата. Връщах кафето обратно.

Това се разчу и останалите учители ме привикаха, за да ме попитат защо се смятам за нещо повече от тях. Те разчитаха на това кафе и аз развалях сметките им, защото лошите оценки се оправяха чрез него.

Когато думата „личност“ беше ругатня

В тези и други подобни моменти трябваше да осъзная, че има не само създатели и ядачи на страх. Така наречените колеги в училището, а преди това и във фабриката – самото мнозинство от хората в тази страна бяха носители на страх.

По същия начин, по който бяха се научили да управляват страха си, те бяха се научили и да се възползват от страха на другите. Бяха егоистични, безогледни и извличаха от взаимната си мизерия всичко, което можеха – къде неволно, къде безсрамно.

Самите те вярваха, че просто правят по-лесен живота си, не политиката. Но дали наистина двойният страх беше аполитичен? Не вярвам. Той осуетяваше политическото мислене, което би могло да доведе до съмнения в самите себе си. Управляването на стараха беше вече само по себе си изпреварващо подчинение.

Само когато човек беше преследван, той или тя се считаше за личност, защото думата „личност“ беше ругатня. Заради „несъвместимост с колектива“ дори следваше уволнение.

Индивидуалното не можеше да съществува, нито дори в облеклото на хората. Във всички магазини висеше еднаквостта на грозотията. Два-три модела за всеки сезон, квадратни и вдървени, в прашно-сиви цветове.

И отвратителни, скърцащи или миришещи на химически заместители платове. По улиците се виждаха стотици пъти едни и същи облекла, защото в магазините не се намираше нищо друго.

В новозакупената си рокля постоянно пресрещах по улиците самата себе си. И ми се струваше, че еднаквите ни дрехи малко се притесняват едни от други, че знаят по-добре от самите нас колко мърляво изглеждат.

Социалистическата мода беше униформа. Също толкова невзрачни бяха и мебелите, къщите, парковете, улиците. Диктатурата означаваше прогонване на всякаква красота, във всички области на живота. Защото красотата е своенравна, отделна и многообразна.

Държавата отменяше всяко разнообразие. Но повечето хора не желаеха да се набиват на очи. Управляваният им страх се нуждаеше от опека. Имах дори впечатлението, че бяха благодарни за това. Собствената наличност на този свят се възприемаше почти като подарък на държавата.

Когато секуристът се разгневяваше по време на разпит, той крещеше: „За какво се мислиш, а?“

Аз отговарях: „Човек съм, като вас“.

На което той отговаряше: „Само така си мислиш. Ние определяме коя си ти“.

В първите години след диктатурата в Източна Европа все още се знаеше, че свободата е конкретна. Че всеки отделен човек вече може да играе определена роля, че може да се мисли и говори без страх, че най-после границите са отворени, че може да се пътува.

Хората се радваха, че улиците се ремонтират, че витрините са ярки и че собствената работа вече си струва. Но еуфорията отмина. Около индивидуалния успех се прокрадва и индивидуалният риск.

Тази смесица води до нервност и хората отново искат да се опрат на нещо. Потребността от опека отново е тук. Това е като повторна болестна криза, която никой не е очаквал. Нито Западна Европа, нито самите източноевропейци.

Наследствата на диктатурата са една купчина зависимости. Новата свобода само ги припокри, но те никога не са изчезвали. Диктатурата си отиде, но социалните синапси се обаждат отново и правят лабилни източноевропейските страни с техните млади демокрации.

Днешните социологически анкети потвърждават това. Например в Саксония 62 процента от населението желаят „силна партия“, която да „олицетворява цялата народна общност“. Не е ли това ехо на единната социалистическа партия? Не е ли това познатата „удобна диктатура“?

Но в тази „удобна диктатура“ се пречупиха толкова много хора. Те бяха игнорирани от носителите на страха. И мнозина рискуваха живота си в бягство. За тях никога не се говореше.

Най-общото нещо в предишната Източна Европа беше този двоен страх. Днес това е омразата срещу чужденците. И отново Саксония като пример. Там 58 процента от хората смятат, че Федералната република „е населена от чужденци до опасна степен“.

Омразата към чужденците също е подновено завръщане на двойния страх. Социализмът имаше лозунга „пролетарии от всички страни, обединявайте се!“ Това изречение се виждаше по заглавните страници на всички вестници и във всички фабрики на страната, изписано във фабричните халета, над главите на работниците.

И беше непоносимо лъжливо. В чужбина не можеше да се пътува, а с чужденците вътре в страната не можеше да се има нищо общо.

За чуждестранните туристи на Черно море имаше отделни хотели и плажни ивици, които бяха табу за румънците. Арабските и гръцки студенти, които плащаха образованието си във валута, тоест бяха важен паричен източник за държавата, живееха в отделни общежития или в хотели, които бяха табу за румънските граждани.

„Ние определяме коя си ти“

След уволнението ми от фабриката службата за сигурност ме обвиняваше в проституция при всеки разпит. За „паразитен елемент“ като мен това беше подходяща измислица. Дори и само това обвинение щеше да е достатъчно за арестуването ми. Но за да се наслаждава още повече на измислиците си, разпитващият ги подправяше и с щипка расизъм.

Той самодоволно обясняваше, че клиентите ми били осем арабски студенти, които ми плащали с чорапогащи и козметика. А когато отговорих, че не познавам нито един арабски студент, той подхвърли: „Ако поискаме, ще познаваш и 20. Ще видиш ти, това ще бъде много интересен процес“.

Той подчертаваше, че това били араби, тъй като по негово мнение за една жена това беше най-голямата възможна мръсотия. За арест биха били достатъчни и румънци.

В ГДР внесените от държавата виетнамски работници живееха в също такава изолация. Връзките с тях бяха забранени от Щази. Контролът стигаше до принудителна стерилизация на виетнамски момичета и принудителни аборти или екстрадирания на бременни жени.

В същото онова време руските окупатори можеха да правят каквото си поискат, но не можеха да имат връзки с населението. Нито пък населението с тях.

Цяла Източна Европа беше наситена с ксенофобия в продължение на десетилетия. И ксенофобията от тогава е нещото, с което си имаме работа днес. Презрението към чуждите възникна тогава, при диктатурата. То беше организирано от режимите и прието от населението по собствено убеждение.

Точно така, както се избягваха държавни врагове като мен, за да не си навлече човек неприятности, се избягваха и чужденците, по същата причина.

Както арабските студенти, така и виетнамските работници бяха внасяни в името на една лъжлива „дружба между народите“, но отношението към тях беше като към държавни врагове. Който имаше връзки с чужденци, беше бързо обявяван за шпионин или предател. Това правеше хората уплашени и предпазливи.

Най-просто беше да се презират чужденците по собствено убеждение, да им се приписват болести или да бъдат демонизирани като полудиви и недоразвити.

Още по онова време тази надменност не беше нищо повече от расизъм. При създателите на страх тя беше цинична политическа програма. При ядачите на страх – несъзнателно продължение на тази програма.

Днес в Източна Европа нещата не са много по-различни. Особено ясно това се вижда в Унгария, която, по думите на публициста Паул Лендваи, се превръща от Виктор Орбан във „фюрерска демокрация“.

Орбан също говори за бежанците като за чужди елементи, от които човек трябва да се държи настрана, защото те щели да разрушат унгарското общество с нравите си. Орбан се съпротивява, с помощта на закони и политически подстрекателства, срещу приемането на 1300 сирийски бежанци, които са избягали от една ужасяваща война.

Със своите „чужди нрави“ те заплашвали националната култура на десет милиона унгарци. В същото време обаче Орбан продава разрешения за неограничено пребиваване, на цена от 360.000 евро на човек. Те могат да бъдат поискани още от странство. Никой не проверява какви са тези хора и от какво са спечелили богатствата си.

Вместо бегълци той внася в страната богати семейства и сенчести фигури. Говори се, че вече си е купил 18.000 нови унгарци. Както и тогава при комунистите, чужденците са част от икономическия план на Орбан.

И той е щедър. Хората, подаващи заявления, могат да вземата със себе си семействата, дори и родителите си. Новите унгарци, които изглежда не заплашват с нищо местните, идват от Китай, Русия, Йемен.

Самата Източна Европа произвеждаше бежанци преди 1989

След инвазията на Съветите през 1956 от Унгария са избягали повече от 200.000 души. Само в Австрия от тях са останали 70.000, между тях и Паул Лендваи. Въпреки този исторически опит на бягство и изгнание, населението поддържа враждебността на Орбан срещу чужденците.

В своето комунистическо време Източна Европа сама произвеждаше бежанци. И до днес никой не е успял да ги преброи. И никой не си спомня за тях. Нито дори за онези, които са били застреляни по време на бягство, разкъсани от граничарските кучета или са се удавили в Дунав. Това е сляпо петно в себеосъзнаването на Източна Европа. И вероятно основна причина за презрението и леденото безразличие.

Всички дясно-популистки течения в Източна и Западна Европа си измислят демонични сценарии, които създават страх. А след това жънат този страх. Те са днешните създатели на страх. В Германия AfD [Алтернатива за Германия] е новата партия на плашещите.

Нейната председателка, между другото израснала в ГДР, иска отново да въведе в употреба нацистката дума „народническа“ [völkisch] и предупреждава срещу „лумпенпролетариата от афро-арабския свят“. А AfD има най-много привърженици там, където няма почти никакви чужденци.

Орбан казва, че избори трябва да се печелят само веднъж, но затова пък истински. Така смята и Качински. Той насъсква враждебност срещу чужденците чрез расистки твърдения. Предупреждава срещу опасни болести, които били пренасяни от сирийски бежанци. И си е поставил за цел да направи от Полша „фюрерска демокрация“ в комбинация с католическа теокрация.

Свободата, беше казал веднъж големият полски режисьор Анджей Вайда, е нещо, от което някои имат нужда, а други не. Носителите на страх от някогашното време нямаха нужда от нея. Днес те са поддръжници на новите създатели на страх.

Най-големият създател на страх в днешно време беше по-рано дребен носител на страх. Путинова Русия е превърната в огромна работилница за фалшификати. От тази работилница към света се изпращат фалшиви новини, произвеждат се позорни подстрекателства. Целта е проста: да се разруши демократична Европа. Популистите тичат подир Путин. И той подир тях.

От марксизма Путин се е отказал. Днес вече се преструва на религиозен. Постоянно убива хора по света, след което с удоволствие пали свещи в Москва. Има си собствен изповедник и вече почти не може да бъде видян без патриарх Кирил.

Неговият църковен княз смята човешките права за „еретическо идолопоклонничество“. Истинското християнство означава за него „свободно самопоробване“. И се възхищава на Ленин, който искал да направи от руснаците „гайки и бурмички“ на една държавна машина. По собствените му думи „Един божи слуга не отива на избори, а приема безропотно съдбата си“.

Като слугиня не бих искала да живея никога повече. Също не и без избори. След 1989 не можех да си представя и насън, че свободата отново би могла да бъде поставена под въпрос. И че отново ще има създатели на страх, които ще желаят да направят от мен ядач на страх.

Да, свободата е нещо, от което някои имат нужда, а други не.  А освен това тя е нещо, от което някои се страхуват, а други не. Не бива да гледаме на нея като на нещо, подразбиращо се от само себе си. Инак тя може да ни бъде открадната.

Източник

Херта Мюлер (родена през 1953 г. в Нитцкидорф, Румъния), е немска писателка, носителка на Нобеловата награда за литература за 2009 г. След отпътуването си от Румъния през 1987 г. тя живее в Берлин.

Pin It

Прочетете още...

Швейцарското чудо?

Роланд Бенедиктер 15 Апр, 2013 Hits: 8259
От Ирландия до Кипър, цяла Европа изглежда е…