„Най-старото и силно човешко чувство е страхът, а най-старият и силен страх е страхът от непознатото.“
Из „Свръхестественият ужас в литературата“
Хауърд Лъвкрафт
Когато Хауърд Лъвкрафт пише това още в началото на миналия век, едва ли е предполагал колко експлоатиран ще бъде човешкият страх в следващите десетилетия. За съжаление, не само в литературата, на каквото явно се е надявал той. Бавно и полека, с всеобщите усилия на политици, медии и обикновени демагози буденето на страх у обикновения човек към различни явления и събития се превърна в изразно средство на предизборни кампании, новинарски блокове и онлайн „дискусии“. Все по-рядко ни плаши онова космическо, свръхестествено величие, което сме обречени никога да не разгадаем докрай. Все по-често се страхуваме един от друг, защото свикнахме да вярваме, че сме толкова различни, че ако някога световете ни се срещнат, ще настъпи край поне за единия от тях. Раздаването на уточняващи етикети, подкрепени с пламенни епитети, се оказа универсален начин за справяне с онова, което не познаваме. Ние сме „долни фашисти“ или „мръсни комунисти“, „смирени християни“ или „радикални ислямисти“, „прости гяури“ или „правоверни мюсюлмани“, „сърцати патриоти“ или „продажни родоотстъпници“, „умни и красиви граждани“ или „глупави и грозни селяни“ и нищо по средата. Тежко на онзи, който не умее да се определи и който все още наивно смята, че не е необходимо непременно да се стереотипизираме, за да живеем заедно.
А защо всъщност не можем да живеем заедно, беше и един от въпросите, които ни провокираха да се върнем в селата Розово, Телиш и Калище, станали медийно известни през 2013 и 2014 година с протестите, които местните жители организираха, за да не допуснат заселването на бежанци на тяхна територия. По време на събитията беше някак задължително оценките и тълкуванията на случващото се да бъдат крайни и от страна на поддръжниците на протестите, и от страна на противниците им. Силното „любене“ и „мразене“ беше неизменен атрибут на всеки съпътстващ коментар. Сега се оказва, че не всичко е било тъй бяло и черно, както го схващаше широката общественост. След като страстите се поуспокоиха, взе да става ясно, че всеки един от тези три граждански бунта има своя предистория, на която медийно-политическата истерия не даде глас. Днес емоциите са уталожени, репликите – рафинирани, а изводите, доколкото е възможно, направени.
Годината е 2013, а бежанската вълна към Европа се засилва с всеки изминал ден. Оказва се, че България трябва да изгради нови центрове, за да посрещне поне някаква част от големия брой хора, отправили се към Европа. В началото на ноември кметът на Телиш – Нели Дакова, съвсем случайно разбира, че на територията на бившето поделение в селото се правят определени преустройства, за да бъде пригоден теренът за бежански лагер. В качеството си на кмет тя отива да провери какво всъщност се случва и за най-голяма изненада слухът, стигнал до нея, се потвърждава. В поделението кипи усилена работа, пълно е с коли на Гражданска защита и с хора от Пожарна безопасност, които приспособяват няколко халета за пребиваването на бежанци. На въпрос от страна на местната управа защо се правят такива неща без предварително предупреждение, се получава отговор, че няма как да бъде оповестено по-рано заради опасността селото да се възпротиви. Нели Дакова е убедена, че макар всичко това да става ясно в последния момент, жителите на Телиш все пак ще се вдигнат на бунт. Още същата вечер, съвпадаща с традиционния събор на селото, тя в качеството си на кмет, вместо да приветства хората с „Добре дошли“, е принудена да им съобщи какво се подготвя в поделението.
Йото Йотов: „Снимай, снимай – това са ми най-добрите приятели!“
В този момент пред множеството, събрало се на площада, започват да преминават коли на Гражданска защита, водоноски и камиони с химически тоалетни. В настъпилата паника от неочакваната новина телишчани незабавно сформират инициативен комитет и вземат решение да си търсят правата. Първата стъпка от тяхната кампания е блокада на особено важната пътна артерия София-Плевен-Русе. В продължение на повече от 40 дни телишчани са на барикадата. През това време при тях идват всякакви важни държавни мъже, включително и тогавашният министър на вътрешните работи Цветелин Йовчев, които носят със себе си пълни кошници с обещания за светлото бъдеще, което очаква селото веднага след изграждането на лагера. Но Телиш остава непреклонен. Накрая Министерският съвет решава да се откаже от решението си за обособяване на бежански център на територията на селото. Блокадата е вдигната, а жителите на Телиш празнуват най-голямата си победа. Докато трае подчертано гражданският протест, някои политически формации се опитват да припознаят каузата му като своя, а сутрешните блокове правят редовни включвания от селото с актуална информация от блокадата. Мнозина останаха с впечатлението, че ксенофобията е единственият мотив, който тласка протестиращите към тези действия. Повече от година след събитията става ясно, че това не е бил най-същественият аргумент.
Джамил и приятелите му от Харманли с две от момчетата от администрацията на лагера (четвърти и шести от ляво на дясно): „Снимай, снимай ни с коменданта!“
През 2015 година телишчани все още са на мнение, че са постъпили правилно. При срещи и разговори с кмета на селото и с хората, взели най-дейно участие в протестите, става ясно, че основният мотив за бунта им срещу държавата е бил по-скоро желанието да запазят поделението като индустриална зона, в каквато е било превърнато няколко месеца преди да започне конфликтът. „Новината беше шокираща, абсолютно шокираща. Цялото население знаеше, че поделението в Телиш вече е с отпаднала необходимост и е една от най-големите индустриални зони в България. Не беше развита, но всички знаехме за проявен инвеститорски интерес към терена. И в момента, в който ни казаха, че там ще има бежански лагер, просто потъпкаха мечтите на хората за работни места и за прогрес на селото“, казва Петя Митрашкова, превърнала се в неформален говорител на протеста в Телиш. Напрежението идва и от факта, че никой не знае нищо и всичко се върши тихо, тайно и по тъмно. „Сигурна съм, че ако управляващите бяха предприели някаква кампания и срещи с общността на Телиш, преди да вземат това решение, селото нямаше да реагира така. Или поне нямаше да реагира така остро, защото ние се явихме срещу управляващите едва ли не на нож. Не трябваше да се случват така нещата“ – според кмета Нели Дакова. Оказва се, че в случая страхът от непредсказуемите действия на държавата е това, което най-много е уплашило хората и ги е тласнало към протестни действия. По време на събитията „телишкото разузнаване“, както шеговито нарича инициативния комитет пенсионирания о.з. полк. инж. Марин Шкодров, намира плана на МВР за овладяване на кризисната ситуация с бежанската вълна, отправена към България, и от него се разбира, че капацитетът на лагера в Телиш трябва да е 4000 души, което стряска допълнително населението, наброяващо по-малко от 1000 жители. Упоменато е също, че лагерът ще е от закрит тип, което навежда всички на мисълта, че при тях ще бъде изграден „бежански затвор“ за нелегални имигранти, хора с неустановена самоличност и такива, свързвани с терористични групировки или склонни към вандализъм и противообществени прояви. „Слуховете в такива населени места са като някакъв вятър, като пожарище. Мине, и селото настръхва. Това е психологията на селянина. Той се чувства незащитен“, разказва местният писател Йото Йотов по повод цялата информация и дезинформация, която са получавали жителите на Телиш по време на протестите.
Допълнително масло в огъня на бунта налива и срещата на министър Йовчев с местното население, която има за цел уж да поуспокои нещата. Получава се точно обратното. Това посещение не само че не успокоява хората, ами и ги обижда. „Той (министър Йовчев, бел. авт.) дойде да се срещне с нас на 5 ноември и категорично каза, че не знае колко души ще бъдат настанени тук и няма представа дали ще бъдат само сирийци. Точно след два дни в процеса на нашето самоинформиране разбрахме, че 4000 души ще бъдат настанени тук. Не може на 5 ноември г-н Йовчев да не знае, а на 7 ноември ние да четем план, който е бил публикуван две седмици по-рано. Така че това беше откровена лъжа. Следващата обида дойде след въпрос, отправен от нас, защо не е била уведомена поне местната власт. Неговият отговор беше: „Ние никога не сме си мислили, че кмет ще приеме бежанци с отворени обятия“, спомня си Петя Митрашкова. Високомерното отношение на централната власт, отнасяща се пренебрежително към жителите на селото, „все едно ги нямат за хора“, както казва кметът Дакова, е едно от нещата, които най-много настървяват местното население. Като капак на всичко идва и изказването на автора на идеята да има лагер в Телиш вместо в Плевен – тогавашният главен секретар на Областна администрация – Плевен, Емил Димитров-Ревизоро (понастоящем депутат от Патриотичния фронт, бел. авт.), което си спомня Петя: „Представете си, че ако мине един самолет, пусне бомба и тя падне в града-ще умрат 20.000 души, а ние отклонихме „бомбата“ да падне на полето и да убие кравата на баба Минка.“ „Селото ни е сравнено с една поляна и с една крава – огорчено добавя Петя. – Просто нямам думи за този цинизъм.“
В допълнение към обидите от политици и коментарите на журналисти, общественици и обикновени хора, които наричат телишчани „ксенофоби“ и „прости селяни“, идва и страхът от чуждото, непознатото, новото – страхът от другия. „Мюсюлманинът има друга вяра, те имат други обреди, имат други разбирания за нещата. Нас това ни плаши. Защото ние все слушаме „В Близкия изток това, в Близкия изток онова…“ – там са все бандити“, казва Йото Йотов. „Мога да приема само този, когото познавам. Представете си, че у вас идва някой и се настанява. Вие, без да го познавате, ще го оставите ли? Ще го оставите ли да стои във вашия дом? Няма“, смята Марин Шкодров. Повечето жители на Телиш са на същото мнение. И макар приемането на чужденци да не е нещо ново за селото, защото на територията му в момента се развива дейност от южнокорейска компания, съжителството с бежанци остава нещо, което телишчани не могат да си представят най-вече заради чутото от медиите. „Основната информация получаваме от телевизора, а ние не чуваме нищо положително за бежанците. Всичко, което достига до нас, е изключително негативно, така че просто не може да се очаква позитивно мнение: дарени дрехи се изгарят от бежанците; протести на бежанци заради забавени статути; повече афганистанци, отколкото сирийци… – разказва Петя и допълва: – Никой не е имал против сирийските бежанци. Всички сме наясно с една толкова голяма хуманитарна криза, но сме против това, че нашата държава не е подготвена, а всички политици са длъжни да бъдат далновидни и да знаят как да реагират“.
Година по-късно местните жители разказват, че в селото няма безработица – всички хора в трудоспособна възраст са наети от компанията инвеститор, заела част от територията на бившето поделение. Няма малцинства. Няма и бежанци. Вероятно няма и да има, защото тази битка на „обикновения човек“, както често обичат да се изразяват политиците, срещу държавния Голиат показа поне едно: страхът може да обедини хората както нищо друго. И ако този страх е предизвикан от непознатото, може би е време държавата да си свърши работата и вместо да планира неадекватно в последния момент, да помисли как най-добре да обясни на населението какво се случва на по-малко от 2000 километра от границата и да информира своевременно за политиката, която се предприема в тази посока.
Оказва се, че няколко месеца по-късно урокът все още не е научен. Само половин година след като протестът в Телиш приключва, жителите на село Розово, до известна степен вдъхновени от него, също се вдигат на бунт срещу няколко сирийски семейства, настанили се на частни начала в къща в селото. Съвсем случайно хората разбират, че техни съседи вече са 17 сирийци, сред които и пет деца, и решават да ги изгонят. Пред местната телевизия се чуват всякакви реплики: „Утре като започнат да крадат и изнасилват, аз какво да правя?“; „Не ме интересува какви хора са, не са оттук, никаква работа нямат тук, няма да останат“; „Имам две деца. Идва лято. Как да ги пусна? Имам момиче на 12 години. Как да ѝ обясня що за хора са тези? Не ги познавам, но чувам по новините, че са по-зле и от цигани. И моята дъщеря разсъждава, че и те били хора. Как ще ми гарантират, че като ги настанят тук, няма да ѝ извади някой нож?“; „Дойдох да протестирам, защото най-чистото село искат да го превърнат в циганско село. България е за българите, а не за някаква измет.“ И понеже „България е за българите“, пред портата на къщата няколко от протестиращите закачат български знамена, а през това време бежанците гледат уплашено през прозорците. Чудесни кадри за телевизиите. Чудото продължава точно три дни. На третия бежанците са изведени, без никой да разбере, и са закарани на друго място. Розово се успокоява и се връща към нормалния си ритъм на живот.
Деца играят вън. Бежански лагер – Харманли, юни 2015 година
Една година след тези събития се срещаме с кмета Теодора Георгиева и с Христо Христов, който се е заселил в селото след пенсионирането си и не е местен жител, но въпреки това е взел активно участие в протестите. Оставаме с впечатлението, че почти никой в Розово не желае да говори за конфликта. Дали защото вече няма проблем и няма какво да се коментира, дали от срам и разкаяние, че са се показали пред всички като негостоприемни и нетолерантни хора, дали от притеснение, че евентуално може и да споделят друго мнение, различно от това на протестиращите преди година, едва ли би могло да стане ясно. „Не искам да коментирам, защото ми е болно как се отнесоха с Розово“ – беше един от отказите, които получихме, докато бяхме в селото, за да поговорим с хората за случилото се и за тяхното отношение към събитията от дистанцията на времето. Оказва се, че местните жители са обиден и от начина, по който са чули да се говори за селото им в медиите. Особено засегнати остават от определенията „ксенофоби“, „битови фашисти“ и „негостоприемни хора“. Последното е нещо като нож в сърцето на гордостта на всеки розовец, както разбрахме впоследствие, защото селото е свикнало да посреща и да обгрижва толкова много чужденци в рамките на прословутия Празник на розата, че е абсолютно недопустимо за всеки негов жител то да бъде свързвано с някакъв вид негостоприемство.
Христо Христов от с. Розово
Днес и Теодора, и Христо си дават сметка, че емоции те са били прекалено силни – от една страна, заради медийния интерес, от друга, заради страха от новодошлите. Това, което е подпалило фитила на недоволството у местните хора, е фактът, че никой не е уведомил управата, че в селото ще бъдат настанени сирийски семейства. Оказва се, че Държавната агенция за бежанците не е задължена да го прави, но ако хората имаха предварително подготовка, може би многото въпроси, родени от страха, щяха да получат по-адекватни отговори. Така розовци, подобно на населението на Телиш, остават с впечатлението, че в тяхното село се върши нещо тайно, че има някакъв скрит план за масово заселване на бежанци. „Страхът беше да не би първоначално да заселят 7 човека, 12 човека, след това да докарат още 30- 40 души и така да се обособи една общност от сирийци. Ако не бяхме реагирали, щяха да си кажат, че могат да изпратят и още, и да се направи един лагер“, убеден е Христо Христов. „Населението се страхуваше, защото ние нямахме достатъчно информация какви хора са. От медиите знаем, че има убийства, кражби, бежанци… Но тези бежанци не бяха изкарани невинни. В новините нищо хубаво не се казваше за тях. Хората бяха стоварени, а тези, които ги докараха, си запалиха колата и си тръгнаха. Оставиха 17 човека. Багажът им беше изхвърлен на двора в едни найлонки и колата я няма. Просто пуснати отнякъде си, но какви са, защо са…“, спомня си Теодора Георгиева. По време на протестите в Розово идват полиция и имиграционни служби, които проверяват документите на настанените и се оказва, че са абсолютно легални. Това не успокоява хората, напротив – присъствието на полицията още повече засилва усещането им, че има от какво да ги пазят. Към това се прибавя и подозрението, което розовци имат към човека, отдал къщата си под наем на бежанците. Според Христо той няма много добра слава и не може да му се има вяра. Най-големият удар по достойнството на местните хора е фактът, че цялата държава ги коментира, но никой не е дошъл при тях, за да обърне внимание на опасенията им. Вместо това всички са заклеймени като расисти и ксенофоби. „Историята придоби една мащабност и цялото население – без значение съгласни или не, просто всички бяхме под един знаменател“, спомня си Теодора и продължава: „Най-голямата обида дойде най-вече от медиите. Каниха се различни хора – едни националисти, други – професори, и всеки един изказваше мнение, но никой не дойде тук. Тогава коментарите между населението се въртяха около това: „А дали до тези хора живеят сирийци?“. Никой не каза „Да, аз имам комшии сирийци. Да, тези хора са добри“. Отстрани е много лесно да вземеш отношение по дадена тема, но ти не си вътре“.
Ето част от мнения на хора, „които не са вътре“. Например в свой коментар за събитията в сайта news.bg, прочетен над 20 000 пъти, журналистът Евгени Колев пише: „Хора (има се предвид жителите на Розово, бел. авт.) с подобен тесен кръгозор изконно избиват дълбоко вкоренени комплекси и мечтаят да видят родината си на три морета, без дори да могат да артикулират кои точно водоеми имат предвид. За тях е самодостатъчно да мразят „другите“ просто защото мразят себе си, презират жалкото си битие и мизерното живуркане“. Със свое мнение за случилото се се включва и тогавашният председател на ДАБ Николай Чирпанлиев: „Село Розово се вписа в картата на европейската ксенофобия“. От друга страна, бързо избухналата на политическата сцена супернова Николай Бареков, понесен на крилете на предизборната си кампания за европейски парламент, посещава селото: „Дойдох на място, за да изслушам хората, и съм дълбоко възмутен от две неща – от поведението на българските политици и от мълчанието на правителството. Вина имат и медиите – не може да се лепят етикети на хората, че са ксенофоби“. Към политическите коментари по темата се включва и зам.-председателят на „Атака“ Десислав Чуколов, цитиран от „Дневник“: „Естествено, че ще ги изгонят, разбира се. Какво, да ги гледат и да ги дундуркат ли? С шутове трябва да ги изгонят. И от България трябва да ги изгонят“.
Теодора Георгиева, кмет на с. Розово, и дъщеря ѝ посрещат гостите на розобера с хляб и сол
Теодора Георгиева разказва, че след събитията е срещала хора в селото, които са ѝ се оплаквали „Изкараха ни чудовища“, но не само това: „Говорих с една майка, която сподели, че учителката по история е казала на детето ѝ „Не ви ли е срам, че изгонихте сирийците?“. Не може на едно дете втори клас да му кажеш такова нещо, смята Георгиева. Христо Христов е сигурен, че и до ден днешен розовци таят неприятните спомени: „Влязохме в новините, в устите на цяла България, заковаха ни на стълба на позора и започнаха да ни сочат с пръст. С най-различни епитети ни наричаха. А нямаха право, защото всичко стана толкова бързо и се разви толкова мълниеносно… Истината е, че нещата не бяха такива, каквито ги показаха. Всеки един от селото знаеше, че има деца, че тези хора не са дошли тук ей така, доброволно – те просто бягат от войната. Но така, както ни поднесоха информацията, че и други селища са правили барикади и не са допускали сирийци, изведнъж и в това село се образува нещо като организация“.
Христо е прав, че нещата се развиват мълниеносно – за по-малко от три дни. Но отзвукът от тях кънти още известно време. Големите медии, позакъснели с новините от Розово и успели да прихванат репортажите на местните телевизии, продължават с темата. В центъра на събитията остава кметът на селото Теодора Георгиева. „Тормозът, който изживях аз и моето семейство след това, продължи малко повече от три дни. Оставям телефонния терор, защото той беше непрестанен. Извървяха се всички телевизии. Няма да казвам от коя телевизия стояха до 22 часа пред вкъщи и сутринта от 6:30. Нито можах да се прибера до 22 часа вкъщи, нито сутринта успях да си заведа децата на градина и на училище“, спомня си Теодора. Към онзи момент тя отказва да дава интервюта, след като случаят е приключен, защото не би искала да се продължава с бъркането в раната и с настройването на обществото срещу Розово. „За три дни достатъчно помия се изля върху населението, за да допусна още поне три дни да се говори. Ако бях дала ново интервю, дотам щеше да се стигне.“
Днес селото е спокойно, но според Христо местното население и сега няма да допусне бежанци: „Няма да могат да се пригодят към тукашните условия. Няма работа за тях, няма училище, няма джамия. Те оттук заминаха за Крън. Там има джамия. Трябва за тях и джамия ли да се прави? Според мен няма да бъдат добре дошли“. Кметът на селото смята, че въпреки всичко няма причина Розово да не приеме бежанци, ако властите си свършат работата, както трябва, и подготвят населението предварително. Тя споделя и съжалението си, че събитията са се развили по такъв начин: „Не ми стана приятно от агресивното поведение и епитетите, които използваха някои хора. Трябваше да бъдат малко по-сдържани. Някои от епитетите бяха твърде цветущи и не бяха на място. Ето за това мога да кажа, че съжалявам много, защото всички сме хора на тази земя“. В цялата суматоха въпросът на 13-годишната Ивелина Станчева, зададен в репортаж на телевизия Стара Загора, звучеше най-мъдро и смислено: „Ако хората са добри, какво пречи да са тук?“. Ето това може би е единственият отговор, който трябва да се търси. Останалото е пропаганда, политически размествания и опити хората да бъдат вкарани в модел на поведение, който не им е присъщ.
* * *
За съжаление, само няколко месеца след събитията в Розово България осъмна с родителския бунт на жителите на община Ковачевци, които протестираха срещу записването на деца-бежанци в единственото останало в района училище – това в село Калище. Тук настроенията срещу жителите на селото от страна на обществото бяха още по-изострени и местните хора бяха обвинени в най-големия грях – отказ да помогнат на деца в беда. Кметът на Ковачевци заедно с директорката на училището получават призовки, за да се явят пред Комисията за защита от дискриминация. Започва разследване и се повдига обвинение.
Бариерата пред Детския екологичен комплекс в Ковачевци, която, макар и вдигната, спира всички
В крайна сметка ДАБ заедно с Районния инспекторат по образование в Перник решават да насочат децата към друго училище в региона. Разбира се, нещата не приключват така. Медийните изяви, коментарите и соченето с пръст между хора и институции продължава. Започва прехвърляне на топката чия е вината за случилото се. А то е следното: едни деца, онези чуждите, са нежелани, Защото родителите на нашите деца се страхуват да не би да са заразни и да не би да пречат на обучението. Това се видя, от една страна. От друга, се оказа, че има някои неща, които медийната история пропуска просто защото започва от края вместо от началото. А то се оказва година по-рано от злополучния 15 септември 2014.
Жител на село Ковачевци
През есента на 2013 година кметът на община Ковачевци Васил Станимиров научава от местни журналисти, че към селото пътуват автобуси с бежанци, които ще бъдат настанени в Детския екологичен комплекс, намиращ се там. Той успява да говори с тогавашния председател на ДАБ: „Г-н Чирпанлиев се обади и каза, че държавата е в много трудна ситуация. Помоли да не правим бунтове и да не пречим на хората, защото те трябва да живеят някъде, а не могат да ги настанят в това, което дадоха по телевизията в Харманли – в палатки и в мизерия. Увери ни, че това е някакъв вариант да спаси положението за зимните месеци. И от тази гледна точка жителите на Ковачевци дадоха своето гостоприемство“.
Денят е петък и вече преваля. Въпреки това местната управа успява да създаде организация за посрещането на бежанците. „Знаехме, че тези хора ще дойдат вероятно гладни и на другия ден ще тръгнат да пазаруват. На всички магазини на територията на Ковачевци казахме, че трябва да поръчат повече хляб и хранителни стоки, за да не би да остане местното население без храна и да се получи някакво вълнение. С хората, които са малко по-негативно настроени, проведохме разговор още в същия ден. Казахме, че ще бъдат настанени временно и че не трябва да имаме проблем с тях“, разказва Васил Станимиров. В следващите дни той успява да се срещне с отговорника за настаняването от страна на ДАБ и задава резонния въпрос „Защо не ни уведомихте навреме, за да се подготвим?“. Отговорът е същият като в Телиш: „Ако ви бяхме казали, нямаше да може да ви изненадаме и да вкараме хората вътре“. Надлъгването на държавата със собствени те ѝ граждани е жалка картинка. Общината обаче успява да се мобилизира и местните хора се въздържат от протести. Така започва съжителството на бежанците с населението в Ковачевци. Не само че няма бунтове, ами се оказва, че местните жители и управата са най-големите благодетели на центъра особено в първите дни, когато, както казва кметът, „положението е много зле“, защото няма достатъчно храна, а населението започва да събира помощи. После един по един се занизват проблеми от най-различно естество – от една страна, за бежанците, от друга – за общината. Първите не могат да обменят валутата, с която разполагат, за да пазаруват, защото на територията на общината няма чейндж бюро. Проблем се оказва и настаняването в болница, защото не разбират езика и няма как да се приберат до селото, след като бъдат изписани. Кметът разказва, че местни хора са ходели до Перник с личните си коли, за да прибират бежанци, излизащи от болницата. Общинската управа пък се сблъсква с няколко съществени проблема, които никой не е предвидил. Един от тях се оказва сметката за ток. „Всичко се хвана на нашия гръб. Ние имаме бюджет и всяка година правим разстановка колко пари да отидат за улично осветление, за детски градини, за социални домове, за патронажа и т.н. Когато дойдоха бежанците, се наложи да увеличим уличното осветление. То стана денонощно, за което изразходихме много средства. И всички обещания, че ще бъдат дадени допълнително някакви пари за електроенергията, останаха напразни. Спомням си и един случай, в който ни донесоха писмо от РЗИ, че в лагера има човек, болен от малария, и трябва да напръскаме цялата община против комари. И аз пиша писмо и до министъра на финансите, и до Министерския съвет, и до здравеопазването, и до Държавната агенция за бежанците. Отговорът беше, че те ще си изпръскат двора на комплекса, а ние, понеже сме си имали бюджет, да сме си пръскали всичко останало за наша сметка.“ И това се преглъща и местните хора все пак успяват да останат в добри отношения с настанените в Детския екологичен комплекс бежанци. „Участваха в нашия живот без проблем – казва кметът и добавя: – в този период, до септември месец, мен ме водеха като мечка на панаир да показват колко сме гостоприемни и как може да съжителстват местната власт и бежанците.“
Калище – поглед от високо
Проблемът идва, когато става ясно, че 12 деца на бежанци трябва да бъдат записани в училището в село Калище. „Едно от най-важните неща за общинската администрация и най-вече за мен като кмет е да запазим основното училище в село Калище. Полагаме доста усилия, за да може да го задържим, и водим разговори с всеки един родител, агитирайки го да запише децата си тук“, споделя Васил Станимиров. И тъй като броят деца, учещи в Калище, е много малък, всяко отписано дете означава затваряне на учебното заведение. Когато в началото на септември 2014 година родителите разбират, че заедно с местните деца учебната година ще започнат и деца от лагера, някои от тях заявяват категорично, че няма да допуснат подобно нещо. Кметът е убеден, че ако е имал достатъчно време да предупреди хората и да им обясни всичко по такъв начин, че те да проявят разбиране, вероятността да се стигне до събитията от следващите дни би била много по-малка. Интересното в случая е, че общинската управа се е опитала да се осведоми относно образованието на децата-бежанци още при настаняването на семействата в лагера. Отговорът от представителя на ДАБ според официалния протокол от заседание на общинския съвет на Ковачевци е бил следният: „Вероятността да останат тук е малка. Те имат роднини на Запад“. Тук е и основното разминаване в официалната информация от институциите и това, което разказва кметът. Според ДАБ директорката на училището и местната управа са били предварително информирани, че има деца, които трябва да влязат в класните стаи на 15 септември. Според кмета това не е така и освен всичко друго децата не може да бъдат записани, защото не са положили съответния изпит по български език, което пречи да се определи в кой клас трябва да бъдат записани. Междувременно се свиква извънредно събрание на общинския съвет на Ковачевци, на което присъстват и представители на Регионалния инспекторат по образованието – Перник, г-жа Коконова и г-жа Божичкова. Ваня Коконова заявява, че децата са общо 12, от които седем за първи клас, едно за пети, едно за седми, а три са без документи и не се знае в кой клас трябва да бъдат записани. Оказва се още, че госпожа Божичкова не е работила по интеграцията на тези деца и все още не е наясно как ще се случи тя. А това е едно от най-големите притеснения на местните жители: ако в първи клас има две българчета и пет деца бежанци, кой кого ще интегрира.
Протестите на родителите продължават не повече от ден и е пресилено да бъдат наричани „протести“, смята Васил Станимиров. Малко повече обаче продължават коментарите по темата, циркулиращи в медиите. Кметът предполага, че цялата история се раздухва по този грозен начин, за да бъде отклонено общественото внимание от институциите, които не са си свършили работата, и добавя: „Както ги приехме първоначално, така щяхме да приемем и децата. Ами те са деца… Те са деца като нашите деца. В цялата тази ситуация на мен дори ми беше жал за тях. Никой от децата или учителите не е бил против. Единственото, което искахме, е да се изпълнят нормативните документи, за да не се пречи на учебния процес“. Заради невъзможност да обяснят същината на проблема, заради преекспонирането на медийно вкусния конфликт, заради личното отношение към различния, другия, чуждия, което всеки пази в себе си, истинските мотиви на родителското недоволство в Калище не успяха да станат ясни. Потвърди се обаче притеснителният факт, че държавата не работи добре и това ѝ създава много повече проблеми, отколкото може да реши.
Старата табела на входа на село Калище
До извода, че държавата не се справя и поставя хората едни срещу други без тяхно желание, са достигнали жителите на Телиш, Розово и Ковачевци. И в трите села днес животът си върви по старому. Или поне така си мисли външният човек, когато бъде посрещнат с отворени обятия от тези иначе така „негостоприемни“ хора. Освен гостоприемството обаче той би могъл да забележи и иронията във всяка от трите истории: в Телиш бягащите от война трябваше да бъдат посрещнати във военно поделение и в регион, пълен с бивши военни; в Розово скандиращите „България за българите“ изкарват поминъка си от маслодайната роза, дошла именно от Сирия, или са заети в производството на местните военни заводи, които официално не изнасят оръжия за Близкия изток, но кой знае; в Ковачевци децата бежанци са приети в Детския екологичен комплекс, но не успяват да бъдат приети в училището, макар местните им връстници да са прекарали лятото в игри с някои от тях. Може би има още какво да се добави. А може би трябва да спрем да говорим по темата. Или поне да сменим начина, по който го правим. В противен случай сме обречени събудените от страха Телиш, Розово и Калище да се повтарят постоянно. Друг е въпросът дали това не е целта.
Препубликува се от „Непознатият друг“,
Фондация Фотофабрика, София 2016, стр. 40-57
