Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It



Тази книга съдържа разкази на пострадали от „възродителния процес“. Свидетелските показания на жертвите са предадени дословно – без художествена обработка и коментари. Това е тяхната истина за позорните събития, които се случиха през 60-те и 70-те години на двадесети век в долината на река Места. Истината на унижените! Истината на битите! Истината на интернираните в различни краища на България! Истината на вкараните в затвора след набързо скалъпените съдебни процеси! Истината – такава, каквато тези хора са я чули, видели и и преживели! Тази истина горчи! Тя повдига тежки въпроси с трудни отговори. В тази истина няма омраза, има болка. Болка от унижението. Болка от несправедливостта. Това ни задължава да помним всички и всичко.

Изказваме най-искрени благодарности на хората, осмелили се да се върнат към тези трудни, зa тях и техните семейства, дни и да направят обществено достояние болката, скътана дълбоко в душите им.

Благодарим им за искрените думи и за силата им да простят.


 (Във всички текстове е запазен оригиналния правопис на текста, за да се предаде автентичния говор на интервюираните. Бел. ред.)

 

Не даваха вода да се наточи от чешмите, не даваха хляб от фурната да си купуваме

 

11

 

Акиф Исмаил Капитан

Роден на 10.05.1929 г. в село Дебрен, общ.Гърмен. обл. Благоевград

 

„Горчиви разкази“
Изд. Фондация за регионално развитие
„Родопи – XXI век“, Благоевград, 2003 г.

2012_09_gorchivi_razkazi

Част 1

Част 2

Част 3

През 1964 г. властта, по-специално общината, искаха да ни променят носията, специално на жените – фереджетата, забрадките и томаните. Ние не искахме, те настояваха и не даваха вода да се наточи от чешмите, не даваха хляб от фурната да си купуваме, спреха ни от работа. Който се оправи да смени носията, пускаха го да работи и да си купува хляб. След това като премина тази вълна от 90-95% за смяна на носията и се зазакачаха за имената. Кое име ще си избереш и винаги, който е съгласен да си избере име, трябва да започва с неговата първа буква от старото име. Например аз съм Акиф. а трябва да съм Ангел. С първата буква да нея губим. Питахме преди това доста време защо – ами така е нагодено. И така протече, който не слушаше имаше и шамари. Специално нас не ни са бахтали. но хората се оплакваха, оплакваха се, че са ги бахтали, че са ги опинали. Чакахме да се съмне и бегахме навънка с цел да не ни хванат. И докато не се съгласиме не ни оставяха.

Хванаха ме на работата, ние работихме на водния синдикат. Облицовахме и ни мамеха водното, че нас нямала ни барат. Едни ден спират джиповете и ни блокираха, влизам в джипа, едни забегаха, имаше един пожарникар, който ги загони и директора на училището в Гърмен – Топалов. Каза му да стреля и оня стреля два пъти в посока към единия в него, ама не го закачи и не ги хванаха. Нас ни откараха в община Гърмен. Там се събраха служителите и ние се съгласяваме, защото иначе ще има шамари.

 

Кошмар в Лъжница

 

12

Исмет Джаферов Бялков

Роден на 20.11.1948 г. в село Лъжница, общ. Гоце Делчев, обл. Благоевград

 

По време на събитията в Корница. хората преди това, създадоха едно ядро като контрол и дейурехме между Корница и Лъжница, за да съобщаваме какво става и дали ще нападнат Корница. Но аз точно по това време си имах семейни проблеми и не ходех на разведките. След това отидохме кам Корница на помощ.

Първоначално се бяхме запътили една хайка от около 20 човека, но като видяхме, че има конница, почнаха да стрелят и излизаха още от Корница към нас, ние тези 20 човека се върнахме тука да търсим помощ. Излезднахме на местността „Г олака“, дадохме сигнал, че нападат Корница и дойдоха много хора заедно с децата си. Като дойдоха при нас заслизаха надолу и който прав слезеше направо го пребиваха, конниците ги мачкаха. Прел моите очи видях четири човека, как ги биха, биха, хванаха ги и ги закараха към Корница. След това в полицията ги бяха откарали, докато ги пооправят там и ги пуснаха тогава, но…

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

След всичко това никой не е дошъл да ни подписва или пита. как да ни сложат имената, писаха ни ги така как те си знаят. След туй дойде време за съдене, да съдят активистите от това движение, което се организираше тука и мене ме хванаха, като свидетел. Отидохме по Благоевград на делата, но се оказа, че доказателства нямат никакви и постоянно отлагат делото, а нас ни разпитват и постоянно ни разследват. И мене ме натопиха нещо и ми казаха да лъжесвидетелствам, иначе Аллах да ми е на помощ. Аз не исках, но те като ме почнаха изкъртиха ми зъбите от бой. Докараха един човек и той жестоко ме натопи, тогава се принудих и подписах. След това пред съда в Благоевград казах истината, че са ме принудили да лъжесвидетелствам и съдията ми каза, че съм свободен. След това един друг се яви като свидетел и какво стана решиха да го съдят него.

След два-три месеца, както си работех, дойдоха с един джип и направо на местността „Топлица“ в Мусомище и ми удариха един хубав бой и оттам в Благоевград. Оставят ме в килията, сутринта ме вдигат и в Централния затвор в София. Изобщо не знам, за какво ме дигнаха. Нямам ни призовка за дело, нямам ни съдебно решение, изкарах си 6 месеца, като първото момче, в затвора и до ден-днешен аз още се страхувам да говоря и да изтъквам.

 

Мечтата ми е събитията по възродителния процес да останат като затворена страница от живота ни

 

13

Али Рефатов Цицьов

Роден на 11.11.1957г. село Юруково, общ. Якоруда, обл. Благоевград

 

В момента съм кмет на село Юруково, общ. Якоруда, обл. Благоевградска. По отношение на възродителния процес. През тези болни години или по-точно 1974г.. възродителния процес беше, като една тъмна сянка за всички наши хора. И от село Юруково и въобще от нашия Якорудския край. Много престрадахме през възродителния процес и ше ви кажа в какъв смисъл. Понеже имаше гонения, тормоз – пенсии не се даваха на хората с.мюсюлмански имена, носиите ни се забраняваше да носиме. И най-накрая вече като почнаха това насилствено сменяне на имената, това беше истински кошмар за нас. Тогава аз си спомням бях ученик в 8-ми клас, учех в Якоруда и даже по стечение на обстоятелствата, ходихме в Бунцево. където имаше многолюден митинг от цялата община, против възродителния процес. На другия ден след митинга се криехме като пилци по гората, гонени от полиция, гонени от редовната армия, войска, гонени от цивилни лица, които бяха от Самоков, от Банско – християни доброволци. Гонеха ни, биеха ни навсякъде. И останали сме с тези тъжни спомени. Моята мечта е тези събития по възродителния процес, да останат като една обица на ухото и за мюсюлмани, и за християни и като една затворена карта вече, като една затворена страница от живота ни. И поуката ни е това да не допускаме да ни се случва, нито един път в живота повече.

От нашите деди знаем, че този възродителен процес не е бил само през 1974г., той е бил още няколко пъти. Почнал е през 1912г. та чак до 1989 г. Дано тези мераци на тия наши сънародници, наши комшии, дано тези мераци вече да престанат. Тази етическа карта да не я вадят, че на този свят, както сме дошли, така и ще си идем. За какво този кратък и тежък живот да го запомним само с тези тъжни и тежки спомени.

Конкретно някои случки мога да ви кажа. След като бях ученик в 8-ми клас, върнахме се от Бунцево, където беше масовото покръстване, масови побоища, стигна се и до убийства. А като се върнахме в училището, учителите или по-точно готвача, хвана ме мене и моя приятел Салих Сирачки. Хвана ни в столовата, подмами ни да закусим, хвана ни в столовата и ни заключи в склада на столовата. Върза ни ръцете с тел и отиде да ни предаде в полицията. Ние по някакъв начин, ръцете като ни бяха вързани назад с тел – опитвах, опитвах, опитвах… стегах телта, после на обратната страна и я развих, отвързах и на моя приятел телта. Скочихме през прозореца и през гората от Якоруда дойдехме в Юруково,

предупредихме нашите бащи, нашите съселяни, че има масово покръстване в Якоруда. И оттогава седмици наред се криехме по гората, около селото и ние като по-малки деца така слизахме в селото, взимахме хляб или брашно – кой каквото намери. Готвехме и се хранихме по гората, докато лека-полека, един по един с масов побой, оттук-оттам, ни изполовиха. Майките и бащите ни насилствено, без да ги питат, насложиха им християнски имена, отидоха и по затворите, някои интелираха като Сабри Шойльов и баща му Риза Шойльов – имамин на селото, бяха интелирани от селото. Това са тъжните случки от нашето село. И това с Аллахов изим да не се повтаря.

 

С една филия хляб и малко вода карах 9 години и 10 месеца

 

14

Джемал Мехмед Сирачки

Роден на 06.05.1944 г в село Бунцево, общ. Якоруда, обл. Благоевград

 

Ами ние със Сабри Бунцев бяхме заедно. Какво да ти кажа? Мога да допълня някои неща, иначе същото – тормоз, бой, наказия. Хванаха ни, направиа на, съдеха ни по измислени членове, по които не бяхме виновни, но така го бяха нагодили. На мене ми счупиха пръстите на ръката с обувката, настъпват ме и ми казват:

– Признавай бе, сине манин! – а аз, какво да признавам като е нямало нищо, не сам виновен не мога да призная нищо. И те ми викат, че сме убили човека там в Бунцево – макар че той почина след 5 дни в Разлог, бяха си го утрепали там за да ни обвинят и затворят по затворите, да сплашат хората, да си сменят имената и наистина, след този случай се получи. Викат ми, че сме вземали някакав пистолет – а такова нещо нямаше – и сме му скъсали якето. После видяха, че не казвам нищо. Имам сестра, задържаха и нея там, и нея наказват. Имам шуре и него докараха и той що извиде. До мене беше той, те го бият той плаче, крещи. Една седмица ги държаха, то това си им стигаше и си ги пуснаха, а на мене пак отново бой, бой и не ме пускат.

Една вечер ме хващат и в Пазарджик. По влака с белезници от Благоевград, после на една катафалка и там в „тежкият салон“ му викат и идва подполковник Топкаров и ни вика:

– Е синковци, искате да правите преврата, убихте човека и бунт ще правите, и преврат в България, тука ще умрете, с пистолета си ще ви застрелям.

Там пак чакахме да ни се гледа окончателно делото и за това не ни изкарваха на работа. Оттам пак в Благоевград за краят на делото. Там пред съда имаше хора – българи и вътре в съда близки на човекът, който уж сме убили в Бунцево, но те си го убиха в Разлог. Неговите близки викат, искат да ни осъдят на смърт, чрез разстрел и викат смърт на всички – нашите родители, жени, деца и те са там и слушат, че искат да ни убият. Те викат по едно време, смърт да ни убият там пред тях – публично. И както и да е четири дена беше делото и ни осъдиха – на кой смърт, на кой по-малко, на мене 15 години.

Оттам пак в Пазарджик, пак в „тежкия салон“. Там седъх една година без работа, защото обжалвах делото, но и от там нищо и там същото решение. После ни разделиха – кой в Стара Загора, кой на където видят. Ние останахме там само трима – единият откачи после, говореше си сам и почина – доста беше зле, защото от възглавниците, от вътрешността им, завиваше и пушеше като цигари горкият.

После ме пратиха в акумулаторният завод, там работих една година. После ни изкарваха в столовата да миеме и така. Качиха ни 35 човека в една стая, всички по възродителният процес – бяха от Аврамово, Корница. Лъжница, Брезница и ние от Бунцево. После станах стругар една година, началника ми ме мразеше, не искаше да ме види. Но за една година станах майстор и после ме туриха сам на струг. Така работих около 8 години там и ни даваха след това и по 200 лева и всеки месец свиждане като награда.

После нещо се разболях, бях малко на болница, но не искаха да ме спрат на болница, защото имаше едно момче, избягало от нашия затвор. Така ме върнаха и ми идват нашите на свиждане един ден, а те ги питали кой търсят. Те ми дали паспорта и видели, че аз имам ново име, а до тогава си ме викаха на старото. Веднага ми смениха името, да ме викат иначе, те ме рукат на новото, аз не се обаждам и те ще ме викнат тогава на старото.

Един ден идва един старшина да си ме вика да ходя на работа, но аз не се обаждам, защото ми вика на новото име. Той идва и ми казва да лежа тука и да не се обаждам, ядох бой и айде 14 дена в карцера.

С една филия хляб и малко вода. И така карах там 9 години и 10 месеца. Пуснаха ме предсрочно, като награда за добра работа, но това си ни стига, да лежиш толкова време, за какво за нищо, далеч от семейството и близки. Най-хубавите млади години да ти минат в затвора и защо – за едно име.

 

Осъдена за нанасяне на тежка телесна повреда на собствените си деца

 

15

Джемиле Вейселова Джинджиева

Родена на 08.09.1963 г. в с. Слащен, общ. Сатовча, обл. Благоевград

 

През 1986г. бях осъдена за двамата си сина за обрязване. И тъй като мъжа ми беше в София аз намерих лекар, обрязах ги. Тъй като полицията дойде тук, намери мен и арестуваха мен. Взеха ме за следствена, после мъчехме се мъжа ми да отиде вместо мен, тъй като аз съм жена, майка на две деца, да не вървя в затвора, ама казаха, че не може така и само аз трябва да съм и това е.

Полицията пак ме извикаха в гр.Гоце Делчев, разпитваха ме какво е, що е, кой ги е обрязал, къде ги сме обрязали. Но аз нищо не казах, защо и други хора да патят. Разпита ме полицията и вече ме дадоха следствена в съда. Оттук, от нашето кметство кмета беше изпратил секретарката в съда и каза, че съм нанесла тежка телесна повреда на децата, като съм ги обрязала. Викат ми как така съм посегнала на собствените си деца. Аз викам, че не съм посегнал и че това е изискване от нашата религия и затова съм го направила. Питат защо съм го направила това на децата, че това е една тежка телесна повреда. Викам, че това го правят всички и аз съм го направила. И произнесоха една година присъда там. Оттам отидохме в Благоевград в окръжното, обжалвахме и там същото, викат година, защото съм повредила и двете си деца за цял живот. След това ходихме в София и там обжалвахме – същото, около година така, ходене по мъките. И дойде време да влезна в затвора. Тъй като мислех, че ще се протакат нещата и няма да влезна. Но пак влезнах и ме помолиха там. Казаха дали те ще ме вкарат в затвора, или аз ще си постъпя сама. Ако не, те трябва да ме водят там веднага. И аз викам: „Аз лично ще си отида там, без вие да ме карате с полиция, с белезници да ме видят децата, единия на две години, другия на четери годинки. Децата не искам да ме видят, сама ще си отида.“

Отидохме там, пътувахме един ден и една нощ до Сливен, докато идем. Откараха ни в един баир, само един затвор и едно гробе. Там пренощувах в Централния затвор в Сливен една вечер. Имах чувството, че там ще полудея. Всички там крещят, викат. Влезнах там, имах дълга коса, веднага косата до дъно ми я отрязоха. Опенох се малко, но те викат, че с дълга коса не може да са стои в затвора. На другия ден ни разпределят, кой за каква присъда трябва да се яви тук. В нашия си затвор пак имаше един началник там. Той ще каже за къде сме. На другата сутрин ставаме сутринта рано, обличат ни, строяват ни. Вървим при началника на затвора и казва един по един там отдалече, в една голяма зала. И трябва да му кажеш „Гражданино началник, по ваша заповед се явява, еди-кой си затворник, трите имена си казваш – разрешете да остана.“ И той пита. какво сме направили. Викам „Нищо не съм направила. Изпълнила съм един обред от нашата религия, от хигиенна гледна точка се прави това нещо“. И вика. че щом е за това, тогава съм на свободен режим и ще работя в завод „Иван Лилов“.

Веднага, тази сутрин още, заминах. Всички така, имаше доста жени, явихме се на другата сутрин и ни качиха на една кола, откараха ни там и почнахме работа. Работа в един завод, водата отдолу тече ти си горе на машината и работиш. Една пара от тия компоти, от тия нектари, всичко в теб върви. Ядехме като кучета. Хляба – кокал корав, там си развалих зъбите. Беше голям глад и мизерия, добре че там, където работехме имаше компоти, лютеница и със това оцеляхме. Иначе като се върнехме в затвора хляб – кокал, дума да не става. И все те имаха като убиец. Не вярваха, че сме за обрязване. Изкарах там три месеца.

Оттам ме пратиха в една болница, защото видяха, че ние нито пушим, нито пием, нито се закачаме, скромни жени сме. Там ни пратиха в една окръжна болница в кухнята да работиме. Още като се подадяхме на входа, всички хора бягаха, като престъпници ни имаха: „Затворниците идват, затворниците идват…“ всички викаха така, ние се криехме по някакъв начин, от друга страна да влезнем в кухнята, да не ни виждат. Това беше голямо унижение, голям срам, всички бягат като вървиш по коридора, като те срещне някой по болницата, той се отстраняваше и там работехме. Работата не ни беше, кой знае каква тежка, но под голямо наблюдение, постоянно бяхме във вода, миехме, чистихме, целия ден бяхме там. Надвечер вече си ни откарваха в затвора с тяхната линейка, там да спим. Беше голям ужас, голямо чудо, защото аз бях за най-много там и все си думах, оттук няма да излезна.

Вече като влезнах в затвора, обжалвахме в София. Казват ми, че там или се намалява, или се увеличава присъдата. Изкарах четири месеца. На четвъртия месец накрая имах дело, адвокати имаше и ние трябваше да се явим. И бяха ми анулирали присъдата, „Неправилно осъдена“. Тъй като имах документ, че съм и бременна за трето дете, но ми викаха, че това не може да ме спаси, ше вървя в затвора и там ше раждам. Тогава голямо предимство беше да си майка на трето дете, но въпреки това ми казаха, че съм нарушила закона и ще вървя в затвора. Обжалвахме в София, дойде моя мъж вика „Сега или щете освободят, или може да лежиш повече“. Аз взех да се притеснявам, не се мина два-три дена, идва една военна кола, търси ме в кухнята, викат „Кой се казва Джемиле Джинджиева?“ – Дафинка бях тогава бях с ново име, но Джинджиева. Казаха ми да тръгвам с тях. Викам, че не мога да тръгна, забранено ни беше там да разговаряме, с който и да било. Вървяхме, работихме, но нямахме допир да разговаряме с никой. И ни казаха да тръгнеме там при главния готвач, на него обясняват какво става с мен. Казаха ми да тръгвам по-скоро, защото до 24 часа съм свободна гражданка. Викам, че това не е вярно. Той казва: „Вярно е и е истина. Имаме заповед от София, нареждане да те освободиме веднага, ако те задържим един час повече тук, ние ще загазим.“ Оттам ме върнаха в затвора, казаха какво що, събрах багажа всичко, пак се върнах в Централния затвор. Там ме чакаха на вратата всички със заповедта и документите ми и ми казаха, че си тръгвам, свободна гражданка съм от този час. Пък аз помолих, ако мога да преспя тази вечер там, че къде ще вървя в този баир, но те викат, че не може и загазват те, ако ме държат там. И така дадоха ми някой лев, паспорта, документите и викат едно такси да ме закара на гарата. Това се случва вечерта в девет часа, зимно време, няма къде да идеш. Седях там, чаках до сутринта до 5 часа, за да си хвана влака и да се ориентирам нанякъде. Аз никога не съм пътувала и беше за мене голям кошмар – голямо чудо.

И така лежах там четири месеца в затвора, на петия ме освободиха. Оттам се прибрах тука, донесох документ, че съм си излежала присъдата, че съм свободна. Но никъде не ме приемаха на работа, където и да си подадеш документа, викат тя е осъдена, не може да започне работа.

А в документа ми за осъждане пишеше официално -“Осъдена за нанасяне на тежка телесна повреда на собствените си деца“. Не обрязване, а нанесена тежка телесна повреда. Това го видях на документа след като ме освободиха. След като анулираха присъдата пишеше: „Неправилно осъдена, децата са здрави и са добре“. Ние изкарахме документ, че децата са здрави, откарахме ги в гр. Гоце Делчев да ги изследват, там казаха, че нищо им няма, това заключение бяха нанесли.

Оттам дойдох си тука и години наред, въз комунистите не даваха да почна работа, децата не приемаха в детска градина, защото сме ги обрязали и не са за там. От затвора ми дадоха документ и ми казаха, че като си дойда тук веднага да го дам и те са длъжни да ме вземат на работа, където искам. Пък те вечно ми казваха, че не съм за тук. Че съм осъдена и не съм годна за работа, години наред ходене по мъките и така, хем излежах присъдата, при толкова хора, които си обрязваха децата, мен натопиха, хем накрая никаква работа, та вече две години след като излезнах от затвора започнах работа. Това беше голямо петно, голямо чудо. Постоянно изтъкваха – тя е била осъдена, тя е била в затвора, тя това, тя онова, едва ли не съм убила човек. Тогава свидетели ми станаха хора от кметството, за да ме осъдят, че вярно съм го направила, тука една секретарка, тя беше подчинена на кмета, тя дойде и до последно държеше на това. Те я питат, дали е вярно това, тя казва.че е вярно. Че съм повредила децата си за цял живот и така.

А след 1989 година и секретарката имаше дете и кмета, и всички ги обрязаха, но тогава беше свободно, въпреки че бяха доста големи (децата). След 1989 г. ние ходихме в Благоевград, обжалвахме, да ми се плати някаква щета, след като съм била осъдена неправилно. Толкова време никаква работа не мога да почна и оттам се явих на дело и ми дадоха 7000 лева, тогавашни пари. Изчислиха някаква сума, някак си – колко време съм лежала, какво съм правила. В запис ми дойдоха, отидох в общината, получих парите. Пишеше, че неправилно съм била осъдена. Докато другите жени, които бяха в затвора, от нашия край, по същите причини, после и те заведоха дела. но нищо не им платиха.

Аз отидох здрава на 25 години в затвора, след затвора в продължение на 5 години ходех по болници. До ден-днешен още не мога да се съвзема. В детската градина, в шивашки цех. давам си молбата, те ми казват хич и да не си я подавам, не съм за работа, няма да ме вземат. А секретарката имаше син с моя и след като отпуснаха, тя най-напред го обряза, също и кмета, техните деца са с моя син. По едно време се отпусна една вълна и те ги обрязаха, а вече бяха големи деца, в пети-шести клас. След като викаха преди това, ние сме комунисти, няма да ги режем, защо ги обрязоха тогава, а обвиниха само мен.

В затвора като отидох, другите не ми вярваха, че съм затова там. Те ми казваха, че лъжа. че съм за нещо друго там, че съм обрала банка. Там като хванах един стрес, един уплах. Цялото тяло ми беше обхванато. Условията в затвора не бяха тежки, но беше глад не може да ти се падне да ядеш по едно и също време, защото бяхме на една машина – осем човека и когато се освободиш тогава ядеш. Може в дванадесет, един, два, различно, а си станал от 5.00 часа. Имаше гадни командирки, имаше и хубави, но това беше, че нямахме спокойствие една минута. Сняг беше, аз бях през зимата там, цялата събота и неделя и през останалите дни, когато сме свободни ние чистим сняг. Накарваха ни да го изнисаме извън района с найлони, с колички, с др. работи – да го изхвърляме. И когато завалеше сняг, на мен ми прилошаваше, защото знам, че студ не студ, ще се чисти. Този бронхит, тази пневмония я хванах там и до ден-днешен съм с бронхопневмония. Или ни караха по стадионите да чистим, когато е имало мач и други неща. Цял ден сме миели, като дяволи, само вечерта имаше почивка след 9.00 часа – спиш до 5.00 часа и пак ставаш. Свиждане имахме само веднъж в месеца, те ги допускаха, но ние нямахме допир с тях. Те бяха от другата страна на стъклото, ние от тая. Когато дойде мъжът ми на свиждане, той стои от едната страна, аз от другата, всичко преградено със стъкла, ние през едно прозорче си говорим, като в някоя банка и си приказваме. И какво можеш да кажеш като те са при теб. Той ме пита как е, дали е лошо, аз му казвам като гледа да прецени как е.

А мъжът ми го приживя много тежко, с две деца, от хорските приказки, като мнение, жена ти в затвора, това онова. Като че ли някакви престъпници бяхме. Той много тежко го преживя, да се справи с две деца. още малки – едното още го кърмех. Отбих го когато влезнах в затвора. Мъжа ми не искаше и двете деца едновременно да ги обрежем, че едното беше по-малко, но се съгласи накрая. Та същия човек, който ги обряза ми вика: „Ако не ма издадете, аз да влезна в затвора, знай, че влезнеш ли в затвора, аз всичко възможно ще направя, дела по София, но ти ще излезнеш от затвора.“

Когато ми беше делото в гр. Г оце Делчев, много ме изнудваха да кажа, кой е човека, изрукаха ме в друга стая, сплашваха ме с полиция. На делото пак ме питаха кой е, че не съм човека дето съм свършила тази работа. Там много ме измъчваха, даже ме сплашваха, че там на един стол ще ме слагат на ток, за да призная истината. И това беше голям ужас, не е за приказване. Показаха ми стола и викат: „Кажи. кой ги обряза, защото иначе си пътник“. Викам каквото и да стане, думам си на акъла „Дори и да ме сложат на стола, няма да кажа, кой е човека. Той ми е свършил работа, децата ми са живи и здрави, защо и той да пати, по делата и него да изкажа“. Много пъти ми показваха стола, аз си мисля, че каквото и да е, това ще е, ако се умира ще се умира. Имаше един мъж от нашето село, също пред мене го третираха така, да гледам, да мога и аз да се уплаша, да кажа истината, но въпреки всичко, което се случваше не издадох човека. И до ден-днешен ми е благодарен.

Когато влезнах в затвора бях бременна и ни пускаха по два дена отпуска. Имаше от Вълкосел и Кочан хора. Ние хващахме кола оттам и си идвахме. И тогава като се прибирах тука от стреса го махнах детето, защото те ми викаха, че там ще раждам, там си имало дом, аз си викам, че ми стига това, дето прекалено много упатих за двете, които ги имам, та пък и трето. На третия или четвъртия месец ме питаше една командирка, къде ми е детето, аз ѝ казвам нямам повече дете. достатъчно страдах за тези, които ги имам и аз ако съм имала акъл и тях нямаше да раждам, ако знаех, че така ще стане. И те тогава уважение – не ми даваха тежка работа, но като всички останали. Още на първата отпуска и го махнах.

Когато отидохме в затвора, той беше празен, преди това имаше някаква амнистия (помиловка) и ги бяха освободили всички и когато влезнохме да имаше 10-20 жени. Докато поседиме, за един месец, целия затвор се напълни. Толкова народ беше тогава, наплив през възродителния процес – повечето хора там бяха по възродителния процес. Имаше една старичка жена от Кърджали си спомням, те младите казали, че тя е обрязала техните деца и я докараха там на легло, гледахме я толкова време. Аз докато бях там за пет месеца, тя си беше там. Ядеше, хранеха я на легло, никаква работа, но важното е да е в затвора. Тя и български не разбираше и пак я бяха вкарали в затвора и останалите си викахме, те тая бабичка са я вкарали, какво остава нас да не ни вкарат. Имаше много народ, имаше тук жени от Кочан, Крибул, Вълкосел, Абланица, много бяхме от тоя район. Но от всяко село по един двама, за да сплашат хората и да не го правят повече. От нашето село бяхме трима, един мъж и две жени, от Вълкосел имаше три-четири човека.

Тогава правеха проверки на децата, те ги водеха на детска, а мъжа ми работеше в София в Кремиковци. Отидохме, този човек дето ни свърши работата ни каза да идеме в Хисаря, едни месец на почивка с децата, че така никой няма да ни разбере. Там има минерална вода, децата ше оздравеят по-бързо, ние така направихме, един месец бяхме в Хисаря. Хем той ни откара с колата от Пловдив до Хисаря, оттам един месец изкарахме в София при мъжа ми. И тогава си дойдохме тука, два месеца ни нямаше, а те всеки месец са правили проверка на децата, свалят им гащите. И аз още не се бях оправила, нямаше десет дена как си бях дошла и дойдоха да ги проверят децата. Като взеха да реват, те си мислеха пак, че нещо ще ги правя и взеха да реват. Извиках им на тия изедници да не ми плашат децата и ги изгоних. На другия месец пак същото, идват и вече насилствено започнаха да събличат децата. Аз не ги пусках на детска градина, защото беше зимно време. Държах си ги децата у дома, аз не бях на работа и си ги гледах. И дойдоха пак на другия месец, пак насилствено да ги проверяват. Бяха хванали големия на пътя, ама го подгонили и го гонят, имаше хора от здравната, от съвета, да му свалят гащите, да видят дали е обрязан. И аз оттам като се ядосах и викам, че повече децата няма да позволя да ми ги тормозят. Ама те плачат, малкия и той се тресе, реват децата, та пушек се вдига. Викам им да не ми плашат децата, те са обрязани, какво има толкова. И до другия ден сутринта веднага полицията ме повикаха, да ме питат вярно ли е това с децата. Аз им казах, че е вярно, но няма да позволя да ми плашат повече децата. И имаше двама – трима полицаи, разпитаха ме и кмета там. и секретарката, подписаха там, каквото подписаха, те бяха свидетели на случая. И така останалото вече го казах. Това е, което преживях по време на комунизма, когато беше забранено всичко свързано с религии и когато съдеха, както на тях им беше угодно. Няма значение дали си виновен, или не, каквото решат да направят го правеха.

 

Ако закачаш едно куче ще лае и хапе, ако го храниш ще те пази

 

16

Мустафа Сайдов Бег

Роден па 10.06.1936 г. в село Корница, общ. Гоце Делчев, живущ в село Рибново, община Гърмен, обл. Благоевград

 

Я сам дошал тука на работа в Рибново. През 1958г. дойдох на работа, останах и се ожених тук в Рибново. Жената ми се казува Анифе Мехмедова Бегова и тя си е от село Рибново. Здравословното състояние на нея не ѝ е много добре, постоянно си е тука, на леглото си е. Имаме едно детенце – дъщеря, тя има четири деца вече.

Ами още преди 1964 г. започнаха да идва тук полиция за смяна на дрехите, зеха да смянет дрехите и комисии зеха да идват от града. Идваха тука саставеха си тукашна комисия, по едно време пристигна тук един, Джостов се казва, от Града (Гоце Делчев). Той бе партиен секретар зе да ходят по пътищата да хварлят такетата. Изобщо взеха да конфузет много.

Обаче хората зеха да реагират, да мислет „Добре сега такетата, ами след това да не стане нещо друго.“

Да стане, няма да има нищо казваха и взеха вастановиха комисиите, безплатно ги ранеха в ресторанта, абе чисто и просто не даваха жена да излезне навънка, а излезне жена с наште си дрехи край, глоби, разправии – много работи беше, много работи. Изобщо беше труден вапроса, живота беше много труден.

Щом смениха дрехите вече потишиха се, но няма и много и 1974г. март месец се случва това. Бяхме отишли на джамията на ранна молитва в 6,30 часа, младежа си спяха, а по-възръстните бяхме на джамията. Ами имаше около 50-60 човека, толкова имаше и бяхме на джамията, точно на средата на молитвата влиза една жена, тя се казва Анифе Метива, влява и казва:

– Джамат ставайте, че джамията е заградена и селото е заградено.

От войници, от комисии най-различни. Абе направо беше смесено, не се знаеше какво ставаше. И когато излязохме ванка дейсвително – заградена джамията и почнаха стрелба. Да стрелят по нас, вав въздоха насам, натам и имаше хора макар и аз също продумах, че това са хаустни патрони и няма страшно. През време на това се сабират маалата около джамията. Сабира се народа, те хората се оплашиха дали не е пожар. Оплашиха се и се сабраха и сас цикане – кой камен, кой с дарво, кой т’ва онова и се взе да бягат.

Вав обвинителният акт го пише, че оджата е излязал с кон и зднаме. Това беше излишно, това е лажа и ги отбластнахме – кои на ляво, кои на дясно – отбластнахме ги. Тогава ни се обадиха отдолу от града, че поделението са го дигнали по тревога и идва тук. Ами. кой се убади, што беше това по телефона не знам това не мога да ти го кажа. Хубаво ма не можаха да дойдат поделението, оти в Осиково ги спряха, а тук ние бутнахме един мост. На край селото го бутнахме и се варнахме. Гледаме от мойта кащичка – отсреща варвяха трима старшини и един войник и народ след тях варвеше, а ние от тук направо стигнахме ги на местността „Василаике“ и там вече войничето, как беше, какво беше – един наш човек взе да му взима обувките. Ние не му дадохме вече обезоражихме и него, взехме му оражието. Тогава аз лично намерих един старшина, той бяга палзешком, аз бях в казармата танкист – механик-водач, в казармата ни учаха фатки туй-онуй за обезоражаване, вземах му оръжието заставих го да не марда, обрах го – само оражието сам му зел ништо друго.

Сабраха се вече хора т’ва-онова и си го напратиха да си иде. Сабрахме се вече нагоре народа и се чудят, ами сега какво да правиме, народа е в „Лозята“. Какво да правим и ние се враштаме аз с Джемал Палячив. „Лозята“ това е местнос изван селото, нали на 2-3 километра, изван селото повече е на 2 часа. И повечето хора бяха там -там живеят и работят март месец е копаеме лозята, режеме всичко там е и достигнахме там. А оттатак на „Расечина“ – корниченяне, брезничане пак и те избягали от такива комисии. Здначи тази местност е точно, която се намира срещо Корница и Брездница. „Лозята“ здначи се намира там. И слушаме говор:

– Ей, братя, какво става, как е по ваш’то село – и ние вейке им отговаряме, че няма страшно, че се мина всичко, а те слусхали, когато се стреляло сутринта раното, а се стреляло тука в нащо село и ние им казваме, че няма нищо и вече аз дадох един изстрел за да излязет нашият народ нагоре. Излязаха там на „Кантаре“ ние им обяснихме и дойдоха тук.

Действително нас ни беше страх и почнахме да патрулираме из селото по двойки. Това беше в продалжение на колко 2-3 дена. След това дойде от Осиково един човек – учител от Беевите и попита селото, с кои искаме да разговаряме. Да се омекоти положението ужким. Народът каза, че иска да разговаря направо с министър Бачваров, не – с Тодор Живков, Тодор Живков, той да дойде. Нема два часа, три и те се обадиха и казаха, че той в момента е зает, ще дойде неговият заместник – Бачваров. Пристигна Бачваров, дойде той и обясни на хората, че и партията е сгрешила, и ние сме сгрешили и няма да има нищо вече, което е било, било е вече, дотук ще бъде, няма да има хора по затвори. Тогава хората се пооспокоиха и почнаха пак да си ходят по лозята, защото ние не можехме да отидем, всичко беше блокирано, спряно. Но след месец айде почнаха един по един да ни викат на следствие, по милицията и кой кат дойдеше по един-два дена не излизаше от бой, заради бой.

След време, след 4-5 дни ме извикаа и мене. Аз вече, когато оръжието беше у мене си го предадох на Бачваров. сас патрони, сас всичко си го дадох, но изрукаха и мене. Сас мене варвяхме трима, аз Авдиков и Д-р Беев – той беше тогава тука лекар и отидохме. С отиването в милицията ние с Д-р Беев седнахме да играеме шах. Аз ти отговарям откровено, защото мислехме пак да се варнем при семействата си. Изрукаха Беев, аз не можах да го видя кога излезна, излиза из друга страна. Изрукаха Авдиков и него също не можах да го видя низ каде излезна, изрукаа и мене и аз излезнах и ме вкараха в милицията. При вкарване в милицията, разпитаха ме и аз им обяснявам какво що, както тук обяснявам, така и на тях обяснявам и ма вкараха в една стая и ма обезоражиха – колан, където има вразки, по кошули, панталони – всичко изкараха.

Нямам никакво оръжие бе, нали ти каам – колан, вразки, дрехи, кадето има сукар, всичко го изкараха у мен. Ножка си имах, за хляб за режене и нея вземаха, всичко. Направо ма направиха като от майка роден. Дрехите са на мене, но едвам ги държа, няма някъде въже, няма нищо и ма оставиха два месеца в килия.

През тия два месеца, Аллах ми е на помощ. Направо ти го казвам като „Аллах да ми е на помощ“, защо „Аллах да ми е на помощ“. Защото при едно изследване – шамарето, псувани, шамарето, той та бие, бие, след това та фърли в солена вода, където има синьо да излезне.

Ами т’ва ток използуваха при разпитите – други не сам видял, но лично аз минах на ток, под палките, още не е отворил вратата и палката ти удря по гърба. Това в продължение на три месеца. Влезнах вав сняг, излезнах, когато шумата се раззеленяваше. Това насилие са случваше, кога къ има следствие. Днеска ако те изследват, китека не ти мърда. Утре, ако ма изследват също. Дойде някой, ако иска да си играе с тебе, пак същото. Подиграване, всичко. Няма бе, как да ти кажа, какво да ти кажа, чисто и просто, като ти внесе яденето и ти казва „Лапай, мама ти да еба, пак ш’идеш да правиш фронт“. Т’ва беше, направо като кучета бяхме. Други такива обидни приказки нямаше, псуването само беше обидно. За нас псувнята, поне знаем как ни боли, при мухамеданите псувнята е трудна, най-боли – как той ше ми псува майката, други обидни – помак ни думаа, т’ва да не ти е Турция, т’ва не е така. Т’ва бяа обидните думи, но т’ва за нас е голяма обида. Все пак обидите са понасяха, ама боят. Обидите се понасят, ние ги понасяхме още, обаче китекат не се понасяше. Той беше звярски. Помня един пат ходжата Атипов го изкарват да пикае. Заедно бяхме, ама в килиите одялно и си поиска цигара на старшината, беки има някои от наш’те другари да му даде една цигара, аз го чух т’ва, защото той е срещу мойта килия. И аз му бутам цигари, така под вратата, тя вратата отзята отдолу цимент, няма ни одяло, няма ни нищо ей така, тока денонощно свети. Като ни изкарат на следствие са сапавахме по стълбите не може да видим, защото винаги сме в ток. И аз му бутам така цигарите и му рекох „Ей. ходже, я ти цигари“ и тогава старшината рече „Подаржате се ваш’та мама“. Ние не го зднаем, ние сме ватре, те са ванка не мога да река – той старшина или ной старшина беше – абе, който и да е псувнята ни беше в карпа варзана. Тогава оджата се наведе да вземе цигарата и аз чух, че рече – пууууф – сигурно го удари и той нищо не продума само рече – оххх – изпашка така и го прибраха ватре. Но беше много трудно изследването, трудно много. Когато на вутринтъта щеше да бъде делото влиза един старшина и казва:

– Край, твойта е в кърпа вързана, ти си за смърт. – На мене ми казва! – ти ше вървиш! Утре си на въжето в Гоце Делчев, в центара на града. Ние ти сме сковали бесил’то. На тебе мамата ще ти се ебе! – аз сам в милицията, няма какво да река.

– Ами ваша работа, каквото искате т’ва прайте – вутринтъта, когато ни се гледаше делото, аз дейсвително очаквах мойта майка, баща ми бяха там, жена ми беше там. И очаквах, баща ми и майка ми викат, гледат всеки свидетел хвърляше вината върху мене, вапреки, че всички бяхме там. Цялото село бяхме там, но всеки гледа да хвърли вината върху другия.

То не само аз, и Паляча носеше автомат, но почти хвърлиха вината върху мене, Османов, Джамал Михрин. Все на такива, които, как да ти кажа, като трябваше да бъдат в затвора и Кичука, трябваше да бъде и аго Летиф Метивия, но те ги изхвърлиха, отидохме повечето невинни, наш’то шуре раметлията, той отиде в затвора и той от този затвор умря, защото не ни беше лесно, доде идем до затвора. Иначе в затвора бяхме бомба, бяхме като войници. Аз от затвора сам много доволен. Пари си взимах, яденето си ми беше ядене, много хубаво. Но пък, ако не работиш няма ядене там.

Тук гледаха делото и ме осъдиха 7 години, Кара Мемет – 12 години, Алия Буцин – 5години. Отидохме в затвора, но трудното беше, доде идем до затвора. Бяхме в София, в Централния затвор. Оттам ни прехвърлиха по обекти, който иска да работи, го пращат. През етапното беше трудно, там ядох два каиша, това са палки – 24 часа стоиш в т’ва етапно, етапното е две на две, обикновена баня 20 човека вътре (полицаи) и играят футбол с нас. Минеш ли етапното, отиваш вече в затвора, отидохме в Централния затвор, ние с моите съпроцесници, понеже не бяхме одили и се плашихме, думахме кона какво е, сега там ще ни утрепят, защото много на са истезавали, бре така ще е, бре така ще е. Даже лично аз, казвах им там на моите другари, че ако видя дип зор хватам са на някой ток и без мене, по- добре да ме няма, стига толкова изтезаване. Ето и сега в момента, ей питай моята жена, аз слагам краката вав сол с вода – не може. Те ма направиха за нищо. Кръст ма боли не мога да мръдна, също му слагам солена вода и сичко от бой.

Отидохме в затворите, там не попитаха, който иска да работи, а ние въобще всичките казахме, че сме дошли за работа. И веднага ни разхвърлиха по обекти, като аз бях в Кремиковци, нормата ми беше 10 кубика камъни да ги накрътя и да ги товаря на два „Зил“-а. Там един ден работиш – ден и половина ти се пише. Обаче аз бях на строг режим, мойто досие беше най-страшното, така ни бея очернили отдолу, че на кариерата при мене винаги имаше милиционер, като ма караха отпред милиционер, отзад милиционер.

Измина се известно време и те ни казаха старите затворници да обжалваме делото. Те не вярваха, че ние за имената сме в затвора, даже и началника па затвора не вярваше, въпреки досиетата, защото никой не вярваше, че за имена ше идеш в затвора. Имахме право по едно писмо да пратиме и по едно да получим. Аз изпратих писмо на баща ми, дали ще имаме пари да обжалваме делото. Адвокатката ми се казваше Катя Османова и ми каза, че делото ще ми струва осемдесе лева и ми каза. че или ще ме освободят, или ще го намалят на две години. Аз ѝ викам, че е по-добре така и ми го намалиха след това на две години. Когато обжалвахме делото във Върховният съд, съдиите се питаха защо заради имена ни са вкарали в затвора. Даже моята адвокатка каза на другарите съдии, че ако ния бяаме малко по-учени, тях щя’ме да вкараме в затвора, а не ние да сме там и те трябвало да ни заплатят, задето сме лежали в затвора. Тогава моята адвокатка зададе следните три въпроса на съдията, добре ги помня:

– Добре другарю съдия, кучето лежи на двора, ако го закачаш, какво ще прави и ако не го закачаш, какво ще прави – а съдията каза:

– Ако го закачаш, ще те лае и хапи, ако го храниш ще те пази.

– Вървиш си по пътя, настъпваш една тояга, тя къде ще иде, направо в главата ще отиде. Е тогава, ако нашата партия не бяха отишли при тоя народ и както пише в 6.00 часа са отишли да заградят Джамията и почват да пукат, народът са уплашва. Ето къде е логиката. За това – вика – тоя народ е тука в затвора. В 6,00 часа той спи, ти да отидеш да го будеш, ай ставай, сменяй имената – така ма защити мойта адвокатка,

След това ма преместиха за 24 часа в Белене. Там не се живее и от там в Бобов дол. 1974-1975 г. май месец ма освободиха. Но пак като си дойдох тука, пак бях под наблюдение, все си ма следяха, абе направо като вързани бяхме, какво да ти кажа.

 

Избрах си име Чавдар, защото на турски значи ръж

 

17

Моарем Алил Пачеджи

Роден на 24.09.1930г. в село Дебрен, общ. Гърмен обл. Благоевград

 

Преди възродителния процес, след текезесирането. изкарахме 3-4 години мирно, след това се заговори, ние бяхме още в старо Дебрен, да се направи ново село. Гарменлии ни даваха над тяхното село, по чукарите, а нашите хора казаха, че и в полето да ни пуснат те в Гърмен, няма да отидат и тръгнаха към Дъбница. Още в старото село си бяхме и започнаха да правят разни маймунджилъци да разфереджат жените ни. Сложиха по чешмите постове от нашите си хора – служители, не дават да си налееш вода, сложиха постове на фурната, не ни даваха да си купуваме хляб и след фереджите през 1963 г. като мина. На 22 март 1964 г. събраха окръжно събрание в Гоце Делчев от цялата околия и там обявиха официално смяна на имената и продажниците се бяха изявили. Още там си бяха сменили имената на самото събрание. На 23 март дойдоха от ТКЗС-то да плащат и директора на Гърменското училище тогава – Крум Топалов с пистолет слезе и най-напред събра активистите. Смениха си и те имената и свъртяха селото посред нощ. Гърменци ги бяха облекли с военни дрехи, с пушки и обкръжиха цялото старо село – аз като видях и избягах през амиджовата къща, през градините и избягах. Мина този ден на следващия ден не ги чаках гърменци да дойдат – рано, рано закарах магарето и отидох на дърва, за да не ме хванат. Високо в гората – вечерта, извън селото, ме посрещнаха жена ми и синът ми, той беше на 3 – 4 годинки, да ми кажат, че цял ден са ме търсили и аз им викнах да карат магарето, а аз ще вървя над патя и да видим, какво ще става. Като ме видяха, оставиха цяла нощ на моята порта Аспарух Билюков да пази на портата, а имахме една дупка на кошарата и едно яре само излиза и той цяла нощ го гони и го пребира. На другият ден пак излезднах рано, като се скрих и по същия път през гората, срещнах много хора, над 50-60 човека, от селото и до вечерта един по един, всички отидоха да се предадат в селото. Аз видях не видях, отидох при аго Осман – овчаря и му викам, да предаде на моето семейство, че аз заминавам в Осиково при моят бобайко, той тогава живееше в Осиково. Предвижих се нагоре, през следващия ден и пак се срешнах с един от Лещен, който го видях и предишния ден. Под Горно Дряново намерих Ибрахим Ходжов. Намерих го там при един огън в гората и го питам какво прави тука. Той казва, че там се крие, че всеки ден жената му му носи ядене късно. Но тоя ден я немало и той се самняваше. че са заградили селото и ми показа през къде да мина, защото Канина (река) беше голяма, пролет бе и аз през нея, през Скребатно нагоре. Там намерих един Кискинев. той ми казва: „Ти си в грешка защо бягаш, нашето село за половин час им написаха имената“. Отидох в Осиково, там нямаше нищо, но през нощта кучетата лаят нещо, но те от този Кискинев отишли при него да търсят някакъв трактор, защото бил закъсал някакъв камион на военните, които бяха тръгнали за Рибново, но през Осиково ги усетили кучетата. Това е вече на сутринта и ние излизаме и тръгваме към Рибново, но заставаме отсреща на Рибново, то се вижда цялото и гледаме в селото всичко народ и много забрадки. След малко дойде при нас раметли Карамимед от Рибново, да направи връзка с нас, той беше баджанак на баща ми. Каза ни какво е ставало сутринта в Рибново, свъртели ги са цялото село. Най -напред отишли в джамията, но жената на Гюлльов влезнала в Джамията и ги предупредила, че джамията е обградена. Хората са излезнали от джамията и започнали да се бият. Така се дало сигнал и цяло село Рибново започнали да ги гонят. Тогава бяха вземали 30 бойни патрони и около 200 халосни. Разбиха ги, разгониха ги. Трима като забягаха и направо към нас, към Осиково. Единия от тях беше Александър Павлов, председател на ТКЗС-то в Огняново и като пристигна към нас, като го емнаха осиковските жени. Една жена по-късно разказва, че три камъка е хвърлила и трите на Сандьо в гърба.

Прибрахме се към обяд и дойде полка от Гоце Делчев в Осиково. Не можаха да отидат към Рибново, защото рибновци взривиха моста накрай село го и започнаха да се разправят с осиковяни. Осиковските мъже, тогава и аз бях с тях, се скрихме над селото, в горичката и гледаме какво правят в селото. Осиковските жени перат с камъни в тях, децата носят с тарги изодзад камъни на жените. Излезе командира на полка да им говори да се пребират вътре, да обядват, че е вече обед. А те като ще го наберат с камъни нагъчават го в пощата. Пак ще ги поагитира, те пак ще отидат в западния край на площада в Осиково. Така се праха, праха. Имаше един Дунчев, секретар на БЗНС и в същото време секретар в съвета в Огняново. Като го загонили рибновци и той пристига в Осиково, качва се в един камион и вика на шофьора, да бягат. Той му вика, че не ще бяга, че цял камион е докарал дотука. Отидоха тогава осиковските младежи, осякоха телефоните между Осиково и Скребатно и така остана тоя ден.

На другия ден активизираха се кумунистите, МВР и ДС да пуснат някой парламентьор да ги погоди с Рибново. И намериха един даскал Беев от Осиково да отиде в Рибново, за да ги уговаря. Те като го видяли и казали я го продажника. Затърчали с балтюшки към него, па го отнели други. Казали чакайте, чакайте. Той казал, че е пратен от страна на властта да се погодят. Тогава ги питали, кой човек искат да им докарат тук в Рибново, за да преговарят тук. Те казали, че искат лично Тодор Живков, никой друг и обадили по радиостанциите в София на Тодор Живков. Въпреки решението на ЦК Тодор Живков казал, че не е знаел за това нещо. Изпратил на следващата сутрин генерал Бъчваров. Той дошъл с хелекоптер до Гоце Делчев, оттам нагоре с джип. И още в Скребатно хората са го плашили, да не ходят нагоре, че там е страшно, ще ги изтрепят рибновци, но те отишли там. И така съпинали го, плашили го. Чак след обяд дойде в Рибново и аз бях там. Изкара една реч: „Ще се възвърнат всички имена, аз съм представител на Тодор Живков – не бива така, ето и вие сте сгрешили и ние сме сгрешили.“

На другия ден си тръгвам за Дебрен. Отидох си у дома в Дебрен, всички ме питат какво стана. Аз по-въздържан, страх ме е да разправям всичко, па им казах за Рибново, след тази случка цяло село се източи в Гърмен да си искат декларациите, да си възвърнат имената. Хубаво, но Донков и Крум Топалов избягали, отишли на баните, уж на риба. И а утре ще ги дадат, а в други ден ще ги дадат. Дебренци оттам се дигат в Заграде. Намерили ги, те им казали да вървят натам да се изтеглят към Дебрен, защото ги е срам от гърменци. И натам извън селото им ги бяха раздали.

На другия ден веднага бригада изследователи отишли в Рибново. Тогава събраха много рибновци 40-50 човека в МВР-то за иследване. Мина се известно време и кмета идва при мен да се подпиша, че ме викат във военноотчетно бюро в 10.00 часа. И аз без да подозирам, че има такива работи отидох в Гърмен, гледам Цветков на вратата на съвета и ме чака. Аз напред, той след мен и ме пита къде сам служил, дали в 1605 поделение в София. Викам, че там сам служил и ми викат, че сам свободен. Аз му викам, да не ме заблуждават в това работно време. Тръгнах към вратата и Цветков ми препречи вратата. Сега, ме пита, къде ще вървя, аз отвърнах, че ще си вървя у дома. А той: „Чакай малко аз ще се обадя да дойде един джип и ще отидем с теб малко до Гоце Делчев. Трагни ти към Дебрен, а аз ше те стигна и ше те кача“ и аз набарзо излезднах извън Гърмен, намерих на едно дере вода взех си абдест, кланях се два рекята намаз, те дойдоха и ме закараха в Гоце Делчев. Тогава видях там рибновци с окървавени лица и носове, изкарваха ги и тях на разпит там. Като ги изкарваха от килията и му слагаха ръката на не вижда на ляво и на дясно. Държаха ме там до вечерта и си ме освободиха, не ме заведоха по дело, до там беше моето.

След това измина известно време и аз ходих в Турското посолство да искам виза, тогава беше забранено ходенето по София, но това беше след вторият процес 1971-1972 г. На Кремен до Места имаше часови търсеха низ рейсовете, българин щом е минава, друг не пускаха, след като не си е сменил паспорта. Намерих една кола -товарна за София и питах шофьора да ида с него до Станкето /Дупница/, че имам там ученик да го видя. Той каза, че може, но в рамъркето, че ше кара някой си с него. Караше някакви барабани и аз се пъхнах между тях и така минах. Отидох в Станкето видях си детето и оттам в София, преспах при едни турци, те работеха на Централна гара. На началника им разказах, какво става с нас – тях още не ги закачаха. Той, началника им, се казваше Ераджеп, прати един с мен на другият ден да ме откара до посолството. Отидох там, имаше опашка, преблежих се до момчето на гишето и му казах на турски, че искам да говоря с началника по важен въпрос, че искам да му разкажа скришни работи. Той ми каза да изчакам, закараха ме в друга постройка при един и аз му казах, какво се случва с нас и той ме пита, как съм дошъл до София аз му казах и това. И ми каза да се пребирам. но през балкана, за да не ма хванат и да не се притеснявам и ми каза повече да не идвам, че ше си отворя беля – те всичко знаели. След това се прибрах с един автобус до Добринище, спрях една кола с буркани и се качих отгоре. Поста беше на Господинци, там ми казаха да слизам, питаха ме от къде сам казах че съм от Гармен. Питаха ме и за паспорт, аз започнах да се бъркам, но нали нямам паспорт и дойдоха едни коли със слама и започнаха да свирят с клаксоните. Той казва да се махам от тука, че ще направим някоя катастрофа и така минах.

И след две години като си косях в старото село и дойдоха Йосев с един джип от Гоце Делчев и там ми казват: „Ти си бил в Турското посолство на тази и тази дата“, отрекох, че съм бил, но като ми хвана ръката един Шопов от Сатовча, извива аа вече ще я счупи и ми вика:

– Боли ли бе, помак, ще ти я пусна, но ще говориш ли? Айде казвай сега!

– Какво да ви кажа това, че не съм бил и това е – и Шопов ми вика:

– Ти си голям терикат бе, ще ти кажа с кой рейс си пътувал – а пък аз не съм пътувал с рейс от Гоце Делчев, викам му:

– Кажи ми де, кой номер – и ме въртяха цял ден там и ми казаха след 10 дена пак да отида и да си помисля, да им кажа точно как е било и най- важното, да не казвам на никой. Аз викам, че как ще кажа на жената къде съм бил, как ще ѝ обясня, че цял ден ме немало. Те викат: „А как ще кажеш на жената ти“ – пляскат с ръцете, казват: „Ти я тормозиш не ѝ даваш да се облече с нова форма, с ново име!“ – аз им викам тогава, че ако рече много да знае ще ѝ перна един шамар, та да са доволни. След десет дена пак отидох, и ме питат какво съм намислил. Няма какво да мисля казах, че не съм бил и това и така се отървах. Всичко се пишеше на машина, ако аз си признаех, сам ставах свидетел срещу себе си и три години не ми мърдаха. Ама Джанаб’аллах ме опази да не кажа нещо и така се отървах.

През 1970 -1971г. хванаха най-напред елитните хора и един по един на всички, пак им смениха имената. Окапаха като круши. През теб замина, върви, търси еди-кой си, него гонят – теб не те гонят. Такава им беше тактиката – един по един. Караха така цяла година, мен не ме закачаха, знаеха, че аз не съм лесен, ама и аз си се пазех. Тогава се криех по лозетата, вечер там спях, но моя комшия отишъл и ме изказал и взехме да ходим към горското на работа.

Една сутрин като вървяхме на работа, ни посрещнаха с пушките преди работа и ни питат къде, ние казваме на работа. Бет ви го и на работниците. Така-онака и ни пуснаха да минем, но през есента ходихме да правим подготовка за залесяване. Един ден дойдоха към четири часа. Същия ден беше петък и аз не отидох на работа, а преди тях отишли гърменци, напалели един огън и нашите дебренци като вървят направо на огъня. Кой къде иде на огъня го хвати, кой къде иде на огъна хвати го. Мен не ме хванаха никъде.

Ние косяхме една година наТКЗС-то, край Баничан. Един ден, както си косяхме, дойдоха едни джипове. И Донков направо към мен и ми вика да му дам косата да види как се коси и започна да я точи от върха надолу в обратна посока. Зе ми косата да не ударя някой. И като ме навъртяха, хванаха ме и в джипа, оттам надолу и ми викат право в съвета ще ме карат. Аз си викам и къде ли ше ме карат в съвета. Пак те си казват, че ей не ме е страх, да ме карат в милицията. И ме подканват да си сменя името, иначе ще ме пребият от лубуть. И ме откараха в милицията. Там ми събраха всичко, та и камъка за косата, и него ми вземаха, та го батардисаха този хубав камък. Откараха ме на третия етаж в една стая при Йосев, той ми дава една молба, на нея пише: „Молба от еди-кой си, моля да ми бъде сменено името на еди-как си.“ – и вика, я по- бързо да се подпиша, че ако ме подбара. Как да се подпиша, като съвестта не ми дава, а той вика, че и сърце да не ми дава, ще се подпиша. Той ми дава химикалката в ръката, аз изпъвам пръстите, той слага аз пак. Така, така, че като ме подбара с лубуть, като ме ритна с обувките под коляното направо ми припадна и ми вика да дигна панталоните, да види какво стана и като видя, че няма кръв, каза че ми няма нищо. Влезна още един хванаха ми ръката и ме подписаха. Той ми каза, да си избера име и ме пита моето име как беше – Моарем. Каза ми, че има именник: Манол, Мартин, по тази буква, което си избера. Аз му казвам, че си харесвам Моарем, какъв Манол. Ама казва, че пак ще стане и пак ще ме подбере. По едно време пак влезна другия и вика, че аз не чета, че очите са ми пълни със сълзи и Йосев дръпна менюто, каталога от мен. Чавдар, му казах, че съм си избрал. Той ме пита, че защо пък Чавдар. Аз му отговорих, че защото го ям, а Чавдар на турски е ръж. А оня пита защо пък Чавдар, че да не искам да стана като Чавдар войвода. Другият вика да пише и така, написа ме Чавдар.Така писаха жена ми от Кемиле на Калина, а децата единия Джеит – Данчо, другия Джавит – Динчо. другия от Незир Димитър, айде вред ги наниза. Не ме качиха вече в джипа, а ме напъдиха пеш. И така ми смениха името.

 

Сенем Конедарева е помашка активистка, интелектуалка и защитничка на правата на собствения си етнос. Завършила е българска филология в ЮЗУ „Неофит Рилски”. В момента е докторантка по българска морфология в катедрата по български език, Филологически факултет на ЮЗУ, а преподава и български език за чужденци в Американски университет в България.

Pin It

Прочетете още...

2014 04 Markov

Освободеният разум

Димитър Кенаров 22 Апр, 2014 Hits: 31452
Българската криза на историческа памет едва…