Някъде в необятните вътрешности на Индия, където пустинният пейзаж, необезпокояван от човека, се простира до хоризонта, докато докосне небето, се намират родните места на рабарите – коренно етническо малцинство, разпръснато из щата Гуджарат. Известни и с по-възвишеното название „пазители на камилите и добитъка“, рабарите са номадска скотовъдна общност, която от древни времена практикува животновъдство – традиция, тясно свързана с техните обичаи и митичен произход.
Както се разказва в преданията, идещи от миналите поколения, планинският район на Хималаите е родното място на първия рабар, създаден от Господ Шива, за да се грижи за животно, което богинята Парвати е създала от пясъка на кожата си. С течение на времето след първото сътворение потомците на първите рабари, с благословията и даровете на боговете, започват да мигрират надолу към плодородните земи на юг, като водят със себе си камилите, за които са се грижили, и постепенно се заселват в райони из цялата страна, предимно покрай щатите Гуджарат и Раджастан.
Като общност, която цени своята култура и начин на живот, днес рабарите са изправени пред множество препятствия, които са ги тласнали към неизследван път. Древните територии, в които някога рабарите са пасли свободно, бързо намаляват поради многобройните политики за индустриализация, въведени от настоящото правителство с цел развитие на района.
Това е съчетано с привлекателността на идеята за по-добър живот в градовете, която примамва много рабарски семейства да се заселят в градските центрове, където липсата на формално образование ги принуждава да се занимават с различни странни дейности като неквалифицирани работници.
Тези препятствия правят почти невъзможно продължаването на техния начин на живот. В резултат на това в семейните кланове е постигнато почти единодушно съгласие младежите да се насочат към училищата, за да придобият необходимото образование за поддържане на модерен начин на живот. Тази стратегия обаче на свой ред е съпроводена с редица препятствия: на първо място, прекъсването на тяхното древно наследство.
Тъй като младежите предпочитат модерната култура пред своята, а правителството не реагира на проблема със запазването на културата и историята, старейшините са единствените, които все още практикуват стария начин на живот. Много рабари предполагат, че изчезването на тяхната култура вече е започнало и е въпрос на време тя да просъществува само в имената на бъдещите потомци.
