„Либерален преглед“ – Съдържание

Осака, 13 юни

В момента сме на 11 етаж на хотела в Осака, Fraser Residence (Резиденция Фрейзър). Издигнат в самия център на града, хотелът е част от верига, придържаща се към една интересна концепция: стаите са оборудвани с кухничка, пералня и т. н., така че можеш да имаш домашни удобства, има безжичен интернет, уред за ай-под – в момента слушаме Чарли Паркър от колекцията на телефона на Руми – плазмен телевизор, който е абсолютно хай-дефинишън, нощно фенерче и разни тукашни джаджи, които дори не знам за какво служат. Хотелът пак има гореща баня, само че тук е без басейн, а с малко парно помещение. Цената на стаята ни по някакъв странен начин е по-ниска от стаята в хотела в предградието Бункио, която ни бяха резервирали за времето на конференцията: тук е 7,500 йени, а там беше 7,900 (курсът е около 80-85 йени за долар).

Дойдохме дотук на прочутия Шинкансен, или влакът-куршум; от Токио до Осака е около 3 часа. Цената на билета е много висока, но с нашия рейл пас, който си купихме в Айова, наистина спестяваме сериозно. Рейлпас се продава по интернет само на чужденци и може да се купи само ако не си жител на Япония и се намираш извън Япония. На влизане през границата, в паспорта ти се отбелязва, че си турист, и само срещу това ваучерът за 57,000 йени платени от Америка, се превръща в карта за пътуване, която има точно три седмици давност и която показваш всеки път при влизане и излизане от станциите на най-голямата тук железопътна компания, Джапан Рейл. Цената на Шинкансен между Токио и Осака е 20,000 йени, а рейлпасът позволява да се движиш навсякъде без ограничение, където има влакове на Джапан Рейл, а това са главните пътни артерии, свързващи градовете на Япония.

Вагоните на влаковете-куршум са 10 или 16 и са широки, с пет седалки на редица (2 + 3) и широк коридор помежду. Разстоянието от редица до редица е много голямо, така че като си наведеш облегалката можеш почти да се опънеш хоризонтално. Седалките могат да се обръщат, така че компания от шест или четири души могат да седят един срещу друг и да си приказват. Влаковете са два типа: Нозоми и Хикари – Нозоми не спира никъде между главните станции, Хикари спира на няколко места. Ние имаме право на Хикари. Оказа се, че Хикари обаче са по-празни, в нашия вагон имаше по един човек до прозорците и много свободни седалки. Но видяхме, че Нозоми беше пълен до последната седалка. Разписанията са идеални – няма нужда да се бърза, защото влаковете са на по-малко от десет минути.

Осака е подходящо място да пиша повече за храната. На мен лично японската храна не ми харесва – и това може би е другата причина да отбягвам тази тема. Най-точно не ми харесва поднасянето на миниатюрни порции от десетки неща; просто няма основно ястие. Да не говорим, че стомахът ми се бунтува срещу идеята сутрин да ям солена супа и риба с ориз. По време на конференцията в Бункио се хранихме по следния начин. Сутрин в хотела закуска по японски, от която аз можех да ям само салатата от макарони с майонеза. На обяд ни даваха по една бенто-кутия с малки преградки напълнени с ориз, риби, странни зеленчуци, мариновани неща и т. н. Руми умира за всичко това, но аз го изяждам без особен апетит. За пиене навсякъде има зелен чай, хубаво кафе има само в Старбъкс, но пък там е наистина отлично, така че всеки ден поне по един път отиваме в Старбъкс. Вчера изведнъж почувствах, че тук не се яде сирене – страшна потребност имах от българско сирене и трябваше в Старбъкс да си взема сандвич с чедър (единственото налично европейско сирене).

Осака от височината на Умеда скайуок – южен изглед през движещия се елеватор

По време на конференцията имаше веднъж банкет и два пъти ни водиха на ресторант. Първият беше италиански тип и бяха избрали прошуто и пица, така че се нахраних добре, но банкетът беше от китайски спринг-ролс, малко суши, и клуб-сандвичи, полети с бира или лошо червено вино.

Много интересно беше мястото снощи: типично японско, всяка група седи в отделна стая, масите са на ниско, но под тях има място за краката, за да не седиш със сгънати крака на седалката. Този път имаше много вкусни японски неща, като например пиле териаки и ориз и увито в тънки листа свинско месо. Пие се бира или вино, но те винаги го смесват, особено в края на вечерта, със саке. Сакето има шоколадов привкус, алкохолната му сила е като на виното, но поради бъркотията, лесно те напива. Бяхме и на караоке бар, организиран по японски, т. е., идеално. Групата получава една стая с два телевизора и електронно табло за избиране на песните. Има два микрофона и когато се пусне песен, по телевизора се появява някакъв „подходящ“ клип и думите на песента на японски – хора от групата запяват по двата микрофона. Плаща се за време и се получават напитки, колкото може да се изпият.

Днес влакът ни пристигна в Осака в един и половина по обяд и Руми беше гладна. На излизане от вагона, на самия перон, имаше малка будка с барче, където продаваха супи с макарони. Видях как ги правят. Макароните ги потапят с една замрежена кофичка във вряла вода, сипват ги в купата, след това върху тях наливат приготвения бульон, ситно нарязан лук, царевични зърна, ако искаш едно сурово яйце; една огромна купа нахрани и двама ни.

Осака изглежда съвсем различен град – много по-отпуснат, хората са различни, като физиономии и като облекло. Сигурно ще има интересни неща, плюс специфична храна, за която ще пиша специално.

Осака, 15 юни

Досега пътуването ни минава абсолютно по план и без никакви инциденти. Винаги намираме пътя си, никога не сме закъснели, нито сме забравили нещо в хотелите или изгубили по пътя. Един-единствен път нещо неприятно щеше да се случи, но то беше предотвратено от японската честност и ефективност. Хотелът Шисодоме в Гинза, където беше отседнала нашата приятелка Юкико Хасата (тя ни разведе из най-луксозната част на Токио), започва от 30 етаж нагоре – на това ниво беше ресторантът, където обядвахме по типа бюфет и от където направих някои хубави снимки на Токио. Преди да отидем на вечеря, Юкико искаше да вземе нещо от стаята си и ние с Руми останахме да я чакахме в лобито на хотела седнали на едно от канапетата пред рецепцията. Моят фотоапарат обикновено виси на рамото ми в калъф, който се отваря отгоре. За този калъф е закачен втори калъф, в който държа телеобектива – общо взето нормална тежест, която усещам на рамото си. Юкико дойде, станахме от канапето и взехме асансьора за приземния етаж. Изляхме от хотела и повикахме такси. Таксито приближава, лявата врата се отваря и Руми е вече на път да влезе в колата, когато осъзнавам, че капака на калъфа е отворен и апарата го няма. Едва казал на нея и на Юкико да не влизат в таксито и всъщност само няколко секунди след като трескаво бях започнал да мисля къде може да съм загубил фотоапарата Канън (доста скъп, впрочем), виждам през стъклената стена в коридора вътре да тича един от хотелските служители. Докато разбера какво става, той отваря входната врата и се насочва към нас и ми сочи към моя апарат, който е в ръката му. Почти нямахме време да се притесним. Някой от рецепцията ни е наблюдавал, веднага са видели апарата, който се е бил изплъзнал от отворения капак на калъфа върху канапето, и един от тях е хукнал да ни догони с асансьора от 30-я етаж. Не мога да си представя в друга държава това да се случи по този начин, ако изобщо се случи.

Онзи списък, който започнах, с неща уникални за Япония, досега сигурно щеше да стигне бройката 40-50; реших да не го продължавам, защото самото изброяване щеше да стане банално, но японското умение да се справят със ситуациите по необичаен начин се вижда на всяка крачка. От това, че в обществените тоалетни има закачалки между писоарите да си закачиш чадъра до упътването, на което са обозначени станциите в метрото, така че дори и да не знаеш японски, не можеш да се объркаш; или от това, че автоматите винаги отброяват абсолютно точно рестото, картинките или нумеричните указания са винаги спрямо най-простата схема и веднага става ясно как да действаш и никога не засичат, до безумното спазване на светофарите от пешеходците и колите, които изчакват да завият надясно дори да си едва стъпил в противоположния край на пешеходната пътека – всичко е ясно, чисто, функционално и красиво. Тоалетни има на всяка крачка, така че никога не се налага да се стискаш при продължителното ходене. Също и автомати с различни студени напитки има под път и над път, така че не може и да останеш жаден.

Първия следобед в Осака отидохме до Умеда Скай Уок – две сгради една до друга с височина 45 етажа (173 метра), които са свързани с кръгова пътека за разглеждане на града от високо.

Вчера разгледахме Замъка на Осака, който е бил построен от един от шогуните през 16 век, след което отидохме в Spa World (Световни минерални бани), огромна обществена баня с естествена минерална вода, на четвъртия етаж за мъже, на шестия за жени, на осмия смесен басейн за плуване. Там, всеки на своя етаж, прекарахме два часа, и след това започна едно диво ядене на специфичните вкусотии, с които Осака е прочута. Яденето приключи на осмия етаж на магазина Такашимая, където ядохме прочутите окономияки в малък ресторант.

Трябва да отбележа две особености, свързани с хората. Първата е, че всеки се забавлява по улиците или в заведенията, пълно е с хора, светлини, шум. Но нито веднъж не срещнах лице, което да изразява агресия, така както срещам в нашия свят. Всички изглеждат добронамерени и се веселят в своята компания, по своя си начин, но всеки отстъпва път или място, всеки ти се усмихва или просто не ти обръща внимание. Изобилието от стоки и храна е направо невъобразимо и хората изглеждат задоволени и със самочувствие. Един-единствен бездомен човек видяхме да спи на улицата. Сякаш няма бедни. И сигурно има връзка между тази задоволеност и липсата на агресия у хората. Добих впечатлението, че японците съзнават, че са постигнали това изобилие със своя труд, и просто му се радват и го ползват.

Деца обядват на кея на пристанището в Осака (типична за Япония картина)

Коментар: Добронамереността, или видимото отсъствие на агресивност по лицата и в телесния език на хората, е наистина уникална черта на японския характер. Естествено и там има подземен свят, банди, които си съперничат за територия, и квартали, където е опасно да се разхождаш нощем. Но те са много малко. Те са изключенията. Статистиките показват, че в Япония кражбите и убийствата, т. е. социалното насилие, така характерно за западните демокрации, Русия и мюсюлманския свят, са забележително малко.

Същевременно, Япония е едно хомогенно общество. В Япония няма имиграция – или поне тя се свежда само до браковете с чужденци. С една дума, няма пришълци, които да търсят да установят своята религия и култура тук и, в процеса, неизбежно да влязат в конфликт с местните общности. Поради това и няма етнически малцинства. Ако има някакви социални противоречия, те са между хора, говорещи един и същ език, наследили една и съща история и обединени от едни и същи стремежи.

Работа на социолозите е да установят има ли връзка между хомогенността и добронамереността. Работа на психолозите е да анализират механизмите, които водят до липсата на агресивност, която е видима и повсеместна. Но след като бях в Япония – без оръжие, без предразсъдъци и без намерение да оставам там – не виждам кой би могъл да намери аргумент срещу факта, че отсъствието на социално напрежение е продукт на самородната японска култура.

А що се отнася до това, че хомогенността води до еднообразие и консерватизъм, ценности отхвърляни от радетелите на човешката пъстрота и освободеността от норми и социални зависимости, които характеризират западния свят, не бих спорил. Всеки отстоява онова, на което принадлежи. Японците, за разлика от нас, не изглежда да претендират, че са най-напредналата демокрация на земята.

Впрочем, моето възхищение от Япония не се посрещна с възторг от приятелите ми американци, с които споделих впечатленията си.

Втората особеност е, че не можах да видя по улиците нито един автомобил, който да не е лъснат до блясък или да има следа от удар. Вярно е, че автомобилите са най-малко ползвания транспорт в Япония. Влаковете между и вътре в градовете, както и велосипедите по улиците на градовете се ползват с непозната за нас честота. Колелата се карат по тротоарите, между минувачите, с изумителна ловкост, и със сигурност са повече на глава от населението отколкото в Холандия. Но има автомагистрали и камиони и коли по широките булеварди. Както разбирам, почти няма задръствания. Чистите коли се паркират в невероятно тесни места – къщите са малки и няма място за гаражи – най-честото паркиране е под навес, който е над единствената свободна площ между две къщи и на такива места видях коли паркирани с потресаваща точност на сантиметри от стените. Много БеЕмВе-та и почти няма Ауди; тук-там Мерцедеси. Хората от японската мафия карат Мерцедеси и Хамъри, черни, и се забелязват веднага. О, шофьорите на такси в Токио освен бели ръкавици, носят и папийонки.

Готов съм да препоръчам хотела, в който сме отседнали на всеки, който идва в Осака. Първо, имахме малък инцидент при чекирането. Ние бяхме резервирали студио и се оказа, че нямат студио за непушачи – както ни обясни момичето, понеже не сме отбелязали дали сме пушачи или не (запазването стана чрез интернет). Готова беше да ни даде студио за пушачи. Руми обаче се запъна и каза, че по правило хората трябва да бъдат смятани за непушачи, щом не са отбелязали предпочитанието си, и че иска да ни дадат стая за двама на цената на студио. Момичето се смути, но настоя, че не може. Причината, която изтъкна, ме шашна: другите в същото положение, каза тя, се съгласяват да вземат студио за пушачи и не е честно за вас да правя изключение. Но жена ми остана непреклонна и, след около 2-3 минути разговор, отвътре се появи мениджърката. Момичето й обясни ситуацията и тя, макар и без удоволствие, но и без видимо раздразнение, веднага ни даде стая за двама на 11 етаж, за която платихме по тарифата за студио. Стаята е идеална, има кухничка с прибори, чинии и други кухненски неща подредени по японски в шкафове, има собствена пералня, телевизор, радио за ай-под, достатъчно пространство за куфарите, гардероби за окачване и за бельо, безупречно чиста баня и върховен изглед към града. На втория етаж, освен споменатата парна сауна, има стая за гостите с всички компютърни уреди и малка библиотека и гимнастически салон. Закуската, включена в цената, е на партерния етаж в заведение, което иначе предлага испански тапас. Най-голямото предимство на резиденцията е, че е разположена удобно до всичко, което би интересувало един чужденец в Осака и до централна станция на метрото.

Хората в Осака са по-разнородни, по-хипарски изглеждащи, изобщо по-интересни и не така формални както тези в Токио. Сякаш Осака е град за душата, докато Токио е град за ума. Младите момичета са облечени много женствено. Много от тях носят черни чорапи до над коляното и къси панталони, така че откриват бедрата си. И както Руми първа отбеляза, това ги прави много сексапилни. Ученичките навсякъде в Япония са облечени в чорапи до под коляното и полички и си изглеждат като деца. Но точно тази разлика, покритото коляно, което позволява на бедрото да се очертае при младите жени, е наистина предизвикателно сексуална.

На попадналия в Япония европеец с чувствително око не може да убегне една дълбока разлика между градските пейзажи на Западния свят и на Япония. Разликата е в това, че тук всичко във външното и вътрешното пространство е много по-красиво и това е състояние, което те обзема от самото начало без да разбираш какво е то точно и защо е така. И постепенно си даваш сметка, че в Япония чувството за красота – за това че предметите, лицата, улиците, градините, буквално всичко, до което се докосва човек, трябва да е красиво и фино – е присъщо на всички хора. То е може би по някакъв начин вродено или изработено с вековете, но започваш да го усещаш и колкото повече го наблюдаваш, толкова повече разбираш каква съществена част от японската душевност е. На нивото на архитектурата то се изразява в градоустройството, във формите на високите сгради, шосетата, улиците, двуетажните къщи. На нивото на природата – в градините и в съчетанието на цветята и цветовете. На нивото на човека – в облеклото и как поддържат лицата и косите си. На нивото на магазините – във витрините, в дизайна на продуктите, в подредбата на стоките по рафтовете, също в това как се увиват нещата. За всяко нещо има изработен ритуал, всичко се прави до последната подробност, т. е., до усмивката, с която ти връщат парите, подават пакета и те изпращат на входа.

Шогунският замък и отвътре, и отвън е комбинация на форми и цветове, които те пренасят в миналото, но в същото време ти позволяват да се насладиш и на настоящето от високо или в градините около него. Водата около стената на замъка се поддържа кристално чиста. Сливовата градина е оазис на гъста, сочна зеленина, мостчетата над водните пространства са от лакирано дърво, подходът от замъка към станцията на влака е очертан с дървета и зеленина, отпред е дъгата на хотел Ню Отани, после се качваш на перона на една гара на Джапан Рейл, която ми напомни гарата в Борущица, в Тревненския балкан – беше тиха и зелена, сякаш загубена на края на света. До пристигането на влака.

Вътре в замъка са подредени картини от битките, които са свързани с историята му – прочутите японски гравюри, които освен това се прожектират на една стена като диапозитиви в различен мащаб. Те издават една войнственост и жестокост – заобиколен си освен това с ризници и мечове, но също и с оригинални писма, писани от самия владетел, който е живял в замъка. Питам се как тези толкова войнствени хора постепенно са се превърнали в днешните мили и любезни жители на Япония, които са горди с онова, което са постигнали. И които, въпреки катастрофалното цунами от преди три месеца, не показват никакви признаци на отчаяние или страх. Напротив, репортажите във вестниците описват стоицизъм и решителност нещата да продължат както досега. А това значи да се строят красиви небостъргачи, магазините да са претъпкани със стока, градините да бъдат красиви и съзерцателни и от високо, докъдето ти стигат очите, да виждаш очовечена градска среда.

Съзнавам, че пиша набързо, много неща все още не съм дообмислил, други сигурно не описвам съвсем вярно, но мисля, че спонтанността е важна. Признавам, че за първи път моята система от стандарти е объркана и ми трябва време, за да вместя японските неща в тях – или да си променя системата. Но вдъхновението е силно! Освен всичко, никога не съм си представял, че ще дойда дотук и то без никакви очаквания, а ето че изведнъж съм в тази предизвикателна държава и всичко надминава собственото ми въображение.

Петстотин годишно дърво в сливовата градина в шогунския замък, Осака

Киото, 17 юни

Вчера напуснахме чудесната си резиденция в Осака и за 15 минути с влака Шинкансен бяхме в Киото. Тук сме настанени в риокан, традиционен японски хан. Обаче спим на традиционно европейски легла. Иначе старото дърво, малките стаи и модерните удобства са японски. Поради местоположението си обаче цената на стаите е най-висока от всичко досега, с изключение на Century Southern Tower в Токио. Странно, че тук за първи път тоалетната е без промиващата пръскалка – много готино приспособление, впрочем, с което човек свиква бързо – но пък водата се пуска сама след като станеш от чинията. Също в банята един и същ кран обслужва мивката и ваната с душа. Когато човек се къпе всеки ден на различни места, непременно обръща внимание на крановете и смесителите на топла и студена вода. И в тази толкова необходима на човечеството джаджа японците са най-изобретателни, моделите смесители са направо съвършени по функция и дизайн.

Повечето японци знаят много слабо английски. Които го разбират, почти не говорят. Но вчера на гарата в Киото влязохме в такси на човек, който дори не знаеше латинската азбука. Аз му показвам адреса на риокана от своето копие на интернетната страница, но личи, че той нищо не вдява. Нашето произношение пък на японски сигурно нищо не му говори. Но малко по малко той усети къде искаме да отиваме и се обади по телефона на своя диспечер. И след няколко минути чакане, оттам му изпратиха по Джи Пи Еса (Global Positioning System) дестинацията и маршрута. Беше близко. На едно друго такси, което взехме от центъра към риокана, пък показахме на картата къде е, и той се оправи.

В Киото най-ползваният обществен транспорт е автобусът. Но градът има взаимно перпендикулярни улици, като американските, и веднага се ориентираш. Казаха ни, че японците отбягвали чужденците, например в метрото ставали, когато бял човек седне до тях. Стори ни се само веднъж, че това се случи с нас в един доста пуст вагон. Но пък няколко пъти хора, които говореха малко английски, се обръщаха към нас да ни упътят. В автобуса вчера, когато Руми попита за крайната спирка шофьора, а по говорителя съобщаваха спирките само на японски, девойката на предната седалка, която беше чула въпроса, се обърна към нас когато спирката наближи да ни подскаже да слезем. Също в Осака, метрото за гарата имаше за крайна спирка една станция, която беше две станции преди гарата и видяхме, че всички слизат без да разберем, че са били предупредени за това по високоговорителя. Една жена специално спря на вратата да ни покаже, че трябва и ние да слезем. Просто имам чувството, че сме наблюдавани – от една страна да не нарушим правилата, от друга, да не се загубим, от трета просто от добро чувство.

Каменна градина в Киото

Най-впечатляващо от всичко обаче е, че вече на три пъти хора ни спират на улицата да ни питат дали се нуждаем от нещо. И след това ни благодарят, че сме дошли.

Коментар: Когато се прибрахме у дома, студентката от Йокохама и някои от колегите на Руми изразиха в имейли специални благодарности, че в такова трудно за Япония време не сме се отказали да я посетим. Явно не става дума за загуба на пари от намалелия туризъм, а за накърнена национална чест. Японците (както и аз, впрочем) смятат страха от радиация за преувеличен и приемат като лична обида, че толкова много чужденци се въздържат да посетят страната им. През цялото време на нашето пътуване нивата на радиация бяха безвредни – не че проверявах, докато сме там, но прегледах статистиките впоследствие – но почти всеки ден имаше малки трусове. Японците са се научили да живеят с тях и не им обръщат внимание: животът, който са си уредили, е толкова хубав. Но той е уреден в борба с природните стихии. И ако срещу земетресенията са измислили как да се борят, убеден съм, че предстои да измислят и как да предпазват земята и хората си от цунами.

Нека най-сетне кажа нещо за храната. В трите града има невъобразим брой ресторанти от най-различен вид и категория, но в Киото те са може би най-много на глава от населението. Най-много са японските, но почти толкова сякаш са и китайските. Ние избрахме обаче един малайзийски, който беше чудесен, и веднъж вечеряхме в прочут от години ресторант за унаги, за когото трябваше да си запазим маса предварително.

Тайната на успеха на един ресторант е в умението да предложи нещо уникално, по-различно от останалите. Дори в приготвянето на суши и сашими има разлики – макар че общо взето е все риба. Но няма да забравя нашия хранителен поход във вторник в Осака. След банята, обядвахме към три и половина в едно малко местенце – не повече от осем стола – с унаги. Това е парче от змийорка, разрязано на две и опечено на скара с териаки сос. Слагат ти го върху ориз и соса се просмуква в ориза. Отделно има настърган джинджър и ядеш от него колкото си искаш. Адски вкусно съчетание: унагито, което просто се топи в устата, заедно с джинджър и ориз в терияки сос.

След това влязохме в нещо, което може да се уподоби на кръчма – изакая – защото се предлагат и напитки. Но пак основното е рибата. Това заведение беше много изискано, приятно декорирано и осветено. На бара имаше човек с каскет, който си сипваше уиски от бутилка. Пак нещо уникално: постоянните клиенти си купуват бутилка и тя им се пази, докато свърши, надписана и поставена на специален рафт. Решихме да опитаме известното ни от филма японско уиски Сънтори – нищо особено – с мезе сашими от риби, които, увериха ни, са местни и уловени същата сутрин. Наистина имаше разлика в сравнение с многото други сашими, които сме яли. Рибата беше поднесена върху лед, с листа от японския босилек, който има много силна и приятна миризма, различна от тази на нашия. След това поръчахме други риби, наредени върху друг вид листа и с вариант на соевия сос.

Вървяхме по пешеходната Дотонбори и нейните пресечки, където правят окономияки и такояки. Млади сервитьори пред почти всеки ресторант стоят с плакати и ти предлагат да влезеш. Най-сетне спряхме на един уличен щанд да ядем такояки. Това е тесто с мляко, което се поставя в редици от кладенчета върху голяма метална плоча поддържана постоянно нагрята. Във всяко кладенче се поставя по парче октопод. Напръскват се с подправките и след това с две шпатули съдържанието на всяко кладенче, което отдолу се е запекло, се обръща ловко и така се получава топка. Това е такояки. Поръчваш си осем или десет, или колкото ти се иска, поливат ги с майонеза и с две пръчици започваш да си ги ядеш. С това върви бира и трябва да кажа, че японската наливна бира е много добра. Яденето е доста мазно и нездравословно, но неудържимо вкусно.

Пак ходихме насам-нататък, правихме снимки и най-после към осем и половина отидохме да ядем окономияки на осмия етаж на магазина Такашимая. Предния ден на Скайуока, от където правих снимки на Осака, бяхме попаднали случайно с ескалатора в подземния етаж, уреден като автентични стари улички с малки японски ресторантчета, и бяхме влезли в едно от тях, което предлагаше окономияки. Та вече знаехме вкуса и можехме да сравним. В тези заведения масите имат нагревателна плоча, а на подобна плоча, но по-голяма, работи готвачът. Всичко започва с изливане на няколко лъжици от смес за палачинки – точно каквато е и българската смес – върху горещата плоча и, докато тя се запича, върху нея се сипва онова, което си избрал: скариди, октопод, бейкън или пиле, голямо количество ситно нарязан праз и подправки. След това отново се сипва от сместа и питката се обръща, за да се опече от другата страна. Майсторство е в умението да я изпечеш точно до необходимата консистенция. Когато е готова, се намазва с терияки сос от двете страни, обръща се няколко пъти и ти се донася, като малко преди това плочата на твоята маса е включена и нагрята. Това пази окономияки-то топло, докато го ядеш. Дават ти се чиния и шпатулка, за да си отрязваш и, разбира се, вездесъщите пръчици.

Вечер по Дотонбори, в центъра на Осака (където ядохме такояки)

Дотук добре, но е толкова вкусно, че не можеш да спреш да ядеш. Първата вечер Руми поръча и нещо, което е смес от макарони и кълнове със скариди и бейкън, и което, заедно със соса, ти се изсипва върху нагрятата плоча и започваш да го ядеш, докато то се грее и малко по малко соса се втвърдява. Това и за двама ни беше още по-вкусно от самото окономияки. Та окономияки в префинения ресторант беше по-малко вкусно от първото, автентичното. Обаче самите окономияки бяха по-дебели. И понеже бяхме яли много, взехме си остатъците в кутия и обядвахме с тях на другия ден в хотела. Готвачите са много готини – случихме на двама, които бяха явно стари пушки в занаята, знаеха как да общуват с клиентите – ти през цялото време ги виждаш как работят и те могат да си приказват с теб.

Друга кулинарна магия са огромните подземни магазини за готови храни – във всеки универсален магазин има такъв подземен етаж, пълен (меко казано) с щандове за всякаква храна за в къщи. Също и щандове за сладкиши. Блясъкът, тълпата, изгледът на нещата по витрините трябва да се видят, всеки опит за описване ще ги подцени. Най-първия ни ден в Токио бяхме в такъв и доста срамежливо ядохме от един щанд за здравословни храни. Но сетне разбрахме, че истината е в това да си опиташ от най-пърженото и най-подправеното.

Един обяд през последния ден в Токио на деветия етаж на Такашимая беше пък в макробиотичен ресторант, но например вчера в Киото влязохме в един такъв магазин и си взехме: Руми кутия със суши, а аз два вида салати, едната от скариди с майонеза и макарони, а другата две огромни скариди, парченца бейкън и мариновани гъби от четири вида, мини царевички и всичко това в слизест сос. Седнахме отвън да го изядем, защото вътре няма места за сядане, освен ако има някои малки кафенета. Кафето тук е винаги отлично, впрочем, и то не само в Старбъкс. В сладкарските магазини предлагат много добър баумкухен: по-добър от този, който веднъж ядохме в Чикаго в една полска сладкарница.

С две думи: японците ядат добре. Тяхната местна кухня няма да ми стане любима, макар че унаги (за съжаление никой в Америка не прави такова унаги), суши и сашими ще ям винаги. Китайската кухня и малайзийската обаче стоят много високо в собствената ми класация.

Киото, 18 юни късно вечерта

Има нещо странно в това, че на 65-ия си рожден ден съм в Япония. В Киото – място пълно с будистки, т. е., зен храмове. Като погледна назад, 65 години ми се виждат много. 1946 е твърде далеч назад във времето. Като погледна напред, 65 ми се виждат все още малко на брой, недостатъчни.

Днес беше мек ден с променлива облачност, прекаран в съзерцание. От частния храм Гинкаку-джо, принадлежал на един от шогуните – победител в онази битка край Замъка на Осака, за която вече споменах – до комплекса от масивни храмове с най-невероятно могъщата порта, наречен Нан-Зен-джо, води една тиха пътека покрай канал с бавно течаща вода. Наречена е Пътеката на философа, защото преди около век по нея е вървял всеки ден един учител по философия в местния колеж. Над голяма част от нея висят клоните на стари вишни. Представете си ги в месеца на пролетния цъфтеж! Под пътеката водата в канала тече бавно и упоително, а на места има отклонения към стари гробища. Пътеката минава по хълмовете, които ограждат Киото откъм север и е на самия край на града. Ту върви край мистериозна стара гора, ту криволичи между махали с малки къщи и храмове с японски градини зад високите огради. Кварталът е за богати хора, но тук-там има миниатюрни сладкарници и кафенета. По пътеката почти не срещахме хора.

Златният храм в Киото

Да, странно е, че Япония толкова ми харесва и съм тук след 65 години живот. Да не би да имам корен тук? Питам Руми и тя не може да отговори. Никой не може да каже нищо със сигурност. Мога да твърдя само онова, което сетивата ми възприемат. И ето че надвечер взехме автобуса да отидем до ресторанта „Огава“ на майстор готвача Огава Коджи.

Бяхме го локализирали още предната вечер, но въпреки това пристигнахме десет минути по-рано. Вечерта беше топла и задушевна. Ресторантът е на една дълга улица, Киамачи, по която има само ресторанти, барове и кръчми. Докато се чудехме как да убием десетте минути, направихме двайсетина крачки нагоре по улицата и Руми видя до една врата надписа Pub на английски и спонтанно каза „дай да изпием по нещо.“ Влязохме.

Вътре нямаше никой освен кръчмаря, възрастен човек с посребрена късо подстригана коса. Малко си приличахме с него. Барът беше една масивна дъбова дъска, столовете бяха също тежки, от японски дъб. На стената стъклените лавици бяха пълни с триъгълни стъклени мензури – като декантерите за вино – само че два пъти по-малки, пълни с кехлибарена течност. Човекът ни каза, че това са напитките на неговите постоянни клиенти.

Нямаше нито бърбън, нито сингъл-малцово уиски. Но въпреки това Руми каза, нека останем. Поръчахме си Балантайнс, с лед. Кръчмарят натроши леда, сложи го в чашите и наля от бутилката на око. Видях, че на една от лавиците зад него има няколко тестета карти и попитах дали клиентите играят в кръчмата. Да, каза той. Типична японска кръчма ли е това? Да, типична.

Отстрани Руми видя две лавици с книги и попита, ама и четат ли вашите клиенти? Той се засмя и каза, да, четат. Говореше завален английски, но ни разбираше добре.

Както отпивахме от питието, той взе едно от тестетата с карти, разгъна го пред нас без нищо да каже и извади поповете на отделна купчинка. Прибра останалите карти и след това помоли Руми да си избере един от поповете. Тя избра поп купа. Той постави на бара манилов плик, тъмно жълт, и каза, че в него има също четири попа. Тогава накара Руми да постави попа купа с лице към нас между останалите три попа, обърнати към плота на бара. Тя го сложи между втората и третата карта. Човекът извади от плика четири карти със същите гърбове, но двойно по-големи по размер и показа нареждането им. Попът купа беше обърнат към нас на същото място, на което го беше поставила и Руми върху бара. Ние възкликнахме от изненада и Руми го попита как прави този фокус. Той каза на английски че е ESP, екстрасенс. До този момент не беше се усмихнал нито веднъж.

След малка пауза, човекът взе друго тесте карти както са в пакета си и сложи пакета на бара пред нас. Каза на Руми да си представи, че е избрала една карта, да я назове на глас и след това да я постави във въображаемо тесте с лице към нас. Думите си придружи с жестове на ръцете. Тя избра дама пика, но помня как направи пауза между думата „дама“ и „пика“. Той правеше жестове като че ли всичко това става с истински карти. Тогава извади тестето от пакета и бавно започна да го разгъва пред очите ни. Всички карти бяха с гръб към нас, единствено дама пика беше с лицето си.

Оставам на вас тълкуването. Руми беше абсолютно шашната. И цяла вечер не престана да се опитва да си обясни как така този човек е проникнал в нейния мозък и й е наредил да избере точно онази карта, която той е подготвил предварително в тестетата.

Свършихме питието си и точно в седем влязохме в ресторанта. Оказа се миниатюрно пространство, не повече от осем на шест метра, в кремава светлина и махагонова мебел, с бар извит като дъга и осем стола. Менюто беше френско, фюжън на френска кухня с японски вкусове. От дългата страна на бара имаше пет места, от късата три. Нас той ни постави на ъгъла, по-точно на завоя – Руми седна на късата, а аз на дългата страна. Това е важно, защото откъм нейната дясна страна седяха двойка японци, които можех да наблюдавам без те да забележат – виждах ги в профил. Мадамата беше не повече от 30-годишна, висока, може би по-висока от Рада[1], изящна, с голи рамене и дълги пръсти, с лице прилично на Афродита. Най-вероятно модел или проститутка за скъпи клиенти. Беше от онези японки, от чийто вид ти пресеква дъха. Мъжът беше на средна възраст, много сериозен на вид, с правилни мъжествени черти, и лек корем като на човек, който е свикнал да си угажда. Те приказваха малко и ядоха същото каквото и ние, но малко по-бавно от нас. Към края, малко преди да станем, видях как под плота на бара той й подаде пачка йени от по десет хиляди, захванати със зелено ластиче. А малко преди да видя това, между Руми и мен се размениха следните реплики: (Руми) „Не е ли странно, че ще отидат да легнат след вечеря?“ (Златко) „А защо не допуснеш, че са били легнали преди вечеря?“ Предаването на парите потвърди версията за „преди“ и сякаш разсея съмненията ми дали младата красавица е модел или проститутка. Впрочем, може и да е била и двете. Вечерта отново постави въпрос, на който нашите сетива не можеха да дадат отговор. Продължихме да си живеем с недостатъчната информация за света: най-обичайното човешко състояние. И не станахме по-малко щастливи.

А щастливи бяхме от това, че сме заедно тази вечер и че можем да си позволим да опитваме екзотично приготвени ястия. Тя избра шест-блюдно меню, аз – осем. Не съм в състояние да ги опиша, твърде стар съм, за да се науча да разпознавам подправките и начините на приготовление, твърде просто и еднообразно сме се хранили през целия си живот и се страхувам, че възторгът ми би бил прекалено неоправдан, понеже нямам база за сравняване. Ето списъка, за онези, които разбират: 1.Fois gras with apple sauce; 2. small pieces of squid, unagi, red pepper, a wedge of a fig, on a plate with spots of Japanese sauce; 3. sea urchin on a fish canape with jelly and mayonnaise; 4. lobster bisque; 5. fried white fish with potatoes, small tomatoes, egg, and anchovies; 6. Beef stew – беше миниатюрна купичка от парченца телешко с мини-картофчета и се сетих за българина посетител на Япония, описан от един наш приятел, който се питал защо в тази държава няма месо с картофи :-); 7. Japanese lake fish risotto rolled in a cabbage leaf; 8. Duck confit (Z) or beef tenderloin (R); 9. Curry sauce with rice – from the chef; 10. Coconut cream with Japanese beаn ice-cream; 11. Coffee with fig pie (Z) or parfait pastry (R). Бутилката френско розе 2008 беше много добро, но на ръба на презряването – реколта 2009 би била идеалното вино. Всичко беше вкусно и изискано, поднесено от готвача по непринуден начин, с обяснения по френски маниер. Руми го усети, че е много суетен и непрекъснато го хвалеше, при което той се разтапяше в самодоволна усмивка.

На излизане от ресторанта, около 9 вечерта, отидохме да видим какво става в онази pub. Надзърнахме през пердето на вратата. Старият кръчмар седеше на един от столовете на бара с гръб към нас. Съвсем сам.

Пишейки за тези странни неща, за които нямаме достатъчно информация, си мисля за онези мои дъщери и приятели, които вярват в свръхестественото и прераждането. Пишейки за храна и ресторанти, си мисля за дъщеря ми, която току-що отвори ресторант в Рио де Жанейро. Пишейки за Япония, си мисля за всички вас и ми се иска отново да се съберем някъде, макар и за една седмица, както бяхме през миналата година на същия този ден

На всички ви благодаря за чудесните пожелания!!

Модерната гара на Киото

Нарита, 21 юни сутринта, от лобито на хотела

Преди да взема автобуса от хотела за летището, изпращам ви няколко снимки от най-свещените зен места в Киото: Златния храм, Кинкаку-джи, и Храма на съзерцанието, Риоан-джи. Красотата и спокойствието на тези две места са наистина вълшебни, въпреки че има доста посетители. Градината с камъните е най-зен мястото на всички зен религии: Риоан-джи. Всичко 15 камъка, поставени в пространство от 25 на 15 метра.

Знам, че на никого от вас не му е до Япония сега, но не мога да се въздържа да не кажа, че това е страната, която изглежда най-напреднала в най-важни аспекти от живота и човешкото състояние. Дано се видим скоро – но първо ще видите албумите със снимки на Интернет. Храната не мога да ви изпратя, за съжаление – но беше великолепна. На мен японското хранене няма да ми стане любимо, но е интересно да с опита всичко.

Всекиму пожелавам да дойде тук и да изпита онова, което преживяхме ние. Токио е най-страхотният град на света, в това нямам съмнение и го казвам без никакви уговорки. Лично на мен ми допадна Осака, като удобно място за живеене и преживявания. Киото е стар и грозен град, с изключение на храмовете. Така че, за който не обича да гледа старинни сгради и религиозни паметници, нищо няма да е интересно. Може би гарата, която е едно архитектурно чудо. Много хубаво място е Кобе: модерен град, в подножието на планини и това му придава особен чар. Но Токио!!! Това е място, където всеки модерен човек би се чувствал прекрасно да работи и да живее.

Моят любим камък от зен-градината в Риоан-джи, върховния храм на зен будизма

Коментар: Накрая трябва да призная, че знаех малко повече за Япония, отколкото заявих в началото. Но пребиваването ми там всъщност потвърди убеждението ми, че всяко знание за Япония отдалеч си остава повърхностно.

Преди четири години шефът на Катедрата по спешна медицина в Айовския университет, д-р Ерик Диксън, един забележителен лекар и администратор, както и прекрасен човек, ме нае да му помагам в писането на научни публикации. Неговият централен интерес беше съсредоточен върху пионерския проект да се въведе метода за повишаване производителността в заводите за автомобили измислен от Тойота и известен под имено Lean[2], в Центъра за спешна медицинска помощ. Поради социологическото ми образование от Канада, аз бързо се превърнах от задкулисен писател на статиите, в съавтор.

Работата с д-р Диксън беше изключително интересна и творческа. Покрай нея прочетох доста неща за Тойота и автомобилостроенето в Япония. Неговият център постигна големи успехи в прилагането на Lean и заедно публикувахме една голяма статия в най-престижното американско списание за спешна медицина Аnnals of Emergency Medicine, която излезе през 2009. От тогава до сега нашата статия е между 25-те най-често сваляни от интернета статии на това списание – и всяко тримесечие аз получавам имейли, потвърждаващи това място.

На път към дома, от летището в Денвър, където беше второто ми прекачване след излитането от Нарита, написах на своя приятел следния имейл:

Скъпи Ерик,

Препращам ти имейла, с който отново ни съобщават, че и през последното тримесечие нашата статия е била между 25-те най-сваляни от Аналите.

Връщам се от Япония, където бях за три седмици като придружител на жена ми, която чете лекции в три токийски университета. Япония е забележителна страна и Токио е може би най-динамичния и красив град в света. Ако не си ходил, горещо ти препоръчвам да отидеш. И като попаднеш там, няма начин да не те удари същото прояснение, което удари и мен по отношение на Lean и целия почин той да бъде въведен в други държави извън Япония. А прояснението ми се състои в това, че Lean може да бъде ефективен и дълготраен инструмент само ако системата, в която се прилага, е била замислена, изпълнена и ръководена от японци.

Не се съмнявам, че ще се опиташ да отхвърлиш този извод и че, за да те убедя в правотата му, би трябвало да ти обясня надълго и нашироко защо стигнах до него. Но казано най-общо, това е народ с качества съвършено различни от другите народи по света и по отношение на ефективност, дисциплина, работна етика и лоялност японците ми изглеждат ненадминати. Lean може да работи успешно и да бъде установен за постоянно само в ръцете на японски работници.

Прощавай, че говоря така прямо. Но дори и да не се съгласиш с мен в момента, сигурен съм, че един ден, след много години на напразни усилия – защото е факт, че дори твоя собствен център изостави Lean след като ти напусна – ще си спомниш за този мой имейл и ще се съгласиш с мен.

Но онова, което направи ти, да опиташ да въведеш Lean в САЩ и то в системата на здравеопазването, си беше, без всякакви уговорки, акт на голяма смелост и новаторство.

Текстът е публикуван първоначално в списание „Съвремнник“, кн. 3/2011.
Публикува се в „Либерален преглед“ с разрешение на автора.