От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

Разговор с писателя Марио Варгас Льоса

 

 
Току-що отпразнувахме двадесетата годишнина от падането на стената. Краят на комунизма обаче не доведе до край на историята.

Падането на стената означаваше край на една илюзия. Утопичната идея за едно комунистическо общество никога не е била реалистична. Но тя беше сериозна заплаха за демократичната култура. Светът се промени драматично след нейното изчезване. Има други заплахи, които трябва да вземем на сериозно, но те са по-малко опасни, отколкото беше социалната утопия, която обещаваше тотално равенство и тотална социална справедливост. Убеден съм, че светът днес е по-добър, отколкото преди падането на Берлинската стена.

Междувременно отвсякъде ни дебнат заплахи.

Да, но опасността, която идваше от комунистическия Съветски Съюз и Китай, не може да се сравнява с днешните опасности. Ислямисткият тероризъм действително причинява много жертви, много страдание и разруха, но той не може да застраши реално демократическата култура. Той е анахронизъм, той представлява такава огромна крачка назад, че не разполага с реалистични възможности да постигне нещо. Погледнат така, светът е по-малко опасен отпреди, ако и все още да има проблеми, с които трябва да живеем.

Принадлежат ли неща като демокрация и повече човешки права към този сигурен напредък?

Ние имаме повече демокрации отпреди, в някои цъфтящи азиатски страни например. Също и в Латинска Америка, където множество страни са по-добре от преди, с по-малко военни диктатури и революции. Това е подобрение, ако и да не е перфектно. Борбата между демокрация и авторитарни системи според мен представлява историческата перспектива, според която се преценява дали съществува нещо такова като прогрес или не – и ние сме в правото си да отбелязваме прогрес.

Като либерал, разглеждате ли финансовата криза като лично разочарование? Мнозина бяха убедени, че пазарите ще се регулират сами.

Несправедливо е да приписваме вината за финансовата криза на подобни либерални идеи. Основна причина беше по-скоро сривът на системите за наблюдение и контрол над пазарите и икономическата система. Институциите, които са от съществено значение за функционирането на пазарите, направиха грешки; същото се отнася и до правителствата, които не бяха достатъчно ефективни при наблюдаването на тези институции. Пазарът не може да функционира без правила и без респект към определени закони. Системата се провали, след като допусна безотговорност и корупция, които доведоха до тази глобална криза. Либерализмът не е идеология и не е догма, той е доктрина, а една доктрина би трябвало постоянно да бъде подлагана на проверки и нагаждана към действителността. Ние либералите трябва да подложим на проверка някои от собствените си идеи. Погрешно е да се отдава отговорността за кризата на свободния пазар или на капитализма като такива. За да имаме прогрес и благосъстояние, ние се нуждаем от функциониращи, свободни пазари. Те обаче трябва да бъдат подчинени на закона и достъпни за наблюдение от страна на правителствата, за да могат да се избегнат бъдещи подобни кризи.

Големият губещ са Съединените Щати, сред печелившите е Китай. Какви са геополитическите последствия от финансовата криза?

Не можем да оценяваме победата и поражението единствено според икономически и финансови критерии. Днешен Китай има икономически, но не и политически успех. Той е диктатура със силно обърнато назад общество. Не може да се сравнява Китай с демократичните страни само въз основа на икономическия успех. Когато Китай най-после получи демократични структури, то и икономическият му прогрес ще изпадне в сериозна криза, както се случва при такива ситуации във всички диктатури. Комбинацията от свободна икономика и политическа диктатура не е достатъчна, за да носи по-нататъшното развитие на Китай.

Вярвате ли в „soft power“, силата на културата?

Културната сила е изключително важна. За разлика от марксистите аз не вярвам, че историята е резултат от действията на слепи икономически сили. Историята се движи от идеи, те са нейните движещи сили. Идеите на диктаторите и тоталитарните системи са изкуствени конструкции, които нямат нищо общо с реалния свят.

Определят ли те тогава демокрацията и благосъстоянието?

Не, демокрацията е политическа институция. Възникването на благосъстояние е свързано с икономически идеи и свободни пазари. Свободните предприятия създават благосъстояние. Това е една от причините поради които демокрацията е толкова слаба в недостатъчно развитите страни, в които цари политическа, но не и икономическа свобода, която да направи възможни благосъстоянието и модернизацията.

Важи ли това и за Латинска Америка?

Ние имаме някои интересни случаи. За пръв път в нашата история ние имаме леви правителства, които зачитат демокрацията и възприемат политиката на отворените пазари. Така например чилийският социализъм се разви към социалдемокрация, а и бразилският президент Лулу да Силва се разви от радикалния социалист, какъвто беше по време на изборната борба, до социалдемократ – нещо, от което Бразилия спечели изключително много. Уругвай под ръководството на Табарé Вáскес е друг положителен пример. Разбира се, заедно с това имаме и другия аспект на социализма – популизъм, етатизъм като във Венецуела, Боливия, Еквадор, Никарагуа. През целия континент се простира една пукнатина, която предизвиква огромни напрежения.

Защо латиноамериканските страни изпадат отново и отново под различни каудильоси?

Защото каудильото представлява една силна традиция, която е дълбоко вкоренена в нашата история. Ние идваме от две много авторитарни традиции: пред-испанските режими са били много култивирани, но дълбоко авторитарни, а европейците, които са дошли в Латинска Америка, са произхождали не от една демократична, а от една скована, нетолерантна Европа от времето на Антиреформацията. Латинска Америка е резултат от смесването на тези две традиции и демокрацията тук е принудена да се противопоставя на силите на историята. Венецуелският президент Хуго Чавез в този смисъл не представлява нищо ново, той се намира в традицията на каудильоси като Фидел Кастро.

Тогава значи и развитият от Хуго Чавез национализъм не е нищо ново?

Това е същият стар национализъм, който е първопричината за нашата недоразвитост, най-голямата пречка при интеграцията на нашите страни и нашите икономики, най-голямата пречка по пътя към модерност и демокрация. С Хуго Чавез реториката действително се промени, но идеите и предразсъдъците си остават същите. Те водят до обедняване и корупция, както днес отново се вижда във Венецуела.

Тогава значи вие не виждате в Латинска Америка никакво ново самочувствие, никаква нова еманципация?

Това е европейската визия за една фолклористка Латинска Америка. Действителната еманципация идва с прогреса; в този смисъл Чили е по-еманципирана страна от всички останали, не поради самочувствието си, а защото просперира, защото демонстрира по-малко бедност и повече образование на всички обществени равнища. Това дава на страната истински суверенитет и независимост. В бедността на Боливия, Еквадор и Никарагуа няма еманципация, дори и ако държавните ръководители повтарят противното по десет пъти на ден.

Дали един съюз по европейски модел би бил нещо реалистично в Латинска Америка?

Това би бил един идеален пример, който Латинска Америка би трябвало да следва. Но национализмът и идеологиите ни поставят граници, те пробуждат у хората тези низки инстинкти, които Карл Попър наричаше „духът на племето“. Това може и да е полезно за една отделна страна, когато се търси създаването на илюзията за национално единство, но то е огромна пречка по пътя към демокрация. Въпреки целия популизъм обаче и в Латинска Америка има прогрес, като цяло балансът е положителен.

По-либерална ли е днес латиноамериканската интелигенция?

Тя е по-малко догматична, отколкото в миналото, множество интелектуалци поне вече признават, че марксизмът не функционира. Те все още не се осмеляват да критикуват Куба, това продължава да бъде табу, но вече не твърдят, че светът трябва да следва този модел. Разбира се, все още има остатъци от догматичен екстремизъм, но това е едно малцинство.

Как възприемате вие европейския континент? Някои казват, че застаряващата Европа ще се превърне в музей или в „Еврабия“.

Аз не вярвам в западането на Европа. Европейският Съюз е единственият социален и политически проект, който е дълбоко революционен, но е станал реалност. Всички останали са изчезнали, превърнали са се във фикция. Това е една изключителна революция, защото тя е мирна, и тя ще надвие национализма, който е причината за най-големите катастрофи в историята на Европа. ЕС ще създаде противотежест на Съединените Щати, и това е нещо положително и за двете страни: една конкуренция в приятелство и сътрудничество. Европа е жизнена и тя притежава огромна обновителна сила.

Веднъж писахте, че мултикултурализмът представлява идеология. Къде в отвореното западно общество трябва да бъдат прокарани границите?

Аз съм противник на мултикултурализма, когато различни култури биват равнопоставени по идеологически начин. Когато например една култура приема робството, то тя не може да бъде поставена на същото ниво като друга култура, която е отменила робството. Всички култури могат да предложат нещо, което е добро за човечеството. Но анахронистичните култури, които приемат мъчения и убийства по религиозни мотиви, не се намират на едно и също ниво с ония, които са преодолели подобни чудовщности. Ние трябва да установим йерархия на културите по отношение на човешките права. В противен случай културата, към която принадлежим, трябва да се откаже от придобивки, които са били постигнати много трудно.

Но има и архаични култури, които не могат да се нагодят към модерността толкова бързо, колкото бихме искали ние. Глобализацията предизвиква стрес. Ислямският фундаментализъм е една от последиците от това.

Ислямският фундаментализъм винаги е съществувал, той само е станал по-добре видим в глобализирания свят. Той не трябва да бъде легитимиран в името на уважението към мюсюлманската религия и култура. Ние не можем да приемем накърнявания на човешките права по културни причини.

Но ние не можем и да принудим зачитане на човешките права насила – погледнете Ирак или Афганистан.

Насила не, това трябва да дойде от тях самите.Но вярвате ли вие в това, че такива ужасни неща като ситуациите в страни, в които на жените се отнема вътрешната свобода, биха могли да бъдат приемани и защищавани от цялото население? Аз не вярвам в това. Страните могат да се развиват, като например Турция, която преди сто години е била структурирана подобно на Саудитска Арабия.

Погледната от културна гледна точка, до какво води глобализацията – обогатяване или обедняване?

От количествена гледна точка тя разпространява знание, под формата на изкуство и книги. От качествена гледна точка тя доведе до една банализация и вулгаризация. Това е предизвикателството, пред което сме изправени ние днес: ние желаем популярна култура, но ние не желаем банална или вулгарна култура. Глобализацията без съмнение нивелира качествените стандарти надолу.

Днес вие сте един глобално приет автор. Промени ли това начина, по който пишете?

Не знам. Без да се отказвам от експерименти и оригиналност, аз се опитвам да достигна една средна публика, а не да пиша за катакомбите. Ако човек иска културата да запази връзката си с реалния свят, то трябва да се достигат обикновените читатели, в противен случай културата ще се превърне в една маргинализирана и изолирана дейност, която не получава импулси от голямата съкровищница на опита. Остане ли културата маргинализирана, то започва един упадък, какъвто се наблюдава в модерната музика и живопис. Надявам се, че това няма да се случи и с литературата.

В състояние ли е романът като форма да се справи със сложността на съвременния свят?

Да, защото той е отворен и гъвкав жанр, подходящ за всякакви видове ситуации или опити. Аз не вярвам в залеза на романа. В наше време проблемът се състои по-скоро в това какво изобщо се случва с книгата. Осъдена ли е тя да бъде заместена от екрани? Това би повлияло изключително дълбоко върху разбирането ни за култура. Книгата едва ли ще изчезне, но ако се превърне в анахронизъм, литературата ще обеднее масивно. Тя би станала онова, което днес е станало с културата в телевизията: нещо бедно, понякога развлекателно. Развлечението би било основната стойност на този вид литература.

Веднъж бяхте писали, че магическият реализъм в латиноамериканската литература е признак за незрялост. Преодолян ли е той днес, когато все повече автори пишат реалистично?

Никога не съм казвал точно това. Ние имаме велики представители на магическия реализъм като Борхес, Кортасар, Гарсиа Маркес, които аз уважавам. Но магическият реализъм не е единственият литературен израз на Латинска Америка. Ние имаме също и Онети, Карпентиер, Фуентес или Хуан Рулфо, които създават един напълно различен вид литература. Ако човек би отричал всички други освен само една форма на литературния израз, то би останал само един много ограничен, карикатурен образ на Латинска Америка.
 

Източник

Марио Варгас Льоса (1936) е перуански писател, политик, журналист и есеист. Льоса е един от най-значителните романисти и есеисти на Латинска Америка.

Pin It

Прочетете още...

В подготовка за промени

Гари Каспаров, Лука Лисяк Габриелчич 10 Авг, 2016 Hits: 8209
Някога считан за стабилизираща сила, особено…