Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2018 05 Women East West

 

Защо жените са имали по-добър секс при социализма

Когато американците чуят за комунизъм в Източна Европа, те обикновено си представят ограничения за свободата на пътуване, мрачни пейзажи от сив бетон, служби за сигурност, бъркащи се в личния живот, нещастни мъже и наредени на опашки пред празни витрини жени. И дори ако голяма част от това е било истина, нашият колективен стереотип за живота в периода на комунизма не разказва цялата история.

Някои хора може би ще си спомнят, че в Източния блок жените са се радвали на много повече права и привилегии, които не са били достъпни в либералните демокрации по онова време, включително големи държавни инвестиции в тяхното образование и обучение, пълноценно включване в пазара на труда, щедри отпуски по майчинство и гарантирана безплатна грижа за децата. Има обаче едно предимство, на което се обръща малко внимание: жените при комунизма се радваха на повече сексуално удоволствие.

Сравнително социологическо проучване между източните и западните германци, проведено след обединението през 1990 година, установило, че жените от Изтока са имали два пъти повече оргазми, отколкото сънародничките им от западната част на Германия. Изследователите били смаяни от резултатите за сексуалното удовлетворение, особено след като жените в Източна Германия страдали от двойна тежест заради заетостта им в работата и домашните задължения. За разлика от тях жените в следвоенна Западна Германия останаха по къщите си и се наслаждаваха на предимството да разполагат с постиженията на развиващата се капиталистическа икономика, които спестяват домашна работа. Но въпреки това правели по-малко секс, по-слабо задоволителен секс от онези жени, които се редели на опашка за тоалетна хартия.

Запознайте се с Ана Дурчева от България, която беше на 65 години, когато за първи път я срещнах през 2011 година. Преживяла е своите първи 43 години през комунизма и често се оплаква, че новият свободен пазар възпрепятства способността на българите да развиват здрави любовни отношения. „Разбира се, някои неща бяха лоши в тези години, но животът ми беше пълен с романтика“, казва тя. „След развода си имах работа и заплата и не ми трябваше мъж да ме подкрепя. Можех да правя онова, което ме удовлетворява.“

Г-жа Дурчева е била самотна майка в продължение на много години, но настоява, че животът ѝ преди 1989 година е бил много по-удовлетворителен, отколкото стресиращото съществуване на дъщеря ѝ, която е родена в края на 1970-те години.


Small Ad GF 1

„Всичко, което тя прави, е работа и пак работа“, каза ми г-жа Дурчева през 2013 година. „И когато се прибира през нощта след работа, е твърде уморена, за да бъде със съпруга си. Но това няма голямо значение, тъй като и той е уморен. Седят заедно пред телевизора като зомбита. Когато аз бяха на нейната възраст, се забавлявахме много повече.“

През миналата година в Йена, университетски град в пределите на бивша Източна Германия, разговарях с наскоро омъжената около 30-годишна Даниела Грубер. Нейната майка – родена и отгледана в комунистическата система – я притискала да ѝ роди внуци.

„Тя не може да разбере колко трудно е това днес – било е толкова по-лесно за жените, преди да падне Стената“, каза ми тя, визирайки разрушаването на Берлинската стена през 1989 година. „Те имаха детски градини и ясли. Можеха да вземат отпуск по майчинство и да запазят работата си. Аз работя по договор и нямам време да забременея.“

Тези две различни поколения майки и дъщери, които са достигнали зрелостта си преди и след 1989 година, подкрепят идеята, че жените са имали по-пълноценен живот през комунистическата епоха и дължат това качество на живот отчасти на факта, че тези режими виждаха женската еманципация като централна в напредъка на обществата на „научния социализъм“, като каквито се възприемаха. Макар комунистическите държави от Източна Европа да се нуждаеха от труда на жените, за да реализират своите програми за бърза индустриализация след Втората световна война, идеологическата основа за равенството между мъжете и жените е положена от Август Бебел (един от основателите на Германската социалдемократическа партия и на Втория интернационал, известен в България най-вече с книгата си „Жената и социализмът“, издадена на български през 1893 и 1958 – б.пр.) и Фридрих Енгелс през XIX век. След болшевишката революция Владимир Ленин и Александра Колонтай отключват сексуална революция в ранните години на Съветския съюз, като според Колонтай любовта трябва да бъде освободена от икономически съображения.

Съветите въвеждат пълни избирателни права на жените през 1917 година – три години преди Съединените щати.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Болшевиките също така либерализират законите за развода, гарантират репродуктивните права и се опитват да социализират местната работна сила, като инвестират в обществени перални и столови за хранене. Жените са мобилизирани в работната сила и стават финансово освободени от мъжете. В Централна Азия през 20-те години на миналия век руските жени провеждат кампания за освобождаването на мюсюлманките. Тази кампания, която върви отгоре надолу, среща сериозна съпротива сред местния патриархат, който не се радва на идеята да види своите сестри, дъщери и съпруги освободени от оковите на традицията.

През 30-те години на миналия век Йосиф Сталин обръща много от напредъка, постигнат в началните години на Съветския съюз по отношение на правата на жените – обявява абортите извън закона и насърчава схващането за семейството като за „основна клетка на обществото“. Острият недостиг на работна ръка след Втората световна война обаче принуждава други комунистически правителства да продължат напред чрез различни програми за еманципация на жените, включително държавно спонсорирани изследвания за тайните на женската сексуалност. Повечето жени в Източна Европа не могат да пътуват на Запад и да четат свободна преса, но „научният социализъм“ има и някои предимства.

Още през 1952 година чехословашките сексолози започнаха да правят изследвания върху женския оргазъм, като през 1961 година проведоха конференция, посветена изцяло на темата“, разказа ми Катерина Лискова, професор в Масариковия университет в Чехия. „Те се фокусираха върху важността на равенството между мъжете и жените като основен компонент на женското удоволствие. Някои дори твърдяха, че мъжете трябва да споделят част от домакинската работа и отглеждането на децата, иначе сексът няма да бъде добър. Агнешка Кошчаньска, професор по антропология във Варшавския университет, ми каза, че полските сексолози отпреди 1989-а „не ограничават секса до телесните преживявания и подчертават важността на социалния и културен контекст за сексуалното удоволствие“. Това е отговорът на държавния социализъм за баланса между работа и живот: „Дори най-добрата стимулация, твърдят те, няма да помогне за постигане на удоволствие, ако жената е стресирана и претоварена, притеснена за бъдещето и финансовата си стабилност.“

Във всички страни от Варшавския договор еднопартийната система ускорява преразглеждането на законите, касаещи семейството. Комунистите инвестират големи ресурси в образованието и обучението на жените и в гарантирането на тяхната заетост. Държавните женски комисии се опитваха да превъзпитат момчетата да приемат момичетата като пълноправни другарки и се опитаха да убедят сънародниците си, че мъжкият шовинизъм е остатък от предсоциалистическото минало.

Макар различията в заплащането между половете и сегрегацията на труда да продължават и въпреки че комунистите никога не реформират напълно вътрешния патриархат, жените през комунизма се радват в по-голяма степен на самодостатъчност, каквато малко жени на Запад са си представяли. Жените в Източния блок нямат нужда да се женят или да правят секс за пари. Социалистическата държава отговоря за техните базови нужни и държави като България, Полша, Унгария, Чехословакия и Източна Германия отделят допълнителни средства за подпомагане на самотните майки, разведените и вдовиците. С изключения като Румъния, Албания и сталинския Съветски съюз повечето страни от Източна Европа гарантират достъп до сексуално образование и аборт. Това редуцира социалните разходи при случайна бременност и намалява тежестта от възникването на странични разходи, когато станеш майка.

Някои либерални феминистки на Запад неохотно признават тези постижения, но са критични към постиженията на държавния социализъм, защото въпросните постижения не са били резултат от независими женски движения, а представляват някакъв вид спусната отгоре еманципация. Много феминистки от академичните среди днес възхваляват възможността за избор, но същевременно са възприели един културен релативизъм, продиктуван от императивите на интерсекционалността (това е понятие за пресичащите се в жената различни нейни същности – включително расова, етническа, класова и т.н., които се наслагват към сексуалната и обуславят ролята ѝ в обществото – б.пр.). Всяка спусната отгоре програма, която цели да наложи универсални ценности като равни права за жените, е в сериозен разрез с модата.

За съжаление резултатът е, че много от постигания напредък в бившите страни от Варшавския договор е изгубен или преобърнат. Дъщерята на г-жа Дурчева и младата г-жа Грубер днес се борят да решат проблемите, свързани с баланса между личния и професионалния живот, които някога са били решени от комунистическите правителства за техните майки.

„Републиката ми даде моята свобода“, каза ми веднъж г-жа Дурчева, визирайки Народна република България. „Демокрацията отне част от тази свобода.“ Що се отнася до г-жа Грубер, тя не си прави илюзии за бруталността на източногерманския комунизъм. Просто ѝ се иска „нещата да не бяха толкова по-трудни сега“.

Тъй като подкрепят сексуалното равенство – на работа, у дома и в спалнята – и са готови да го наложат, жените през комунизма, които заемат позиции в държавния апарат, могат да се нарекат културни империалисти. Освобождението, което те наложиха, радикално промени живота на милиони по целия свят, включително на много жени, които все още са сред нас като майки и баби на зрели хора в демократични страни – членки на културни империалисти. Освобождението, което те наложиха, радикално промени живота на милиони по целия свят, включително на много жени, които все още са сред нас като майки и баби на зрели хора в демократични страни – членки на Европейския съюз. Настояването на някои от тях за държавна намеса може да ни се струва трудно за преглъщане в днешната постмодерност, но понякога необходимата социална промяна – която скоро започва да се разглежда като естествен ход на нещата – се нуждае от своята прокламация за еманципация, спусната отгоре.

 

Kristen GhodseeКристен Годси е американска антроположка, специалистка по България. Докторската си титла получава в Университета Бъркли; понастоящем е Director and John S. Osterweis Associate Professor in Gender and Women’s Studies в Бодоуин Колидж, Мейн. Авторка е на четири книги, отличени с различни награди от научни организации в САЩ. Годси е получавала различни престижни стипендии, като например: residencies at the Woodrow Wilson International Center for Scholars in Washington DC; the Max Planck Institute for Demographic Research in Rostock, Germany; the Institute for Advanced Study in Princeton, New Jersey, and the Radcliffe Institute for Advanced Study at Harvard University.

 

Първоначална публикация в BGVOICE.

Източник

 

Митът за женствеността им не помага особено много на източноевропейските жени

Най-значителното неотдавнашно събитие за жените по света е кампанията против сексуалния тормоз и насилие, която беше поведена под названието #MeToo – и продължава да се развива. Тя започна с назоваването на сексуално-насилнически мъже в Холивуд и се разшири до почти целия свят. Интересното е, че жертвите започнаха да говорят за това едва много години след болезнените си преживявания. Очевидно е, че сега вече е налице обществена атмосфера, в която не е нужно жертвите да се страхуват, а и няма срам от говоренето за това. Когато устата си отваря само една жена, това е скандал, който може да ѝ навреди. Когато го правят много жени едновременно, думите им вече трябва да бъдат взети на сериозно.

Независимо от това, кампанията има две сериозни слабости: първата е, че не се прави решителна разлика между [психически] тормоз и малтретиране (последното означава използване на сила). Втората е, че публичното изобличаване и наказанието на лицата, (обикновено чрез загуба на работа), се случват така, сякаш върховенството на закона въобще не съществува и неговата роля е поета от социалните мрежи. А това поражда определени безпокойства.

Само шепот

Въпреки цялата сензационност на медийните представяния на кампанията, тя все пак породи надеждата, че силният отзвук от нея може би ще доведе до някакво окончателно осъзнаване на факта, че сексуалният тормоз, а особено пък откритото насилие, не е нещо позволено и социално приемливо. Само тогава кампанията би имала някакво трайно въздействие върху обществото.

Жените обаче не са реагират на #MeToo по един и същи начин във всички страни. Почти цяла Източна Европа реагира, повече или по-малко, единствено с шепот. Това е парадоксално, тъй като граждан(к)ите тук, за разлика от миналото, днес вече разполагат с реална свобода на изразяване. Още през 2014 г., когато беше проведено широкомащабно разследване срещу сексуалния тормоз, включващо 42 000 жени от 28 държави от ЕС, резултатите изглеждаха на пръв поглед удивително. Докато повече от две трети от жените в скандинавските страни се притесняват от подобни неща, в Полша и Румъния го правят едва 32% от тях, а в България те са дори още по-малко – 24%.

Разбира се, резултатите зависят до голяма степен от това какво точно се има предвид под „тормоз“, а по този въпрос има различия и в западните страни. Например, едно скорошно проучване показа, че германските жени понасят сексуални шеги повече от британките, докато датските жени изобщо не се обиждат от подобни неща. И докато едва 37% от британките реагират отрицателно, когато един мъж ги прегърне през кръста, 72% от французойките смятат това за неприемливо.

Широко разпространена култура на насилието

Аналогично, когато разгледаме реакцията срещу #MeToo кампанията, то стигаме до заключението, че жените в Източна Европа са или по-малко застрашени, или по-толерантни [от онези на Запад]. Първоначално в Полша имаше десетки хиляди постове, но кампанията бързо утихна. А между другото, една трета от поляците смятат, че секс без взаимно съгласие е извиним при определени обстоятелства, но европейската средна стойност [за това разбиране] също е 27%.

В Унгария някои фигури от културните среди бяха изобличени публично, но кратката кампания не отиде по-далеч от това. В Чехия също – фактът, че една високопоставена политичка се представи публично като жертва на сексуално насилие, не допринесе особено за повишаване на чувствителността към цялостната тема. Същото беше и в Румъния, където членка на парламента свидетелства, че самата тя е била засегната от такъв вид насилие. В Словакия беше повторена старата песен: обществеността се показа изпълнена с недоверие към жертвите. А жените в Хърватия изглежда са поели обет за мълчание, с изключение на няколко.

Въпреки че в социалните мрежи безброй много жени разказаха за свои собствени неприятни преживявания в същата връзка, може да се каже, че в страните от Източна Европа кампанията не доведе до някакви реални последици. Сред различията в реакцията на жените на Изток и на Запад се добавя фактът, че на Изток насилието в семейството и срещу жените изобщо, въпреки че е със застрашителни размери, почти не се известява. Румъния има едно от най-високите нива на насилие срещу жените в ЕС, но през миналата година на полицията там са били съобщени само 34 случая. Още по-лошо е положението със сексуалния тормоз, който изобщо не се известява на полицията.

За липсата на масова реакция към #MeToo има специфични причини, които са предимно исторически и културно обусловени. Жените, които живеят в силно патриархални култури, вероятно не смятат, че сексуалният тормоз е голям проблем. И дори ако все пак е проблем, то това е нещо, което трудно може да се разбере на Запад. Жените в бившите комунистически страни изглежда са се примирили и вече не вярват, че е възможно да се промени нещо. Така че те предварително се въздържат от всякаква публична реакция, дори ако става дума за побой и изнасилване, а не „просто“ тормоз.

Почти сексуален рай

Дори и днес на Запад е широко разпространена идеята, че жените в реалния социализъм са имали по-добър сексуален живот, че са живели почти в някакъв сексуален рай. Съществува и митът, че жените в страните от Източна Европа са по-женствени от онези на Запад. За търсенето на „женственост“ по време на комунизма имаше две причини. Първата от тях беше, че в личния си живот жените нямаха друг избор освен да играят традиционно предписаната им роля. Другата беше, че в една ситуация, в която нямаше нито козметика, нито мода, те се опитваха да се обличат особено добре, защото това беше въпрос на социален престиж. Днес младите жени на Изток имитират най-лошите западни стереотипи на женствеността, защото вярват, че трябва да го правят, а и все още нямат самоувереност да се противопоставят на стереотипите.

И все пак, за да разберем защо жените в Източна Европа днес реагират по този начин, един поглед към миналото действително би могъл да помогне. До 1989 г. те са живели в система, в която законовата еманципация е била неразделна част от живота им. Тези закони станаха част от законодателството също и в новата демокрация, така че повечето от правата все още са валидни, дори и ако все повече се поставят под въпрос. Разбира се, при реалния социализъм, независимо от законовите разпоредби, традиционните патриархални ценности преобладаваха в личния живот. Разликата между личното и общественото положение на жената беше драматична.

А междувременно, в резултат на политическите кризи и икономическата несигурност, патриархалните ценности отново придобиха своеобразно възраждане. Отново се възхваляват неща като семейството, традицията, нацията. Особено активна роля във всичко това играе католическата църква. В Полша тя настоява за премахване на правото на жените на аборт.

Неоконсервативните сили в бившите комунистически държави също са усърдно подкрепяни от Православната църква в България и Румъния. Същата е ситуацията и в Русия, и в Сърбия. Щом само нацията или нейното изчезване се превърне в тема за популистки дискусии, жените стават обект на политиката. В този смисъл тялото на жената никога не принадлежи на самата нея – то принадлежи също и на мъжа, на църквата и държавата. Тъй като жената има способността да ражда, свободата ѝ да разполага със собственото си тяло може да бъде премахната за броени мигове, а самата тя да се превърне в машина за раждане. Църквата също е подхранвана от националистически идеи, а премахването на правото на аборт има приоритет навсякъде.

Липса на борческа традиция

Колко голямо е влиянието на католическата църква можеше да се види особено ясно напоследък в Хърватия. Там консервативните кръгове, подкрепяни от църквата, започнаха война срещу ратификацията на Истанбулската конвенция. Тази конвенция, която задължава държавата да предприеме действия срещу насилието над жените и насилието в семейството, беше представена като нещо, пропагандиращо „джендър-идеологията“ или просто идеята за свободна смяна на пола. Въпреки това конвенцията беше ратифицирана, но католическата църква с нейния патриархален мироглед е толкова влиятелна, че понякога нещата изглеждат така, сякаш Хърватия не е светска държава.

Жените са зле подготвени за борба срещу подобен идеологически натиск. Социалистическата държава не допусна появата на женско движение, което да изисква реална равнопоставеност във всички области – там „женският въпрос“ се разглеждаше по-скоро като „решен“. А това означава, че жените на Изток днес не разполагат с традиция, която да им позволи да се организират съзнателно и да отправят искания с реална самоувереност. Жените на Запад са придобили това съзнание едва в хода на дълга борба за собствените си права.

Ето това е причината, поради която източноевропейските жени само шепнат за #MeToo. Тези почти тридесет години демокрация не са достатъчни, за да им дадат реална самоувереност. Жените все още изпитват трудности при опитите да се освободят от подчинената си позиция, но единствените, които могат, а и са длъжни да го направят, са самите те. Насилието и тормозът няма да изчезнат сами по себе си, и със сигурност не при сегашните условия, когато консерватизмът и популизмът, национализмът и попщината в Източна Европа се разрастват като наводнения напролет.

Източник

 

Славенка Дракулич (род. 4 юли 1949, в Риека, бивша Югославия) е хърватска писателка и журналистка, пише на хърватски и английски езици. Следва литературознание и социология в Загребския университет. От 1982 г. се занимава с журналистика, писала е за различни хърватски издания, в това число – на феминистки теми. Омъжена за сърбин. След като в началото на 1990-те години е обвинена от националистическия печат, заедно с Дубравка Угрешич и още няколко хърватски писателки, в недостатъчен патриотизъм, и причислена към „вещиците“, носещи развала на хърватския народ, тя напуска страната. Живяла е в Швеция. Сега поделя живота си между Стокхолм и Загреб. Публикува във водещи либерални издания като New York Review of Books, New Yorker и др.

Pin It

Прочетете още...

Сред руснаците

Едуард Докс 10 Ное, 2011 Hits: 13297
Посещавайки имението на Толстой, английският…