От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2018 02 Europa

 

Европа? Какво означава за мен Европа?

[Първо], какво тя не означава: Европа на евробизнеса, евродоларите. Така наречената, предполагаема европейска „общност“, от която се очаква да помага на отделните страни от капиталистическа Западна Европа „да се справят със стимулиращите икономически предизвикателства на двадесети век“ (цитирам днешния Herald Tribune, американския международен вестник). Евро-кичът, възхваляван като изкуство и литература в тези страни. Евро-фестивалите, евро-изложбите, евро-журналистиката и евро-телевизията. Но тази Европа неумолимо преоформя Европата, която аз обичам – полифоничната култура вътре в чиито традиции, или поне в някои от тях, аз творя и чувствам, и мисля, и не ме свърта на едно място, и по чиито най-добри, смиряващи стандарти, подравнявам собствените си.

Америка, разбира се, не е тотално изолирана от Европа, макар и да е много по-различна от нея (по-„варварска“), отколкото много европейци са склонни да мислят. И макар че, както мнозинството от сънародниците си (макар и едно по-малко от преди мнозинство), аз съм от европейски произход – и по-точно от европейско-еврейски произход (пра-пра-родителите ми са имигрирали в североизточната част на Съединените щати преди един век, идейки от днешните Полша и Литва) – аз не се замислям особено често върху това какво Европа означава за мен като американка. Мисля за онова, което тя означава за мен като писателка, като гражданка на литературата – което гражданство е международно.

Ако би трябвало да опиша какво Европа означава за мен като американка, то ще трябва да започна с освобождаването. Освобождаването от онова, което в Америка минава за култура. Разнообразието, сериозността, взискателността, плътността на европейската култура предоставя една архимедова точка, от която аз мога мислено да придвижа света. Не мога да направя същото от Америка, от онова, което ми дава американската култура, като набор от стандарти, като наследство. Ето защо Европа е същностна за мен, по-същностна от Америка, ако и всичките ми престои в Европа да не ме правят емигрантка.

Но разбира се, Европа означава далеч повече от този идеал за разнообразието, тази изумителна [духовна] храна… тези удоволствия, тези стандарти. Едновременно и стара реалност, поне от времената на латинското Средновековие, и вечно, ако и често лицемерно, домогване, „Европа“ като обединяващ призив за политическо уеднаквяване, с неизбежност е насърчавала потискането и изличаването на културните различия, както и концентрацията и усилването на държавната власт. Смиряващо въздейства припомнянето, че не само Наполеон, но и Хитлер е оповестявал един паневропейски идеал. Голяма част от нацистката пропаганда във Франция по време на окупацията е била посветена на представянето на Хитлер като спасител на Европа от болшевизма, от руските или „азиатски“ орди. Идеята за Европа често е била асоциирана със защита на „цивилизацията“ срещу чужди населения. Обикновено да се защитава една цивилизация е означавало да се разширява военната мощ и бизнес-интереси на една отделна европейска страна, която се е състезавала за власт и богатство с други европейски страни. Освен че е означавала нещо, което действително би могло да се нарече цивилизация (защото това също не трябва да се отрича), „Европа“ е означавала една идея за моралната справедливост на хегемонията на някои европейски страни над големи части от онова, което не е Европа. Опитвайки се да убеди не-евреите в желателността на [създаването на] еврейска държава в Палестина, Теодор Херцл е заявил, че „ние ще пресъздадем част от укрепената европейска стена против Азия и ще осъществим ролята на културен авангард, изправен срещу варварите“. Цитирам това изречение от Judenstaat на Херцл не за да хуля особено Израел (заедно с всички други в наше време), а за да подчертая факта, че буквално всеки акт на колонизация от деветнадесети и ранния двадесети век от страна на европейски народи е бил оправдаван като разширяване на моралните граници на „цивилизацията“ – считана за идентична с европейската цивилизация – и за отблъскване талазите на варварството.

В продължение на дълго време самата представа за „универсални“ ценности, за световни институции, е била европоцентрична. Има и смисъл, в който светът някога е бил европоцентричен. Че Европа е „светът от вчера“, което е заглавието, дадено от Стефан Цвайг на неговата погребална песен за Европа, под формата на мемоар – последната му книга, написана преди почти половин век, след като този най-добър сред добрите европейци е бил принуден да бяга от Европа, да бяга от триумфиращото варварство, което е било (нужно ли е да се казва?) генерирано изцяло отвътре, в сърцето на Европа. Човек би могъл да си помисли, че идеята за Европа би трябвало да бъде напълно дискредитирана, първо от империализма и расизма, а след това от императивите на многонационалия капитализъм. А всъщност тя не е. (Нито пък идеята за цивилизация е станала неизползваема – независимо от това колко колониалистки жестокости биват извършвани в нейно име).


Small Ad GF 1

Мястото, където идеята за Европа притежава най-голяма културна жизненост е в централните и източни части на континента, където граждани на страни от другата империя[1] се борят за известна автономия. Имам предвид, разбира се, дебата за Централна Европа, започнат с влиятелното есе на Милан Кундера отпреди няколко години и продължен с есета и манифести от Адам Загайевски, Вацлав Хавел, Дьорд Конрад и Данило Киш. За един поляк, чех, унгарец, югославянин (и дори, по други причини, за един австриец или германец), идеята за Европа притежава очевиден, подривен авторитет. Окончателната ценност на културната и евентуално политическа контра-хипотеза за съществуването на Централна Европа – и, като нейно разширение, на Европа – е в насърчаването на европейското мирно споразумяване, едно споразумяване, което би могло да подкопае съперничеството на свръхсилите, което държи в заложничество животите на всички ни. Да се направят пропускливи границите на двете империи, както те се пресрещат в Европа, е нещо, което е в интерес на всички. И аз наистина имам пред вид всички – нещо, което ще дефинирам произволно като всички ония, които мислят, че на пра-правнуците им трябва да бъде разрешено да имат пра-правнуци. „Докато не е възможно да се прескочи до Виена от Будапеща за една вечер в операта без специално разрешение“, пише Конрад, „няма да може да се каже, че живеем в състояние на мир“.

Имаме ли нещо друго, сравнимо с романтичния проект на централноевропейците за една Европа на малките нации, способни да комуникират свободно едни с други и да споделят опита, огромната си гражданска зрелост и културна дълбочина, придобити на цената на толкова много страдания и лишения? За нас, които можем да подскачаме от континент на континент без да си осигуряваме ничие разрешение за една нощ в операта, би ли могла Европа да означава каквото и да нещо с подобна ценност? Или идеалът за Европа е направен старомоден от нашето благоденствие, нашата свобода, нашето себелюбие? Както и самата идея, за нас, развалена до степен непоправимост?

В едно отношение нашите житейски опити изглеждат сравними, може би поради много реалната загуба на европейска сила и от двете страни на разделението на империите. Новата идея за Европа е не за разширяване, а за съкращаване: европеизация не на останалия свят, а на Европа. Сред поляците, унгарците и чехите „Европа“ е един не особено изтънчен лозунг за ограничаване на властта и културната хегемония на недодяланите, задушаващи руски окупатори. Да направим Европа… европейска. В богатата Европа, където не можем да се оплачем, че сме били отрязани едни от други, е налице едно друго страдание. Не да се направи Европа европейска, а да се запази европейска. Една изгубена битка, очевидно. Докато високообразованите населения на централна Европа страдат от абсурдна изолация и дажбено разпределение на културните контакти, онези от западна Европа са измъчвани от непрестанни и изолиращи смесвания на културните практики. Има сикхи-шофьори-на-таксита във Франкфурт и джамии в Марсилия. Италиански доктори в болниците на Неапол, Рим и Торино извършват клиторни обрязвания на пубертиращите дъщери на африкански емигранти, по настояване на родителите им. Единствените сравнително хомогенни страни в Европа ще бъдат бедните, като Португалия и Гърция, плюс централноевропейските страни, направени бедни от четиридесет години икономическо планиране, направлявано от Москва. Непрестанните напливи на чужденци в богатите европейски страни притежават потенциала да направят лозунга „Европа“ отново противен.

Европа, упражнение по носталгия? Лоялността към Европа като писане на ръка когато вече всички използват пишещи машини? (Или, още по-подходящо: като писане на ръка когато вече всички използват текстообработващи програми?) Изглежда си струва да се спомене, че страните, където процъфтява някаква идея за Европа, която човек може да вземе на сериозно, са онези, чиито негъвкави, страшни, милитаризирани системи на управление и слабовати икономики, ги правят значително по-малко модерни, по-малко благоденстващи и по-етнически-хомогенни от западната част на континента. Една модерна Европа – често погрешно наричана една „американизирана“ Европа – е със сигурност значително по-малко европейска. Определена част от опита на Япония от последното десетилетие ми показва, че „модерен“ не е еквивалентно на „американски“. (Да се приравнява модернизацията с американизацията – и обратно – може би е окончателният европоцентристки предразсъдък). Модерното има своя собствена логика, освобождаваща и в огромна степен разрушителна, чрез която Съединените щати, не по-малко от Япония и богатите европейски страни, биват трансформирани. А междувременно центърът се е изместил. (Но центърът винаги е бил разрушаван или модифициран от периферията). Лос Анджелис е станал източната столица на Азия, а когато наскоро един японски индустриалец описваше плановете си да построи фабрика в „североизтока“ на Съединените щати, той имаше предвид не Масачузетс, а Орегон.[2] Налице е една нова културна и политическа география, и тя ще бъде синкретична, и все по-разрушителна по отношение на миналото. Бъдещето на мейнстриймна Европа е Евроланд, развлекателни паркове с размерите на нации, Европа като моментален плейбек, който местните хора ще консумират също толкова жадно, колкото и туристите (в Европа това разграничение вече отдавна е старомодно – тук всеки е турист). Какво остава от Европа на високото изкуство и етическата сериозност, от ценностите на личното пространство и обръщането навътре, както и не-усиления, не-машинно-създаден разговор: Европа, която прави възможни филмите на Кшищоф Зануси и прозата на Томас Бернхард, поезията на Шеймъс Хийни или музиката на Арво Парт? Тази Европа все още съществува и ще продължава да съществува още известно време. Но тя ще заема по-малко територия. И все по-голям брой от жителите и привържениците ѝ ще възприемат себе си като емигранти, бежанци и чужденци.

Какво тогава ще се случи със собствените европейски корени, реалните и духовните? Не мога да си представя по-утешителен отговор на този въпрос от онзи, даден от една американска писателка-емигрантка, която някога е била запитана дали, след като е прекарала четиридесет години във Франция, не се безпокои от мисълта, че е изгубила американските си корени. Ето какво казва Гъртруд Стайн, в един може би много по-еврейски, отколкото американски отговор: „Но какво им е хубавото на корените, ако човек не може да ги вземе със себе си?“

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

[1988]

 

[1] Тоест Съветския съюз. (Статията е писана преди падането на комунизма). Бел. пр.

[2] Тоест на тихоокеанското крайбрежие на страната. Бел. пр.

Сюзън Зонтаг (1933 – 2004) е американска писателка, режисьорка, философка, преподавателка и политическа активистка. Тя пише предимно есета, но публикува и романи; първата си голяма творба, есето „Бележки за ‚Камп‘, публикува през 1964 г. Сред най-известните ѝ творби са критическите „Срещу интерпретацията“ (1966), „Стилове на радикалната воля“ (1968), „За фотографията“ (1977) и „Болестта като метафора“ (1978), както и художествените „Начинът, по който живеем сега“ (1986), „Вулканичният любовник“ (1992) и „В Америка“ (1999).


Pin It

Прочетете още...

Табула раза

Сандра Келайн 22 Апр, 2010 Hits: 14077
Между възмущението от картината на Густав…