Замислих се, ща не ща, върху разпалените дискусии от последните дни – и онова, което постепенно се оформи пред погледа ми, започна да ме изпълва с все повече и повече неприятни въпроси, които няма как да не споделя с вас.
Поводът бяха онези сравнително раздразнени забележки, с които част от коментаторите ми посочваха усещането си, че се опитвам да оневиня антисемитизма на Димитър Камбуров. Но преди да започна да развивам мислите си, първо едно задължително уточнение: в голяма част от този текст ще говоря и ще се концентрирам върху неща, писани и мислени от Димитър Камбуров, но онова, което всъщност имам предвид е не „личността Камбуров“, а „типажът Камбуров“. С други думи, настоявам най-решително този текст да се възприема не като опит за обливане на нечия личност и поведение с телесни течности, а най-вече – и дори единствено – като опит за непредубеден и критичен поглед към националните ни идиосинкразии, към видовете агресивно-античовешко поведение, които в България са до такава степен общоприети, че дори не се възприемат като нещо особено от огромната част от „населението“.
Тук искам да говоря за самите нас, а не само за един от нас,
който, видите ли, бил настъпил мотиката.
Та, да започна с нещо според мен очевидно: драги Вени Марковски, самият аз считам Димитър Камбуров за не по-малък антисемит, отколкото навярно го правиш ти. Работата е там, че просто не откривам достатъчно основания за концентрация върху именно този аспект от възгледите и личността му в именно този текст. Постарал се е да звучи „по-приемливо“, мисля. А инак, да – Димитър Камбуров ВИНАГИ е бил най-обикновен нашенски расист и ксенофоб, ако и може би тези му разбирания да не са съвсем осъзнати. Ще цитирам тук един прелюбопитен пасаж от негов текст, който съм чел преди години – и още си спомням ясното усещане за среща с напълно неосъзнаван расизъм „по учебник“. Вижте сами за какво става дума:
Когато ни посрещнаха на летището, бъдещите ми студентки магистърки се очакваше да могат да говорят български, но те бяха способни преди всичко да се усмихват. Нещо повече, на всичко, което явно не разбираха, било то на български или на английски, те отвръщаха с дружен отработен смях. Тези отривисти залпове на дружелюбно неразбиране щяха да се окажат сред най-ведрите и мили лица, с които ми предстоеше да ме среща Китай. Другите му лица варираха от инертното безразличие на разните администрации през удивено ухилената маска на хората по парковете, нахвърлящи се да галят бебето ти с голи ръце, през напъпилите пипливи търговки на Копринения пазар, до абсолютната безизразност на лицето на властта и закона, докато те съветва да сътрудничиш, докато праща обратно семейството ти в Бангкок, откъдето току-що сте кацнали доста след полунощ, или докато те уверява, че няма престъпление, когато си получил за парите си фалшив iPhone, вместо никакъв.
Но китайското лице е нищо в сравнение с телодвижението. Трайна следа от многолетен и многолюден комунизъм ще да е неспособността на китаеца от каквато и да е класа да прояви респект към физическата неприкосновеност на другия, да се изпълни със съзнание за човешката му аура, физическа и духовна. Тялото на всеки, свой или чужд, е изложено и отворено за всякакви издевателства: лакти, разплутост, прилепналост, нечистоплътност, надут транзистор, натрапчив поглед...
Вестник „Култура“, Брой 43 (2570), 10 декември 2009
Забележете напълно несъзнателното ОТВРАЩЕНИЕ пред телесността на „жълтите“, пред тяхната готовност „да галят бебето ти с голи ръце“ (трябва да си слагат ръкавици, разбира се!), пред „пипливите търговки“, пред мисълта за какъвто и да е ФИЗИЧЕСКИ контакт с ТЯХ. Ако това не е расизъм, ако това не е възможно най-дълбинна неспособност за възприемане на „различно-кожия“ като също такова човешко същество, каквото си и ти, то самият аз не знам какво изобщо е расизъм!
(Ако ви се занимава, зачетете се малко в „Болестта като политическа метафора“ и вижте съответните пасажи, в които Сюзън Зонтаг обяснява как страхът пред инфекции, епидемии и зарази ВИНАГИ е бил едно от най-ефективните средства, чрез които са се разпространявали и утвърждавали неща като ксенофобия и расизъм.) Повтарям, при Димитър Камбуров всичко е КАТО ПО УЧЕБНИК.
В такъв смисъл не ме изненадва ни най-малко това, че човекът най-вероятно е и антисемит. В края на краищата „евреите“ винаги са били един от основните символи на заплашителната чуждост в по-голямата част от историята на Запада (и в такъв смисъл гнусливостта на Камбуров най-вероятно е някакъв вид израз на „криворазбраната цивилизация“, на онова неосъзнавано чувство за постигане на някакво по-високо ниво на цивилизованост чрез чуждеене и отхвърляне на всичко, с което е свързана СОБСТВЕНАТА, РОДНАТА – не особено загрижена за неща като хигиена и физическа неприкосновеност – култура и среда. Аз съм гнуслив – следователно съм западен човек! Нещо такова най-вероятно се мержелее пред очите на всички Димитър Камбуровци в тази страна. Възможно е да се окаже, че това е силна спекулация, моля не ми се заяждайте!)
Но все пак антисемитизмът е просто едно подмножество на онези много по-големи и по-всеобхватни изражения на човешката ограниченост, несигурност и страх пред непознатото – ксенофобията и расизмът. В такъв смисъл расистките инстинкти на Камбуров ми се струват далеч по-важни от неговите антисемитски подмятания. Нещо повече – да се акцентира единствено върху неговия антисемитизъм е нещо, което ме кара да мисля „добре бе, хора, а къде са ви очите за МНОГО по-тежките мисловни недъзи, с които е натоварен този човек – и цялата ни силно ксенофобска, силно расистка национална околна среда?“ В края на краищата, не са ли подобни умонагласи просто НАЙ–ЕСТЕСТВЕНОТО нещо за огромна част от хората в България? Какво сме тръгнали тук да играем някакви лицемерни игри, да се обвиняваме взаимно в гражданско безразличие и пасивност по отношение на антисемитизма, когато всъщност той е само капчица в морето на омразата, в което се къпе нашего брата всеки божи ден? Защо да обръщаме очи единствено към страха и омразата към евреите, когато сме изправени пред далеч по-масивни, далеч по-мощни, далеч по-малко осъзнавани прояви на омраза и страх пред чуждото, каквито са простите, ежедневни форми на „нормално поведение“ в тази страна? Ами страхът пред „арабеските“? Ами напудрените приказки за заплахата от световния ислям, зад които се крие единствено все същия вековен страх на роба пред бившите господари, все същата готовност за отричане, отхвърляне и (поне мисловно) унищожение на всичко, идещо „отвън“, особено пък от Ориента, при мисълта за който умираме от комплексарски страхове: ами ако набедят и САМИТЕ НАС, че сме част от него?
И все пак, викам да подходя вече към приказката, която ми се ще да ви кажа, през цялото време, докато си умувам тук...
Една от любимите ми книги на тоя свят е „За какво говорим всъщност, когато говорим за любов?“ та, по неволна аналогия, ми се ще да ви запитам тук нещо подобно, уважаеми читатели:
За какво говорим всъщност, когато говорим за антисемитизъм?