„За баща ми нямаше „моля“. Бях си купил едно герданче, сребърно. Просто дойде до мен и го скъса на врата ми – „да не съм видял повече такива педераски работи!“
Как децата, чиито родители са били в ДС, гледат на себе си днес[1]
Асен
Преди няколко години установих, че в моя кръг на познати и приятели има такива, чиито родители са били в системата на Държавна сигурност – явно или под прикритие – и че моите познати по-скоро са страдали от това. Те изобщо не се вписваха в клишето „децата на ДС управляват България“. Повечето от тях упражняваха професии далеч от политиката – йога учител, архитект, режисьор…Не бих ги определила като жертви на системата, но нямах думи, с които да назова техните преживявания.
Тези откъслечни изречения и преживявания ме накараха да си задам и друг въпрос – може ли да се говори за травма и при децата, чиито родители са работили в системата на ДС?
Успях да говоря със седем души, които в момента обитават различни територии – Германия, Австрия и България. По време на социализма – заради родителите си – те са живели в Германия, Турция, Австрия и България. Паралелно с това проведох още шест разговора с деца, чиито родители са били част от партиен или друг тип държавен социалистически елит, т.нар. „големци“, „номенклатура“, някои от тях в момента на разговорите в Чехия и Русия. Струваше ми се важно децата на ДС да бъдат видени паралелно с децата на комунистическата номенклатура, а не извадени от нея.
Другото, което ми се струваше важно, е българският опит да бъде видян в контекста на европейския. Затова разговарях с изследователи и психотерапевти в Германия[2].
Сред седемте истории само една е за баща, който работи в системата на ДС и детето знае това, докато израства. При останалите родителите са упражнявали други професии – дипломати, служители на „Балкантурист“, авиокомпания „Балкан“, журналисти – и децата научават за втората им природа от самите тях, но по-късно.
Темата за децата на тайните служби е наистина сложна тема. Тя предполага яснота по въпроса – какви са хората, работили в ДС? Извършители на престъпления, кариеристи, които са използвали добре социалния асансьор, вярващи и предани комунисти, жертви, добри родители, патриоти, служили на родината? Общественият дискурс е пълен с противоречия, особено ако сравним българския и немския случай. (виж карето) Възможно ли е „родителите“ в образа на децата да са в повече от една от тези категории – дори взаимно противоречиви – и възможно ли е да се говори по темата, без да има категорична яснота и съгласие между говорещите? През цялото време си давах сметка колко различни образи имам аз самата за собствените си родители – виждала съм ги и като жертви, и като участници и поддръжници на режима. Разсъждавах и върху факта, дали несъзнателно не поставям себе си в по-добра категория (произхождаща от „правилно“ непривилегировано семейство) в разговорите и дали не повтарям така, с обърнат знак, тази фиксация върху произхода на родителите, която цареше по времето на социализма?
„За баща ми нямаше моля“
Едно от нещата, което се повтаря в много от историите, е строгата дисциплина в семействата. Особено в семействата, които живеят в чужбина. Няколко от децата прекарват детството си във Виена – „Виена беше времето на първите ми рок-концерти…Motörhead, Supertramp, Frank Zappa…Бях си сложил няколко плаката в стаята. Баща ми влезе и ги скъса – „стига с тия буржоазни изгъзици!“
Децата не трябва да правят впечатление, да са за пример. Асен [3]е буйно момче, обича да се бие. „Спомням си случай, в който баща ми каза, че ако продължавам да се представям по този неубедителен начин в училище, единственото, което ще мога да работя в бъдеще, е да стоя пред някоя поща с изплезен език, за да могат хората по лесно да си лепят марките.“ По време на урок по история във Виена за Втората световна война Асен противоречи на учителя по история. „Комунистическа свиня“, подхвърля му съученик в междучасието. Става меле. Асен е прехвърлен в друго училище и после – в специалното руско училище в Зволен, днешна Словакия, създадено заради руските войници там и където учат предимно руски деца. Изпращат го с автобус от Виена в понеделник и го прибират обратно в петък. Това време остава най-щастливото за него от целия период в чужбина – извън родителския контрол, носи западна музика и книги от Виена, среща нови приятели. И до днес, почти всяка година момчетата, завършили заедно с него Зволен, се срещат в София. После историята със западните книги и музика се повтаря, когато се прибира в България, за да учи право. Годината е 1984-а и в куфара му са Солженицин, Оруел. Споделя всичко със състудентите си. „Баща ми също четеше тези книги“, спомня си той.
Строгата дисциплина вкъщи – налагана особено от бащата – е водеща тема за много от децата. В това отношение децата на ДС и децата, чиито родители са били „партийни големци“ си приличат.
„Проблемът бе, че методите на възпитание на баща ми бяха с давност от неговото детство и трябваше да ходим всяка вечер на лозе и да усвоим всички умения за работа в градината и в къщи. Нямах свободно време за дискотеки и вечерни разходки като останалите деца…
Възрастовата разлика и твърдата му ръка много ми пречеше и се чудех как така някои от съучениците ми са приятели с родителите си.“
Албена
„Майка ми и баща ми не ми даваха никакъв толеранс – за тях единствената допустима оценка в училище беше „шестицата“, а за поведение – „примерно“! Май хич не им минаваше през главите, че подобен подход е травмиращ за психиката на едно момче. Вкъщи ме държаха доста строго, постоянно ми „набиваха“ в главата, че трябва много, много да внимавам, постоянно да внимавам – какво правя, как се уча, с кого дружа, какво говоря, – за да не ги злепоставя с нещо, „да не ги изложа“ (както постоянно ми казваха), да не им отворя някакви проблеми в службата…Това ми създаваше постоянна тревожност… А злепоставянето им („излагането“) го възприемах по-страшно и от най-тежкото провинение.
Калоян
Рут Хофман, авторка на първото изследване в Германия Децата на Щази[4], разказва, че строгата дисциплина е било най-впечатляващото откритие за нея от разказите:
тази дистанцирана и дори агресивна атмосфера в семействата, този постоянен натиск. Почти всички разказват за това – голяма строгост, постоянен контрол, дисциплина. Понякога насилие – психическо, но и физическо доста често. Може да се каже, че това не е типично само за ЩАЗИ, че го има и в други семейства, може би е феномен на времето, и на запад има много случаи на насилие в семействата над децата. Но въпреки това е особено интересно, че всички разказват за тази студенина, дистанцираност, страх, контрол. Това не е случайно, ако човек погледне контекста. Защото бащите сами са поставени под голям натиск през цялото време…И семействата са били въвлечени в това – да няма абсолютно нищо, което да е против правилата. Дори дреболии биха представлявали опасност за тяхната кариера и за професионалното им съществуване. Ако детето носи неправилните панталони или по някакъв начин прави впечатление, движи се в църковни общества – това би могло да бъде наистина опасно за тях. Така че те се опитват през цялото време да внимават, да контролират. Това е много типично.
Привилегиите и „връзките“
Всички момчета и момичета, с които разговарях, си дават сметка, че са били в привилегирована позиция спрямо други техни връстници.
Всичко дължа на привилегията да израсна в това семейство, защото учих в чужбина и имах далеч по-открити хоризонти.
Катя
Имахме по-често от другите банани и Кока-Кола. Но ме задължаваха да ги деля с децата от блока, за да имат и те.
Венера
Привилегията се състоеше в това да имам някои вносни дрехи, което за тогавашното сиво-кафяво време на стоки от Детмаг, си беше страшно много.
Катя
Привилегията се изразяваше във възможността да живея няколко години в чужбина, като по този начин научих език, срещах се с хора с друг манталитет и разбирания, общувах с тях, имах достъп до вестници, списания и телевизия, които даваха друга, по-различна от тази в България гледна точка на събития от миналото и настоящето. Четях книги, посещавах музикални и културни събития, до които у нас нямаше свободен достъп.
Асен
Тези усещания се споделят и от другите деца, чиито родители заемат важни обществени постове по време на социализма.
Много ясно и от малка съм го осъзнавала, защото баща ми тогава и още е „царя“, най-важният, най- личният член на семейството – пример за всички. Макар и рядко, когато излизахме заедно, всички го поздравяваха почтително и в съзнанието ми е останало „Другарю Петров, Другарю Петров…“
Албена
Наистина изпитвах гордост от това, че родителите ми „не са случайни хора“. Помня, винаги, когато са ме питали какви са родителите ми, произнасях местоработата и длъжността им с чувство на особено достойнство. Осъзнавах, че аз и сестра ми живеем по-добре отколкото повечето наши връстници. Бях сигурен, че ако се уча отлично, ако съм инициативен и обществено активен, то задължително и някак автоматично „ще раста нагоре“.
Калоян
Въпреки описаната от повече строга атмосфера вкъщи, децата се чувстват обичани у дома – и благодарни на своите родители. Детството в описанията е щастливо. По въпроса за бъдещето и как техните родители са влияели върху него, Катя отговаря „Да не забравяме, че тогава никой нямаше конкретни планове за живота. Знаехме вътрешно, че все по някакъв начин ще се наредим – най-вероятно с връзки.“
Същевременно – по въпроса за „връзките“ – има и разлики – Асен си спомня, как баща му „не си мръдна пръста за мене. Бях трети курс в юридическия факултет и знаех, че изпитът по наказателно право е най-тежкият. Подготвях се месеци наред и не можех да си представя, че ще се проваля. Професора ме скъса. Съсипа ми цялото лято. Септември се явих на поправителен и го взех. Години по-късно (по време на демокрацията) баща ми разказа, че жената на професора по наказателно право, е работила в неговия отдел като секретарка, както и че тя никога не е знаела, че синът на шефа ѝ учи право, защото това не е било нейна работа.“
Тайната
Мнозина от децата разбират какво са работили родителите им значително по-късно, в края на 80-те или началото на 90-те. Понякога това се случва изненадващо – например както е при Милена, дъщеря на дипломат: „Бях в ашрам в Индия, където срещнах едно момче. Като чу името ми, той не можа да повярва – да не си дъщеря на Станков?* Оказа се, че е бил вербуван от баща ми…За първи път разбирах какво наистина е работил баща ми…“
След това Милена се връща в спомените си като дете и изважда още случки на повърхността – „винаги отивахме с една черна „Волга“ до летището, до самия самолет – струваше ми се практично, защото винаги закъснявахме“
Асен научава какво работи баща му, едва когато се прибира от Виена в София и започва да учи право в Софийски университет. „Това, което знаех като дете за работата на моите родители, е че те са служители. За баща ми знаех, че работи в „Балкантурист“, а за майка ми, че е служител в Министерството на външните работи. Това, което ми е правило впечатление, когато съм бил заедно с него сред други хора е, че към него се проявяваше уважение, успяваше да ангажира хората около себе си с мнението, което има, търсеха го за съвети и не рядко за ходатайство или протекции. Никога не съм го чувал да говори пред мен за работата си. Първите разкази за това какво е работил /отделни случки и събития/ знам от него и негови колеги едва след като беше без време пенсиониран през 1990-а година /принудително на 55-годишна възраст/.
И Милена, която продължава да живее в западноевропейска държава, и Асен разговарят с бащите си за това време. Милена няма мнение за ДС. Струва ѝ се, че тайните служби в момента са активни навсякъде. „Нима ЦРУ са по-добри?“ Баща ѝ (работил за две разузнавания – ДС и КГБ) живее сам в България и днес е човек, който заслужава уважение – и грижа – заради възрастта и зачестилите болести. Асен смята, че баща му (човек от Първо Главно управление на ДС) не е играл голяма роля по времето на социализма. Смята, че досиетата е трябвало да се отворят веднага, през 90-те, за да спрат спекулациите. ДС символизира за него „трудна и опасна професия, която не е за мен. Твърде много ограничения и началници.“ Има политически различия с баща си, но не много – големите конфликти са преодолени. „За външната политика нямаме почти никакви различия. Русофили сме, с подчертано отрицателно отношение към САЩ, НАТО и водените от тях политики. Определено не сме и привърженици на ЕС, поне не в този му вид и най-вече с основни политики, които води.“
Бащата на Венера е журналист. За това, че е работил и за Държавна сигурност, Венера научава след промените. „Гордея се, че баща ми е бил част от „външното „разузнаване в онова време. И ме е яд, че не се е възползвал от нищо. Неговото вербуване е било по семейни причини. Рекетирали са го заради майка ми, която е искала да види баща си поне веднъж. Съгласието му ѝ е осигурило единствената жива среща с дядо ми след 30 години изгнание“
И като дете, и днес тя изпитва противоречиви чувства заради различните биографии на родителите си – и тези чувства не са се променили. „Щастливо дете бях. Ползвах привилегиите на БКП под формата на станция на море и кино прожекции за деца на ЦК…А пък получавах и дрехи от чужбина, където дядо ми живееше, като „невъзвращенец и враг на народа.. Когато попълвахме документи за партийната принадлежност на родителите си много се гордеех, че татко е от БКП и се срамувах, че мама е ОФ. Към срама и гордостта се е прибавила тъгата. „Те са истинска жертва на онова време. Напомнят ми на Ромео и Жулиета. Тя дете на „враг на народа“, той на болезнено честни ремсисти комунисти.“
В тези три истории има нещо общо – и то е в липсата на обвинения към бащата. В това отношение – разликите с Германия са огромни. Сред героите на Рут Хофман например има само едно изключение, където деца и родители след промените изобщо говорят помежду си. Всички останали са случаи на семейства, където разговорът се оказва невъзможен – родителите отказват разговор и децата са оставени напълно сами с въпросите си. „Това често ги кара да се чувстват отчаяни. Изведнъж се появява съмнението – кой е този баща? Познавам ли го наистина? Това чувство за двойно дъно, тайни. И страданието, разбира се. Когато бащата се обръща срещу сина си – това е драматично. Но за това не можеш за говориш. Това преживявам постоянно по време на четения – при мен идват хора със сълзи в очите и казват – не мога да се доближа до родителите ми, да ги разбера. Има и друго – всички продължават да вярват, че са абсолютно сами със всичко това, до днес. Че трябва да продължават да носят тази тайна. Толкова са свикнали да са мълчаливи, да не задават въпроси.“
Струва си да се разсъждава върху въпроса – доколко липсата на справедлив и обективен разказ за времето на комунизма, в който да има достатъчно място за разказа на жертвите, не е свързан с тази неосъзната (вероятно) съпротива на „децата на ДС“ и в тяхната привързаност към разказа на бащите – тоест на „извършителите“? Темата за справедливостта е сложна – освен юридически, тя е и психологически проблем. В Германия, например, при травматизираните от диктатурата в ГДР – въпреки законите, които легитимират тяхното страдание – усещането за справедливост също липсва. Щефан Тробиш-Лютге, от кабинета „Gegenwind“ в Берлин, който от 25 години подпомага терапевтично политически травматизираните граждани, обяснява това така: „При жертвите, за разлика от извършителите, остава винаги чувството за вина заради случилото се – това усещат по-късно и децата. Жертвите имат тенденцията да поемат твърде много отговорност – за разлика от извършителите, които по-лесно се разграничават и казват – това ни беше казано тогава, че така трябва да постъпим, така и направихме, тогава е било правилно, сега човек гледа различно, но какво от това. За жертвите не е толкова лесно да намерят такива извинения. Извършителите се справят с това по-добре.“
Различният разказ – история с отвличане
Има един много различен разказ – той е на Габриела. Баща ѝ първоначално е селски учител и отива в системата на МВР в провинциален град за повече пари. Израснала е с постоянно поставеният пред устните пръст само при споменаването от мен на нещо, свързано с работата на баща ми или имена на негови колеги. Вместо това бях учена или да не казвам нищо, или да казвам само хубави неща и да се усмихвам. В училище всички знаеха за статута на баща ми като служител в МВР, в ДС. Той ходеше на родителски срещи и се държеше делово и скромно…
Имаше големи амбиции за моето бъдеще…и много високи изисквания. На 18 години заявих на баща ми: „Аз няма да стана служител на МВР и шпионин… Има и други начини човек да бъде полезен на това общество.“
Когато настъпват промените през 1989-а година, бащата остава в системата на МВР, работи срещу новите криминални групировки. Една такава групировка иска да назначи свой човек в МВР. Бащата на Габриела се противопоставя. Габриела, тогава студентка, е отвлечена и вкарана в канал за проституция. Освобождават я след две седмици. Времето след това – до днес – тече за нея по коренно различен начин. Още се възстановява от физически и психически рани. Опитва се да не говори за това. Задава си въпроси: Свързвам ДС със страх, с неизвестното, с мои съмнения дали близките ми са били добри хора, с въпроси като тези дали хора от семейството ми са наранявали други, освен мен и себе си, или те са били в много по-голяма степен жертва на някого, какъв избор са имали и винаги ли ще мога да им прощавам.
Срам, неудобство, мълчание
„Интересно е, че има групи за всички жертви, но за децата на ЩАЗИ – не, все още е огромен срам да излезеш с тази история публично…“ В книгата Децата на Щази[5]Рут Хофман разказва 13 истории. Разговаря с 20 души, но ѝ трябват няколко години, докато събере достатъчно материал. „Защото срамът беше много голям. Няколко пъти ми се случваше, че хората се срещат с мен, говорим дълго, те разказват страшно много и след това изчезват. Сякаш се бяха изплашили от собствения си кураж и бяха се оттеглили. Една жена, която вече беше разказала много, искаше в никакъв случай родителите ѝ да не разберат, че е говорила с мен. Трябваше да променя не само името, също много от местата, за да не могат да бъдат разпознати.“
Струва ми се, че темата „ДС“ предизвиква някакъв тип неудобство в лични разговори. Усетих го лично при няколко несполучливи опита. Усетих го и при споделяне с приятели – почти всички познаваха някого с родител от ДС, но не се бяха осмелили да говорят за това. Тази колебливост, тази нерешителност на лично ниво е важно да бъде анализирана и мислена, защото тя се повтаря в много ситуации. По време на групова среща през 2013-а година за възможността да има музей на ДС в София, подобна нерешителност изрази семейство, завършило елитна столична гимназия. След промените се оказва, че част от съучениците им са били свързани с тайните служби. Не искаме да говорим за това, защото и без това загубихме много приятели.
В желанието да се замълчи (и премълчи) има вероятно и нещо друго – то напомня мълчанието по времето на комунизма – начин да се опазиш от токсичната среда на лъжи и манипулации.. Това мълчание днес е своеобразна присъда за отровната среда, в която живеем. Отровна, защото отказва да търси публично справедлив обществен разказ (в образованието, музеите) и в крайна сметка наказва всички.
Не е за пренебрегване глобалният контекст – кризите на западната либерална демокрация засилват както скептицизма към нея (и нейните служби), така и тенденцията към идеализиране на собственото минало. Тук ще споделя и една случка от разговорите – внучката на офицер от Първо главно управление на ДС много държи дядо ѝ да присъства на церемонията по нейното дипломиране в Шотландия, дори издейства средства за неговото пътуване, горда с неговото минало. „Дядо, ти си моят Шон Конъри!“, казва тя.
Вероятно мълчанието е и лична (и легитимна) стратегия на всеки да се раздели с историята на родителите, да гради своя идентичност, без значение от какво семейство произхожда. Рут Хофман не вярва обаче, че е възможно да нямаш проблем с произхода на родителите си – някак трябва да си дадеш сметка, че твоите родители, предимно за бащите става дума, са дали своя принос за запазването на несправедливостта на режима. Това е тежко наследство.
Трудно е да се отговори еднозначно и на въпроса – има ли травматизиране при децата, чиито родители са били в системата на тайните служби. Това обаче едва ли е толкова съществено. По-важно, струва ми се, е дали някоя от тези истории ще съумее (вместо традиционното желание за осъждане) да събуди желание и умение за разграничаване и чисто човешко любопитство за повече разговори.
Защото става дума за едно начало[6]. Продължавам да мисля, че разговорите могат да бъдат здравословен начин да разберем защо е толкова трудно да има справедливост – и същевременно лекарство срещу цинизма, че няма нужда да я търсим (една от най-старите български благословии гласи „Бъди здрав и разговори се!“ [7]) Към всички „деца“, с които разговарях, изпитвах симпатия, върху която още разсъждавам. Може би думите на Рут Хофман са някакво обяснение – човек винаги носи със себе си своето семейство и макар много различни, ние всички преживяваме универсални истории с родителите си – този емоционален бурен коктейл от чувства е познат на всяко дете от личния му опит.
КАРЕ
|
|
Проблемът с досиетата на ДС не присъства като условие на Кръглата маса в България през 1990-а година. Още в началото на прехода над 40 процента от архивите на ДС са унищожени. За първи път досиетата са отворени със закон през 1997-а година (замразен през 2002-а.) Новият закон от 2006-а година действа и в момента. Със закон от 2000 г. комунистическият режим в България е обявен за престъпен, а през 2004 г. с Декларация Народното събрание осъжда и заклеймява престъпленията на комунизма. От 2011 г. Министерски съвет обявява 1 февруари за Ден на почит към жертвите на комунизма. Това са ясни рамки, според които работещите в системата на ДС са работили за един престъпен режим. Общественото възприемане обаче е доста различно. Във всички български правителства след 10 ноември, дори тези на опозицията, има бивши служители или агенти на Държавна сигурност. Тази флуидност и непоследователност в отношението към темата на всички политически сили, довежда до това, че днес принадлежността към Държавна сигурност не означава морално травматизиране за тези, които излизат на светло. В това отношение разликата между България и Германия наистина е огромна – основната мисъл, задействала процеса на отваряне на досиетата в Германия (което далеч не се случва единодушно) е, че новото начало на едно демократично общество изисква активно противопоставяне на миналото на диктатурата. Още с първите демонстрации на 5 декември 1989-а сградите на ЩАЗИ в Ерфурт, Лайпциг са окупирани и множеството настоява за граждански контрол върху архива на ЩАЗИ. На политическо ниво обаче има доста противоречиви мнения. След първите избори през 1990-а година двете правителства постигат дори единодушие, че „досиетата трябва да се затворят“ и да има „генерална амнистия“. След граждански протести, окупиране на архива на ЩАЗИ в Берлин и заплаха от граждански стачки, двете правителства променят мнението си. Федералната служба за документите на ЩАЗИ е създадена на 3 октомври 1990 година в изпълнение на договора за обединение на Германия. Първи ръководител на службата става източногерманският пастор (сегашен президент) Йоахим Гаук (което дава популярното име на службата като „Службата Гаук“). Законът за архивите на ЩАЗИ влиза в сила на 29 декември 1991-а година. Сегашният директор на службата е журналистът и правозащитник Роналд Ян. От 1992 година не е възможно хора, работили или служили на Щази, да заемат водещи позиции в политическия и обществен живот. Последният случай, разделил общественото мнение на две, е Андрей Холм. 46-годишният социолог беше избран през декември м.г. за секретар от Берлинския сенат по въпросите на жилищното строителство и беше принуден през януари 2017 да подаде оставка – заради това, че е укрил сътрудничеството си със Щази като 18-годишен. Къде изчезват многобройните хора от Щази, какво се случва с тях? Оказва се, че през 90-те години над 1500 бивши служители на Щази работят в редовете на федералната полиция. Дори някои от тях са пазачи и охранители на самата служба по досиетата – факт, който остава скрит години наред от немската общественост и става известен едва през 2006-а година, когато тази практика е прекратена. Съдебните процеси срещу Щази се оказват често безуспешни – дори самият Ерих Милке, дългогодишен министър на Министерството за държавна сигурност, е осъден на 6 години затвор не заради заповедите, които дава като министър, а заради убийство на двама полицаи през 1931-а година. Общественото мнение в Германия не е единно. При обществено допитване през 2010-а година мнозинството от източногерманците – 71 процента – заявява, че вече не желае да се задава въпроса дали някой е работил или не за Щази по времето но ГДР. На същото мнение са 60 процента от западногерманците. |
Текстът е публикуван първоначално във в. „Капитал“
(Публикува се със съгласието на авторката)
[1] Диана Иванова работи като независим журналист, групов терапевт и куратор в България и Германия. Изследването е отличено със стипендия „Reporters in the field“ на фондация Робърт Бош. http://www.bosch-stiftung.de/content/language2/html/8167.asp
[2] Особено съм благодарна на Мартин Дитрих в Бон, Елизабет Викукал във Виена, Щефан Лютте и Мартин Арендс в Берлин, Рут Хофман в Хамбург
[3] Всички реални имена са подменени
[4] Ruth Hoffman, „Stasi-Kinder. Aufwachsen im Überwachungsstaat, 2013, List Taschenbuch
[5] Ruth Hoffman, Stasi-Kinder, List Taschenbuch, 2013
[6] Събирането на истории продължава – ако имате желание или въпроси, пишете на Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
[7] „Пожелания и благословии у българския народ“, 1937
