Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Срещи с едно ново писателско поколение

Това са вълнуващи времена за литературата – такъв е тенорът когато тези дни човек се намира в Индия и говори с автори, издатели и литературни критици за промените и тенденциите в книжния бранш. Защото и тук, ако и по непряк начин, се чувстват онези промени, които през последните години Индия преживява в бурно темпо: възхода до ролята на глобален играч, за който говорят всички в информационния бранш, средния икономически ръст от около осем процента, който страната отбелязва през последните години. Цяла Индия е обхваната от огромни промени, задвижвани от информационните и комуникационни технологии, които същевременно създават една колкото икономически силна, толкова и консумеристки настроена средна класа.

Кавга на езиците

Тези обществени промени допринасят преди всичко за това, че английският език в края на краищата се превърна в един от официалните индийските езици – признат от Sahitya Akademi, индийската литературна академия, като един от официалните 18 езика на страната. И това е решаващо нововъведение, ако човек си припомни ожесточения дебат между индийски автори, пишещи на английски език и ония, пишещи на местните езици, съпровождащ развитието на англоезичната индийска литература през последните двайсет години.

Дебатът беше породен и направен видим на запад от твърдението на Салман Рушди, че индийската литература на английски език е по-добра от онази, създавана от колегите, пишещи на местни езици. Оттогава насам между двете партии бушува културна война: англоезичните индийски автори се видяха обвинени в измяна. Пишещите на местни езици автори пък се чувстваха пренебрегнати и се страхуваха от неизгодни за себе си последици в бизнеса.

Действително, „индийската литература“ бива наблюдавана тук в страната през една изкривена оптика. Защото нейното възприятие както и преди бива определяно от произведенията на англоезичните (и често живеещи в чужбина) автори. Всички тези автори получават и на индийския пазар хонорари, за които колегите им, пишещи на местни езици, само могат да мечтаят. Това е толкова по-абсурдно като се има пред вид факта, че всеки популярен автор, пишещ на хинди или бенгалски език, продава количества екземпляри и има брой читатели, за които пък англоезичните му колеги само могат да мечтаят. А това означава, че на индийския книжен пазар англоезичната литература играе – когато се говори стриктно за поведението на читателите – една изключително скромна роля.

И въпреки това англоезичният сектор продължава да влияе силно върху книжния бранш на страната. Когато човек говори с автори в Индия – също и сред младите – то мнозина от тях се чувстват подложени на натиск, усилван от международно работещите издатели, да бъдат посланици на страната си. С други думи: или да предлагат в произведенията си варианти на „spice and curry“, т. е. екзотично-олекотения роман, или даже обяснения за това какво всъщност представлява Индия.


Small Ad GF 1

Едно ново поколение

Но сега – така поне изглежда – в сектора на англоезичната литература се е появило едно младо поколение от автори и авторки, чрез което в много отношение се очертава промяна. Всички те са между 25 и 35-годишни – и даже само това вече е революция в една страна, в която канонът все още се определя от аурата на възрастния автор. Те са израснали в една Индия, в която достъпът до света се осъществява с едно щракване на мишката и в която различни културни светове съществуват редом едни с други – една междукултурна мрежа, а която те си играят и като автори. Същевременно обаче те са учудващо силно вкоренени в Индия и пишат за тази обвързаност по един новаторски, често удивителен начин: очертава се едно ясно завръщане към местното, а това означава към микрокосмоса на собствения свят, към историите на града, в който се движат тези автори. И това осъзнаване бива литературно съпровождано от едно отваряне към жанровата литература и към онова, което може да бъде наречено „малката форма“.

Градове и гласове

Може би никой в момента не представя тази тенденция по-добре от тридесетгодишния Алтаф Тиревала с неговия роман Никакъв бог наблизо (No God in Sight, Penguin India, 2004). Този роман е само 170 страници – и това е плесница в лицето за т. нар. Great Indian Novel, обичайния образ на англоиндийската литература. Но в това кратко пространство на Тиревала се удава да обхване психическия вътрешен живот на Мумбай (Бомбай), най-описвания индийски град, в колкото непретенциозен, толкова и кондензиран език. Самият Тиревала е роден през 1970 в Мумбай и все още – след кратък престой в Ню Йорк – е у дома си там. Защото, както сам казва, той се нуждае от града, за да може да пише: „за мен е неописуемо важно да живея в собствената си култура, на мястото, за което пиша. Ето защо не мога да си представя да живея в чужбина, да посещавам страната си веднъж в годината, да събирам материал и след това да се връщам в удобния Първи Свят, за да пиша за Третия Свят.“

Действително, с помощта на кратки скици той разрязва корема на блестящата столица, където в сянката на блясък и слава се тълпят обикновени, на пръв поглед незабележими хора. Преди всичко друго неговият Мумбай е онзи на мюсюлманската средна класа, която тук се бори за живота и достойнството си, сред политическия ландшафт на града, променен радикално от хинду-фундаменталистката Шив Сена[1].

Един роман като Никакъв бог наблизо съдържа по косвен начин и критичен протест срещу едностранчивата история на успеха, която страната – под лозунги като „India shining“ или „India on the rise“ често се опитва да представи за себе си. И такива противообрази се срещат все по-често в произведенията на това младо авторско поколение. Например Сарант Банерджи, роден през 1972 в Калкута и живеещ в Делхи, създаде с Коридор (Corridor, Penguin India, 2004) не само първия индийски роман-комикс. В него мотивът на градските истории е обединен с едно изпълнено с любов търсене на местните аромати и социално обкръжение, които авторът вижда като застрашени от хода на глобализацията и хомогенизирането на Индия.

Гласът на едно цяло поколение е уловил и роденият през 1974 в Делхи Четан Багат с one night @ the call center. Романът – който само месец след появата си беше разпродал 100 000 екземпляра (в една страна, в която границата на бестселъра лежи при 5 000) – разказва за света на колцентровете, в които една постоянно нарастваща армия от добре образовани градски индийци влагат таланта и енергията си. Място на действието е реалният Гургаон, едно разположено на около 35 километра на юг от Делхи сателитно градче, в която гигантски молове и колцентрове обявяват индийския вариант на 21-ия век. Но Багат, самият той идещ от информационния бранш, обявява точно този нов начин на живот за един вид реколонизация на страната – само че този път тя бива проведена не чрез насилие, а чрез използване на телесните наслаждения. От гледна точка на стила прави впечатление използването на един ежедневен вариант на английския език, който е истинската lingua franca на градската средна класа и има само малко общо с култивирания език, който може да бъде открит в много произведения на англоезичните индийски автори.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Идентификационни модели

Може би в романи като one night @ the call center действително става дума не толкова за литературното само по себе си, колкото за възможността за идентификация. Защото младото градско население на Индия е изложено на огромни промени. Все повече колцентрове назначават фирмени психолози, защото паралелното съществуване на техните служители – тук глобален стил на живот, там традиционни ролеви модели – си има своята цена. Така наречената „Chick-Lit“ – истории из живота на младите работещи жени, т. е. индийски вариант на Bridget Jones – започва също да обикаля пазара. Като четиво това е нещо доста по-леко. Но обществените размествания, които се отразяват в него са доста значими.

И така ръка за ръка с диференцирането на жизнените пространства върви и диференцирането на пазара – едно указание за нарастващия професионализъм на целия бранш. Нови жанрове завладяват пазара – комиксите и жанровете на фентъзи и научнофантастичната литература. Самит Басу, роден през 1979 и живеещ в Делхи, е автор на първия индийски фентъзи-роман, Пророчествата Симокин (The Simoquin Prophecies, 2005). Тук се преплитат стари и нови митове, индийски фантастични светове и западна попкултура, Махабхарата и Джеймс Бонд – и всичко това по един удивителен и новаторски начин.

Общо взето се очертава една нова свобода. Това потвърждава и живеещата в Делхи 34-годишна литературна критичка Ниланджана Рой, която от години насам следи развитието на англоезичната индийска литература. Тя подчертава, че тази свобода би могла да означава отпадането на задължението за включване на „индийско“ съдържание. „Харесва ми, че сегашните автори най-после пишат с едно усещане за свобода, за това, че могат да правят каквото поискат. Те могат да живеят в Индия и да пишат за България. Могат да пишат и за собствения си свят, в който обаче Боб Дилан и джазът са също толкова присъстващи, колкото и Нузрат Фатех Али Хан или песните от Боливуд. Всичко това е част от нас – защо тогава да се заключваме в корсета на един определен разказ за Индия? Не съществува нещо такова като един-единствен разказ за Индия.“

Това усещане за свобода, за обвързване на локалното и глобалното, диша преди всичко в първия роман на Рана Дасгупта, Токио отменен (Tokyo Cancelled, 2005), който веднага намери място в листата на индийските top ten бестселъри. Тук почти няма и следа от някакво индийско място на действие – макар и междувременно 35-годишният автор да твърди, че Делхи е изключително важен за неговото писане. Вместо това той по образцов начин описва един свят, в който живота – независимо от това дали в Лондон, Париж или Лагос – е определян от изискванията на глобалния пазар.

Нов престиж за авторите

Англоезичните медии в Индия междувременно превъзнасят автори като Дасгупта, Басу, Тиревала и Банерджи. Литературните творци внезапно биват изнасяни на пазара по един много по-обвързан с медиите начин, писателското съществуване бива покрито с нова слава. Дасгупта и неговото поколение днес изглежда успяват да осъществят това, за което мнозина от техните предшественици само са можели да мечтаят: да живеят единствено от писане. Ново е и още нещо: те образуват един вид общност, в която могат да говорят за собствената си работа. В Делхи например Дасгупта, Басу, Банерджи и други, още непознати колеги, се срещат всеки две седмици в British Council. Тук се чете и дискутира. Атмосферата се определя от прозрачност и откритост. Тези срещи са същевременно и нещо като заместител за липсващата инфраструктура и литературно образование, каквито например са познати в Германия.

Казано по-общо, в тези многостранни и отчасти противоречиви аспекти литературата в края на краищата отразява ситуацията в страната, за която човек придобива впечатление, че тя се развива някак в продължаващо противоречие със самата себе си. В такъв смисъл ние трябва да очакваме с напрежение какви ли неочаквани пътища ще се открият в бъдеще из индийския литературен ландшафт.

Източник



[1] Шив Сена: местна политическа партия в индийския щат Махаращра, чиято идеология се определя от индуистки национализъм и разграничаване от мюсюлманите и пакистанците, Бел. пр.

Клаудиа Крамачек живее в Берлин като литературна критичка на свободна професия. От 2001 насам тя обикаля Индия, която се намира в центъра на нейното внимание.

Pin It

Прочетете още...