Garth Greenwell, What Belongs to You. Farrar, Straus and Giroux, New York 2016.
Гарт Грийнуел, КАКВОТО ТИ ПРИНАДЛЕЖИ (работно заглавие, под превод в издателство Black Flamingo, София 2016)
Фактът, че първата ми среща с Митко Б. приключи с, макар и незначителна, но все пак измяна, би трябвало да ми послужи още тогава като по-сериозна поука, която би намалила, а може би дори премахнала напълно сексуалното желание, което изпитах към него.
С това класическо изречение започва новоизлезлият роман на Гарт Грийнуел, Каквото ти принадлежи. Заявката на автора е, че неговата история е за секс. Още по-точно, за сексуалното желание. Когато затворих книгата обаче, бях във възторг не просто от секса, сюжетната структура и писателското майсторство. Бях напълно потресен и извисен от непоколебимото усещане, че този роман е за най-дълбоките взаимоотношения, които определят човешкото състояние, показани с новаторска литературна техника. И чe, както всички големи романи, това е една семейна сага.
Траекторията на тази читателска еволюция следва един рекламен шаблон: за книгата започна да се говори – дълго преди появата ѝ – като за хомоеротичен роман, а след появата тя бе единодушно одобрена и разхвалена от буквално всички – най-маститите и най-маргиналните – англоезични литературни критици като най-добрия гей роман на Америка. Ето защо е напълно естествено всеки читател да тръгва към нея с тази предварителна нагласа. Гей секс – може ли да има по-пикантен рекламен ход от това!
Чакат го обаче страхотни изненади.
Колкото и да ми се иска, избирам да не пиша за тази книга като американските критици, които неизбежно я свързват с еволюцията на социалния статус на хомосексуалните мъже и с традицията на хомосексуалната литература в САЩ. Тяхната елегантна и нюансирана критична мисъл, освен това, би била твърде неразбираема за българската читателска публика, свикнала със съвсем друг критически регистър – по същия начин, по който българските реалии в този роман, чието действие се случва изцяло в България, са останали извън полезрението на американските, английските и южноафриканските рецензии.
В това есе ще се говори за три неща: висшия литературен талант на Грийнуел, хомосексуалната любов (наред със съпровождащия я срам) и България.
Сюжетът на Каквото ти принадлежи не е сложен. В търсене на удовлетворение за сексуалните си потребности, разказвачът (чието име не е споменато в романа), млад американец, който преподава в Американския колеж в Симеоново, попада на Митко, 22-годишен уличник от Варна, препитаващ се от платен секс. Срещата става в тоалетните под НДК и, вместо да бъде забравена като всеки друг мимолетен оргазъм, слага началото на един копнеж, който до самия си тъжен край остава на ръба между сексуалното желание и любовта. След няколко последователни срещи в публичните тоалетни, разказвачът кани Митко у дома си и между тях се заплитат отношения на взаимозависимост, в които се таи предчувствието за лош край: Митко има нужда от пари, вещи, храна и убежище; младият американец – от секс, който в неговия случай е обременен със срам, чувство за вина и неясен страх от наказание. Неравенството на връзката произтича не толкова от класовите различия между двамата – Митко е необразован, безработен и безотговорен човек; разказвачът е американски интелектуалец с добра професия, който при това говори добър български – колкото от обстоятелството, че американецът е щедър и човечен, и удовлетворява всички нужди на българския си приятел, докато Митко до края не успява да отвърне на любовния му копнеж с чувства, по-дълбоки от утоляването на сексуалното желание. Над връзката им тегне митковото непостоянство, което разказвачът преживява като заплаха, че може да бъде използван и ограбен. Заплахата обаче не го спира – като пословичната пеперуда, привлечена от свещ – да търси все по-интимен контакт.
Отношенията между двамата няма как да отидат по-далеч от едно неясно (сексуално) приятелство и постепенно се прекъсват. Две години по-късно, когато разказвачът има вече сериозна любовна връзка с португалец, който не живее в България, Митко се появява внезапно в апартамента му, воден от благородната подбуда да признае на американския си приятел, че страда от сифилис и да го предизвика да се прегледа. Същевременно му иска пари, за да си купи скъпото лекарство, което може да го излекува. Но освен сифилиса, Митко е диагностициран с фатално чернодробно заболяване, поради което е изпълнен с ужас от предстоящата смърт. Тестът за сифилис показва, че разказвачът също е заразен. Той се лекува успешно, разбира, че Митко го е излъгал за лекарството и, въпреки спомена за връзката, добрите чувства и състрадателността, успява да се освободи от лепкавото присъствие на своя безреден, безпризорен, умиращ от болести бивш любовник.
Но необикновеността на романа не е в сюжета, а в метода: в смелия, непоколебим избор на състояния и изразни средства, с които тези състояния са описани. Признавам, че не ми беше лесно да намеря най-подходящите български думи, за да предам дори най-простата линия на повествованието и да избегна богатия на двусмисленост словесен арсенал, който различните култури употребяват, за да означат отношения, дефинирани от най-съкровени човешки потребности и социална стигма – дотолкова сложни и нееднозначни, дори бих казал нови и непознати, са отношенията и душевните преживявания, които съставляват плътната тъкан на разказа на Грийнуел.
Всичко, което научаваме за американския учител в България и неговия живот, става в главата на разказвача. Разказано е от неговата памет. Но това не е просто паметта за фактите, а паметта за емоционалното състояние на героя в момента, когато ги е преживявал. Разказвачът ни води по всички извивки на себенаблюденията си, като пътеводител из душевния си лабиринт, за който не е ясно накъде точно води дори за самия него. Прави ни съучастници в двусмислието и противоречивостта на мисловния си процес, на своето постоянно и неутолимо желание, удовлетворяването му и свързаните с всичко това срам, отвращение и дори позор. Без да е извършил престъпление, хомосексуалният разказвач е постоянно с чувството, че животът му е белязан с дамгата на едно неназовимо наказание.
В биологията усъвършенстването на микроскопа към все по-висока разделителна способност от тази на нашето око, ни позволява да „видим“ все повече подробности в анатомията на живата тъкан и да разберем как тя функционира. По същия начин се развива и литературата. От сюжети с епични стълкновения на трагични характери, описани чрез техните действия, модерните и постмодерни писатели, като се започне от Пруст (а в Америка от Набоков и в Европа от Зебалд), все повече съсредоточават погледа си към психичните състояния на героите си, описани чрез вътрешните им движения, монолози и емоционална памет. Така те ни показват как функционира нашата душа. И техните герои се припокриват все повече с характерите и биографиите на самите автори.
В това отношение прозата на Грийнуел е още една стъпка напред. Във втората част на романа, озаглавена „Гроб“, от двете години, през които не се среща с Митко, той избира един топъл ден през септември, за да опише разходката на своя разказвач сред блоковете на Младост 2, покрай безименен, случаен поток. Тази разходка е всъщност посещение в света на детството му в щата Кентъки. Дългият абзац, съставляващ втората част и синтактично приличен на дълго изречение по потока на мисълта на разказвача, започва с почукване на вратата. Бащата! Като в Дон Жуан на Моцарт, като в Петата симфония на Бетовен, съдбата изтръгва героя от всекидневието му и го запраща към търсене на причините за неговото състояние. Но, както отбелязва Джеймс Ууд в своето ревю за романа в The New Yorker, Грийнуел се отказва от станалия вече клише моден сюжетен ход да върне героя си – физически – в дома на детството му. Вместо това завръщането се случва в паметта, по времето на няколко часа разходка в чуждата, неуютна, блокова атмосфера на посткомунистическа България. В имейла, който разказвачът държи в ръката си, се съобщава, че баща му е тежко болен и го очаква. Разказвачът решава да не се отзове на поканата на умиращия си баща, с когото се е разделил преди много години, и в края на разходката хвърля листа с отпечатания имейл в потока. В този момент ние вече сме научили всичко важно за семейството му; за бруталния отказ на бащата да приеме, че синът му е привлечен от мъже, въпреки че самият той живее скрит промискуитетен живот и потиска майката; за унижението, което момчето е изпитало, когато неговият приятел го е принудил да гледа секса, който той прави с момиче.
Казаното дотук може би ви изглежда на спойлер, но не е. Под описаната повърхност, в уникално прецизния език, в откровено описаните сексуални сцени и потискащи български пейзажи и в микроскопичните подробности от менталния пейзаж на разказвача се съдържа толкова много от универсалното човешко състояние, че то може да бъде обхванато само с прочитане на романа. Но как? Дали като го четем с преобладаващата в България парадигма, че добра е само литературата, която има за цел да ни покаже Героя, да ни насочи към онова, което е прието за добро и положително, да ни извиси морално и душевно; в най-добрия случай, да заклейми злото с иронията на словото? Или като захвърлим всички социални предразсъдъци и културни конвенции, с които сме закърмени като балкански хора, и с ръка на сърцето приемем, че голямата литература отхвърля всяко лицемерие и плитка психология, за да ни направи свидетели на мъчителни преживявания като подигравки, срам, вина, позор, греховност, заедно със страха от наказание за предполагаемата ни порочност, внушен в семейството, което веднъж и завинаги моделира нашите индивидуални дадености („… when I finally did have sex, it wasn’t so much pleasure I sought as the exhilaration of setting aside restraint, of pretending not to be afraid, a thrill of release so sincere it was almost suicidal. […] I wanted the world to have a meaning, and that the meaning I wanted it to have was chastisement.“[1])? Дали ще четем с неотклонна емпатия към разказвача, който е не само алтер его на създателя си, а самият автор, за да разберем изповедната му природа („the whole bent оf my nature is toward confession“[2]) и неудържимото му влечение към мъжкия секс в публични тоалетни, една особена форма на мръсна обстановка, предадена по потресаващо омерзителен начин и в оправдателен контраст с чистоплътността на героя? Дали ще съчувстваме на болезнеността на „меките китки“ и доживотно съпътстващия ги страх от болести („desire and disease seemed essentially bound together“[3])? И дали ще сме в състояние да оценим копнежа му към топлота и човешко присъствие, което е повече от самия секс, но не може да се превърне в дълбока любов (когато разказвачът решава да прекрати съчувствието си към Митковото нещастие, той перифразира прочутата сентенция на Екзюпери по вълнуващ начин: „Love isn’t just a matter of looking at someone, I think now, but also of looking with them, of facing what they face, and sometimes I wonder whether there’s anyone I could stand with and watch what I wouldn’t watch with Mitko …“)[4]?
С една дума: дали ще разберем вездесъщата притегателна сила на Желанието? Желанието, което за хомосексуалния човек е средство да се освободи от опеката на обвинителните предразсъдъци.
Ако съумеем да се настроим на всички или част от тези вълни, ще сме отворени за онези внимателно подбрани от автора епизоди от живота на разказвача в България, които на пръв поглед нямат връзка с желанието, но фактически са емоционалната и, в няколко силни пасажа, философската му подплата. Децата и родителите! Четейки ги, внезапно осъзнаваме колко проста е семейната структура – родители и деца – и колко важна, макар и непредвидима, е изграждащата се връзка между тях, от раждането до смъртта.
В слънчев пролетен ден разказвачът оставя учениците си в час по математическа лингвистика в Благоевград и убива времето си на една маса на открито, в типично българско заведение за кафе и напитки – нито ресторант, нито бар, нито кръчма – кацнало сякаш за малко на брега на реката. Пред погледа му четиригодишно момиченце стои пред баща си досами двуметровия бряг и, прикрепяно здраво от бащината ръка, ту се навежда над реката, ту се отдръпва назад и се залива от смях. В един момент момиченцето дотолкова се навежда над водата, сякаш ще падне, и бащата го придърпва рязко към себе си в прегръдка, която трае по-продължително от обичайно. Прегръдка, в която, според наблюдателя, няма нищо театрално – за разлика от театралността, която дефинира всичките физически контакти на разказвача. Но, мисли си той, момиченцето ще порасне и такава прегръдка с баща му, олицетворение на всичко домашно, вече няма да бъде възможна. Но поне в момента на разказвача му се иска да се идентифицира с това момиченце, за да надмогне чувството за прогоненост, в която протича неговият собствен живот.
В късното лято разказвачът пътува от Бургас с майка си, която е дошла да го посети от Америка, във вагон първа класа, в едно купе с баба и внуче. Цялата глава е като идеално монтирана сцена от филм: пейзажът на Южна България тече през прозореца, умното и чувствително момченце общува с баба си пред погледа на разказвача, майката на разказвача е умилена от онова, което вижда, а във вътрешния си монолог американският учител преживява неизбежния паралел между своите детски отношения с майка си и тяхната безмълвна проекция и у двамата – майката и сина – върху българското момченце и бабата в овехтялото първокласно купе на влака за Пловдив. И това е още по-въздействащ ни начин да разберем страданието и позора на майката и детето ѝ, съжителствали в най-формиращия период от живота на сина с един лицемерен и брутален баща. В моите очи това е най-силната сцена от целия роман, лишена от двусмисленост и съмнения, вместо това пълна с възможно най-носталгичното преживяване на семейството като (пропусната) възможност за възпитание в добро.
Безспорно, „Каквото ти принадлежи“ е роман за секс, за гей секс, и описанията на сексуалните сцени, при които сивата зона между еротичното задоволяване и привързаността към тялото, а оттам и към душата на партньора, са обект на най-нюансираните наблюдения и себенаблюдения на автора. Трудността, която ще изпитат читателите в България, е двояка: културна и езикова.
Културната произтича от това, че в българското лицемерно, застинало в предразсъдъците си общество, дори и за най-култивираните личности хомоеротиката е неприсъща, била е винаги и продължава да бъде (какво невежество!) определяна като перверзия, и за нея се говори или с презрение и подигравка, или с шушукане насаме. Срам и вина изпитват както практикуващите този вид секс, така и онези, които го коментират. (Моля онези, които са надмогнали тази изостаналост, да ми простят обобщението, но оправданието ми е, че, докато живеех в България до началото на 90-те, аз самият се отнасях към хомосексуалността така.) В този аспект е особено интересно, че Гарт Грийнуел описва многозначително театралността, която му е присъща, но не спира дотук, а обобщава, че театралността – форма на култивирано лицемерие, но и на съмнение в мотивите за нашите най-интимни действия – винаги е налице в социалните ни общувания. Единствено в прегръдката на малкото момиченце и бащата няма театралност, защото в момента на прегръдката то се чувства у дома, най-сигурното място на света.
Езиковата трудност, която и аз изпитвам в момента, е, че в българския лексикон отсъстват нюансирани термини за обозначаване на този вид сексуални отношения. Преводачката на романа е изправена пред пионерската задача да създаде такива понятия, които да не носят културните стигми, олицетворявани от съществуващата терминология.
Специфична – очевидно съзнателно търсена – характеристика на романа е анонимността. Освен Митко, всички останали действащи лица са обозначени с буква, а разказвачът до края остава безименен. Обратно, географията на България, включително имената на улиците и булевардите в София, както и родния щат на автора, Кентъки, са дадени с педантична точност. Този контраст между анонимност и география подчертава напрежението, присъщо на чужденеца, попаднал в една различна от неговата култура, като с това уголемява търсената метафора на отчужденост между средата и разказвача, който и без това, по силата на своята хомосексуалност, се преживява като queer (чужд, странен, различен – непреводима точно дума, когато се отнася до хомосексуални индивиди).
Но ето тук проличава роденият писател. Описанията на България, които са направени сякаш между другото, като фон, дори без да се асоциират с качествата на Митковата личност, който също, дори и българин, е queer, са направени с любов и симпатия и са абсолютно, абсурдно осезателни. Аз съм роден във Варна, но едва ли бих могъл така проникновено да опиша зимния сух студ край опустялото море, както го е направил Грийнуел. Блоковете на Младост, хълмовете на Пловдив, по които скитат странни, сякаш бездомни мъже, чарът на Бургас, миризмата на влаковото купе, слънчевият мирис на Струма край Благоевград, запуснатия наполовина строеж на някаква църква, о! – и познатото на всички ни поликлинично обслужване, съпътствано с липса на най-ефикасните лекарства против сифилис, цялата отчайваща безизходност на живота в тази „dying country“ (умираща държава), всичко това създава един събирателен образ, който е верен и безпощаден, но обрисуван със състрадание и доброта. Единственото „избухване“ на разказвача се случва, когато на изпращане лекарката го пита дали не е донесъл сифилиса на идване в България и той, вече отворил вратата, полуизвърнат ѝ отговаря: „Имам го като спомен от вашата хубава страна.“
Не отбелязвам третирането на България в романа с възмущение заради така описаната ми родина, а още по-малко, за да натрапя на читателите клишето, че, видите ли, ето как ни вижда един американец, който ни познава изотвътре. Добрият писател вижда нещата каквито са и ги описва безпристрастно, въпреки че подбира какво да опише. Едното от нещата, които му принадлежат, е и тази България. И тук стигаме до най-необикновената черта на този роман: досещането на Грийнуел да вплете идиоми от сочния български език в тъканта на своя перфектен английски и да ги превърне в най-силната характеристика не само на Митко, но – на България. Няма съмнение, че онова, което принадлежи на разказвача завинаги е този език. Той го владее почти до съвършенство.
Този уникален стилистичен похват – да се преразказва диалог между българин и чужденец, като българските изрази са дадени в същото изречение като превод – озвучава книгата за всеки българоговорящ читател на английския оригинал. Това почти оргазмено удоволствие от езика ще се изгуби в превода, за съжаление. Но то е позволило на Грийнуел да вплете две двойни метафори в една. Той напуска Митко, въпреки че с това си причинява непоносима скръб, така както напуска България – неподдържана, повяхнала и почти неподвижна – чийто синоним е отдалечаващата се фигура на самотния му бивш любовник. Но в него остава, на него принадлежи краткотрайната полулюбов, която е изпитал към този прекрасен по своему, но увреден мъж, така както му остава и завинаги ще му принадлежи прекрасният език, който говорят жителите на държавата, където той пребивава само временно.
There was a crisis, every few months there were alarming articles in the newspapers about the flailing birthrate; though there were many children in my neighborhood, the country as a whole was imperiled, people couldn’t afford children, or they saw no point in having them, and as everyone who has the chance flees abroad, […] the population declines and the warnings in the papers grow more strident and the nation itself becomes a little less real, fading away, some fear, to nothing.[5]
В края на краищата има нещо жестоко, но справедливо в това, че един чуждестранен артист, който носи своите собствени съмнения, срамове и желания, е използвал за сцена мястото, което не му принадлежи, за да намери из паметта си най-важните късове от онова, което принадлежи единствено нему: неговия живот. „Но отдалеч“, завършва своя разказ американецът в България (добавките в скоби са мои), „… Митко (България) не даваше признаци, че чувства каквото и да било; знаех си, че това бяха само моите собствени мисли, те не ме доближаваха до него (нея), до този човек (тази страна), когото (която) в някакъв смисъл бях заобичал, но който (която), през годините, когато го (я) познавах, не беше нищо повече от един чужденец (една чужбина) за мен.“
Паралелът между Митко и България не е случаен. „Митко не даваше признаци, че чувства каквото и да било“ от раздялата, от развалата, обхванала цялото му тяло, от разрухата, сред която се движи и, като събирателен образ, внушава ни авторът, Митко е човек без отговорности, без чувство за дълг, но с много парични дългове, занемарен и безразличен към общността, преживяващ ден за ден, мързелив и недисциплиниран, объркан и, дори и да има някои добри черти, без никакво оправдание, асоциален. Нима не е такава и България, каквато я виждаме днес?
В чисто литературен аспект, романът на Гарт Грийнуел продължава една ултрасъвременна тенденция на автобиографизирано писане. Той се нарежда до Карл Уве Кньойсгоор, Елена Феранте и Красимир Дамянов (споменавам съзнателно само най-известните две имена, и то на неамерикански автори, както и нашия преждевременно напуснал ни сънародник, литературен отшелник в Барцелона). Кньойсгоор описва в подробности своя собствен живот без да спестява и най-незначителните всекидневни подробности, защото, по негово собствено признание, иска да постигне нещо велико от всекидневното. Елена Феранте описва своя свят в Неапол от раждането до напредналата си възраст, укривайки се от публичност: все още никой не знае коя точно е тя – и дали не е той – къде живее и защо предпочита тази необикновена полуанонимност. Красимир Дамянов, останал недоиздаден в България и непреведен на други езици, проследява своя любовен живот, литературни приятелства и испанско имигрантство в трилогия, която е безпощадно, но егоцентрично откровена.
И тримата автори описват себе си като несъвършени човешки същества. Представят се като антигерои. И може би тъкмо това – отсъствието на всякакъв мачизъм и самоунищожителното изброяване на човешките слабости – ги прави толкова четивни и адекватни на човешкото състояние през 21 век.
И в това отношение Гарт Грийнуел прави нова крачка напред. Неговият разказвач не просто се описва без оценка като слабо човешко същество, но се и осъжда заради своите слабости, признавайки че са непреодолими и призовавайки ни да престанем да ги смятаме за слабости, понеже извират от най-съкровените пориви на човека за щастие и себеутвърждаване. Свободата му е в това да не ги крие и да каже пред всички: такъв съм, приемете ме или ме накажете, но не ме оставяйте да живея с оковите на вашето отвращение.
Грийнуел не се е обозначил в романа, но не скрива почти пълната прилика между своя живот и този на разказвача на историята. Единствен от всички обаче – в традицията на испанеца Хавиер Мариас и австриеца Томас Бернхард – той употребява лирично точен език, внушителни паралелни структури и симетрии, като например чукането на вратата, с което започват и втората, и третата част, наименована с хирургическа прецизност „Шарка“. Но най-отличителната му характеристика е, че целият сюжет се случва в паметта на разказвача, в минало време. И това е нещо, което никой още не е постигнал в толкова малък брой страници: да превърне един вътрешен монолог в семейна сага.
[1] … когато най-после започнах да правя секс, се оказа, че съм търсел не толкова удоволствие, колкото освежителното чувство от отхвърлянето на оковите и преструвките, че не ме е страх; възбудата от освобождението беше толкова искрена, че почти исках да се самоубия. … исках светът да има смисъл и смисълът, който ми се искаше той да има, беше в наказанието.
[2] природата ми е изцяло склонена към изповедност
[3] желание и болест бяха по същество обвързани в едно
[4] Любовта не е просто да гледаш някой друг, мисля сега, но също да гледаш в една посока с него, да се сблъскваш със същото, с което и той, и понякога се чудя дали има някой, с когото бих могъл да стоя заедно и да наблюдавам онези неща, които не можех с Митко.
[5] Имаше криза, през няколко месеца се появяваха статии за намаляващата раждаемост; въпреки че в моя квартал виждах много деца, страната като цяло беше застрашена, хората не можеха да си позволят да имат деца или просто не виждаха смисъл да правят деца, и, понеже всеки, който имаше възможност бягаше навън (...), населението намаляваше и алармата във вестниците се увеличаваше, а самата нация ставаше все по-малко реална, беше на изчезване, опасяваха се някои, докато от нея не остане нищо.