От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Метафората от заглавието почива на следните аксиоми. Първо: всяка литература е национална. Дори в глобализиращия се свят, дори когато е писана от писатели емигранти, принадлежността на литературния продукт се определя от националния език. Второ: няма национална литература, която е по-малоценна от другите, защото литературата отразява и се съизмерва с историята на народа и езика, от които е вдъхновявана – не с другите литератури. Обстоятелството, че в световната литературна съкровищница някои национални литератури заемат по-голям дял от други се дължи на популярността на езика им – не на някакво особено литературно качество, с което превъзхождат останалите. И трето: националната литература не губи своята посока и значение дори в периоди на дълбока социална криза. Тя също изпада в криза, защото е отражение на състоянието на националния характер. Писателите, колкото и да са по-чувствителни към промените в националния характер от другите, са не по-малко засегнати от кризата. Те страдат и преживяват кризата като граждани, според личните си качества.

Гледана през горната призма, българската литература е сравнима в световен мащаб, т. е., няма никакви основания за ниско самочувствие, и същевременно е в дълбока криза. Кризата има два аспекта: читателски – българските читатели се интересуват малко от нея, а чуждите не я познават, понеже почти не се превежда – и писателски – българските писатели са объркани по отношение на ценностите, които техните характери изповядват. Читателският аспект, естествено, има икономическа основа, но не само. Липсата на интерес се дължи и на кризата в българското образование, което от 20 години насам оставя младите хора без ориентир по отношение на трайните стойности и емоционалната култура, които се възпитават чрез литературата.

Изход от кризата обаче може да се очаква от писателите. В Русия и Източна Европа, също както във Франция, писателите, освен като хроникьори на националната история и изследователи на националния характер, са били винаги смятани за пророци и духовни водачи – и това е една съществена разлика спрямо англосаксонската литература, където писателят е възприеман като човек, който просто пише истории и се конкурира на книжния пазар или с високото качество на писането си, или с умението си да пише бестселъри. Духовното водачество – парадоксално или не – не винаги съвпада с качеството на литературния продукт. Показателно е, че съвременни анкети сред французи неизменно поставят Виктор Юго, един добър, но не блестящ френски писател от 19 век, на първо място по значение за френската нация: това е автор, чиито романи и през 21 век възпитават национално самочувствие, въпреки че Парижката Света Богородица и Клетниците спадат, според днешните критерии, към юношеската литература. Или може би не въпреки, а защото спадат към нея: фундаментални ценности като национално самочувствие се градят именно в юношеската възраст.

Интересно би било да се знае как днешните българи оценяват Иван Вазов, българският аналог на Юго, който с право се смята за основоположник на българската литература. Докато някой се сети и намери пари да направи такава анкета, трябва да се задоволим с предположението, че Вазов не заема такова място в съзнанието на българите – и особено на новото поколение българи – каквото Юго у французите. Защо е така съвсем не е тривиален въпрос.

Никой не може сериозно да оспори, че Иван Вазов е първият голям национален писател, който създава литература на българско национално самочувствие.[1] И с право Под игото и Епопея на забравените са изучавани в училищата и поставяни на пиедестал. Но вместо с годините да се издига в съзнанието на българите, Вазовият авторитет намалява. Опрени на традицията на Вазов, собствени етажи в сградата на българската литература получават големи автори като Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Димитър Димов, Емилиян Станев, Йордан Радичков и ... с това сякаш канонът се изчерпва. Не че липсват талантливи писатели: списъкът на добре пишещите поети и романисти в България е дълъг и, естествено, варира в зависимост от субективния вкус на читатели и литературоведи. Онова, което липсва, е ясна представа за националния характер, без която националното самочувствие се гради върху фалшива основа.


Small Ad GF 1

Причините за това са няколко. По времето на Вазов националният характер е още в зачатък. Алеко Константиновият бай Ганьо е може би единствения канонизиран в българското съзнание образ на национален характер, но той, колкото и да е верен, е сатиризиран, негативен и еднопланов – и поради това лишен от вдъхновяваща сила. Същото може да се каже и за Елин Пелиновия Андрешко. В периода между Освобождението и Втората световна война писателите, както впрочем и буржоазната класа в България, са се стремели да „заприличат“ на Европа. Вместо това е трябвало да се опитат да заприличат на себе си!

Но може би не им е достигнало историческо време. Защото приравняването към Европа по формалните литературни белези (което е било всъщност имитиране) се е оказало недостатъчно за създаването на национална литературна традиция, свързана с българския национален характер. Няма съмнение, че това е нормалното историческо развитие на всяка начеваща литература, както и на всеки новопоявяващ се национален характер. Началото просто не е можело да бъде друго. И то сигурно е щяло да доведе до поява на автори, които да усетят връзката между себе си и народа си и да започнат да се взират в неговите истински характеристики, да ги пресъздават в канонически произведения. Но преди това да се случи, т. е., преди да изкристализира онзи талант, който да усети новосъздаващия се български характер в пълната му триизмерна яркост, ходът на историята, а с това и на литературата, е прекъснат от присъединяването на страната към комунистическия блок.

Необходимо уточнение: В този анализ аз не смятам провинциалността или късното включване в културата на Европа, които според буквално всеки българин са историческо проклятие, за неща, от които литературата трябва да се срамува и, следователно, отбягва. Напротив, ако те са българското състояние, те трябва да бъдат изследвани, гледани в очите и, не се притеснявам да го кажа, възпявани. Те няма да бъдат нито елиминирани, нито преодолени с помпозни опити да им се припише духовна изключителност или с песимистичен нихилизъм. Босненецът Иво Андрич, турчинът Орхан Памук и албанецът Исмаил Кадаре са признати световни автори не защото са искали да „се пишат“ европейци, а защото техните романи се вглеждат в естественото състояние на техния национален характер. Светът е силно заинтригуван от балканското състояние и балканската култура и няма търпение да научи повече за техните исторически корени и бъдеща еволюция.

Вредата, която комунистическият период нанесе на българската литература няма как да се преувеличи. Комунизмът ни извади от хода на историята, деформира националния характер и, съответно, прекъсна естествения ход на литературния процес. Още преди той да настъпи, комунистическите идеи свиха поезията на абсолютно гениалния поет Никола Вапцаров до възпяване на работника-революционер, какъвто в България практически нямаше. Ние не можем да знаем как щеше да се развива българската литература, ако писателите и поетите не бяха насилствено задължавани да продължат тази линия на фалшиво характеризиране на българското състояние в течение на 45 години. Онова, което знаем, е, че единствено Димитър Димов успя да запази характерите в своя Тютюн пълнокръвни и исторически достоверни, въпреки компромисите, към които беше принуден. Антон Дончев, един несъмнено талантлив писател, написа Време разделно, възможно най-шовинистичната българска книга, изопачаваща историческите факти. Георги Марков се пресели на Запад и изпадна в политическа и творческа безтегловност. Павел Вежинов просъществува благодарение на личните си качества, но не създаде роман достоен за таланта си. Константин Константинов и Борис Христов писаха красива, но интелектуална, неправдоподобна поезия. Валери Петров продължи, като Вапцаров, да вярва на идеологията зад режима и се зае да превежда Шекспир и да пише детска поезия и бледа драматургия.[2] Националният характер в българската литература започна да прилича повече на Тодор Живков, отколкото на себе си. И в това няма нищо чудно, след като съветският комунизъм успя да омаловажи в масовото руско съзнание културната роля дори на Толстой и Достоевски. В целия т. нар. социалистически блок писателите реагираха на режима според личните си качества, но не водеха нацията към себесъзнание. Такива реагиращи писатели – истински опозиционери или приспособенци – само по чудо (ако изобщо успеят) създават литература, която адекватно отразява националния характер и може да храни националното самочувствие.

И въпреки това България има Иван Кондарев, Антихрист и Търновската царица на Емилиян Станев. Има Свирепо настроение, Суматоха и Неосветените дворове на Йордан Радичков. Има Диви разкази на Николай Хайтов, трилогията Битието на Владимир Зарев, Низината на Васил Попов, поезията на Борис Христов и Миряна Башева, пиесите на Стефан Цанев и немалко други книги, които, въпреки догмата на социалистическия реализъм, показваха каква е истинската същност на българския характер. Но го показваха под сурдинка. С големи лични жертви. Показваха го у дома: на който умееше да чете между редовете. Но никой не се сещаше – или съзнателно се пречеше на това – тези автори да бъдат предлагани за превод на световните езици (с изключение на руския, но това изключение всъщност потвърждаваше изолацията на националната ни литература).

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Големият въпрос днес е какво да правим с такова наследство? Как да съберем отломките от толкова разруха преди напълно да потънат в прахоляка от икономически недоимък и бездуховност?

Голите факти говорят, че, независимо от това как се оценява нейното качество, българската национална литература не е позната – като целокупен културен продукт – нито на света, нито на самите българи от 21 век. В Америка, меката на световното книгоиздаване според количеството, са преведени два романа на Анжел Вагенщайн и две малки книги на Георги Господинов (Естествен роман е преведен също на френски и сръбски). Преведени са не като закономерен резултат от критично познаване на българската литература, а с лични усилия. При това Вагенщайн в Америка се смята за еврейски писател (дори е издаден по еврейска линия), а в България едва ли някой се сеща за него и романите му. А книгите на Георги Господинов представляват експериментална проза и, по собственото му признание,[3] не отразяват националния характер. В Германия излязоха в превод романите Разруха (2007) и Битието (2009) на Владимир Зарев и в момента се превежда втория роман от трилогията му, Изходът, планиран да се появи на немски през 2010, а третият роман от трилогията ще излезе през 2011. При изключително положителни отзиви на критиката в немскоговорящите страни, излезлите досега два романа се радват и на пазарен успех. Така Зарев в момента се оказва най-преведения и най-четеният български автор в света.[4]

Картината на следкомунистическата ни литературна сцена няма да бъде пълна, ако не се споменат два особени литературни феномена, които характеризират почти уникално родната литература. Единият е фрапиращото отсъствие от публичното пространство на сериозна литературна критика. Сякаш в България изведнъж изчезнаха критиците и академичното литературознание. Доколкото ги има, те не са направили нито един сериозен опит да анализират и посочат, въз основа на конкретни живи писатели, еволюцията на домашната литература.[5]

Другият феномен е наличието на млади, много талантливи български писатели емигранти, които пишат на чужд език и са се утвърдили на литературния пазар в страните, където живеят. На немски език пишат Илия Троянов и Димитър Динев (живеят във Виена), на френски пише Ружа Лазарова (живее в Париж), на английски пише Капка Касабова (живее в Единбърг). Главните теми, с които тези писатели са се утвърдили, са техните спомени от комунизма, който са преживяли като съвсем млади или почти не са преживявали (Троянов). Пишейки критично или носталгично, те запълват една празнина в западната култура – липсата на свидетелска информация за комунизма и пораженията му върху хората. Но според основния белег за принадлежност – езика – те не принадлежат на българската литература, макар че книгите им са с българско съдържание. В културно отношение те са нещо повече от чужденците-пътеписци, които биха описали България, ако бяха я посетили през онези години. Но по отношение на дълбочината, с която би трябвало да се изследва и показва националния характер в живи, плътни литературни образи, те само одраскват повърхността му. Дори преведени на български, техните книги не се смятат за част от българския културен пейзаж, защото не показват на българите защо и как те създадоха и понесоха комунистическия период в своята история. Този неоспорим факт младите писатели заобикалят с напълно естествения себезащитен механизъм: според тях „времето на националната литература е отминало, а тези култури, които още се държат за това понятие като за спасителен пояс, не са прогресивни. Вече има няколко писатели от български произход, пишещи на други езици – това изкарва българската култура и идентичност от ретроградност поне малко. Аз съм автор без граници.“[6]

Аз съм пристрастен към успеха на тези талантливи писатели и очакването ми е, че те ще се радват на продължителен успех. Но това ще бъде личен техен успех – няма да бъде принос към българската култура и, следователно, към опознаването на българския национален характер. Литературата не е факти; литературата е характери, които по драматичен начин преживяват фактите. Освен това, те сякаш още не са осъзнали един огромен риск: откъснати от хранилката на всеки творец – националната среда – те в момента висят сред редкия въздух на т. нар. глобализираща се култура и скоро ще осъзнаят – понеже са умни и надарени – че източниците им на вдъхновение ще се изчерпят и свещеният резултат от усилията им – техните книги – постепенно ще се слее с хилядите други книги на претъпкания книжен пазар на Европа и Америка. В България те почти нямат конкуренти – в новите си убежища и особено в глобалния свят конкурентите им се умножават многократно. Един възможен изход е да потърсят теми в националните характери на страните, където живеят – но за това те са вече твърде стари, дошли са там след като са се оформили като личности и светоглед. Темата за комунизма е краткотрайна. Темите на България и балканската култура са вечни.

Мисля, че дотук се очерта моментна фотография на националната литература, която може да се резюмира в една друга аксиома. Българската литература се създава в България, вдъхновена от българската действителност, където живеят българските характери. Онова, което я довежда до световния литературен процес, в който й се иска да участва по право, е преводът. Прегледайте професионалния път на нобеловите лауреати от т. нар. „малки“ литератури и няма как да не се уверите, че, преди да бъдат наградени, всички те са били продължително превеждани на един от световните езици. Нашият език се говори от около 15 милиона хора по света и в страната – нищожен брой. И това издига значението на превода още повече.

В този контекст си позволявам от отломките на комунистическото литературно време да отлича Владимир Зарев като пример за писател, който изследва задълбочено, упорито и без прекъсване през цялата си писателска кариера националния характер. Само това е достатъчно основание на книгите му да се гледа като на стълб в традицията и стъпало в приемствеността между поколенията български писатели. Романите на Зарев са нишка, която води от Вазов през Димов, Станев и Радичков към бъдещия, засега сигурно млад и напълно неизвестен, български нобелов лауреат по литература. В прозата на Зарев тази нишка е изтъкана както от традициите на българския език (формата), така и от приемствеността по отношение на българските характери, както са еволюирали през съвременната ни история (съдържанието). И Зарев – не случайно, а закономерно – се оказва най-превеждания български писател в глобализиращия се свят, където все пак хората продължават да ползват родния си език, за да четат романи и поезия.[7]

Признавам, че в този анализ преднамерено и напълно съзнателно свързах темата си с книгите на Зарев от перспективата на превода, а не на българската литературна критика, защото неговата литературна съдба в България е парадоксална. Той е от поколението писатели родени след Девети септември, които трябваше да се приспособят към режима, за да оживеят като творци. Тяхната дилема беше дилемата на Хендрик Хьофген от класическия филм на Ищван Сабо Мефисто: да останат с цената на компромиси и да творят в единствения хранителен бульон, в който се чувстват писатели, българския език, или да напуснат – физически или духовно – абдикирайки от българския език и с това лишавайки себе си от смисъла на съществуването си, да пишат. Повечето останаха и всеки днес плаща за изкуплението си. Но и българската литература плаща с окаяното състояние, в което се намира в настоящия исторически момент.

Едни от тях бяха привилегировани поради семействата си, други не, трети си намираха привилегии. Но това делене е тривиално и безпредметно, когато става дума за съдбата на националната литература. Литературните творби живеят отделно от своите автори и оценката ни за тях не бива да бъде повлияна от субективни мнения за живота на писателя. При това никой в България няма моралното право да издава публични присъди над другите, след като всички бяхме се приспособили според възможностите си. Само онзи, който не познава сложния процес на литературното писане, би оспорил, че между живота на литературата и живота на писателите често има трагична дисоциация. И най-важното: игнорирането на книги с национално значение, независимо по какви причини, само отклонява националната култура от съществуващите традиции вместо да ги утвърждава. Готов съм да споря с всеки, който не е осъзнал, че Владимир Зарев е един от броящите се на пръсти писатели от поколението родено след Девети септември, който създаде литература въпреки режима и всъщност в опозиция на режима. От една страна, един толкова талантлив писател не написа нищо, което да поддържа режима или да бъде компромис, направен под натиск. От друга, неговите книги имат трайна литературна стойност, която няма нищо общо с комунистическия режим. Но това е спор за друго място и друго време.

Онова, което е важно тук, е, че неговите романи са цялостно, съзнателно и последователно описание на българския национален характер, проследен в неговата еволюция през драматичните събития на миналия век. И не е никак случайно, че един от водещите немски литературни критици, Мартин Ебел, сравнява Зарев с Балзак. При това съдържанието на Заревите романи е разказано с един уникален авторов глас, който използва максимално енергията, скрита в българския език – едновременно взривна и елегична. Не български критик, а немският преводач на Зарев Томас Фрам казва следното за езика на първия роман от трилогията:

Битието е само на пръв поглед исторически роман. Той е замислен и създаден през 1975-77 – годините, когато социалистическа България се е радвала на краткотраен икономически бум. Затова не е никак пресилено тази книга да се възприеме като бунт на един независим писателски дух срещу нарочно конструираната чрез езика изопачена версия на историята, предназначена да служи на интересите на властта: версия, която комунистите с всички средства набиваха в главите на хората като мономит, безалтернативна история, която единствено валидизира сегашното състояние на обществото. Тяхната пропаганда беше осъществявана главно с езикови клишета, в които те бяха буквално зациментирали единствено допустимите от тях обяснения на историята.

Истинското събитие в романа Битието и поради това причината той да стане забележителен повратен момент в българската литература, е езикът, който разчупва догмите и не се подчинява на ограниченията. На нивото на думите – отличителна черта на романа – езикът на Зарев е сам по себе си „осъществено освобождение“. Също като Пикасо в живописта, Зарев употребява всички лингвистични и лексикални средства, за да подхранва писателското си въображение, като по този начин прекрачва конвенционалните представи за художествена правда подобно водите на Дунава, които напролет се разливат и заливат Видин, градът населен от неговите герои. Дързостта, с която Зарев строи своя литературен свят е видна още в заглавието. В своя основен смисъл Битието издава амбицията, че романът ще пресъздаде ЦЕЛИЯ живот. Обаче „Битие“ е също заглавието и на първата книга от Стария завет и с това Зарев заявява ясно, че ще се отклони от диалектико-материалистичната догма, през чиято призма класата на власт би искала да бъде разказана една семейна история. Вместо това, напълно в духа на Стария завет, романът описва формирането на един семеен клан през време, когато изобщо не е ясно на чий Господ той ще служи.

Владимир Зарев е написал и публикувал 11 романа: осем преди 1989 и три след това. От първите осем, три представляват трилогията Битието: Битието (1978), Изходът (1983) и Изборът (1985). Дълбокият замисъл на тази семейна сага обаче Зарев осъществява едва през последните години. Семейство Вълчеви, петте деца на стария патриарх, който умира в първата, шекспирова по своята сила сцена от Битието, живее своя първи живот между годините на Стамболов – края на 19 век – и 1944. Тези, които остават, наред с всички внуци и правнуци на Вълчев, живеят друг живот след 1944 и – тук е била скритата надежда на писателя – още по-новите поколения са щели да живеят трети живот след комунизма, неизвестно в коя година. Ето защо Изходът и Изборът в своите първи издания остават откровено незавършени; те са само заявка за онова, което би трябвало да прочетем в тях.

Преработеният Битието излиза в България през 2008. През 2009 година Зарев пренаписва Изходът, който се появи в българските книжарници през есента на 2010. В него с плътност и мистична жизнена правдивост, аналогична на Битието, Заревите герои преживяват периода между 1944 и 1989. В момента авторът работи върху Изборът, с евентуално окончателно заглавие Законът, който разказва за живота на третото и четвърто поколение Вълчеви в годините на посткомунистическата криза, от 1989 до днес. Романът е планиран да излезе на български и на немски през 2011 година .

През 2003 година излиза Разруха, единствения досега роман, който описва с дълбок, бих казал, изследователски реализъм преливането на властта на комунистите – едни и същи и служещи на ДС индивиди – от политическа в икономическа. Поп Богомил и съвършенството на страха, една триизмерна притча за корените но българската религиозност, подобна на Името на розата на Умберто Еко, се появява през 2005. И най-сетне през 2006 се появява последния роман на Зарев, Светове, в който българският характер е драматично вплетен в съдбата на един богат американец, дошъл да живее в България след 1989.

Всичко друго настрана, романите на Владимир Зарев са неоспорима, качествена, безценна българска литература, която може само да повишава смачканото национално самочувствие. Само това е достатъчно на автора им да се отдели един нов етаж от българската литературна сграда. Но те са и нещо много повече. Те са най-сериозното и комплексно изследване на българския национален характер. Светът на Заревите герои е българският свят какъвто сме го живели всички. През историческите промени, идеологическите заблуди, материалния недоимък, приспособяването към комунизма и попарените надежди за посткомунстически ренесанс – българският характер преди всичко съществува. Той е оживял, бори се за своето място в света и е надделял, потвърждавайки вярата на Фокнър, че човекът винаги ще надделява. Далеч напред в историята, следващите поколения българи ще научат за това от романите на Владимир Зарев много повече и по-убедително отколкото от медийните архиви и историческите тълкувания на тези постоянно смутни времена. Следващите поколения български писатели ще се учат да употребяват българския език от романите на Владимир Зарев много по-резултатно, отколкото от обеднелия език на журналистиката, просташкия жаргон на мутрите и сухия стил на документите.

С немските преводи на романите му светът извън България вече е оценил приноса на Зарев в литературата – българска или световна, няма значение. Значение има на българската литературна сцена прожекторите да осветят Зарев като необходим автор от задължителната приемственост между литературните поколения. Без хранителната среда на традицията, тази литература е обречена на умиране. Писатели като Владимир Зарев трябва веднага да бъдат влени в нейните артерии като главна съставка на кръвта в животоспасителната система, която трябва да освести българската литература и да я извади от кризата.



[1] Национално самочувствие не означава злокачествен национализъм, а подкрепа на стойности, които са съизмерими със стойностите на света и поради това годни за износ.

[2] Очаквам читателят да отбягва личните си предпочитания, така както прави авторът. В България имаше много поети и писатели, които в различна степен достигаха не просто до домашна популярност, но създадоха запомнящи се произведения (Уикипедия представя списък от около 400 писатели и 200 поети). Лично моите любими поети бяха Христо Фотев, Недялко Йорданов и Борис Христов, а не мога да си спомня нито един любим писател освен Николай Хайтов и безспорните Емилиян Станев и Йордан Радичков. Но тук целта ми не е да правя списък на писателите и поетите, а да очертая онази линия на българския литературен процес, която може да бъде приета като традиция и придържането към която – приемствеността – може да предотврати тенденцията писателите в България да пишат като че ли започват от нула, на чиста историческа страница, без предшественици.

[3] Lucic, Ana: A Conversation with Georgi Gospodinov. Далки Аркайв онлайн, посетена на 1 април, 2010: http://www.dalkeyarchive.com/book/?fa=customcontent&GCOI=15647100621780&extrasfile=A09F7A77-B0D0-B086-B663F6B2CA8E8009.html 

[4] На немски са преведени още романа Майките (2007) на Теодора Димова и разказите на Господинов Гаустин или човекът с многото имена (2004). Димова и Господинов принадлежат към поколението, което идва след Зарев и можем да очакваме, че техните преводни издания скоро ще се радват на подобаващото им се признание.

[5] Преглеждайки списъка на български писатели на уикипедия, се натъткнах на абсолютно куриозен факт, който оставям без коментар: името на Владимир Зарев не съществува в този списък.

[6] Цитирано от лична кореспонденция с Капка Касабова, според която Илия Троянов изповядва същата философия.

[7] Важно е да се знае, че не Владимир Зарев е предложил Разруха на издателството Кийпенхойер и Вич в Кьолн, а издателството е влязло в преговори с него след като немски преводач е направил предложение книгата да бъде издадена. Успехът на Разруха в Германия, Австрия и Швейцария, съпътстван от множество литературни четения от автора, който не знае немски, предизвиква австрийския клон на най-голямото немско издателство Карл Ханзер, Дойтике, да поиска от Зарев правата за издаване на първия роман от трилогията Битието. След появата на романа през 2009 под немското заглавие Familienbrand, издателството предлага на автора да издаде последователно и другите два романа в техния съвременен, основно преработен вариант.

Златко Ангелов (1946) е български писател, който живее в Испания. Автор e на мемоарната книга „Communism and the Remorse of an Innocent victimizer“ (Texas A&M University Press, 2002), сборника с новели „Еротични спомени“ (Сиела, 2012), сборника с разкази „Любов на Boogie Street“ (Скалино, 2013), книгата за Америка „Моята Америка“ (Ерго, 2015) и сборника с литературни есета “Литература на края на света” (Лексикон, 2017). Негова публицистика и литературна критика четете в дигиталното издание „Неизбежна проза“, както и на личния му блог www.antipropaganda.net.


Pin It

Прочетете още...