1 1 1 1 1 Оценка 0.00 (0 гласувания)

3.2 Въобразената „революция“.

Малко след като е получил новината за залавянето и осъждането на Васил Левски, Найден Геров, който по онова време е руски консул в Пловдив, пише до граф Николай Павлович Игнатиев следното:

„Всичко това е работа на бившия дякон Васил Левски от Карлово, който през последните 3-4 години е пътувал из България, проповядвайки, че там уж съществувал някакъв си революционен комитет, подготвящ освобождението на българите, и е излъгал мнозина да му се подведат“[1]

Възможно е, разбира се, да се обясни това толкова враждебно отношение към по-късната централна фигура на национално-освободителното ни движение чрез влиянието на руските и про-руски кръгове, към които принадлежи самият Геров (една теза, формулирана обстойно от Георги Бакалов и Иван Унджиев[2]). Както обаче пояснява авторката, това означава „да се игнорират силните различия между стратезите на българското бъдеще от онова време и да се попадне в евтиния капан на приписването на всичко, което би демонстрирало вътрешни национални противоречия и търкания на външни, особено руски, влияния или натиск“[3].

Всъщност враждебното отношение към Левски – и изобщо към идеята за национално освобождение по революционен път – изглежда е дълбоко присъща на немалки части от тогавашната, нека я наречем така „водеща част“ от българското общество, в лицето на по-заможната производителна прослойка и интелигенцията, доколкото представителите на последната са успели да си извоюват някакво положение в рамките на Империята[4]. Обясненията за това могат да бъдат най-различни: от факта, че тази борба застрашава директно източниците на тяхното икономическо и социално положение, т. е. достъпа до пазарите и административния апарат на Империята, та чак до прилаганата от БРЦК терористична тактика за финансиране на делото, от която някои от тях се чувстват застрашени в най-непосредствен, физически смисъл[5]. Най-простото указание за липсата на широка подкрепа за революционната стратегия се открива в самия факт, че организацията е принудена да прибегне към такава терористична тактика. Една „всенародна идея“ в никакъв случай не би се нуждаела от подобни драстични мерки. Показателно е също, че тези страни от дейността на национал-революционерите „не успяват да се превърнат в част от (официалната) национална митология. Тя се срамува от подобни деяния, изтласква ги в несъзнателното и така ги отстъпва на други митологически структури“[6]

За да можем обаче да си представим и почувстваме атмосферата, в която протича и се оформя революционно-освободителното движение, ни е необходим някакъв по-мащабен портрет на онова време. И, разбира се – възможно най-обективен. Именно това ни предлага, по собственото ми мнение, книгата на канадския изследовател Томас Майнингер Формирането на националистическа българска интелигенция, 1835-1878, в един от сравнително редките примери за интерес към този период от историята ни отвън.

Трудът на Майнингер се основава на количествено изследване на повече от 600 източници (191 лица като цяло), а целта му, заявена в предговора, е „да добави нещо към техния исторически портрет, като се фокусира върху това кои те са, а не какво са вършили. Онова, което следва, значи, се предлага като групово изследване на една социална категория – тоест, на един интелектуален елит – а не като история на един културен или политически национализъм“[7].

И така, нека дадем думата на самия Майнингер:

„Присъствието на образовани българи в професионалните области може и да е смекчило донякъде изолацията на учителите, но професионалистите нямат почти никакво друго освен локално присъствие преди 1878. Българите, които са учили право, се насочват към държавна служба, а не към професионална практика. В османската система западното правораздаване е ограничено да търговските съдилища в по-големите градове; освен това практиката в тях е монополизирана от чужди и консулски служители.“ (p. 275-6)

Само шепа български автори успяват да си създадат нещо като писателска кариера, най-вече журналисти и автори на учебна литература. Иначе, професионалното писане почти не съществува. От гледна точка на продукцията, също, по-голямата част от литературните произведения е простовата и непрофесионална. Писателите от преди 1878, особено онези, работещи след средата на века, създават около 1599 отделни заглавия и хиляди статии в периодичните издания. Сред няколкото определения, които могат да бъдат направени за тази литературна продукция (нейната претрупаност, нейната непрофесионалност), тук трябва особено да се отбележи преобладаването на преводите. Както отбелязва един от съвременниците, преводната практика води до почти пълна липса на творчество и множество злоупотреби.

[…]

Критиката, липсата на читателска реакция, практическите трудности – всичко това води до фрустрация, за която писателят, също като другите културни работници, обвинява самите хора. „Нашите българи“, мърмори Георги Раковски, може би най-важният български говорител от десетилетието след Кримската война, „не обичат патриотичното възпитание, човек не може да ги помръдне с нищо“… Българските писатели, коментира Петко Славейков […], „си остават без читатели и, за да публикуват… са принудени да просят абонаменти… [От] ден на ден пламъкът им се превръща в лед“. Самият Славейков оставя един класически израз на чувството за отчаяние в елегията си от 1870 „Не пей ми се“ (p. 285)

Издателите, също като учителите, не притежават никаква професионална сигурност. Те или напускат работа след кратък период от време или, също толкова често, прекратяват самите издания. Само един вестник („Цариградски вестник“) издържа повече от десет години; само три издържат повече от пет. Повечето от периодичните издания се прекратяват в рамките на една година от началото на издаването им. Тъй като издаването на периодични издания е толкова лично начинание, съдбата на издателя обикновено е тясно преплетена с онази на изданието му. (p. 293)

Седемнадесет български печатни преси са открити преди 1878, повечето от тях в Истанбул или в чужбина, в Румъния. Че тези седемнадесет печатници преминават през ръцете на около тридесет различни собственици говори за това колко рискована е тази професия. (p. 311)

Дори и при най-добри условия, значи, някои от водещите фигури на българското национално осъзнаване не намират нито духовното, нито материално удовлетворение, което са очаквали, а професионалните им разочарования засягат естеството на работата им. Тези мъже са не просто вярващи – лудешките сърца на национализма; освен това те са индивиди, които обвързват преследването на идеите си с очаквания за възнаграждение и респект. По тази причина фрустрацията им взема по-тежка дан, отколкото е случаят, когато реалността разруши нечии наивни идеали. Жлъчното и разделително поведение на интелектуалците често парализира училищата, ангажира непропорционално голяма част от литературното производство и води до провал единствената културна организация, която България има по онова време. (p. 320)

Една от причините, поради които организацията на Левски се оказва толкова слаба е, че комитетите са съставени от аматьори, а не от дисциплинирани революционери. Комитетите, може да се отбележи, се появяват в икономически най-успешните части от българските земи и голяма част от членството и ръководството им е съставено от интелектуалци (учители и духовници), както и млади занаятчии и търговци – хора, привлечени към конспиративната работа от силата на една идея, а не толкова от реалността на някакво отчаяние. Ако комитетите не биха били толкова зависими от идеалисти и индивидуалисти, те може би биха оформили една по-ефективна конспиративна сила. Но при това положение на нещата, арестуването на Левски довежда голяма част от комитетите до паника, взаимни обвинения и дори предателства. Същата слабост ще обхване и емигрантските организации. (p. 380)

Тази сравнително дълга поредица от цитати беше необходима, за да се предаде поне донякъде разбирането, което книгата внушава в хода на изложението си: резултатът от нейния прочит е един силно отрезвяващ портрет на общество, разпокъсано между различни дребноформатни, котерийни интереси, ангажирано преди всичко с идеята за личното и донякъде групово оцеляване, но изключително рядко – с нещо повече от това. В известен смисъл представата за България от средата на 19 век, която подробното изследване на Майнингер представя, е доста напомняща онази, която повечето от нас имат за днешна България – едно силно провинциално, сравнително затворено в собствените си проблеми общество, членуващо в значително по-голяма управленческа единица, с чиито цели и идеология то не се идентифицира в почти никакъв смисъл, освен може би в онези случаи, в които отделни негови членове са получили постове в администрацията на същата тази единица (но също и не й се противопоставя, като цяло, в някакъв друг смисъл освен чисто културния). Удивително е до каква степен портретът на тогавашна и сегашна България си приличат в тази интерпретация, създадена далеч преди времето, в което България се отвори за Западна Европа и дори стана член на един общоевропейски съюз. Очевидно е, струва ми се, че тук не може да става и дума за някаква съзнателно търсена аналогия. Изводът, който според мен се налага с неизбежност от запознаването с тази интерпретация е, че българското общество – и тогава, и днес – си остава дълбоко анти-революционно, консервативно и затворено в шаблоните на един вековен провинциализъм. И че, което е далеч по-важно – днес то е почти същото, каквото е било и преди сто и петдесет години. Предполагам, че това в достатъчна степен обяснява слабата популярност, та дори и неизвестност, на това изследване в България.

Но, разбира се, никое разглеждане на идеята за революцията в българското колективно въображение и историография не би могло да бъде пълно без включването на централното в това отношение историческо събитие за цялата ни история – Априлското въстание от 1876 година.

Едва ли има друго събитие в историята ни – повтарям, в цялата ни история – което да е обект на толкова много и толкова противоречиви интерпретации. В контекста на всичко казано дотук този факт е напълно разбираем. Априлското въстание, бидейки онзи тласък, който поставя в ход цялата поредица от последващи голямомащабни събития в най-новата ни история – като се започне с Освободителната война, като се премине през комплекса от Санстефански и Берлински договори, които на практика ще определят завинаги формата на специфичен „национален проект“, обуславяща в огромна степен колективното ни мислене и въображение и до днес, и се стигне до поредицата от опити за осъществяване на този „проект“, в двата му аспекта, външен и вътрешен, за които ще стане дума по-долу – от гледна точка на всички тези неща Априлското въстание безспорно е ключовото събитие в най-новата ни история. Това е и причината, поради която неговите интерпретации се превръщат в нещо повече от израз на едни или други предпочитания – били те научни, идеологически или чисто политически. Различните начини, по които се представя Априлското въстание в хода на българския исторически разговор, и особено все по-ясно доловимата и все по-нарастваща потребност от доказване и защита на неговото величие в хода на времето, са едни от най-важните указания в подкрепа на собствената ми интерпретация за естеството на този разговор. А именно: неговото разбиране като лишен от шансове за реализиране опит за компенсация – въображаема компенсация – на неизвършената, невложена индивидуална и колективна работа по преодоляване на травмата (в този случай – травмата от „безславността“ на нашата история, изразяваща се най-вече в непрестанните опровержения на идеята за изпълнимостта – а следователно и жизнеспособността – на „националния проект“, с които ни засипва миналият век). Като бягство от срама, осъдено на вечно завръщане до едно и също място. До изходната точка. Отново и отново.

Градацията на усилията и особено на тона, с който се говори за Априлското въстание у нас, ми се струва очебийна. От сдържания, ако и изпълнен с реално страхопочитание и преклонение пред саможертвата на шепата герои тон и стил, характерен за първите, вече класически опити, българският исторически разговор постепенно преминава към един все по-настоятелен, все по-малко допускащ съмнения и възражения, все по-наситен с нелепи разкрасявания, хиперболизации и картинности стил и начин на интерпретиране, който в наши дни, такова е собственото ми усещане, вече прави почти нечетими повечето от писанията, посветени на тази толкова решаваща за всички ни тема. Струва ми се легитимно да се твърди, че в хода на времето историческият ни разговор е подложен на един процес на бавно, но постоянно филтриране, при което сдържаните, отказващи да героизират и хиперболизират интерпретации (като например онази на Димитър Страшимиров) не се допускат в канона, откровено критичните (примерно ония на Тодор Влайков или Иван Орманджиев) просто се игнорират и подлагат на забвение, а приетите в канона творби (Вазов, Захари Стоянов) се интерпретират по начини, които изключват тяхното „спорно“ съдържание и изтъкват на преден план предимно онези техни аспекти, които поддържат чисто „мобилизационната“ страна на историческия разговор.

Споровете относно „правилния“ и „неправилен“ начин за представяне на въстанието започват почти непосредствено след появата на двата най-важни, днес еднозначно-канонични, текста: „Записките“ на Захари Стоянов и „Под игото“ на Вазов. Интересно е, че атаките изглежда протичат по два сравнително различни начина. При Захари нещата все още са леко завоалирани, в смисъл, че тук се напада не толкова нежеланието му да сакрализира и „епопеизира“ въстанието, колкото „некомпетентността“ му като писател. Характерна в това отношение е следната критика на Пенчо Славейков:

„... повечето от фактите З. Стоянов ги е възсъздал тъй, че те у нас, читателите, оставят впечатление за нещо вероятно, но не и вярно... простотията ще го яде до живот навсякъде, и на писателския стол, гдето той си бъхти умът с измисление овчарски дивотии, и на председателския стол на Народното събрание... Неговите книги, пълни с ценни материали, са пълни и с такива дивотии, каквито може да измъдрува само разбурмената фантазия на един мегаломан, който с всичката си наивност мисли, че писателската професия се състои само в дрънкание каквото ти дойде до уста. И той дрънка.“[8]

При Вазов – или по-точно, при „Под игото“, нещата са по-директни, може би поради факта, че книгата вече е получила признание в чужбина, което привнася в спора парадоксалния момент на „засегнатата национална гордост“. Тук обект на критика вече е не писателското майсторство на автора, а неговия (приписван или автентичен) не-патос, или отново същия отказ от сакрализиране и „епопеизиране“, който същият този автор е демонстрирал така безуговоръчно в Епопея на забравените. Характерни тук са ранните критики на романа, представени и добре анализирани в Идеологът на нацията. Думи за Вазов на Инна Пелева. Тук само два примера:

„… националния дух в това съчинение... този въпрос може да интересува само нас Българите, а не и Европейците. Европейският печат не може и не е компетентен да се произнася върху нашите национални чувства и дух, защото само ние можем да знаем правдоподобни ли са или не – в романа на г-н Вазов.“

„…Ние имаме право да изискваме от един народен поет творения, които да въплъщават истинския народен дух и чувства... Моментът на сюблимна борба – това трябва да бъде именно момента на едно истинско поетическо вдъхновение, на едно истинско национално чувство... падението, пропадването, отчаянието, окървавянето – ...фалшива почва за един поетически национален образ... капиталната грешка на романа е там, че г. Вазов е черпил вдъхновение не от истинския поетически източник, а от друг, дето „дивия глог не дава плод“... Кандов е една историческа невярност... създаденото [романът] трябва да бъде негово [на автора], а не на природата,... но трябва да прилича на природата. Първата ръководеща задача на един исторически роман е вярното предаване духът на епохата... ако романът е исторически, идеята трябва да бъде вярна на историческите произшествия... (Балджиев); ...в изпълнението – фалшивост и студенина...; фалшификация на отношенията... това изложение противоречи на историческите факти и дава невярно очертание на епохата (Илия Миларов) и пр.“[9]

От друга страна, опитът за „чисто“ историческо, позитивистко представяне на въстанието – История на Априлското въстание на Димитър Страшимиров – в никакъв случай не среща непременно по-добър прием, дори напротив. Първо, книгата никога не е била част от националния историко-литературен канон, а що се отнася до приемането й, то може би в това отношение критиките на Иван Хаджийски са достатъчно показателни за начина, по който я е възприемала и по-широката публика[10]. Разбира се, методът и тонът на Страшимиров, които са възможно най-далеч от опитите за сакрализация сред всички познати ми по-важни писания за въстанието, с лекота дават повод за подобна интерпретация. Тук само един пример:

И злото, при това, ще порастне още, ако кажа и самата истина, а тя е, че другояче не можеше да бѫде. Велико събитие нема. Само съ последствията си събитието печели венеца на славата – съ последствията, но искамъ да кажа, съ европейската намеса, поради турските зверства – а самò не е велико, защото велико възстание нема. Батакъ е прѣдоставенъ на собствените си сили, Перущица гори сама. Брацигово е откѫснато, Еледжикъ захвърленъ, Петричъ, Поибрене, Мечка по на саме чакатъ смъртьта си, Копривщица се е предала преди време, а Панагюрищестолицата на цѣлото дело–се бие самò и самò се принася въ жертва за доброто на общото отечество. Гаче ли туй сѫ отделни избухвания, – избухвания дори не въ едно и сѫщо време. Единството се заключава само въ туй, че нарочно даватъ време на врага, съ метода и като по тактъ и съ пълно безгрижие да смаже подредъ, едно по друго, всѣко възстанало гнездо. Въ търновско е сѫшото. Батошево, Кръвеникъ, Ново Село, Дрѣновския манастиръ – всички сѫ захвърлени жертва на собствената си сѫдба. Вратца е заключена въ своите си стени, Ботевъ е прогоненъ по дивите балкански бърда и смазанъ безугледно, а Сливенъ е предаденъ и самъ е предатель на синовете си.

Кѫсо – нема големо събитие, съ гръмотевиченъ подемъ, съ героични перипетии и ослепително славенъ край: нема. Всичко е дребни боричкания[11]

Самият Хаджийски, който полага сериозни усилия, за да позиционира анализа си в полето на чистата наука, в никакъв случай не успява да се освободи от наложения – вече на второ или трето поколение – императив за разглеждане на въстанието като нещо, излизащо извън рамките на обичайните исторически събития; като един вид свръх-зареден със смисъл импулс, чието протичане в никакъв случай не може да се сведе до свръх-баналното „некадърност“, от което Страшимиров доста често не се свени, ако и да не го произнася директно. Това проличава най-ясно в противоречието, до което го довеждат собствените му усилия непременно да открие някаква „свръх-ценностна“ историческа идея зад тъй внезапната поява на въстанието, в случая, прословутата „историческа необходимост“:

Няма съмнение, че основна причина за Априлското въстание бе историческата необходимост от премахване на турския феодализъм у нас. Тази необходимост се изрази главно чрез черкезките обири, които спрямо нея трябва да се разглеждат като случайност. Прочее черкезките обири бяха случайността, чрез която се изрази обществената необходимост на времето, и в този смисъл те бяха главната непосредна причина за Априлското въстание.[12]

И всичко това – след като само няколко страници преди това самият Хаджийски е положил всякакви усилия, за да опровергае предишните обяснения за причините на въстанието, по традиция свеждани до „тежкото положение на народа“, което той убедително отхвърля (както и Вазов, и Захари Стоянов преди него, ако и само индиректно, отказвайки да рисуват в книгите си някаква неправдоподобна картина на „непоносими страдания“). Което пък от своя страна води до необоримата логика на контрааргумента, изтъкван от Инна Пелева във вече споменатото изследване:

Към твърденията на Захари цитиращият ги трупа още аргументи за своето рационалистически доказвано „Не вярвам!“ (Хаджийски смята, че не вярва в „тежкото положение“). В книгата обаче се промъкват наследствата на рационално неконтролируемата вяра: не турците, но пък, оказва се според този разказ, черкезите правят нетърпими зулуми и тежко положение все пак има; промъкват се и познати думи на българския гняв (например за „изродени, неграмотни, често пъти смахнати турски професионални административни безделници“ и други подобни). Иначе казано, в проникновената студия на Хаджийски, започнала с усъмняване в истинността на масово приетия дискурсивен образ на 1876 г., подчертаващ причинеността на бунта, причините на въстанието съществуват и те (все пак) са мислени във вече зададените граници, в контурите на утвърдените идеологеми. А опитът за недоверие на автора към санкционирания като правилен наратив за Април (опит неособено успешен дори „у дома си“, в границите на текста, който го прави) не оставя следи в груповия познавателен навик, не уязвява стереотипа – и след „Психология на Априлското въстание“ за колективността „причините“, разбира се, съществуват и то точно такива, каквито са били винаги.[13]

Но какъв тогава е единственият извод, който се налага от прегледа на основните историографски и литературни представяния на въстанието у нас? То е необяснимо, то е нещо, стоящо над и извън всякаква логика, както и опити за евентуално рационално представяне. Единственият възможен възглас пред необятността на неговата над-рационалност е „осанна“, единствената поза – онази на коленопреклонно почитание, а единственото мото – „вярвам, защото е абсурдно“.

Това не е ирония! Именно такава е позицията на (поне някои) от съвременните изследователи на въстанието, като например академик Константин Косев. Ето неговото обяснение за причините на Априлското въстание:

„В духа на горните разсъждения въпросът за т. нар. причини за Априлското въстание, който дълги години се разисква в историческата литература, става абсолютно безсмислен. Въпросът е безсмислен, защото не може да се търсят причините за нещо, което е логически обусловено от историческия процес и се разбира от само себе си. Поставянето на такъв въпрос фактически означава да се откъсне въстанието от контекста на националноосвободителното движение като някакво едва ли не епизодично или случайно събитие, предизвикано от особени специални обстоятелства.“[14]

Очевидно е, че Априлското въстание заема свое собствено, силно специфично и в някакъв смисъл „над-логично“, сакрално място в българската историография и литература, особено в онази от по-ново време. И това е свързано с цяла серия парадокси, които правят обяснението му, поне от гледна точка на досегашните хипотези, доста трудно, ако не и напълно невъзможно. Наистина, както от гледна точка на предпоставките, така и от онази на следствията му, то изглежда като един вид загадка. Нека размислим над следните силно впечатляващи и привидно някак несъвместими едни с други факти:

От една страна

1. Въстанието е първият и единствен масов бунт за цялата петвековна история на Османското владичество у нас. Всички останали, не особено многобройни, са чисто локални (а всъщност още по-локални), не водят до никакви сериозни последствия и са, в голямата си част, почти непознати на средния българин от наше време.

2. Причините за избухването му, вечно оспорвани и изобретявани отново, при всяко следващо поколение изследователи, си остават някак забулени в мистичност и до днес.

3. То е изключително слабо и зле подготвено. В интерес на истината, гледната точка, според която то би могло да бъде представено единствено като израз на отчаянието и припряността, възцарили се сред по-младите апостоли след смъртта на Левски и отпадането на Каравелов от ръководството на революционната борба, както и множеството недостойни постъпки от страна на старите войводи[15], може би не е чак толкова лишена от каквито и да било основания.

4. Въстанието е проведено по възможно най-неорганизирания и непоследователен начин, който човек може да си представи. Започнало под надслова „първо да скокнем, а после ще му мислим“, то завършва с всеобща паника, поединично или групово спасяване „кой както може“, плюс, разбира се, добре документираните в историографията кланета, които изглежда са единствения неоспорим момент в цялото му развитие, независимо дали от наша собствена или външна гледна точка. Прословутата хвърковата чета, може би най-добре организираната бойна единица за цялото му времетраене, бива безкомпромисно описана от Димитър Страшимиров като „измайва[ща се …] дето тряба и дето не тряба“, а водачът й, Георги Бенковски, като „трескаво афектиран, превзет и безсмислен, като всякой парвеню, комуто неочаквано пада в ръце да играе важна водителска рол“[16].

От друга страна обаче

1. Идеализмът, жертвоготовността и абсолютно неподправеният патриотизъм не само на организаторите, но и на повечето от участниците в него, са до такава степен несъвместими, дори противоположни, на обичайното състояние на пасивност, нищоправене и лениво покорство пред съдбата, инак тъй характерни за колективния ни modus vivendi, че е трудно човек да не ги разглежда като нещо необикновено, камо ли пък да обвързва с делата им лесноватото „българска работа“, комай изплъзващо се от устните ни под път и над път, като един вид окончателна есенция на всичко, което сме в състояние да мислим или кажем за самите себе си.

2. Нищожно или велико, въстанието все пак успява да постигне целта си, ако и по начин и път, които са абсолютно непредвидими от гледна точка на организаторите му. Лесното, стигащо почти до комичност обяснение, че „въоръжените въстанически действия имат добре промислена и обоснована рационална политическа цел“[17], в добре известния смисъл, че те са уверени в неизбежността на руската освободителна намеса, изглежда някак смехотворно на фона на истински драматичните перипетии, през които преминава европейският политически процес, преди да се стигне до действителното руско участие, противно на желанието на тогавашните руски управляващи елити и в резултат на сложни борби между различните, отчасти напълно несъвместими едни с други интереси на великите сили[18].

3. Последствията от въстанието, не само и не толкова под формата на самото Освобождение, колкото на онази, свързана с българската (и общо-европейска) неподготвеност за свобода в центъра на Балканите, отново му придават един изглед на историческа изключителност, трудно съвместима с някакви „прозаични“, обикновени обяснения. Колкото и нищожно да изглежда само по себе си, въстанието има толкова безспорно грандиозни последствия, че желанието да се види и самото то като грандиозно, надминаващо измеренията на „банално-случайното“, изглежда в някаква степен разбираемо.

Сами по себе си обаче парадоксите около Априлското въстание не могат да обяснят конкретните форми, които неговото представяне придобива в хода на българския исторически разговор, особено ако човек би се опитвал да намери някакво обяснение за очевидната градация на патоса – съпровождана от съответна деградация на способността за рационално мислене или дори прост, здрав човешки разум – с която е свързано това представяне, противно на всякаква очевидна логика. Пътят от сухия реализъм на Димитър Страшимиров до абсурдисткия патос на Константин Косев е всичко друго, но не и интуитивно разбираем. Защо, противно на всякаква логика, желанието за мистифициране и възпяване на въстанието, в противоположност на неговото поставяне в някакъв по-реалистичен контекст, се увеличава с хода на времето, вместо да намалява? От какво е породена тази потребност за отказване от разума и завръщане към чисто схоластически похвати от рода на „credo quia absurdum“? На какво се дължи колективната ни неспособност да се отнасяме към него като към исторически факт, който, като всеки друг такъв, се нуждае от поставяне в някакъв обяснителен контекст, а не от поставяне на пиедестал? Отговорите на тези въпроси, боя се, могат да бъдат намерени единствено в областите на такива граничещи с откритата спекулативност области като колективната психология или психотерапия. Защото, за да разберем целия този комплекс от неспособности за раздяла с травматичното минало, ние най-първо би трябвало да разберем причините за – и механизмите на – българското компенсаторно мислене[19].

И така, нека започнем поред с някои от „парадоксите“, пред които е изправено обяснителното мислене, когато става дума за Априлското въстание.

Парадокс номер едно: От една страна Априлското въстание е породено от някаква „историческа необходимост“, а от друга, конкретните причини за избухването му са неясни до степен абсурдност.

Парадокс номер две: От една страна Априлското въстание е израз на „изконната потребност на българския народ от свобода“, а от друга участието в него е нищожно, пък и предателствата, извършени по негово време са безчет, което не говори за особено единство сред „народните маси“, що се отнася до целите, задачите или дори разбирането на въстанието.

Парадокс номер три (теоретичен): от една страна, според Мирослав Хрох, процесът на изграждане на българското национално движение протича в съответствие с неговата теория за пробуждането на национализмите в Европа, притежавайки нейните втора и трета фази (фазата „B“ на революционна подготовка, свързана с директни призиви към бунт и подготовка на масово въстание, както и фазата „C“ – онази на чисто революционната дейност). Той обаче изглежда не притежава типичната за средноевропейските национализми начална фаза „A“, онази на обща подготовка, състояща се от научна работа, свързана с изясняването на езиковите, исторически и социални особености на недоминантната група, необходима за изграждане на национално самосъзнание. В България, както изглежда, тази фаза e „прескочена“. Ето какво казва по този повод един от международните специалисти по българска история, белгийският професор Раймонд Детрез:

Една удивителна особеност на българското национално движение е, че то до голяма степен прескача фазата А на Хрох и започва непосредствено с „агитацията“, типична за фаза B. Дългото въведение към „История славяноболгарская“ на Паисий Хилендарски, с което се полага началото на българското национално възраждане, е бунтарски националистически памфлет. То съдържа яростни апели към българите да се гордеят с българския си произход, език и история, и да отхвърлят гръцкото културно господство. За разлика от онова, което Хрох счита типично за фаза А, историческият разказ на Паисий е не научно, камо ли пък академично произведение; то цели да подхрани поучителното послание, отправено във въведението чрез позоваване на героичните военни подвизи на българските царе, особено във войните им срещу Византия, както и множеството български светци и патриарси. Последните са също толкова важни, като се има пред вид гръцкото културно влияние, упражнявано от Патриаршията в Константинопол. Паисий насърчава читателите си да четат неговата „История“ на глас за други, да я преписват и разпространяват. Пътувайки по българските земи, той се опитва да намери по-широка аудитория за идеите си, да накара българите да осъзнаят ситуацията си и да ги убеди да говорят и учат на български език.[20]

Тези „парадокси“ са породени не случайно. Техните основания, както ще се опитам да покажа оттук нататък, се намират именно в специфичната мисловна рамка, в която въстанието (и идеята за революцията в българската история изобщо) са били поставяни почти винаги досега от традиционната българска историография. А именно: опитът да се представи „революционността“ като някаква вътрешно присъща черта на българския начин на живот, тоест да се обоснове, защити и по някакъв начин увековечи представата за „малкия, но непокорен и свободолюбив народ…“ и т. н. И достигането до тях е неизбежно просто защото зад тази идея, оказва се, стоят не толкова налични и лесни за представяне исторически факти, колкото различни прояви на същото онова компенсиращо въображение, за което стана дума по-горе. В случая с „българската революция“ това е преди всичко „логическата“ конструкция, според която Априлското въстание (или, в съчетание с Руско-турската война от 1877-78 – „българската революция“) е своеобразен връх на българското Възраждане и национално движение, негов „логичен край“, наложен от „неоспорими исторически закономерности“ (или такива на марксистко-ленински интерпретираната история, или просто „неоспорими“, без да се уточнява точно по какви причини, както го прави например Константин Косев[21]).

Всички тези твърдения, не ще и дума, се сблъскват по доста нелицеприятен начин с простия въпрос: „Но ако действително революцията е такава неотменима и значителна част от българския начин на живот, респ. на Възраждането, то къде тогава са участниците в нея?“, при което нещата или трябва да стигнат до силно неприятната задача да се „броят глави“, с надеждата, че цифрите ще бъдат посрещнати ентусиазирано или поне снизходително от четящата публика; или до отказ от цялата конструкция – нещо, което досега е опитвано, поне в някаква систематична и последователна форма, единствено на ниво докторски дисертации и единствено извън България, доколкото ми е известно[22]. Споменатата по-горе книга на Майнингер (която е именно докторска дисертация) е издържана точно в този дух. Същата идея – че българското Възраждане е по същността си един процес на културно обособяване и формиране на българската нация, от който революционните борби са само кратък, лишен от масовост или дори широко влияние епизод, се поддържа и в една друга докторска дисертация, написана в по-ново време, и произлизаща от изследователския кръг на специалисти-балканолози, работещи в Хуманитарния факултет на Амстердамския университет под ръководството на професор Юп Лерзен. Става дума за книгата Becoming Bulgarian (Ставането на българщината) от холандската изследователка Жанет Сампимон[23].

Впрочем, идеята за културния (в противовес на революционен) характер на българското Възраждане очевидно се поддържа от целия този кръг учени. Ето как я представя професор Детрез във вече спомената си статия:

Според Хрох българското национално движение принадлежи към „въстаническия“ или „бунтовнически тип“. Българската църковна борба само „загатва появата на националното движение“, което по този начин изглежда е сведено най-вече до (несполучливата) организация от мрежа от революционни комитети на Васил Левски и Априлското въстание от 1876. Главната съставна част от българското национално движение обаче е именно църковната борба, която се стреми да постигне българската независимост чрез демократични реформи, преговори и дипломатически натиск. Степента на насилие, до която си позволяват да прибягват участниците в българската църковна борба, е ограничена размяна на юмручни удари и хвърляне на камъни, а като цяло в нея участват далеч повече хора, отколкото са участниците в Априлското въстание – като се започне с водещи интелектуалци и членове на духовенството, и се стигне до прости хора и учители. В традиционната българска историография този факт винаги е бил пренебрегван поради криворазбрано презрение към „реформисткото крило“ на националното движение и в резултат от сляпо преклонение пред героичните борци за свобода. Известните – може би печално – чети са имали само много слаба поддръжка сред населението. Въоръженото въстание от април 1876 дължи постигането на желаната си цел – националната независимост – повече на жестоките ответни мерки на османските нередовни части и последвалата ги руска военна интервенция от 1877-78, отколкото на войнствените подвизи на българите. По същността си българското национално движение е едно ненасилствено движение и, като се има пред вид неговия акцент върху образование и културно издигане, в много отношения то ни напомня за централноевропейските видове възраждания.[24]

Нека сега видим по какъв начин възприемането на българското Възраждане като процес на културно-национално формиране, съпровождан, но в никакъв случай не доминиран от национално-революционна агитация и поредица от (зле организирани) бунтове, ни освобождава от споменатите по-горе парадокси.

Следва продължение...



[1] Виж Maria N. Todorova, Bones of Contention: The living archive of Vasil Levski and the making of Bulgaria’s national hero, Central European University Press, 2009, p. 274. (Цитатът е превод от английски на български език – тъй като притежавам единствено английско издание на книгата – поради което, разбира се, само приблизително отговаря на оригинала.)

[2] Ibid., p. 275.

[3] Ibid.

[4] Todorova, op. cit. pp. 267-288 (“Contesting the Hero”)

[5] Показателно в това отношение е едно писмо, написано от брата на Левски, Петър Караиванов, до Христо Пулиев през 1876. Привеждам тук пълния му текст, в оригиналния правопис:

1876 февр. день на 12.

Г. Христо Н. Пулiевъ, поздравлявамъ та да разбырете какъ сме живу и здраву до тоя чясъ, и молимъ Бога за вашето здрави. Но днеска прихождамъ нарочну за ви извѣстя като на искрененъ патрiотинъ, и като на съотечественникъ, защо-то може даже да намыслите още когато бѣхъ дошоль отъ Царцградь като българинъ и азь слязохъ при ваша милость като новъ непознатъ отъ никого, даже не разбырахъ ни отъ Влашки язикъ низнаяхъ ни най малко за вода какь ще ся кажи, нъ ваша милость щомъ като влезохъ изъ вѫтрѣ вратата, на мѣсту да ми кажишъ далъ ти Господь добро като на съотечественникъ катъ ви поздравихъ, и азъ да ся зарадовамъ ако и да сьмъ избягалъ отъ Проклеты-ты аiатски кучета та изгубихъ отечеството си, но и тука има съотечественници и патрioти, които разбыратъ какво ще ся кажи патрioтизмъ, но Господство ви отъ веднжжь като че ви сторихь нѣкоя голѣма пакость ма попитахте, ти на ли си на Хайдутина Василъ Левски братъ. По-добрѣ да ма ударите съ ножь отъ колкото да ми кажитѣ тая дума но сега ти ся умолявамъ твърдѣ много за да ми испроводишъ 10 лиры за да си зема нѣкои потребносты, кои-то ми сѫ най-много потребны за напролѣгь. Ако да не изпроводишъ тогива ще да позная защо-то не си ми нито съотечественикъ нито патрiотинъ, тогива да знаймъ, защо-то като отидя въ Карлово, пьрво и пьрво шѫ да убыя майка ти, послѣ да изгорѫ и мишкы-ты ви.

Остаямь въ надежда сь голѣмо нетьрпенiе за отговоръ-а ви. Букурещъ Каля Мошилоръ № 40 Стойку Брагаджiа, нъ да не направишъ нѣщо на човѣкъ-ть, защо-то той не е виноватъ ни най-малко, защо-то не мога ся насмя. — Азъ вашъ покорный Петръ Караивановъ трети Левски. —
(Из архивата на Найден Геров, I, 142).

[6] Николай Аретов, Национална митология и национална литература, София, „Кралица Маб“, 2006, стр. 458.

[7] Meininger, op. cit., p. III.

[8] Славейков, Пенчо П., Христо Ботев. Критически опит от Д. Т. Страшимирова. „Знаме“, бр. 33, 20 август 1897, год III, 1-2 (подлистник) и бр. 37, 3 септември 1897 г., год III, 2-3. (цит. по: Албена Хранова, Историография и литература, София, Просвета, 2011, т. 1, стр. 169).

[9] Васил Балджиев, Критика върху „Под игото“. София, 1896; Илия Миларов, Иван Вазов като романист. София, 1896. (Цит. по: Инна Пелева, Идеологът на нацията. Думи за Вазов, Пловдив, Пловдивско университетско издателство, 1994, стр. 106, 108)

[10] Виж в тази връзка главата „Завръщането на ‚третата култура‘: Иван Хаджийски и ‚Психология на Априлското въстание‘“ от Албена Хранова, цит. съч.

[11] Димитър Страшимиров, История на Априлското въстание, Пловдив 1907, т. 3, стр. XI.

[12] Иван Хаджийски, Психология на Априлското въстание, „Либерален преглед“, 1.9.2013.  (https://librev.com/prospects-bulgaria-publisher/2159-2013-09-01-17-34-30)

[13] Инна Пелева, цит. съч., стр. 189

[14] Константин Косев, Априлското въстание – прелюдия към Освобождението, академично издателство „Проф. Марин Дринов“, София, 2000, стр. 13.

[15] „Нашите войводи бяха станали цели барони. Панайот Хитов се отнесе, все по това време, още по-унизително. Той докопчил от комитета около 250 жълтици, уж да събира чета, с които избяга в Сърбия, като си купи от Румъния лозови пръчки, да си сади лозе в Белград!“ Захари Стоянов, „Записки…“, изд. „Захарий Стоянов“, София 2010, т. 1, стр. 167

[16] Д. Страшимиров, цит. съч., стр. 151, 146.

[17] К. Косев, цит. съч., стр. 17.

[18] В тази връзка виж Константин Косев и Стефан Дойнов, Освобождението 1877-1878, София. Акад. издателство „Марин Дринов“, 2003.

[19] Това е въпрос, който едва ли може да бъде разгледан подробно в рамките на този текст. Ще спомена само, че ключовата фраза към разбирането на всичко това според мен е непрестанно поражение, а логиката на функционирането му е онази на компенсиращото въображение, което се опитва да „постави нещата на мястото им“ и да намери все нови и нови обяснения, позволяващи да се „спаси колективното достойнство“, пък било то и чрез напълно фантасмагорични, открито несъвместими със здравия разум средства, каквито са онези на схоластиката. „Поражението“, което имам пред вид тук, е онова на „българския национален идеал“, изразяващо се в поредица от национални катастрофи и античовешки етнически политики, довели до пълна загуба на самочувствие и себеуважение сред мнозинството българи, а „компенсиращото въображение“, в контекста на това конкретно разглеждане – онова на българския литературно-исторически канон.

[20] Raymond Detrez, The Bulgarian national movement in the light of Miroslav Hroch’s analysis of national revival in Europe, http://cf.hum.uva.nl/natlearn/Balkan/athens_detrez.html. (Публикувана на български език в „Либерален преглед“ на 11.9.2013 – https://librev.com/prospects-science-publisher/2169-2013-09-11-21-00-40).

[21] „Като кулминационна изява на българската национална революция Априлското въстание през 1876 г. е органически свързано с цялостния възрожденски процес. То увенчава финалната развръзка на този процес като екстремално радикално проявление на освободителните стремления […].“ К. Косев, цит. съч, стр. 13

[22] Българската историография, разбира се, не е напълно лишена от интерпретации, разглеждащи Възраждането като подчертано културен процес (в тази връзка виж Румен Даскалов, Как се мисли Българското Възраждане, София, ЛИК, 2002, стр. 60-78). При по-съвременните интерпретации, идещи откъм Запада обаче, става дума за едно комплексно представяне, при което, от една страна, българското Възраждане се разглежда като част от общия процес на национални формирания в (югоизточна) Европа през 19 век, а от друга, последователно се оспорва идеята за значимостта на национално-революционната борба като част от него. Такава комбинация в собствено българската историография е непозната за самия мен.

[23] Виж в тази връзка Janette Sampimon, Becoming Bulgarian: The Articulation of Bulgarian Identity in the Nineteenth Century in Its International Context: An Intellectual History, Pegasus, 2006.

[24] R. Detrez, op. cit..

Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010).
Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин заедно с двете си деца.
Други статии от този автор
Посетители: 60

Последните най...


Безплатен бюлетин

Коментари

  • Комитата писа Още
    Сорос, хунобългари,... преди 1 ден
  • Teodora писа Още
    zashtoto ne e udobno na pravitelstvoto. za... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Иван писа:
    Тук искам само да обърна...
    преди 2 дни
  • Gullwing писа Още
    "Брат за брата" нагледно... преди 2 дни
  • Иван писа Още
    Само малка часто от това... преди 2 дни
  • Брат за брата писа Още
    ..."кое е първо, яйцето или... преди 3 дни
  • Gullwing писа Още
    В отговор на г-н А от... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Позицията на Трьобст е... преди 3 дни
  • Иван писа Още
    Всъщност автора... преди 3 дни
  • ivan ivanov писа Още
    toii Zlatko,ako e o4akval ne6to drygo... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Разбирам казаното тук... преди 3 дни
  • A писа Още
    Имало било "един... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук...
    Svetla Encheva...
    преди 4 дни
  • Gullwing писа Още
    Публикуването на тази... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Разбира се, тук на сайта... преди 4 дни
  • марио дренчев,мюнхен писа Още
    Гледам, че хилядите... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    А, между нас казано, 2-3000... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Надявам се да не... преди 5 дни
  • Любомир Калудов писа Още
    Драги ми читатели! До... преди 5 дни
  • Комитата писа Още
    Кирилицата има остра... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Кво му трябва на човек... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Добре и мъдро написано.... преди 1 седмица
  • Maire писа Още
    Нищо ново като... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ами тия неща просто... преди 1 седмица
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Много чисто, много... преди 1 седмица