Дискусии

22 Януари, 2020 279

„Да живее България!“ Филмът на Адела…

Отдел: Дискусии - България Автор(и): Златко Енев
„За онова, за което не може да се говори, трябва да се…

Изкуство

15 Януари, 2020 278

„Хотелът на спомените“ на Златко…

Отдел: Изкуство - Литература Автор(и): Антония Апостолова
Респектираща е задачата на Златко Ангелов да разкаже…

Изгледи

04 Януари, 2020 366

Искам човекът да е винаги приятен и да…

Отдел: Изгледи - България Автор(и): Петър Воденичаров, Кристина Попова, Анастасия Пашова
Сирак съм чедо изгледана, сирак… колка съм била, мачята…

Драскулки

16 Януари, 2020 357 4

Последният праг

Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Герман Максимов
По заповед на Лак-Ифар-ши Яст бил издигнат Дом на смъртта,…
  • 25 Дек, 2019 1448 7

    Москва не вярва на сълзи и клишета

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Евдокия Борисова
    Към Русия, като към никоя друга посока на света, обикновено тръгваме, въоръжени до зъби с клишета.…
  • 14 Дек, 2019 494 3

    Не е крайно лошо

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Дияна Тончева
    Събуди се съвсем рано – тъкмо се беше развиделило – и понеже си знаеше, че няма никакъв шанс да…
  • 29 Ное, 2019 738 1

    Ръката, която те държи

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Дияна Тончева
    Баба ѝ говореше забавено, леко завалваше думите. Кая си помисли, че това вероятно се дължи на…
  • 28 Ное, 2019 1399 5

    Възхвала на Ханс Аспергер – част 14

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Златко Енев
    Историята ми стига до момент, в който, така поне го чувствам, щафетата би трябвало да се поеме от…
  • 23 Ное, 2019 506

    Като мъжете

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Дияна Тончева
    Тази сутрин, веднага щом се събуди, момчето беше изтичало да нагледа кученцата на двора и откри…
  • 21 Ное, 2019 1290

    Възхвала на Ханс Аспергер – част 13

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Златко Енев
    Никой от нас не можеше да си го обясни. Бяхме говорили многократно с двете водещи учителки в класа…
  • 20 Ное, 2019 1411 3

    Възхвала на Ханс Аспергер – част 12

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Златко Енев
    Исках тук да продължа веднага със следващата важна история от живота ни с Леа – когато стигнем…
  • 18 Ное, 2019 1396 1

    Възхвала на Ханс Аспергер – част 11

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Златко Енев
    Някъде през 2008 започна да става ясно, че нещо в живота на всички ни отново не е наред. Всъщност,…
  • 14 Ное, 2019 2485 13

    Възхвала на Ханс Аспергер – Заключение

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Златко Енев
    И така, историята на Леа и цялото семейство достигна до момент, който до голяма степен съвпада със…
  • 11 Ное, 2019 2139

    Възхвала на Ханс Аспергер – част 10

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Златко Енев
    Въпросът за възпитанието и образованието на невроспецифичните деца съпътства и определя цялата…

Видрица

20 Януари, 2020 627

Селският гений: Удивителни снимки от…

Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Амос Чапъл, Захария Куснир
През пролетта на 2016 г. студентът по филмово изкуство…
  • 22 Юли, 2019 1256 4

    За непостижимата лекота на красотата

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Златко Енев
    Не знам дали красотата действително ще спаси света, но при всички случаи съм съгласен, че…
  • 09 Юни, 2019 1253

    Снимки от чернобилската катастрофа, 1986

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Administrator
    Преди тридесет и три години, на 26 април 1986, серия от експлозии унищожи реактор № 4 на…
  • 28 Сеп, 2018 4915 2

    С надежди за едно ново начало

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Златко Енев
    Уважаеми читатели, Оттук нататък „Либерален преглед“ ще излиза през неопределени…
  • 02 Мар, 2018 4587 2

    Татуировката – изкуство или кич?

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Administrator
    Искаме или не, татуировките са вече неразделна част от съвременния начин на…
  • 14 Дек, 2017 5276

    Най-четените текстове за 2017

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Administrator
    По традиция в края на годината ви предлагам двадесетте текста, които са ви се сторили…
  • 26 Апр, 2017 6586 1

    Ваканция в Иран

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Невша Таваколиан
    През 1980-те, когато бях дете, семейството ми рядко си позволяваше ваканции. В Иран…
  • 29 Дек, 2016 8923

    Най-четените текстове за 2016

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Administrator
    По традиция в края на годината ви предлагам двадесетте текста, които са ви се сторили…
  • 26 Ное, 2016 8746 2

    Правите кроасани и залезът на цивилизацията

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Адам Гопник
    Международните пекарски кръгове бяха покрусени, както би се изразил „Ню Йорк Таймс“, от…
  • 21 Окт, 2016 7440

    Пролетен полъх в Париж

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Ралица Фризон-Рош
    През март месец най-посещаваният парк на Париж привлича погледа най-вече с екзотичните си…
  • 25 Юни, 2016 8824

    Нанкин – стар и нов Китай

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Аврам Агов
    Откъдето и да се погледне забуления в тънка мантия от влага и смог Нанкин, навсякъде се…

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It
Много отдавна разбрах и неведнъж писах, че Никола Вапцаров е талантлив поет, но е бил нещастен и много самотен човек – една от многобройните трагически фигури на българската поезия. От 1984 до 2004 г. съм издирвала, обработвала, разчитала, анализирала и публикувала Вапцаровите архиви. И досега отговарям за фонд с 46 оригинални архивни единици, съхранявани в Института за литература при БАН. Четири години труд ми струваше създаването на книгата „Архив Н. Вапцаров. Аналитичен опис“ (1990). Трябваше да класифицирам и да опиша археографските данни на всяко отделно листче от неговите ръкописи в четирите музеи и архивохранилища, също и в частни сбирки, където и да се намират. 800 документи „де визу“ са включени в описа, съпроводени с епитекстови зони – спомени, ситуации, мнения, първи публикаци. Липсват само недостъпните и укриваните в онзи момент материали. Но докато вървях по следите на архива се свързах с живи по онова време съвременници – съученици, приятели, съграждани и хора от родата на поета. Покрай ровенето на избелелите страници събирах спомени и впечатления, чувах невероятни случки, табуизирани истории и недомлъвки, които няма как да влязат в книгите. Понякога се превръщах в детектив-криминолог. Още 20 години живот ми отне „Н. Вапцаров. Текстът и сянката. Текстологични прочити и анализи“ /2004/ – сборник със статии и приложения на Вапцарови ръкописи и документи.

Въведението няма друга цел, освен да легитимира правото ми да се произнеса по сегашните сензации на тема „Никола Вапцаров“ като компетентен специалист и да изразя една морална позиция. Тя не е отсега, изразявала съм я публично на конференции в Банско през 1995 г. и 1999 г. – първия път прекъснаха доклада ми, втория път забравеният днес партиен поет Л. Еленков на всеслушание обяви, че на такива лица трябва да им се чупят ръцете с железни пръти. Единствено защото се осмелих да кажа някои истини за архива, за съдбата и за творчеството на Вапцаров. По прътите ще ги познаете

През всички тези години наблюдавах и съм сочила с факти, че около Вапцаровия архив се осъществява един вид брауново движение – непрестанно се вихрят сензации, текат енергии отвън навътре и обратно. Връзката „архив и политика“ не само в нашенски, но и в планетарен мащаб е съвсем пряка и няма нужда от аргументиране. Като чуеш думата „архив“, веднага за него се лепва съчетанието „начин на употреба“. Всяка политическа конюнктура използва и манипулира архивите в изгодна за целите й насока. Те биват засекретявани, фалшифицирани, укривани, крадени, унищожавани и едва накрая – преиначавани. В сагата на Вапцаровия архив обаче съществува допълнителен фактор на напрежение – субективно-консумативният. Вече много десетилетия роднините на поета произвеждат интриги, претенции, конфронтации и сега преминаха към сензации. Няма уталожване на архивните страсти. Нито законовият разум, нито научният обективизъм или специализираните институции могат да обуздаят пропагандната и консуматорската агресия и да балансират положението; напротив, те са принудителни или активни участници в игрите на властта и в интригантските схеми. Архивите са основен инструмент на историческото знание и са материален израз на националната памет, а монополът над знанието и паметта се държеше от властовия и пропаганден център на системата – ЦК на БКП и неговите служби. Да не забравяме колко архивни началници излязоха в списъка на агентите на ДС, а за кадрите от по- ниски нива, за писателите и научните институти още нищо не се говори. Така преплетени, двете тенденции – партийно-пропагандната и семейно-съперническата – сътвориха прелюбопитен сценарий. От една страна в продължение на 45 години се разрастваше и разкрасяваше мита за поета-герой, а от друга – реално подкопаваха човешкото достойнство и скверняха паметта на трагичния – и светъл, и грешен – творец.

Ще посоча тук примери за укриване, посегателства и манипулации с този скриван и същевременно натрапван на общественото внимание фонд, основани само на личния ми професионален опит.

Фалшивият протокол

Партийното членство на Никола Вапцаров се оказва принципен компонент от митологичния градеж – разстреляният поет не може да не е партиен член. Какъв антифашист ще е, без да е партиен комунист. През 60-те години идеалът и творчеството вече не са достатъчни, трябва му и партийна книжка. Саможертвата на именития творец е потенциал, който трябва да подкрепи разклатения партиен авторитет, обожанието на почитателите му да се пренасочи от поезията към властовата позиция. След като е загърбила утопииите му за „живот по-хубав от песен“, партията има още по-голяма нужда от неговия морален ресурс, за да прикрие девалвациите на тоталитарната диктатура. И през 1963 г. се събират партийни апаратчици, съчиняват и подписват протокол с нагласени данни – как Никола бил приет за член на великата им партия в село Стоб[1]. Само дето той не е бил там, за да си признае, както е признал пред съда през 1942 г. „че не е бил член на комунистическа или работническа партия, а само на антифашистка организация“ [2]. Сега вече премълчават фалшификата, но когато за пръв път огласих този факт в Банско, с апострофи и обиди прекъснаха не само доклада, но и самата конференция.

Македонските доклади

Докладите пред Македонския литературен кръжок през 1938 г. са запазени в ръкописи в две тетрадки. Те са най-слабото звено в архива и в житейския път на Вапцаров. Отначало са се намирали в дома-музей в София. През 1961 г. ЦК на БКП ги изземва и ги засекретява, поради набиращия инерция спор със скопските политици за македонската идентичност на поета. Обаче един от най-ревностните македонисти – акад. Димитър Митрев, е непосредствен участник в събранието на МЛК, гдето е четен доклада . Друг бъдещ македонски академик – Блаже Ристовски, посещава музея в София през 1960 и там му дават да разгледа Вапцаровите тетрадки[3]. Близкият другар на поета Ангел Жаров, на когото е посветен единият от рефератите, пък си направил копия от тези „програмни документи“. И понеже до края на живота си Михаил Сматракалев (Жарoв) бе предан на идеите на македонския сепаратизъм, понеже се оказа жив предтеча и връзка на МЛК с ОМО Илинден, то през 1986 г. той предоставя Вапцаровите доклади за публикация в тамошните издания. Последното изречение, написано от ръката на Н. Вапцаров гласи следното: „Ние сме македонци. И нашето творчество трябва да бъде в служба на македонската кауза.“ [4] Ето откъде и защо македонците знаят за проектите за „вербуване и насаждане на македонско национално съзнание“, „македонска литература и македонски език“, за борба с великобългарския шовинизъм и пр.

През 1995 г. след поредица срещи и упорито ухажване можах да склоня скулптора Николай Шмиргела да ми даде препис от програмния доклад, четен пред МЛК. Даде го с думите: „Цял живот съм защитавал Никола Вапцаров. Вече е време да го защитава поезията му“ . Публикувах текста във вестник „Литературен форум“ заедно с обширен анализ. Червеният пропаганден тръст обаче продължи да крие оригиналите чак до 2002 г. Едва когато предадоха части от архива на ЦК в Държавния исторически архив, можах да се добера до тетрадките. Оказа се, че Шмиргела не само е преписал, но и леко е редактирал и дори допълнил текста. Оригиналните Вапцарови редакции на двата доклада сега са публикувани единствено в книгата ми „Никола Вапцаров. Текстът и сянката“. Само там може да се види, че не са „клевета, нито убийство, нито инквизиторство“[5] твърденията за сепаратистките идеи на Никола Вапцаров. Самият текст е доказателство, че е поръчков и е индоктриниран от решенията на Коминтерна и от антинационалната политика на продажните слуги на Москва с цел да се да постулира програмата на македонския сепатратизъм. Лично аз обосновавам тезата, че е виновна партията, а не поетът-дилетант в политиката, че в противовес на поръчковия текст в суверенното пространство на поезията той си остава автентичен българин, дори когато претворява същата ситуация. Тия дни обаче с амплоа, присъщо на всяко невежество, водещият от БТВ Н. Бареков се чуди и се възмущава как било възможно да се появи подобна глупост – Вапцаров да е бил основател на новата македонска литература. Бареков си е въздух под налягане, обаче и гостенката Мая Вапцарова игриво спекулираше с фрагменти за Испания, макар че добре познава съдържанието на тези доклади. И тя като простичкият Бареков се кълнеше, че не знаела откъде и защо, разчитайки на всеобщата неосведоменост и на самонадеяността на горкото момче. Изглежда, че за родствениците тягостната политическа грешка на Никола е опасна и непростима, за разлика от почитателите на поезията му. Обикновените хора обичат просто стиховете, а наследниците – дивидентите, които им носи името и престижът му в продължение на 60 години. Ще продължат да крият докладите и да потъпкват истината, това е ясно. Една или няколко книги с нисък тираж не могат да преборят лъжите и манипула­ци­­ите, когато те разполагат с медийна, финансова, политическа, а сигурно и с тайна власт.

Тетрадката на Елена Вапцарова

През 1987–88 г. научавам, че има запазена тетрадка на майката Елена Вапцарова. В стремежа си да събера в описа всичко от и за фондообразувателя, тръгвам по следите на експоната в Банско. Озовах се лице в лице със сестрата Райна Вапцарова в скромната й стаичка. Тя потвърждава, че има тетрадка, че е била в нея дълги години, но наскоро общината и кметицата Райна Балева като разбрали, че е закъсала, убедили я да продаде дневника на майка си за 600 лв. В замяна на това ми показва ксерокопия на писма с намеци против Бойка. Това й останало от сагата „Бакьо“. Мразят съпругата не заради греховете й, а заради извоюваните от нея авторски права над Вапцаровото наследство. Продължих по следата – в музея „Н. Вапцаров“ се опитвам да разбера нещо за тетрадката от несменяемата директорка Е. Еринина – отговорът е, че ценният екземпляр е в сейфа на кметицата и няма смисъл да правя опити – няма да видя прословутата тетрадка. Не вярвам на тази версия – музеят си има сейф и мястото на експоната е в къщата на баба Елена, още повече, че няма съществена разлика между двете пазителки – директорката е партизанска дъщеря, а Балева е и властна партийна лидерка на градчето. Така тетрадката остана извън описа, не е издавана и не е коментирана и досега. Какво скандално има в нея, за да я крият така усърдно? Сигурно някоя неудобна истина за живота или смъртта на чедото си е изплакала майката върху белия лист, а истината явно не съответства на партийния мит за героя.

Кой е всъщност Борис Майлер?

Докато търсех в инвентарните книги данни за тетрадката на Елена Вапцарова, попаднах на друга интересна находка – писма и снимки на д-р Борис Майлер. Неговият образ и влияние върху възпитанието на юношата Никола в духа на комунистическата вяра ентусиазирано се изтъква във всички мемоари на Вапцаровата фамилия, издадени след 9. 9. 1944 г. Тоест кръвните родственици, като половин век всячески разграничават Никола от родния му баща, единодушно изтъкват на преден план духовния му заместител в лицето на тази съмнителна личност. Цитат на Елена Вапцарова от „Спомени за моя син“ (1969): „Между него (Никола) и доктора се създаде такава близост, каквато не съществуваше дори между баща и син.“ А че личността е съмнителна говорят документите. Борис Майлер се появява в Банско заедно със семейството си през 1919 г. с легендата на белогвардейски емигрант. Неизвестно защо се установява точно в къщата на Йонко Вапцаров и живее там две години. В спомените си Вапцарови умилително разказват как лекувал безплатно бедните жители на Банско. Бедният емигрант явно е бил алтруист, но как е издържал семейството си в чужбината никой не казва. Пък и от снимките личи, че не е мизерствал – добре изглеждащ мъж е, добре облечен, специално екипиран за планинско приключение. По-интересното е, че на тези снимки загадъчният Майлер е в компанията на Ванче Михайлов, водачът на ВМРО, в негово царство – в Пирин над Банско, където е била недостъпната му резиденция. На тази забележителна снимка са заснети и бащата Йонко и младият Никола. Чрез дядо Йонко двойнственият човек е проникнал в сърцето на ВМРО и в най-вътрешния кръг на македонските революционери. С каква цел – не се знае досега. Но през 1923 г., по време на септемврийските комунистически метежи в Разложкия край „белогвардеецът“ бил арестуван, от опасност го измъкнал пак вездесъщият Йонко, извел го набързо до турската граница, откъдето си заминал обратно там, откъдето уж е избягал – в Съветска Русия. Пълна абракадабра, ще си помисли този, който се замисля. Нещата се изясняват от документите, зорко пазени в музея – два портрета (от 1956 и 1965 г.) и няколко писма на Б. Майлер, адресирани до Елена Вапцарова през 50-те години. В едно от тях „мнимият доктор“ собственоръчно разкрива някогашната си мисия и повода за бягството обратно – „Мислех, че ще дочакам свободата на България и своите старини, но врагът не спеше и ме надуши…“ Писмото е цитирано и в книгата на Райна Вапцарова „Мама“, 1988, с. 32.

И защо страната, дала му политическо убежище и безметежен живот в китното градче е „в р а г“? Какви тайни задачи и конспирации е изпълнявал Майлер, които „врагът“ все пак е „надушил“, та е трябвало да бяга през глава там, откъдето е дошъл? Надявал се бил септемврийските бунтове да „освободят България“ незнайно от кого и той да доживее старините си в нейната земя под болшевишко робство.

Ако е руски евреин би следвало да тъгува и да умре в родната си земя, а не в българската чужбина. Или си е бил българин, щом саморъчно е написал на единия от портретите си „Он же Цветан Ведов“ . Но агенти на Коминтерна, на НКВД и КГБ в България дал Господ от време оно, та досега. Описвам този пъзел като част от скритите загадки на архива „Н. Вапцаров“ с убеждението, че тук някъде се крие корена на македонистките увлечения на поета. Коминтерновецът все пак е свършил някаква работа – посял е червената зараза в невинното съзнание на юношата, подготвил в почвата за гибелта. От тук нататък даровитият младеж от Банско започва да чака куршума във високото си чело.[6] Нека документалната режисьорка, писателка и артистка М. Вапцарова се заеме с тези въпроси. Интересен филм би излязъл, без съмнение.

Бойка Вапцарова и архива

Драмата на съпругата Бойка Вапцарова в общи линии е известна и тук става дума не за тази драма, а за връзката й с архива. Когато я назначават в Института за литература през 1963-4 г., там вече съществува фонд „Никола Вапцаров“ с оригинални снимки, ръкописи, писма и документи, предадени основно от Борис Вапцаров, Давид Овадия и от съученици от ММУ. Съпругата трябва да пази и обработва фонда, въпреки че й липсва квалификация за подобна дейност. В продължение на 25 години тя не оправя и прибавя нищо в архива, през 1984 г. го заварих в насипно състояние. Напротив, взема от там каквото е възможно за личната си колекция. Не посяга обаче към фаталното листче №7, намиращо се в синия бележник „Байер“.[7] В него са ръкописите на двете прощални стихотворения, записани тук в часовете преди разстрела. Невъзможно е това листче да изчезне, при съществуващата ненавист и съперничество между членовете на фамилията и при наличието на втори оригинал в тетрадка „Сампа“, която си е присвоил Младен Исаев. Обаче е възможно и дори задължително да се фалшифицира текста на „Прощално“, защото по силата на наследствените авторски права тя е оторизиран редактор на почти всички издания на Вапцаровите съчинения, заедно с Лидия Кацкова, редакторка в издателството на СБП и другарка на главореза на партията Лев Главинчев. Кой смее да каже „гък“, макар че много са хората, знаещи истината за стиха „нечакан и неискан гостенин“ – Шмиргела и Хр. Радевски, Мл. Исаев и Борис Вапцаров, Тодора Стоянова. Не че биха пожалили Бойка, напротив – но главният заповедник е повелил да се забрави изразът, навяващ съмнения. Митът трябва да е монолитен, правилен, сияен, какъв ти тук ужас, каква лична драма! Едва в 1988 г., 46 г. след сътворяването му, най-сетне бе възстановен оригиналът на стиха-стон и всички видяха кървящата рана на сломеното поетово сърце.

През 1988 г. повдигнах въпроса за липсващите във фонда 55 снимки, предадени от брата Борис и два ръкописа. Водеха се в описа, но ги нямаше и не можех да ги включа в подготвяния „Аналитичен опис“. Но бяха разпръснати във вид на илюстрации по страниците на нейните спомени и публикации – 25 г. ги е разнасяла заради книгите си и забравила да ги върне. Разбираемо е – неудобно е все пак да не притежава семейни снимки и портрети на световноизвестния си съпруг. Не върна снимките, не й бе възможно да се раздели с подобна индулгенция, а може би й бяха скъп спомен от пороя на изтичащия живот. Предостави за опис няколко свои екземпляри, които отдавна бе легализирала. Ако сбирката бе останала в дома й – добре. Тя нямаше доверие на никого, но съпругът й Н. Шивачев щеше след време да ги даде където трябва. Но по време на боледуването й, преди да почине (2003), някой успял да открадне ревниво пазената колекция. Макар без сили, алармирала е полицията, разследвали, но нищо не установили. Този последен коварен удар без друго не е могла да понесе нещастната Вапцарова жена.

Къде са сега откраднатите реликви, кой е подставеният крадец, колко са му платили за услугата, може само да се гадае. Който ги е платил и придобил, не може да ги обяви открито, поне не засега, защото част от личните архиви на Б. Вапцарова са документирани в книгите й, както и в описа, а кой крадец ще се самоизобличи? По-вероятно е да стоят в банков сейф и може би ще се появят след десетилетия, ако оцелеят.

А е възможно и след стогодишния юбилей пак да се вдигне стогодишният анонимен магьосник, да бръкне в джоба си, да извади и останалото от откраднатите архиви и да разкаже най-сетне невероятната си легенда. Или пък дотогава услужливо да умре, за да изпълни сам собственото си условие за легитимация и публикация на откраднатото. Ще обявят, че е умрял и че пожелал да остане неизвестен. Бъдете сигурни още отсега – такава е логиката на сценария, това в момента бе психологическа подготовка. Вече чевръсто търкалят името на свещеника Иван Шивачев, присъствал на разстрела в Гарнизонното стрелбище, като възможен пазител на неизвестните стихотворения. Услужливо им предоставям официална информация от ОДА – град Пловдив, че същият е роден през 1904 г., т. е. сега вече да е на 104 г., а не на 95, ако отдавна не беше умрял. Написал е сума непубликувани пиеси, включително и за Н. Вапцаров, така че може да е автор и на тайни стихове. Всъщност лошо няма, важното е да се шуми и шоуто да продължи. Свидетели сме как по примера на Г. Маркес се натъкмява българската „магическа реалност“, от която също може да се пръкнат чудеса.

Тук някъде в сценария се вписва синята Вапцарова тетрадка със списъка на 12-те заглавия – вероятен проект за втора стихосбирка. Сред тях са четири неизвестни, които може би ще се появят сега. Намира се в музея в София, предадена е от Бойка през 1952 г. (ИК 372). Отдавна е включена в академичното издание „Ръкописно наследство“ (1982). Била е в ръцете ми и изпитвах странно чувство – всеки документ има някаква аура, от този вееше скръб и неясна празнота. Може би поради липсващите листа, старателно изрязани, така че да не изпаднат предните половинки със стихотворения и фрагменти. За беда (или за щастие на литературната история) списъкът със заглавия е останал сред тях. А на последната страница – 89б – се е отронила не въздишка, мъртвило се е отляло. С червен молив, с почерка на Бойка боде очите многозначителна фраза – „тешка оловна тишина“ . Кога и защо, тъй отровно-подтискащо, тишината смазва женската душа? Може би когато прочете неизвестни стихове на мъртвия си съпруг, посветени на друга любима? Изрязването на неудобните строфи е последният акт на болката. Тази болка цял живот остава скрита единствено в личния й архив, но нали накрая й го отнеха. Така си мисля аз, обглеждайки цялата ситуация. Впрочем имам съвет към експертите, които ще правят експертиза на почерка, ако не са купени и са професионалисти, да сравнят хартията и нарезите на новите открития с хартията и нарезите на Синята тетрадка. Ако не го направят, то значи всичко е бутафория.

Синята папка на Шмиргела

Съм в приземното ателие на Николай Шмиргела на улица „Паренсов“. Обзела ме е еуфория от статуите, разпръснати на две нива, от подписите на бележити гости по стените – писатели, художници, артисти, включително и Ана Ахматова. Шокирана съм и от интригуващите спомени на скулптора, приятел и пръв редактор на Вапцаровите стихотворения през 1946 г. Достолепен възрастен човек, творец с талант и високо самоуважение, той не си измисля и не лъже, искрен е. Казва ми странни факти за архивите и за живота на Никола, които и сега не мога да споделя, тъй като него вече го няма. Табутата още упражняват ирационалната си сила над думите и душите ни. Настойчива съм по отношение на Вапцаровите ръкописи и той разказва как и откъде се е сдобил с тях – били захвърлени в мазето на кооперацията в някаква тенекия, също и от досиетата, разхвърляни в съдебната палата веднага след 9. 9. 1944. Накрая измъква от шкафа си една синя папка. В нея са Вапцаровите оригинали – Виолетовата тетрадка с пиесите, стихове, също и собствените му свидетелства за видяно и преживяно по отношение на приятеля. Подписани били и от Христо Радевски. Но няма да ми покаже нищо. Единственото, което измъква е оригиналният проект за корицата на “Моторни песни“, с който не успял да спечели конкурса. На следващата среща ми даде табуизирания доклад, за който стана дума по-горе. Питам го защо толкова години крие тези реликви, какво ще ги прави, на кой би ги дал? Ще ги завещае на внучката си, младата поетеса Юлия Банкова, но сега още не била готова да се занимава с архиви и с Вапцаров. Не проумявам защо един интелигентен човек и творец държи чужди архиви само за себе си. Не е възможно да не е разбирал, че те не са негово притежание, че са културна ценност, принадлежаща на нацията. Не вярвам да е виждал в нея аргумент за обществен и морален авторитет, доказателство че е сред най-приближените на фаворизирания поет. Имаше си собствен свят и постижения, бе мъдър от възрастта.

По-скоро е била скъпоценен спомен и духовна връзка с незабравимото минало и с младостта, толкова свидна, че да я държи далеч от фантасмагориите на действителността. Отиде си Шмиргела от света, а синята папка и досега не е отворена и само Юлия знае, или не знае, какво е скрито в нея.

Бедни Вапцаров, напразно умря в гарнизонното стрелбище!

Мога да продължа темата, но защо ли не искам? Какво като се появиха няколко книги, разнищващи истините за живота и смъртта на даровития несретник и то чрез секретните дела и документи, изтръгнати от служби и институции с цената на настойчива упоритост, с много нерви и изнурителен труд на авторите. По добре отработен метод книгите на истината се премълчават и игнорират, все едно не ги е имало. Създателите им бяха заклеймени като убийци, инквизитори и какво ли още не, двама от тях станаха безработни. И от казаното дотук ми е достатъчно мрачно, пак съм омерзена от лепкавата, гадна атмосфера, която продължава да се носи около литературното наследство и около името Вапцаров. Давам си сметка, че само другарите му от Морското машинно училище бяха почтени и изпълнени с уважение към Моряка. Не са укривали и злоупотребявали с албумите, документите и писмата, които даряваха, не са търсили печалби от познанствата си с известната личност. Отзоваваха се със скромност и достойнство на всичко, отнасящо се за Вапцаров. За разлика от близките му, които 50 години се давеха хищно за неговото наследство – не за идеалите – за авторските му права, за привилегии и положение. Сега наследниците от 15 години съдят община Банско, за да реституират музея, макар на времето да са обезщетени щедро с апартаменти и вилни места. Бяха върли комунисти от висшата привилегирована номенклатура, сега са хотелиери, капиталисти и измекяри на Доганското ДПС, за да са винаги при гювеча. Някой да е чул нещо подобно от и за роднините на Христо Смирненски? И той има наследници, но скандални истории около него няма.

Суета, алчност, егоизъм са присъщи човешки качества. Примиряваме се с тях като с неизбежно зло, разпознаваме ги и в себе си. Но лицемерието и наглостта са отвратителни, когато разпъват на кръст едно страдалческо име, когато смучат пари от 5-6 фондации и проекти за сметка на поетовата любов към бедните. Когато осребряват трагичната му съдба, за да плуват все отгоре и парадират по медии и телевизии с откровени лъжи – от това по-голямо морално падение няма. Грешни са тези хора, не дават покой на мъченика, не спират да тревожат паметта му 66 години след разстрела. Духовно нямат нищо общо с несретника, презират го даже, че е погинал за тоя дето духа и не дават пет пари за идеалите му. Лишеният от съвест и от етика не си дава сметка, че прокламира в очите на хората антиподите на Вапцаровата нравственост. Самотен и неразбран приживе, поетът е още по-самотен след смъртта. Разнищиха не само „вярата“, а и душата му между величаенето и келепира.

Всички големи творци, отдали живота и таланта си за народа, не принадлежат на боричкащи се за кокала дегенерати. Те са синове на България и обществото е длъжно да защитава тяхната чест от всякакви морални посегателства. В противен случай символните имена на нацията ще бъдат посрамени и съборени в калта, а всички заедно ще обедняваме откъм достойнство. Най-страшното е, че общност, която предава поетите си на разпятия, предава и опозорява най-вече себе си.



[1] Протокол за партийното членство на Н. Вапцаров. 5 май 1963 г. Кюстендил ИЛ, ф. 82, а. Е. 132

[2] Каменов, Й. Властта, историята и Вапцаров. С., 2004, с, 157

[3] Песни за татковината. Превод и предг.от д-р Блаже Ристовски. 1986 г

[4] Трифонова, Цв. Н. Вапцаров. Текстът и сянката. С. 2004, с.174-180

[5] Ч. Добрев, Ч. Книга за Вапцаров. С. 2008.

[6] Гадател. Стихотв. В Голямата тетрадка, ДМС, ИК374. Публ. Е Ръкописно насл. БАН, 1982 г.

[7] Трифонова, Цв. Бележникът Байер- контексти на скритостта. В: Тексът и сянката.

Pin It
Цвета Трифонова е родена през 1944 г. Работи като специалист в Института за литература при БАН. Занимава се с литературно изворознание, литературна история и критика. Автор е на книгите „Архив Никола Вапцаров. Аналитичен опис" (1990), „Писатели и досиета" (2004), „Никола Вапцаров. Текстът и сянката" (2004), както и много студии и статии.

Посетители

6
Online

support

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Опасна тема, която... преди 9 часа
  • Нели писа Още
    И все пак е толкова... преди 10 часа
  • Златко писа Още
    Казват, че, веднъж... преди 17 часа
  • Just passing by писа Още
    Авторката е преди... преди 1 ден
  • Серкан писа Още
    "Сговорна дружина... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    За всички хора, които... преди 4 дни
  • Георги Пейчинов писа Още
          До Георги... преди 4 дни
  • Сухи писа Още
    Както казва един... преди 4 дни
  • петьо писа Още

    ще има да вземаш. за... преди 5 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Авторът очевидно не... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Това издание не го... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Наистина ли? Колко... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Любим разказ от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Странно нещо са... преди 1 седмица
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Да, с голямо... преди 1 седмица
  • Пенка Ангелова писа Още
    Есето на Георги Карев:... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Господин Карев, това... преди 1 седмица
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Както всички текстове... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Хубава история,... преди 2 седмици
  • Цончо писа Още
    Спомням си, бях в... преди 2 седмици
  • Цончо писа Още
    Що за коментар?... Абе,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Годината по-горе е 1979,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нека се опитаме да... преди 2 седмици
  • Златко Ангелов писа Още
    Авторката също не... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Аз мисля, че ако... преди 2 седмици