Изгледи - България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Накъсана и непоследователна, католическата следа в българската история е колкото стара, толкова и ярка. Тя започва още по времето на княз Борис I Покръстителя, минава през епохата на цар Калоян, отбелязва своя връх с дипломатическите мисии на Петър Парчевич, с първата българска старопечатна книга на Филип Станиславов и Чипровското въстание, които рамкират българския XVII век, за да се достигне до униатското движение от  времето на Възраждането, разчистило пътя за църковната еманципация и за създаването на Българската екзархия.

Не без значение са и периодите след Освобождението и Втората световна война, които са белязани с популяризирането на католическата доктрина от апостолическите визитатори – Анджело Джузепе Ронкали (по-известен като „българският“ папа Пий XIII),  Андреа Канова и Франческо Доменико Рейнауди. Тук не трябва да се забравят и жертвите на „Големия лов“ и католическото табу, наложено от комунистическия режим, в небосклона на което стоят имената на мъчениците епископи Евгений Босилков и Иван Романов.

За действителен основател на католическата църква у нас се приема Петър Сулинат (родом от гр. Соли (Тузла), Босна), който е ръкоположен за софийски (сардикийски) епископ през 1601г., по искане на католиците от Чипровци. В продължителната си 25-годишна дейност, той очертава стратегическите направления за установяването на вярата и посочва средствата за осъществяване на набелязаните цели.

Важно задача през този начален период е отделянето на францисканската мисия в България от доминантната над нея босненска мисия, което и става през 1624 г. при втория софийски владика Илия Маринов, българин от Чипровци. Тогава епископското седалище става център на обособена отделна францисканска териториално-административна единица Българска кустодия (Custodia Bulgara), която включва територии от България, Влахия и част от Унгария.

През 1642 г. успехите и изключителният престиж на третия владика Петър Богдан, довеждат до въздигането на епархията в архиепископия, а него до архиепископски сан.

В последвалия период от историята на католическата църква като нейни духовни пастири в Дунавския („северен диоцез“) се отличават Петър Парчевич, Филип Станиславов (от с. Ореш, автор на първата печатна българска книга „Абагар“ от 1651 г.), Антон Стефанов, Никола Пулиези, Павел Дуванлийски, Йосиф Молайони, Анджело Парси, Антон-Йосиф Плуим и Игнат Феликс Паоли. Всички те заемат позиции в управлението на католическата църквата в доосвобожденския период на България.

През 1751 г. Рим изпраща за глава на Дунавската епархия епископ Никола Пулиези с мисионери от конгрегацията на баптистините, основана в Рим в чест на Св. Йоан Кръстител. С това се поставя началото за обновление дейността на католическите мисии в България и съживяване на вярата след погромите в края на предишното столетие, и най-вече след Чипровското въстание.

Йосиф Молайони, ръкоположен за епископ в Рим през 1825 г., провежда по-последователна политика, която цели да дисциплинира свещенството, да преодолее суеверията на пасомите[1]  и не на последно място – да започне строителството на масивни църковни сгради из епархийските села.

Приемникът му – Анджело Парси, ръкоположен в Рим за епископ през 1848 г., работи 14 години след това за просперитета на църквата. По време на управление на този тринадесети Никополски владика, католиците добиват правото да строят църкви и в годините между 1852 и 1860 се въздигат храмове в Ореш, Белене и Лъджене, осветени лично от него.

По силата на предписанията за религиозните свободи на Хатихумаюна от 1856 г.,  в Букурещ са поръчани и първите камбани в епархията – две за Белене и по една за Трънчовица и Лъджене. На следващата година монсеньор Парси поръчва във Виена още две, които подарява на село Ореш. Наследен е от Антон-Йосиф Плуим, холандец по рождение, който имал честта да представи Никополската епархия на Първия Ватикански събор.

На 20 август 1870 г. за Никополски владика е ръкоположен Игнат Феликс Паоли. През неговото епископство България добива своята самостоятелност. Управлението му е свързано с важни преобразования в структурата на Католическата църква след Освобождението на България. Те са съобразени с реалностите във владенията на бившата Османска империя след Берлинския конгрес и националните граници, изграждащи новата геополитическа действителност в Югоизточна Европа.

Голяма дейност в Северната епархия в следосвобожденския период развива монсеньор Иполит Луи Агосто, който идва в България още през 1867 г. като мисионер от ордена на пасионистите. Той основава семинария в Русе. С негова помощ са построени църквите във Варна и в новосъздадените католически села Бърдарски геран, Асеново, Драгомирово и Гостиля. Урежда католически гробища в Русе, като съдейства и за градежа на катедралната църква през 1890-1891 г. 

Наследява го парижанинът Хенрих Дулсе – негов приятел от мисионерските години, който е ръкоположен за епископ в Рим на 24 февруари 1895 г. При неговото управление, продължило цели седемнадесет години (до 1912 г) поводите за конфликти в общността са преодолени. Утвърдени са и някои наистина значими промени, например – въздържането от прозелитизъм[2].

На 21 май 1915 г. за Никополски епископ е ръкоположен холандецът Дамян Теелен. Той остава титуляр на Никополската епархия до смъртта си на 6 август 1946 г. и неговото управление е едно от най-плодотворните в историята. След смъртта на епископ Теелен, за нов, дванадесети подред апостолически администратор в Северна България, е избран отец д-р Евгений Босилков, архиереят, с чието управление завършва хронологическият период на Дунавския диоцез. Роден през 1900 г. в Белене, отец Босилков е назначен за епископ от папа Пий XII на 26 юли 1947 г. и от управлението на отец Дуванлийски в края на XVIII и началото на XIX в., той е първият българин, заставащ начело на епархията.

Епископското ръкоположение се извършва на 7 октомври с. г. в католическия храм в Русе. Това е последното голямо църковно-религиозно тържество в Никополската епархия, а и за Католическата църква в България въобще за десетилетия напред. На 11 ноември 1952 г. епископ Босилков е разстрелян от комунистическата власт по обвинение за участие в „шпионска католическа организация в България“.

Години по-късно – на 15 март 1998 г., Ватикана, по съществуващия в нея ред, провъзгласи монсеньор Босилков за блажен, прекланяйки се чрез този акт пред мъченичеството му за вярата.

Софийската католическа епархия,  или както започва да се нарича от началото на XVIII в. – Софийско-Пловдивската, има интересно развитие.

В самото начало София е водещото средище на диоцеза, но впоследстие, при управлението на седмия архиепископ Марко Андрияши, административният център на епархията се установява в Пловдив, близо до вероподаниците от Южна България, което е съвсем естествено след Чипровските събития.

Архиепископ Андрияши не  ръководи  дълго епархията си. Поради войните с Австрия във втората половина на 20-те години на XVIII в., се предприемат гонения срещу католическото духовенство, над което винаги тегнели подозрения за колаборационизъм  със западните врагове на империята. Архиепископът и подведомственото му духовенство са принудени да напуснат и да се установят в Далмация - Рагуза (Дубровник), откъдето е всъщност и самия той.

Едва през 1742 г. положението в епархията започва да се нормализира, когато за осми софийски владика е изпратен Никола Анджели Радовани от Шкодра, Албания. Монсеньор Радовани е 11 години софийски архиепископ и апостолически администратор на епархията, до назначението му за архиепископ на Дурацо в Албания на 2 април 1753 г.

Малко по-късно, в 1759 г. настъпила важна промяна в Южната епархия – тя добива статут на епископски викариат, един вид – архиерейско наместничество, и католическото предание започва да брои в нова поредица управлявалите апостолически наместници.

По-продължително време – от 1770 до 1784 г. управляват монсеньор  Петър Царски (Петър Фибри), родом от Пловдив, а след него Никола Дзилви (до 1802 г.), както и Андрея Тунов (до 1835 г.). Последният е от Селджиково (Калояново) и умира в напреднала възраст от чума.

Трябва да се отбележи, че този период е белязан от много противоречия в редиците на църквата и честа смяна на седалището.

С грижа за промяна на това положение Рим поверява управлението на Южната епархия на отците лигуористи (или редемптористи) от конгрегацията на Св. Алфонс Лигуори.

През 1836 г. епархията е поета от амбициозния чех Иван Птачек и не след дълго енергията му е възнаградена с ферман за църква, която и била построена в епархиалния център. Дотогава църква там изобщо няма.

Като знак за промените през времето на пребиваването на събратята лигуористи (1836-1840),  трябва да се приема и възвръщането на наместническото седалище в Пловдив. Под ръководството на отец Птачек започва и голямата реформа по въвеждането на грегорианския календар на мястото на юлианския, който дотогава бил в употреба сред католическата общност в епархията. Ревностният управител успява да наложи да не се работи по празниците, въвежда публичните религиозни шествия за големите църковни дни и подема упорита борба срещу лихварството,  пиянството и т.н.

През 1841 г. се стига до решението на Светия престол в Пловдив да бъде настанена капуцинска мисия. Нейното присъствие се свързва тясно с историята на епархията от края на XIX и през XX в. до ден днешен. Първите отци капуцини пристигат във въпросната година в Пловдив на 21 март.

На 26 март 1848 г. е ръкоположен за владика с титла „Апостолически наместник Пловдивско-Софийски“ принадлежащия към тази мисия Андреа Канова от Ормеа – основоположник на католическото просветно дело в епархията. За сполучливото му управление способствали както личните му качества и сравнително дългия срок на работа в епархията, така и промяната в правната основа на отношението към вероизповеданията в Османската империя след Хатихумаюна през 1856 г.

По времето на Андреа Канова са въздигнати пловдивската катедрала „Св. Лудвик“, болницата в Пловдив, църквите в селата Селджиково, Балтаджи, Даваджово, Калъчли, Хамбарли и др. По негова инициатива е уредено пребиваването на вицеконсули на Франция, Великобритания, Австрия и Русия в Пловдив. Откриването на вицеконсулства на католическите велики сили тук способства за повишаване на престижа на католиците в района. Отец Канова умира на 10 август 1866 г. и е погребан в Пловдив, след 25-годишна апостолска дейност.

Негов наследник, също капуцин, е монсеньор Франческо Доменико Рейнауди от Вилафранка, Савоя, роден през 1808 г. Ръкоположен е за владика през 1868 г. Управлението му съвпада с най-драматичните в новата българска история събития. Монсеньор Рейнауди е застъпник на въстаници пред властите в бунтовната 1876 г., а през  Руско-турската война организира спешна медицинска помощ за ранените руси, българи, турци и гърци. За човеколюбивата му дейност през войната той е награден от руския император Александър II с ордена „Св. Ана“. След Освобождението, като вещ по българските работи, до него се допитвала често Европейската комисия по изработването на Румелийския органически устав, а сетне, когато Областното събрание започнало работа, на три пъти е избиран за негов почетен председател.

Делата на монсеньор Рейнауди като че ли нямат край. С поемането на епархията той основава семинария и голямо сиропиталище, ръководено до средата на XX в. от българските сестри терциарки, дружеството на които също е организирано от него. През 1882 г. полага основите на известната католическа болница в Пловдив. През 1885 г., в знак на признание, папа Лъв XIII го въздига в сан архиепископ, титуляр на древната Ставрополска епархия.

Франческо Рейнауди умира на 24 юли 1893 г. на 85 години и е погребан по негово желание в Пловдив. Траурната церемония била изключително впечатляваща за времето си. Върху тленните му останки тогавашния пловдивски кмет  положил венец с надпис:

Във време на народни бедствия взе живо участие за облекчение съдбата на гонените българи, на които направи толкова благодеяния, че никой не ще го забрави.

Роберт Менини от Тренто наследява управлението на епархията след монсеньор Рейнауди и я ръководи до смъртта си на 14 октомври 1916 г. Неговото управление е едно от най-добрите времена, които епархията е имала от началото на съществуването си.

При приемника му – епископ Викенти Пеев софийският престол, при все и викариатски, е зает след много дълго време наново от българин. Той е роден през 1873 г. в с. Балтаджи (Секирово), Пловдивско и духовно възраства в традициите на обществото на отците капуцини. Епископ Пеев е една от ключовите фигури в историята на Католическата църква от междувоенната епоха. Почива на 2 ноември 1941 г.

Последен апостолически наместник на Софийско-Пловдивския викарият е епископ Иван Романов, който е роден в годината на Освобождението, също в Секирово (дн. квартал на Раковски). Ръкополагането му за свещеник става на 21 септември 1901 г. от епископ Менини. До 1905 г. той служи като помощник-енорист при западно-католическата църква „Св. Йосиф“ в София, а през лятото на 1906 г. е назначен за капелан на княз Фердинанд, до абдикирането на монарха от България.

През август 1923 г. папа Пий XI го назначава за свой камериер – длъжност, потвърдена в последствие и от папа Пий XII. Епископският викариатски престол в Пловдив той заема след 24-годишно служене на църквата извън отечеството си. Ръкополагането му се осъществява в софийската църква „Св. Йосиф“, в която били първите му свещенодействия (4 октомври 1942 г.).

Неговата съдба, както и съдбата на повечето католически духовници в България след Втората световна война в условията на комунистическия режим, е трагична. През декември 1952 г. 74-годишният монсеньор Иван Романов е осъден на 12 години затвор. Непощаден от „методите“ на следствието и Държавна сигурност, епископът споделя мъченическата участ на своя събрат, епископ Босилков, и умира на 12 февруари 1953 г.

Историята оставя много следи, а те свидетелстват, че събитията никак не са били спокойни и безметежни. Класическа жертва на тези страшни преломни дни става католическият свещеник Флавиян Манкин в Секирово, убит при мистериозни обстоятелства, най-вероятно от вилнеещият в района партизански командир Леваневски.

Непосредствено след 9 септември 1944 г. Католическата църква трябва да се раздели с част от недвижимата си собственост в полза на „двойните освободители“. Съветските окупационни войски в България реквизират редица сгради, обслужвали дотогава религиозната, културната и социалната дейност на църквата. Сред по-апетитните обекти попадат сградата на Международната католическа болница и Униатската семинария при църквата „Възнесение Господне“ в Пловдив; „Опера Италиана про Ориенте“ в София; девическият колеж в Бургас; манастирът на пасионистите в Русе; манастирът на бенедектинките в Царев брод;, католическата прогимназия в Ямбол и др. 

На натиск и следене са подложени католическите колежи в Пловдив „Алианс франсез“ и „Св. Августин“; девическата немска гимназия „Санкта Мария“ в София; студентското дружество „Пакс Романа“; дружеството „Св. Андрей“ и т.н.

През март 1946 г. новите властници в Русе изискват от монахините в девическия колеж „Нотр Дам дьо Сион“ да изпълняват задълженията си  по закона за временната трудова повинност в натура или в откуп. На 15 юли 1949 г. престава да излиза вестник „Истина“ – рупор на католиците в България, излизал в продължение на четвърт век (1924-1949 г).

Въпреки сложното време, на преговорите на Парижката мирна конференция България възлага известни надежди на католическата карта. Благоприятно обстоятелство в това отношение е фактът, че папски нунций в Париж тогава е архиепископ Анджело Джузепе Ронкали, който от 1925 до 1934 г. е апостолически визитатор и делегат в България и храни най-топли чувства към нашия народ.

На 26 януари 1946 г. министърът на външните работи Петко Стайнов връчва на дон Франческо Галони (апостолически делегат в София) про-мемория до Св. Престол, с молба за подкрепа в полза на българската кауза на конференцията в Париж. Във Ватикана разглеждат благосклонно молбата на българското правителство и дават инструкции на своите дипломатически представители във Вашингтон, Лондон и Париж да съдействат за защита на българските интереси.

През разглежданият период и най-вече след Освобождението, броят на католическата конфесионална общност варира в порядъка на 0,6-0,8 % от населението на България, като тя е на трето място след ортодоксалните християни и мюсюлманите.  

Последното преброяване от 2011 г. показва наличието на 48 945 католици, което прави 0,8 % от българската нация. Над половината от поклонниците на папата обитават Пловдивска област (3,2 % от тази регионална структура), Плевенска (2,3 %), Търновска и др.

Следовници на римокатолическата църква присъстват масирано днес в общините Раковски, Калояново, Хисар, Белене, Никопол, Левски, Свищов, Бяла Слатина – над 30 хил. души, или около 70 % от цялата им конфесия у нас. Община Раковски е безспорната  им столица, в която над 55 % от живеещите са католици.

В църковно-религиозно отношение католиците в България са разделени на три епархии и два обреда. Всяка от епархиалните или обредните общности притежава различна степен на вътрешна интеграция, на приспособимост към променящите се условия и на способност за развитие.

В цялото това многообразие животът на католиците през вековете може да се сведе до три специфични модела – религиозен, културен и политически.

Никополската западнообредна епархия в Северна България се придържа към модел на развитие, който залага повече на строгото спазване на религиозната практика и чистотата на култа, отколкото на културно-просветното издигане на католиците. Същевременно тя е пример за силно дезинтегрирана общност, разделена по териториален, народностен, езиков и културен признак на няколко ясно обособени подобщности.

Орденът на пасионистите, който от началото на XIX в. действа в епархията, се придържа към мисионерска стратегия, която показва редица дефекти – бавна национализация на клира, минимални усилия за преодоляване на етнокултурния партикуларизъм и недостатъчно развитие на образователните институции. Като резултат, историята на Никополската епархия е съпътствана от нестихващи конфликти вътре в отделните общности, помежду им или с църковната йерархия.

Софийско-Пловдивската епархия на западнообредните католици в Южна България демонстрира друг модел, който се основава на интензивна просветна, културна и социална дейност в католическа и некатолическа среда. Тя е със значително по-хомогенен състав, в който се откроява компактната в етническо, културно и териториално отношение група на южнобългарските павликяни. Важен интегриращ елемент в епархията е наличието на голямо градско средище с осезаемо католическо присъствие като Пловдив. Орденът на капуцините, на чиито грижи са поверени южнобългарските католици, следва по-гъвкава мисионерска теория и практика, която му позволява да се приближи максимално до бита и ежедневието на населението.

Под чадъра на френския религиозен протекторат в Софийско-Пловдивската епархия успешно се интегрират и представители на други ордени и конгрегации, които развиват активна просветно-образователна дейност.  В това отношение най-ярко се изявяват успенците от Пловдивско, символ на които е френският колеж „Св. Августин“.

Католиците от източния обред или униатите, които в църковно-административно отношение са организирани в самостоятелна епархия, са образец на един модел, който с пълно основание може да се дефинира като политически. Унията като църковен феномен и униатите, като религиозна общност, са продукт на сложните взаимоотношения между католицизма и православието, при които политическият интерес на Великите сили е втъкан в клерикално-теологическата канава на конфронтацията между Източната и Западната църква. Корените на униатството са в Македония и Одринска Тракия и това още по-тясно го обвързва с българските национални и политически въжделения. По същия начин то битува в обществените представи на България и обикновено се активизира в моменти на вътрешна и външнополитическа криза.

Тези вродени или придобити характеристики, които формират облика и различните модели за развитие на трите епархии, играят съществена роля в процесите на съвместимост или несъвместимост с държавните, църковните и обществените институции в България и предопределят историята на католиците в рамките на епархийските общности.

В годините от Освобождението до Балканската война Никополската епархия среща големи трудности в процеса на адаптация поради вътрешната разнородност, погрешния мисионерски подход на пасионистите и неумелата намеса на държавата в църковно-религиозния живот на общността.

Софийско-Пловдивската епархия няма проблеми в това отношение. Сравнително еднородна, сплотена около орденското и мирското духовенство от български произход и с културно-просветната дейност на франкофонските ордени и конгрегации, тя се превръща в представителна картина на католиците в България.

Като реално измерение в границите на българската държава, през този период униатството битува повече в сферата на общественото съзнание под формата на някаква опасност и на някакъв имагинерен проект.

Балканските войни  и Първата световна война изиграват за католиците същата роля, каквато те имат в живота на българската нация въобще. През този период,  съпроводен и от две национални катастрофи, католиците изживяват надеждата и покрусата чрез успенския проект за Велика „католическа“ България и зараждането, развитието и залеза на македоно-тракийските униати. Всъщност в това противоречиво време католиците повече от всеки друг път изглеждат като чуждо тяло в българския национален организъм.

Инерцията от военновременната епоха продължава да движи историческото развитие на българските католици и в годините между двете световни войни. Поставена под силния натиск на държавните институции, Никополската йерархия изживява закъснял, но ефективен процес на вътрешна консолидация и стабилизация. Софийско-Пловдивската епархия продължава да играе водеща роля не само по броя на католиците, но и по развитието на своите църковни, просветни, културни и социални институции. За униатството този период има едно единствено измерение – борбата за оцеляване.

След 9 септември 1944 г. католиците в България се сблъскват с войнствения атеизъм на новия режим. Първоначално Католическата църква се радва на относително спокойствие, но това е просто театър, заради необходимостта от уреждане на международното положение на страната. След като тази необходимост отпада, отношението на властите започва да се променя в посока от толерантност към дискриминация, преди всичко по указание и въздействие на Москва. В историята на католиците и Католическата църква в България през този период има една граница, която е начертана с кръвта на жертвите на комунистическия режим. Това е серията съдебни процеси и екзекуции през 1952 г., които отнемат живота на достойни католически апостоли. След погрома общността е натикана в онази тясна и мрачна ниша, която и отреждат комунистическият режим и неговите репресивни органи.

Католиците в България са малцинствена религиозна общност, която съществува от столетия по нашите земи. Много често тя битува в историята, в общественото съзнание и във визиите на някои институции като нещо чуждо и отвлечено за българските условия.  Но не трябва да се забравя фактът, че тя изиграва положителна роля в историята и е част от българското минало  и действителност.  Непознаването на другия и различното третиране на националната и духовната идентичност, лишава личността или обществото от възможността  да разбере по-добре себе си.

БИБЛИОГРАФИЯ

Бокова, И. Католици. – В: Общности и идентичности в България. С.,1998.

Генчев, Н. Възрожденският Пловдив. Пловдив, 1981.

Дошков, А. Ехо от вековете. Пловдив, 1992.

Елдъров, С. Католиците в България (1878-1989). С., 2002.

Елдъров, С. Униати.-В: Общности и идентичности в България. С.,1998.

Иречек, К. Пътувания по България. С., 1974.

Йовков, М. Павликяните и павликянските селища в България. С., 1991.

Калинова, Е. Победителите и България (1945-1989). С., 2004.

Маринов, Д. Избрани произведения. Т.2. С.,1984.

Пастухов, И. Българска история. С., 1943.

Сб. Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха (XIXXX век)  - част II. С. 2002

Славейков, П. Етногеография. Университетска библиотека No 457. С., 2006.

Тъпкова-Заимова, В., Генова, Л. Католическата духовна култура и нейното присъствие  и влияние в България. С., 1992.

Цветков, Ж. Разпятието. Съдебната разправа с дейци на католическата църква в България през 1952 г. С.,1994.



[1]Пасоми – монаси „пасионисти” от конгрегацията на Светия кръст и на страданията на Исус Христос.

[2] От гр. рroselytоsпришълец, църк. новопокръстен.

Ибрахим Карахасан-Чънар
Ибрахим Карахасан-Чънар е учредител на „Турски културен център XXI век“ и „Обществен съвет на етническите малцинства в България“. Член на редколегията на списанията „Етнодиалог“, „Кайнак“, „Планета“ и „Българе“. Автор на книгите „Турция“, „Етническите малцинства в България“, „Светът на исляма“ и „Етническа и религиозна мозайка на България“.
Други статии от този автор
Посетители: 132

Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Само преди няколко... преди 3 седмици
  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... Петък, 05 Октомври 2018
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... Вторник, 02 Октомври 2018
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... Неделя, 30 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... Петък, 28 Септември 2018
  • Valpet писа Още

    “Днешната... Четвъртък, 27 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... Сряда, 26 Септември 2018
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... Сряда, 26 Септември 2018
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... Понеделник, 24 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... Неделя, 23 Септември 2018
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... Събота, 22 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Стотици години... Сряда, 19 Септември 2018
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... Вторник, 18 Септември 2018
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... Неделя, 16 Септември 2018
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... Неделя, 16 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... Неделя, 26 Август 2018
  • Гост писа Още
    "Колега" не е от гръцки... Неделя, 26 Август 2018
  • Янкова писа Още
    Добре е и да се владее... Петък, 24 Август 2018