Понятието ПРО (противоракетна отбрана) по онова време все още е в папките на теоретиците. Особено в СССР, където акцентът пада върху броя и мощта на междуконтиненталните ракети, подводниците и стратегическите момбардировачи Ту-95. На американската тактика за елиминиране на врага чрез високоточни удари, руснаците противопоставят така наречената система „Периметър“, известна още като „Мъртвата ръка“.

Тя все още е забулена в полусекретност и митове, главно поради чудовищните последици от евентуалното й пускане в действие. И заради пълното елиминиране на т.н. човешки фактор. Най-грубо казано „Периметър“ действува така: веднага след високоточна ядрена атака върху който и да е от руските командни центрове, чрез поредица от автоматични команди се задействува целия ядрен арсенал. Автоматиката отменя всяка човешка намеса, включително ядреното куфарче на Генералния секретар на ЦК. Всичко, което е във въздуха, под водата, в шахти и на мобилни установки се изстрелва в посока САЩ. Няма междинни преговори за съдбата на света, няма червени телефони. При тогавашния съветски арсенал (над 6 хиляди, а по някои оценки до 10 хиляди атомни и водородни глави) това би превърнало Северна Америка в пустиня.

Ако се опитате да научите нещо повече за „Мъртвата ръка“, ще се натъкнете на митове и легенди от една страна, а от съветските и руски военни коментатори – на недомлъвки, включително от сорта, че такава система е била предвидена, но не е въвеждана никога.

Дори всичко около „Периметър“ да е било контрадезинформация и пропаганден трик, безспорно е, че през 70-те той изиграва своята роля на „сдържащ фактор“ в безумната ядрена надпревара.

По-важното е, че в историята на глобалното противопоставяне, чрез „Мъртвата ръка“ руснаците за пръв път използуват това, което днес наричаме „асиметричен отговор“.

Асиметричното действие за постигане на определана цел обикновено се смята за оръжие на по-слабия. И в случая с днешна Русия това изглежда логично. Нейният ядрен арсенал е намалял в пъти. Мрачни шегобийци в Ру.нет описват ситуацията така: днес САЩ могат да ни унищожат 3-4 пъти, а ние тях – само два. Руската икономика е в пъти по-малка от тази на САЩ и от тази на „стара“ Европа. Въпреки нескончаемите реки от петродолари, модернизацията там буксува. В най-широкия смисъл на тази дума. Продължава изтичането на мозъци – наскоро бе огласен фактът, че в последните години зад всяка четвърта иновация в САЩ стои етнически руснак. Колко от тези хора ще се върнат в родината си е голям въпрос. Той опира не толкова до парите, а до онази същностна за всеки интелигентен човек естествена среда, която Дмитрий Медведев се опитва да създаде чрез обявения поход срещу корупцията и „кошмарното“ чиновничество, за оформянето на жизнена средна класа и стимулиране на дребното и средното предприемачество, които са направили от Америка това, което е.

Покрай кризата в Грузия, пред световната общественост бе поставен въпросът: Да се изолира ли Русия, или не? Европейският съюз отговори – по-скоро не.

Администрацията на Буш казва – да се изолира. Но същата тази администрация щеше да звучи по-убедително преди да излее в пясъците на Ирак над 500 милиарда долара. Тези, които можеха да направят от САЩ първата водородна икономика в света, вместо днес да се гърчи между Саудитска Арабия, тайфуните в Мексиканския залив и капризите на Уго Чавес.

Пак заради инфантилните действия на Саакашвили, в световната преса, включително и в руската, се налага мнението, че Европа е „клекнала“ пред руснаците заради енергийната зависимост. Което не е точно така. А цифрите говорят, че поне наполовина не е така.

В перспектива, към 2020 година Европейската комисия е разписала ясен план за основните потоци и посоки при снабдяването на ЕС с природен газ. А именно: по тръби от Русия – 200 млрд.куб.м., от каспийски тръбопроводи – 70 млрд., от Северна Африка и Близкия изток общо 160 млрд., от Норвегия по тръби – 100 млрд. и от атлантическото направление –още 45 млрд. втечнен газ.

Под диверсификация в ЕС разбират най вече увеличаването на количествата втечнен газ като дял от общия внос. Което ще разгърне допълнителното мощностите на страни като Катар (най-големите открити залежи в света), Либия, Мароко, Египет и др. Към това трябва да добавим и мнението на цяла група украински експерти, които твърдят, че с напредването на технологиите, цената на втечнения газ ще пада далеч под 300 долара за 1000 куб. метра, което ще рече, че тръбопроводите постепенно ще отмират като средство за икономическо и политическо въздействие. Те настояват, че Украйна, вместо да влиза в постоянни конфликти заради руските тръби, трябва да се ориентира към терминали за втечнен газ. Което днес може би звучи малко наивно, но е напълно реална перспектива за близките години. Ако държави като Украйна могат да си позволят такава диверсификация, какво остава за Европа, която спокойно би преглътнала разликата от 20-30 долара за 1000 куб. метра.

Тъй, че – не руските тръби са голямата тревога на Стария континент. Американците никога не са воювали пряко с Русия и всички се надяваме това никога да не стане. Географията, за добро или лошо, ги е поставила в положението да не изпитват прякото влияние от гигантските източни пространства.

Но историческата памет на Европа изобилства с примери за „вливания“ от изток, които по правило обръщат с главата надолу свещения за европейците порядък. Достатъчно е да споменем хуните на Атила и падането на Римската империя, авантюрата на Наполеон, която в крайна сметка вкара казашките атамани в центъра на Париж и разбира се Берлинската стена, като последица от маниакалното визионерството на Адолф Хитлер.

Европа днес не се нуждае от някакъв нов „Съветски съюз“, който би възникнал като „несиметричен“ отговор вследствие прекомерен натиск върху все още слабата Русия. Европейците от собствен опит знаят какво се случва, когато Москва започне да се втвърдява. Историческите примери за такива втвърдявания самите ние помним като членове на бившия соцлагер.

Ала новата „съветизация“ днес върви не по идеологическата доминанта, нито чрез анексиране на други държави, както през втората половина на 20 век. Точно обратното – тя върви чрез зачитане суверенитета на републики в Средна Азия, колкото и съмнителни да са управляващите в тях режими. Достатъчно е да погледнем страните от ШОС, в която влизат Китай, Русия, Казахстан, Киргистан, Таджикистан и Узбекистан. А статус на официални наблюдатели имат Иран, Пакистан, Индия, Монголия. Интересен е фактът, че като изключим Китай, през територията на останалите четири от „петорката“ минават магистралните тръбопроводи на руската система „Средна Азия – Център“, контролирана от „Газпром“. За слабо звено се считаше Узбекистан, но още по време на грузинската криза Путин отиде там на официално посещение и постигна съгласие с Ислам Каримов туркменският газ да минава през узбекските тръби, в замяна на технологична помощ, включително и в космическата индустрия.

Не беше много отдавна, когато се чуха гласове за създаване на нов военен блок в рамките на ШОС, като противовес на НАТО. Тези гласове се появиха веднага след американското решение за разполагане на елементи от ПРО в Чехия и Полша. Междубанковото обединение на ШОС предвижда в максимален срок от 20 години да се премине към свободно движение на стоки, капитали и технологии в страните от организацията.

На фона на мащабните процеси, които протичат в сърцето на Азия, грузинската криза е твърде незначителен детайл от общата картина. За да се превърне тя в световен проблем, първата причина бе внезапното грузинско нападение на Южна Осетия с методите на откровен геноцид, впрочем официално признат и от ОССЕ.

Втората е така нареченият „непропорционален“ отговор на Русия, която след като защити своите граждани и миротворци, в добавка унищожи цялата военна инфраструктура на Грузия и потопи до един корабите и катерите на нейния незначителен флот в Черно море. Тези последни действия на руската армия вече можем да причислим към „несиметричните“ отговори на агресията.

Но „асиметрията“ в ответните действия се прояви най-вече при вкарването в Цхинвали на спецназовци от чеченските батальони „Изток“ и „Запад“. Те елиминираха за няколко часа картечните гнезда и снайперистите, които продължаваха да избиват цивилни граждани. Дотук добре. Но по-късно се прокрадна информация, че един от тези рамбовци е бил пленен и заровен жив, по стар кавказки обичай. Този непотвърдена история вероятно е контролирана дезинформация – акт за назидание, който обръща в бяг останалите грузинци в района и отприщва слуха, стигнал чак до Тбилиси: „Чеченските главорези идват“. По-важното е, че Русия демонстрира как в рамките на 24 часа може да овладее ситуацията, включително чрез етническо противопоставяне на народите в региона.

Втората „асиметрия“ се появи, макар и само за два дни, в Абхазия. Това бе фигурата на ген. Владимир Шаманов, кавалер на ордена „Герой на Русия“, но също така главен герой в многогодишните „зачистки“ на Северен Кавказ. Информацията за неговото присъствие там бе пусната от „Първи канал“ на руската телевизия, макар и под сурдинка, с гласа на някакъв репортер от мястото на събитието. На другия ден грузинските части се изтеглиха от Кодорското дефиле в пълен безпорядък, изоставяйки тонове оръжие, военни карти, че и лични документи.

Третата и, според мен, главна причина да се превърне южноосетинския конфликт в световен проблем беше желанието на някои сили отвъд океана да тестват възможностите и решителността на Русия в ситуация свързана с така наречения от тях „санитарен кордон“ около бившата съветска империя. Която не бе предприемала военни действия извън границите си от времето на афганистанската авантюра. Американските приятели на Саакашвили нямаха никакво намерение да се намесват в конфликта, което още в първия ден бе предсказано (а всъщност подсказано) от „STRATFOR“ – най-авторитетната агенция за стратегическо и геополитическо прогнозиране на подобни конфликти. Ама кой да слуша, казваме в такива случаи.

Обществена тайна е, че STRATFOR са пряко свързани с най-високите среди в транснационалните нефтени компании и оръжейните лобита. На всичко отгоре половина от сътрудниците им (включително и директора Дж. Фрийдман) са бивши разузнавачи или анализатори от разузнаването на САЩ.

Така или иначе – американците получиха своя отговор. Да, Русия е достатъчно решителна и достатъчно силна – и макар да не е основен играч на глобалната сцена, тя е фактор в евразийското пространство.

За Европа обаче остава далеч по-сложната част от този отговор – а именно неговите „несиметрични“ нюанси. Във вековната памет на Стария континент, наред с хунските нашествия са отбелязани и златните страници от времето на Петър Първи и Екатерина Велика, когато каймакът на европейския елит – от френските драматурзи и философи до немските инженери и холандските корабостроители – са били скъпи гости в имперската столица Петербург. Днешните европейски елити си дават ясна сметка, че контактите с Русия никога не са били и не могат да бъдат проста функция от т.н. глобализация. Те са наясно, че отношенията в евразийското пространство нямат нищо общо с „американската мечта“ – ти ми дай твоя нефт, а пък аз ще ти дам да сглобяваш шевролети.  

Европа предпочита отново да нахлуе в необятните източни пространства, но този път със своята технологична култура, ноу-хау и традиции в изграждането на обществения порядък. Което й гарантира многоспектров и дългогодишен пазар на изток.

В противен случай – ще трябва да дочака „новите хуни“ да дойдат да си вземат необходимото, препускайки към Брюксел, покачени върху руска тройка, недай боже – тачанка.