От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2021 09 Requiem Cover burned

 

От автора: 

Започвам днес един експеримент, чиято валидност ми се вижда – като минимум! – скромничка. Всъщност, за да бъда честен, трябва да призная, че го започвам, защото се чувствам притиснат плътно до стената – притиснат не от нещо външно, а от собствената си капризна и непостоянна природа, която напоследък ме докарва най-вече до безсилни изблици на гняв, насочени срещу всички и всичко, освен към реалния им източник: собствените ми страхове и неудобства, собствените ми несигурности.

Впрочем, достатъчно общи приказки: онова, което ще намирате в отделните части на тази история, е продължение на романа „Реквием за никого“ (който можете да намерите ето тук, напълно безплатно, ако и само в електронни формати), написан в далечната 2011, и започнат дори още по-отдавна, през 2006. Каня се да напиша продължението на тази гнойна и болезнена история от много години насам, но не успявам да надвия дребното човече вътре в себе си, което не ще и не ще да приеме, че усилията му може и да бъдат отминати с мълчание, с липса на внимание, просто с безразличие. И което се отчайва безумно, колчем се сблъска с усещането, че цялото му бъхтене е напразно, че всичко е все същите лайна, блъскаш-не-блъскаш, че това, че онова. Човечето, което не ще да приеме, че хората си имат свои собствени проблеми и грижи, напълно независими или дори напълно несъвместими с неговите.

Това е всичко. Започвам с надеждата, че публичното представяне на тази история, парче по парче, може би ще доведе до неочаквани неща, че в някакъв момент ще ме зареди с енергия или просто срам от публичната излагация, в случай, че отново се излегна на ленивия хълбок и ви кажа „ми не ми се пише сега, кво толкова да направя?“

Не ми помагайте, ръчкайте ме (ако това не е просто поредна излагация на мегаломанска себе-втораченост: пука му на някого за твоите писания, че и да те ръчкат ще искаш на всичко отгоре. Нахалник такъв!)

Това е всичко. Да видим сега какво ще излезе от тази история.

 

Златко Енев


Small Ad GF 1

На тъмно
(продължение на романа „Реквием за никого“)

 

Берлин, началото на новия век

Мразя го това нещо, лошото време, а от хубавото не ми става по-хубаво, тъй че не знам, избирайте сами какво ще четете. Мен ако питате, сърби ме шапката. Ваш’то си’й ваше, моето – мое. Нашенска работа, няма какво толкова да си обясняваме.

Не помня къде точно ме застигна телефонното обаждане. По онова време май вече бях започнал да се крия където завърна – тази нощ у една мацка, другата – у някоя друга, но май-май ми ставаше ясно, че Берлин е прекалено малък за тази игричка. Котката беше прекалено голяма и сръчна, а мишката – тоест аз де – прекалено приклещена, за да има шансове. И мисълта, че, ща не ща, трябва да се прибирам отново в България, ме затискаше като запек: не помага никакво напъване, братко, мълчиш си, лицето ти на вчерашен вестник станало, ама такъв, дет някой са’й бърсал с него нам къде си – и се молиш на всите светии да се свърши по-скоро. Не съм от лигльовците, но не обичам и празно думкане в гърдите. Човек трябва да си гледа картите. Друго няма.

– Убиха го – повтори адашът и се осекна шумно. Мокрото в гласа му се усещаше чак от тази страна на жицата. – Преди седмица някъде, погребението е след два дена.

– Него пък защо? – Ядосах се моментално, още кат го питах, щот тва е най-тъпия въпрос, който може да се зададе, когато утрепят някого. – И кой?

– Не се знае. Арестуваха бай Митко Шумката…

– Кой бе, лудия ли? А стига глупости! От цял Преспан юнаци баш тая овца ли намериха да нарочат?

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

– Не знам, не знам. Исках само ти да знаеш, нали бяхте гъсти… Айде, аз ще затварям, че трябва да бягам.

– Чакай, чакай. Само две приказки още.

– Не мога, не мога по мобилния. Като дойдеш ще приказваме …

– Ама толкова ли е лошо бе?

– Абе лошо, какво му е лошото? Живот български, това е. Всички сме така, ти сякаш не знаеш. Айде, че стана утре.

Аз си замълчах, но и той нещо не затваряше. Измина така доста време, като в тъмна стая…

– Адаш… – обади се той по някое време, едно такова жално, пак ме доядя.

– Какво?

– Умната, адаш, само не прави нищо прибързано. Ако питаш мен, най-добре си стой там на топло. Тук при нас…

– Какво там при вас? – викам му, а на ум само дето не падам от смях. На топло, а? На топло…

– Ами нищо, ти само умната…

И затвори, без да казва дума повече.

Затворих и аз, а пред очите ми тозчас изплува образът на Мойше, какъвто си го зная – черен и къдрав като циганин, поялникът му – колкот’ конски керпеден, ушите щръкнали отстрани, капа не ги побира, а в очите, даже и зад свръхдебелите лупи – цялото беляджийство на тоя свят, събрано на едно, седи, хили ти се нахално и направо си вика „ела, та ме цапни!“ Мойше, идиотино, докара ли я най-после до под кривата? Докара ли я, а?

А после пък друг яд ме хвана, тоя път на адаша, дето и той уж е Пламен, ама ако питаш мен, пламъкът му колкото на лайно под градушка. Пламен, на леля ми фустата!

Но, както и да е, нямам нерви за глупости, та вдигнах отново мобилния, да търся срочно евтин билет. Ще намериш евтин, курец, за следващия ден. Те ако изобщо те вземат…

* * *

Преспан, някъде в България, по същото време

Главочът се прибра вкъщи пак по тъмно, пребит от работа и зъл на целия свят, та чак очите му светеха, жив върколак. Дори радостното джафкане на кучетата, които бяха го подушили отдалеч и подскачаха щастливо на синджирите си – дори и то не успя да подобри настроението му. Само извади от багажника предварително подготвената кофа с кайма, примесена с хляб, напълни хранилките им, подръпна нежно някое и друго ухо, а после се скри вътре, по-далеч от всички шефове, по-далеч от целия гаден свят.

Старата къща на родителите му в Братоево, ако и отдавна пуста-празна, беше единственото място, в което той се чувстваше у дома, и никакви увещания на шефовете не бяха в състояние да го накарат да я смени с нещо друго. Ангел Братоев отдавна, а напоследък дори и бай Денчо Паладински, бяха започнали да подхвърлят, че му е нужно нещо друго, по-отговарящо на „общественото му положение“. Той си мълчеше, но отвътре яко го пристягаха дяволите. Обществено положение, майната ви на всичките! И не че си нямаше, разбира се. Имаше си, дори няколко, собствени апартамента – и в Преспан, и в Тъмен, а и по-далече, във Варна и София – но те бяха само така, за някой запой с приятели или някоя случайна курва, дето не се страхува да те погледне в лицето… Камъкът си тежи на мястото, оставете ме на мира, аман!

Хвърли на масата ключовете от колата, за миг се поколеба дали да си потърси някой диск за гледане, но не, днес беше толкова пребит, че даже и за една чекия като хората нямаше сили, отвори камерата на хладилника, извади заскрежена бутилка Перлова, наля си конска доза, лисна половината в гърлото си и изкряка от удоволствие. Еееех, Перловката, дружката…

През последните дни беше спал само от дъжд на вятър, защото с Ангел бяха обиколили половин България – семинари, бизнес-срещи, явявания по медиите, конференции, то какво не беше? А когато човек много обикаля, то и с много хора се среща, а за шефа на охраната това означава само едно: дупе да ти е яко, Главоч! Някъде там, сред мътилката от ухилени физиономии, рано или късно се появява твоят основен противник, специалистът от Украйна, и той костюмиран, и той нафукан като всички – и, пропуснеш ли решаващия миг, братушката-славянин си свършва работата и изчезва яко дим, а заедно с него и животът ти кучешки, кучета го яли! Няма го шефът, няма го Ангел, остана само обвивка продупчена – а заедно с него те няма и теб, Главоч, защото кой ще има нужда от теб, ако го няма Ангел, а? Никой, разбира се – така се завъртя животът, така и ще свърши някой ден: в служба кучешка, така както свършват животите и на твоите помияри, когато им дойде времето. То ти пак се грижиш за тях, да получат гроб и почит като кучета, ами за теб кой ще се погрижи, а, Главоч, ако не дай Боже стане нещо? Пак някой специалист, ако и не чак от Украйна, ето кой.

– Ти пак се размаза, Главоч – произнесе той на глас, гаврътна остатъка от ракията и се изправи пред огледалото, ако и с нежелание. Собственият образ винаги го караше да се присвива и стяга, сякаш шибнат с пръчка.

Годините бяха го променили силно, разбира се. От фигурата на бившия световен шампион по свободна борба беше останала само гигантската рамка, днес покрита с множество слоеве подръчни материали – каквото там беше останало от безбройните нощи и дни, прекарани в каквото дойде, между куповете работа, работа, работа… Лицето му, някога може би дори симпатично, днес беше непоносима за гледане, сякаш изскокнала от „Парижката Света Богородица“ маска – разсечена на две половини от гигантския белег, пресичащ физиономията от горе до долу, подарък от онова змийче, цигането, дето едно време го бяха издебнали заедно със Станчо Абазата. Вече от години насам беше престанал да се усмихва, защото знаеше какво се случва, когато двете половини на лицето му се хързулнат в две различни посоки, особено пък ако отпреде ти стои жена, особено пък ако е хубава и ти се иска нещо от нея… Нищо не може да компенсира впечатлението от обезобразеното лице – нито шитите по поръчка костюми, нито златото по ръцете и врата, нито дори непресторената самоувереност, идеща от усещането за сила и безнаказаност. Ееех, мамка му! Все нещо, все някой трябва да ти пикае в супата, инак просто не може. Такъв е животът. Такъв е и все по-такъв става.

Телефонът иззвъня, специалният, и Главочът само дето не го изхвърли през прозореца! Мамка му, мамка му, триста пъти мамка му!

– Как си, мойто момче? – дрезгавият старчески глас от другата страна го изпълни с такъв инстинктивен страх, че огромният мъж изведнъж някак се смали и пропадна вътре в себе си, като някоя от ония надувни кукли, продупчена. Той покри говорителя на мобилния, изкашля се няколко пъти, после отговори с престорен ентусиазъм:

– Добре съм, бай Денчо, как да съм? Тъкмо се връщам от работа, бяхме с Ангел из страната…

– Чух, чух за това. Добра работа сте свършили, браво.

– Ами трудим се…

– Тъй, тъй. Добри момчета излязохте, свестни.

– Ами…

– Слушай, Митко…

Главочът, несвикнал да чува собственото си име, отново се присви. Не е на добре работата, нещо в гласа на стареца дращи като протрита грамофонна плоча.

– Отдавна не сме се виждали, не сме си приказвали двамата с тебе – продължи старецът, все така приятелски, но със скрити в гласа, едва доловими остриета. – Ще рече човек, че живеем през нам колко земи. Що не вземеш да се поразходиш до нас, а? Не е чак толкова късно, ще свариш да се наспиш до утре.

Главочът с мъка потисна напиращото като повръщане „ама…“. Не беше вчерашен, знаеше какво означава лична покана от бай Денчо Паладински, шефът на всички шефове. Отново покри слушалката с длан, изкашля се.

– Разбира се, бай Денчо, как иначе? Ей сега идвам, само колата нещо…

Отсреща го лъхна такова смразяващо мълчание, че той начаса добави:

– Идвам, идвам, разбира се. Глей къв съм станал, направо не се усещам. Ква кола през три улици…

Трак. Старецът затвори телефона и Главочът само дето не простена от гняв и себепрезрение. Кога най-после ще се научиш, идиотино? Кога?

 

Къщичката на бай Денчо, заградена от висока два боя каменна ограда, изобщо не се виждаше откъм улицата. И не че оградата е нещо нова, от тия дето си ги навдигаха сега всички хора с пари… Това тук е стара направа, още от едно време, още откак бай Денчо беше голям човек в София и се вясваше на село само от дъжд на вятър, кога стане време за лов. Няма вече хора като него, и колкото пръстите на едната ръка не са останали, разпиля ги времето като царевична ластовина. Само тоя тук, дърт чвор, корав и сух, не ще и не ще да си отива, седи си кротко вкъщи, до печката, и само от време на време вдига телефона… Боже опази!

Главочът разкърши рамене, отърси като куче нервните тръпки, натисна звънеца и зачака. Познаваше тукашните порядки, нямаше нужда от инструкции, но безпокойството го ядеше отвътре като охтика и някак все не му се удаваше да удържи пръстите си на едно място, да застане като мъж. Чак когато вратата се отвори и отсреща го пресрещнаха преценяващите очи на момчето, което се грижеше за реда тук – беше го избирал сам, преди години, и го познаваше повече от добре, но както и всичко останало в тази къща, то вече му вдъхваше нечовешки респект, ако и да беше само охрана… Та, чак когато вратата се отвори, той успя да се посъбере и да прекрачи прага вече без усещането, че отива на зъболекар. От бай Денчо така или иначе нищо не може да се скрие, ами поне пред хлапетиите да не става за смях. Пу, пу, пу…

Старецът го посрещна както винаги, увит в дебела жилетка, недалеч от малката печка, която излъчваше нечовешка жега, ако и навън да беше само есен. Тясно желязно легло с опънато по войнишки одеяло, лавица с книги, всичките с еднакви сиви гръбчета, различават ги само номерата, неголяма маса, покрита с чиста мушамичка, два-три стола… Само модерният плазмен телевизор, наконтен на стената като картина, издава, че тук живее не съвсем обичаен български пенсионер. Бай Денчо!

– Сядай, сядай, какво си щръкнал такъв?

Това сега какво е? Сърдит ли е, не е ли?

– Аз пия тук лайка, че нещо гърлото… Ти какво ще пиеш?

– Благодаря, бай Денчо, само една вода ако може…

– Че може, разбира се, ка’щяло да не може… Донке, Донке ма… Дай тука малко вода, момчето е жадно.

Кака Донка, съпругата на бай Денчо, се появи на вратата сякаш беше подслушвала, остави на масата бутилка минерална вода и чиста чаша, после изчезна без да произнесе и дума. Еееей, къде ги вече такива жени? Ако можеше да срещне някоя такава, и Главочът би се оженил, защо пък не? Но като ги знае сегашните…

Наля си, отпи без желание. Давай, старче, стига си ме въртял на ръжен!

– Как мина пътуването, всичко наред ли беше?

– А, всичко беше нормално, само дето за сън не остана много време…

Той се премести неловко от едната кълка на другата. Дали намекът не беше прекалено дързък?

– Ще си отспим на оня свят, всичките – усмихна се бай Денчо и зъбите му се бялнаха някак светкавично, хищно. На колко ли е години, сигурно е далеч над осемдесетте, а в устата му зъбите все още наредени като царевица, един няма да липсва. – Ангел как е, имаше ли нещо особено?

– Нищо особено, бай Денчо, всичко мина като по ноти. Ти сигурно си гледал, той беше по всички канали…

– Гледах, гледах аз, ама искам и ти да ми кажеш. Знаем си го наш Ангел, понякога го прихващат… Някакви женски истории имаше ли? Камериерки, бардами, журналистки? Утре като го лепнат по долни гащи в „Уикенд“, няма ти да се ядосваш, нали?

– Е, чак пък толкова… Хората ни познават, бай Денчо, взели сме им страха отдавна…

– Митко…

Главочът замръзна.

– Ти ми казвай каквото те питам, аз останалото сам ще си го преценя. Имаше ли нещо или нямаше?

– Ами…

– Колко пъти?

– Три – изръмжа Главочът с неудоволствие.

– Бре, не думай! А на мен ми вика…

Старецът прехапа устни и засърба сърдито чая си. Главочът беше прогизнал от пот, но не смееше да бръкне в джоба си за кърпа, пък и не беше сигурен дали има.

– Тъй. Това е ясно – изграка бай Денчо по някое време. – Аз обаче за друго те повиках.

Уф, започва се. Главочът се престраши и избърса челото си с длан, после тайно избърса ръката си в панталона, под масата.

– За турците исках да си поприказваме, Митко.

– Какво за турците? – Тялото му беше толкова напрегнато, че вече и за настръхване не можеше да става дума, но сърцето му се присви и комай прескочи няколко такта.

– Знаеш ти, знаеш…

Старецът присви очи и го загледа изпитателно, спокойно. Главочът се опита на свой ред да изчаква, но скоро се отказа.

– Че аз нищо не съм правил, нали сме се разбрали…

– Отдавна – прибави след няколко глътки вода, които се катурнаха в стомаха му, тежки като живак.

– Абе ние че сме се разбрали, разбрали сме се… – проточи старецът, с леко съскане. – Ама някой май е позабравил какво сме се разбрали.

Главочът си мълчеше, примирено. Няма смисъл от оправдания, старецът пак знае всичко, както винаги.

– Хайде сега да започнем отначало, а, Митко? По устав, както се казва. Значи, първо, кой построи тук най-големия завод за стъкло на Балканите? Тук при нас, в Тъмен, Митко, не някъде на майната си!

– Турците – призна Главочът неохотно.

– Турците, тъй. А колко ни струва на нас тази малка случайност, Митко? Ти хабер някакъв имаш ли?

– Не – промърмори Главочът.

– То няма и нужда да имаш, щото това не е твоя работа. Ама сигурно разбираш, че не е било малко, нали?

– Сигурно…

– Тъй. Хайде сега да вървим по-нататък, да следваме логиката на нещата. Значи, турците са най-големият инвеститор в нашия край, а нашата групировка е техен ексклузивен партньор. Единственият им български партньор, всички други са отвън, нали така? Повечето директно от Турция, някои от Запада.

– То и аз така знам…

– Абе ти хубаво знаеш, ама…

Бай Денчо взе малкото медно джезве от печката, доля си, отново засърба. Мълчанието се проточи, дълго и лепкаво. Потта навлезе в очите на Главоча, засърбя и залютя, но той не посегна да се обърше.

– Какво си приказвал онази седмица на събранието на юмрукаджиите? – изстреля бай Денчо внезапно и Главочът пак потрепна, но вече вяло, изтощено. Беше му почти все едно.

– Ти какво бе, политик ли си решил да ставаш, а? Агитатор, активист, пропагандист? Хайде сега, обясни ми и на мене, та да ми светне пред очите. Едно време били ни клали, сега щели да ни изкупят с парцалите, така ли е, Митко? Така ли е, а?

– Точно така е! – произнесе внезапно устата на Главоча, без ни най-малко участие от страна на мозъка му. Не успя дори да съжали за казаното, толкова изненадан беше от собствените си думи.

Старецът замълча и го изгледа продължително. Странно, гневът в очите му комай беше изчезнал, сега из тях се въртяха някакви искрици, също като в шампанско.

– Тъъъй, тъъъъй – проточи той, изчакващо. – Давай по-нататък, аз само ще слушам…

Главочът въздъхна дълбоко и се напъна да поеме тежестта. После се отказа и отпусна. Край, сега поне свърши…

– Те че я построиха фабриката, построиха я, бай Денчо. Ама да си чувал да са назначили жив българин на работа? Само турци си избират, само техни хора, накачили са се едни за други като верига, няма разбутване! И продукцията си всичката изнасят, нас какво ни ползва това? Плоското стъкло я за Чехия, я за Германия заминавало, тук при нас остават само буркани за туршии и компоти. Ти на това партньорство ли му викаш, бай Денчо? Хората от целия край са настръхнали, нямат работа, мъчат се, а турците се държат едни други и добруват. На това пък как му се вика, а, бай Денчо?

Загълта жадно вода, вече всичко му беше безразлично. Обърса устни с ръкав, продължи:

– Накъде е тръгнало всичко, бай Денчо? Идват тука разни, кой откъдето му скимне, размахват пачки, купуват, продават. Човек вече не знае кое му е бащиния, кое не, в тая наша страна разпасана. Хайде, то се е видяло, че Западът ще ни командва както си иска, това все някак може да се побере в кратуната ми празна. Ами турците, бай Денчо? Турците, дето откак се помним са ни държали и стригали като овце… Пак същото ли ще бъде, бай Денчо, ти поне ги разбираш тия неща, кажи ми, обясни ми, щото аз вече хептен се обърках. Значи, пак като едно време – те чорбаджии, в собата; ние, диван чапраз – отвън, пред прага. Така ли ще бъде, бай Денчо? Че за какво ни е тогава тая демокрация бе? Знам аз, че съм прост човек и не е за мен политиката, ти не мисли, че съм забравил кой съм. Но точно защото не съм забравил…

– Стига! – тропна старецът по масата и Главочът застина. Мълчанието пак завилня някъде вътре из стомаха му.

Бай Денчо посърба още малко чая си, шумно-шумно, после ядосано бутна настрана празната чаша и загледа Главоча от упор. Без полза обаче – мъжът-планина вече беше сложил глава в торбата и дори не направи опит да отбягва очите на стареца, чак докато онзи най-неочаквано прихна и започна да се смее несдържано. И това беше толкова неочаквано, че Главочът кажи-речи зяпна. Бай Денчоооо, душата ми с памук вадиш!

– Бре, инат копеле, не ще да ти увира чутурата и толкова! Аз колко пъти ще ти казвам на тебе да оставиш мисленето за други и да си гледаш само работата, дето е за твоя акъл! Колко пъти, а?

– Мъча се, бай Денчо, ти да не мислиш, че не се мъча. Ама като не мога да спя нощно време от такива мисли, тогава какво да правя, а? Ти това ми обясни на мене.

Старецът замълча, устните му – черта. Главочът го гледаше отпаднало, без да очаква нищо.

– Добре – каза по едно време бай Денчо. – Ще ти кажа пет приказки, пък ти колкото разбереш – толкова. Значи, първо: тази земя тук си е наша, Митко, и никой не може да ни я вземе, нито с пари, нито с друго, доде знаем какво вършим. По цял свят хората купуват и продават, къде свои земи, къде чужди, ама да си чувал някой да е натоварил купената земя и да я е занесъл вкъщи? Такова нещо чувал ли си, а? Не си, разбира се.

– Ама…

– Какво ама?

– Каква полза от това, че е тука земята, като не сме ѝ ние стопани?

– Ами аз нали затова ти казвам, че трябва да знаем какво вършим. Да въртиш бизнес, търговия, производство – това е едно. Да си продадеш гащите от задника – това е друго, Митко, не за това ти говоря аз. И не ми подскачай такъв като яре! От това, че турците са купили тука някой и друг имот, България няма да свърши, ти тая грижа на други я остави. А че наемат само турци, защото нашите хора бъкел чужд език не знаят, това аджеба да ти е минавало някога през главата? На какъв език да говори с работниците турският мениджър, дето знае само турски и английски, а?

– Че да научи български, за какво тогава е дошъл тука?

– Пак ще ме ядосаш, момче! Ти като ходиш у шоплука, шопски ли приказваш?

– Това е друго…

– Абе друго, друго, ама не съвсем… Малко ни е раничко още, зрели-недозрели, да искаме от хората нашето да учат, първо ние май имаме доста да понаучим. Ти как мислиш, без турците тоя завод щеше ли да го има тук? Нямаше, разбира се. И защо нямаше? Ами щото не ги разбираме ние тия неща, нямаме технологии, нямаме капитал, нищо нямаме… Само едни усти големи, като твоята… И глави-шиници.

– Ама това са турци бе, бай Денчо! Как тъй точно с тях достове ще ставаме? Ами нашите тука, тях как ще ги удържаме, като и те на чорбаджилък се научат? И се плодят, и всичко, на тебе ли да ги разправям тия? Нали затова едно време ги бяхме хванали за гушата, за малко да си бяхме решили проблема веднъж завинаги.

– Да бяхме, ама не бяхме. Не стана наш’та както си я бяхме намислили и, като гледам така, май само за добро не стана. Не ми подскачай пак, ами слушай! Не можехме тогава да знаем накъде ще се завърти света, Митко, затова и тъй действахме, все едно никой копче не може да ни каже. Не може, ама можело. Я гледай дяда ни Ивана на какво мезе го направиха, вече никой за нищо си го няма, дано ги пооправи малко това момче младо, Путин, щот иначе съвсем ще я загазят. Ма аз за света няма сега да ти приказвам, ще ти приказвам за у нас тука. Не става кат едно време, Митко, раздадеш по два шамара и всичко си’й мирно и кротко. Щенка ни се на всинца така да си беше останало, но не остана. Тъй че сега, щем не щем, ще си мълчункаме и ще другаруваме с всички, пък ако ще не петстотин, ами и пет хиляди години да са ни клали.

Главочът мълчеше, точно като някой бик от детско филмче, дето аха-аха ще започне пара да излиза от муцуната му. Бай Денчо помълча и той, после стана, приближи и положи на рамото му старческа ръка, сбърчена като суха клонка.

– Не щеш да повярваш и разбереш, знам. Каквото си знаеш, знаеш. Ма то и няма чак толкова много нужда да разбираш, достатъчно е само да слушаш какво ти се казва. Та да те питам сега, докат си приказваме човешки, Митко – ще слушаш ли или ще си правиш каквото поискаш?

Главочът застина. Малката ръчица на рамото му изведнъж започна да тежи като наковалня. Посумтя още малко, попресвива се, после пое ръчицата, поднесе я до устните си и я целуна.

– Ще слушам, бай Денчо, къде ще ходя? Ти прощавай, ако можеш, кратуна дебела и глупава, не увира лесно.

– Знам, знам, Митко. Ма и друго знам – кръвта вода не става, то не е като да си съвсем неправ, не може то да оставим турците да си развяват байрака както поискат, ние и на това му търсим колая. Ти за голямата политика грижа не бери, гледай си твоята работа, дръж Ангел под око и ми докладвай всичко, както сме се разбрали. От друго нужда няма, поне засега. Разбрахме ли се?

– Да, да, бай Денчо!

– Хайде сега, по устав.

– Тъй вярно, другарю Паладински!

– Ха така! Хайде сега, грабвай си шапката и се прибирай да си доспиваш. Няма какво повече да говорим.

„Ох, няма ли, няма!“, простена вътре в себе си Главочът, но, нали не му оставаше нищо друго, напъна се да последва съвета старешки и да затиска парцалите на гнева си. Ех живот, живот слугински!

 

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...

Неочакван полет

Палми Ранчев 27 Фев, 2016 Hits: 6520
Едно е да влезеш в пандиза за пет-шест дози…

Обувки

Здравка Евтимова 11 Авг, 2011 Hits: 12284
Защото ние сме приятели, още по-големи от…