По времето, за което разказвам, санкциите срещу бивша Югославия бяха в разцвета си. И контрабандата през границата не спираше. Принципно бях наясно какво се върши. Кой го прави, как го прави и срещу какви пари. От известно време търсех своето място. Не исках да съм един от стотиците измекяри. Чакаха рано сутрин с коли, и дори с мотори, да прекарат един пълен резервоар. Продаваха го и бързо се връщаха, за да минат поне още веднъж. Исках да направя истински удар. Организиран от мен, с мои финанси и акъл. Без да ставам войник или какъвто и да било на мутрите, които работеха в същия бизнес, но на едро, с цистерни и големи хора зад гърба си.
Оказа се, че Тошко, който някога живееше през две къщи от нас, сега беше се уредил като ченге на бариерата. Имах на разположение и Звонко, македонеца – с него се знаехме много отдавна. Чух го една нощ да псува по много смешен начин под колоните на ЦУМ. Целият беше прогизнал от силния дъжд. Попитах го: защо не си стои в хотела, а се разхожда по улиците в толкова лошо време? Ма ебем те, каков отел. Нема дека да спавам. Разприказвахме се и накрая го прибрах при себе си. Така се сприятелихме. Преди не знам колко години. Ама, сигурен съм, че са доста. После дойдеше ли да пазарува в „Илиянци“, винаги ми се обаждаше. Дори му ходих на сватбата. Когато съм разчитал на Звонко, никога не съм съжалявал. Та с него, без много кандърми, бях се уговорил как ще стане плащането от другата страна на границата. Най-дълго търсих подходящ човек, който да закара камиона с бидоните, да вземе парите и да не се разприказва, ако случайно стане издънка. Винаги има такъв шанс, щом е опасно и става дума за пари. Накрая намерих и подходящ шофьор. Скромен човек, не говори много, а и, казаха ми, бил печен. Така всичко, откъдето и да го погледна, беше готово. Трябваше само да свържа отделните звена. Накрая си записах колко и на кого трябва да се плати и зачаках най-важното – Тошко да ми се обади по телефона.
В това много напрегнато, откъдето и да го погледнеш, време успях да се влюбя. И друг път ми се е случвало. Няма две мнения, че едва ли има друго по-приятно преживяване. Много хора, дори мъдреци, мислят така. Що се отнася до мене, бях напълно убеден. Единственото неудобство в случая беше, че се влюбих почти едновременно в две жени. Ако някой се пита как става, ще му отговоря: съвсем лесно. Първо се запознах с Мариана.
Стояхме пред кино „Рекс“, когато тя ме погледна, и веднага я заговорих:
– Госпожице, колебая се дали да гледам филма.
– Защо се колебаете?
– Животът понякога е по-интересен.
– И филмите са интересни.
– Още по-интересно е да се запознаем.
– Какво общо има с филма? Или по-скоро, какво общо има – не зная с какво. Малко се пообърках.
– Има с живота. Харесвате ми!
Не можех да се начудя, че момичето – стройно и елегантно, с дълбоки кафяви очи, на което доскоро само се любувах – ми обърна толкова лесно внимание. Продължихме разговора по същия начин – с постоянна размяна на погледи, неангажиращо и леко закачливо. Скоро дори пиехме капучино. Чак после влязохме в киното. В полупразния салон, на последния ред Мариана беше единствената, която след средата на филма имаше реален шанс да забременее. Седеше напряко на бедрата ми и се движеше едва забележимо. Чувствах само потрепванията на задника ѝ, в едната и в другата страна, колебания и усуквания, които предизвикваха у мен желание да я сграбча с две ръце, да я вдигна във въздуха и да се развихря. Но до края, даже и когато вече бях съвсем омекнал, всичко продължаваше по същия начин.
– Не ме интересува какво мислиш за мен – каза тя, когато излязохме. – Каквото искаш си мисли.
– Мисля само за онова, което се случи. Струва ми се невероятно.
– И на мен. Имам чувство, че се познаваме от хиляда години.
– От две хиляди – поправих я.
– И дори ако утре вече не се познаваме – продължи тя, – няма да съжалявам.
– А-а, да ги нямаме тия. Какво означава „утре няма да се познаваме“? Сега отиваме вкъщи.
– Какво означава „вкъщи“?
– Е, не е кой знае какво. Разполагам с една стая и с коридора до нея. Но ще сме само двамата. А не като в киното.
На следващия ден тя донесе два сака със свои вещи. Разхвърля ги на кревата и разпери ръце, усмихната с всяка част на лицето си. После ги нареди в гардероба. И заживяхме заедно. Някои ценят повече, когато историята, искам да кажа, с гаджето, се урежда бавно и с преодоляване на препятствия. Тогава тя им се струва по-желана. Моята философия е друга. Само когато нещо се случва с лекота, без притеснения и досадно напрежение, усещам намесата на по-висши сили. Не се съпротивлявам и съм сигурен, че като се оставя на потока от събития, следвам правилната посока. Изпитах известно неудобство, когато трябваше да отговарям с какво си изкарвам прехраната. Измислях какво ли не. Но така, че тя да се засмее, приела отговора за шега, и да не ми повярва. Нямах желание нито да съм журналист в постоянно появяващите се и фалиращи вестничета, нито организатор на поредния конкурс за някаква красота. Или нещо подобно, което тя, струваше ми се, лесно щеше да приеме. Скоро, ако всичко вървеше нормално, щях да спечеля толкова пари, че въпросът „Какво работиш?“ щеше да е излишен.
Всичко беше идеално, или щеше да бъде, ако Александра не беше ме връхлетяла пред входа, където тя живее, а аз минавах случайно. Косата ѝ беше разчорлена, очите широко отворени, дишаше на пресекулки.
– Господине, ще ми помогнете ли?
– Какво искате да направя? – попитах с готовност. – И ще загубя ли много време? Питам, защото ме чакат.
– Не зная какво трябва да се направи – продължи задъхана тя. – В ателието ми има непознат човек. Може би убиец. Или крадец.
– Тогава да се обадим в полицията – предложих и извадих телефона си. – Кажете името на улицата и номера.
– Почакайте! Не бързайте с полицията. Убиецът или крадецът може да се окаже мой познат. Снощи на купона беше тъпкано с хора. Възможно е да сме забравили някой пиян.
– Тогава няма да се обаждам.
– А ще ми помогнете ли? – попита отново тя.
– Ще се опитам.
Асансьорът не работеше и през цялото време вървях пред нея с намерение да посрещна евентуалния убиец, крадец или пияница. Косата на Александра не беше обикновена, а много буйна, тъмноруса и като че ли в постоянно движение. Отново я погледнах, когато силен удар в рамото направо ме завъртя. Не видях лицето му, просто нещо тъмно и тежко се стовари отгоре ми. Подпрях се с две ръце на стената и се задържах прав. Видях го как профуча надолу, без да се обръща, и се спуснах след него.
– Не ме оставяйте сама!
– Ще избяга.
– Няма значение.
– Както искате – казах и се върнах обратно. – Нека поне видим в какво състояние е апартаментът.
– Ателието – поправи ме Александра.
Бравата, забелязах от няколко крачки, беше разбита съвсем примитивно. Играли са чук, секач и шофьорска щанга.
– Аматьорска работа – определих аз.
– Разбирате ли от разбиване на врати?
– Отчасти – отвърнах и предпазливо отворих. – Ще влезем ли?
– Само с вас. Иначе предпочитам да се върна на улицата. Там се чувствам по-сигурна.
Стените на ателието бяха отрупани с картини. Беше огромно, във формата на буквата Г.
– Просторно е – отбелязах.
– Харесвате ли картините ми?
– Тези на стените всички ли са ваши?
– Почти.
– Вие със сигурност ми харесвате.
– А картините?
– Има ли значение, че ми харесвате? Или ще говорим само за картините.
– Ще говорим за картините. И после, че ме харесвате.
Беше прекалено късно, за да намеря ключар. И не търсих особено сериозно. Обадих се на едни изроди, които със сигурност разбиваха врати. Казаха, че пият, били прекалено мотани, и не пожелаха да помогнат. Само ми дадоха ценни съвети. Единият беше, че въпросният господин може да се върне. Било обичайна практика. Така по-лесно ще обясня защо се наложи да прекарам нощта в разбития апартамент. Пардон – ателие. През по-голямаta част от времето бях в ролята на бодигард. Ослушвах се за съмнителни шумове, успокоявах Александра, че поне засега няма от какво да се страхува, накрая барикадирах вратата с два фотьойла. Едва на сутринта, за около час и половина, приех ролята на случаен любовник. После трябваше да бързам, оглеждах се във всяка витрина, за да съм сигурен, че външно всичко е наред, и си измислях подходящо оправдание.
Мариана още не беше отишла на работа. Седеше на кушетката, скръстила ръце на скута си, и ме чакаше.
– Трябва само да ме изслушаш – започнах аз.
– Няма! Каквото и да говориш, колкото и убедителен да си…
– Тогава поне се успокой.
– Спокойна съм.
И тихо се разплака. Прегърнах я и казах:
– Нищо не се е променило. Само една обикновена нощ, в която не сме били заедно.
– Не е обикновена нощ – настоя тя. – Поне за мен.
– Мога ли да ти разкажа защо се връщам чак на сутринта?
– Не, запази си обясненията – продължи шепнешком тя. – Каквито и да са, ще ги приема.
– Значи всичко е наред?
– Да. Но да знаеш, че не мога да прекарам още една подобна нощ.
Седнах до нея, прегърнах я още веднъж и силно я притиснах към себе си. Усетих колко ми е близка. Специфичната топлина на нейното тялото, тихите звуци, с които свързвах близостта ѝ, бяха станали част от мен. За това си мислех, когато Мариана отиде на работа, отново бях сам и след известно време получих есемес: „Самотна съм. Страх ме е. Искам да сме заедно.“ Легнах както бях с дрехите, само да си поотпочина. Накрая, без да искам, съм заспал. Събуди ме телефонът. Обаждаше се ченгето, Тошко, с когото някога живеехме през две къщи.
– Хайде! – каза той.
– Разбрах.
– В дванайсет и половина на „Шарена чешма“.
– Веднага тръгвам.
Точно когато се облякох, Мариана се върна и получих нов есемес. Вече знаех текста. Получавах го вероятно за стотен път. Най-странното беше, че се познавахме от снощи. Изключих всички тонове и прибрах телефона в джоба си. Имах нужда от спокойствие.
– Излизаш ли? – попита Мариана.
– Трябва да свърша една много важна работа.
– Прави каквото искаш – изрече тя и ме погледна с немигащи очи. – Но не мога да прекарам цялата нощ сама.
– Моля те само да ме дочакаш.
– Казах ти, че няма да прекарам нощта отново сама.
– Ще се опитам да се върна по-рано. Обещавам ти, че ще направя всичко възможно.
Бях взел назаем една бяла лада, за да съм по-незабележим. Всичко беше уговорено, както вече казах, доста отдавна. Само чаках удобен момент. Явно беше дошъл, щом Тошко така е преценил. Обадих се на шофьора да тръгва. После позвъних в бензиностанцията, където щяхме да напълним бидоните – разполагаха с нужното количество. Обадих се и на Звонко, македончето, да чака от другата страна на бариерата. Накрая, когато вече карах към границата, опитах да се обадя на Александра. После да изпратя есемес. Написах: мисля за теб – какво друго? И двата пъти неуспешно – телефонът нямаше обхват. Прибрах го и вперих поглед в пътя. Не знаех откъде може да дойде опасността. Бях готов на всякакви изненади. Става ли дума за много пари, дори когато си създал перфектна организация, винаги се намира кой да ти попречи.
Покрай „Шарена чешма“ бяха се наредили поне двайсет цистерни, около които кръстосваха самоуверени изроди. Копелдаците много ревниво следяха друг да не се намесва в тяхната далавера. Само ако разберат за какво съм тук, със сигурност щяха да ми натрошат краката. В случая и те, и аз чакахме знак, че са вдигнали бариерата. Отбих уверено по черния път. Минавал съм по този маршрут поне десетина пъти. Предварително бях си избрал подходящо място, откъдето щях да контролирам отделните връзки. Свих се на седалката. Почти веднага, след като изключих двигателя, започна да застудява. Първо ми замръзнаха пръстите на краката, после ме побиха тръпки по цялото тяло. Гледах в тъмното и не помръдвах. Най-накрая телефонът затрептя, погледнах името и предадох сигнала по веригата.
На сутринта – схванат, полузаспал и напълно измръзнал – не повярвах, когато шофьорът ми подаде пакета с парите. Свали стъклото и протегна ръка отгоре. Имаше и листче със сметките – кой на кого и колко е дал. Махна ми с ръка и затвори прозореца. Изчаках го да се отдалечи и се върнах в ладата. Запалих, направих маневра и тръгнах по обратния път. Цистерните и мутрите около тях още чакаха. Тяхната бариера, въпреки големите хора зад гърба им, още не беше се вдигнала. Изсмях се злорадо и натиснах газта до дупка. Исках да се върна колкото се може по-скоро. Буквално ме беше страх да погледна колко е часът. Не бях сигурен, въпреки че се развиделяваше, дали нощта е отминала. Или разполагах с известно време. Още се надявах, че ще заваря Мариана, когато колата се завъртя, отскочи, изхвърлена от дълбоката канавка, и още във въздуха се обърна настрани. Приземих се с краката нагоре и си ударих силно главата. Не зная колко време не разбирах какво става. После дойдох на себе си – изследвах с длани черепа си – но, изглежда, не бях напълно в съзнание. Стиснал волана, продължавах да карам с висока скорост към моята квартира.
– Мариана, Мариана!… – чух се да повтарям.
Още нещо казах. И още много исках да кажа. Не успях. Повече дори не се опитах, а само поглеждах през рамо назад. Вече бързах по стълбите към ателието. Буквално препусках нагоре. Външната врата, както очаквах, още не беше поправена. Поклащаше се напред-назад. Не успях да я хвана за дръжката, колкото и да се опитвах. Накрая отпуснах ръце, продължих да я гледам. Тогава дойдох окончателно на себе си и запълзях на четири крака. Не смеех да вдигна поглед. Скоро не пълзях, а седях на заскрежената земя. Извадих от пазвата си пакета, хванах го с две ръце и изсипах пачките между краката си. Стори ми се, че някой говори зад гърба ми. Огледах се – нямаше никого. И отново вперих поглед в разпилените между краката ми пари.
