Къщата беше стара, неизмазана, с прозорци, обърнати към сплетени бъзови храсти, коприва и глог. От пукнатините между тухлите често извираше облак от стършели, златните им коремчета, пълни с отрова и слънце, се криеха в сенките, за да заченат нови малки стършели на тъмно. Под смазващото пладне блестяха гущери, далеч от тънките пътеки на овцете и кравите. Дядо цял живот бе мечтал да стане богат. Мечтите му накрая попаднаха между дъските на неговия ковчег, сподирен от мен и тънката сянка на баба ми.
Аз също мечтаех да стана богата. Бях намерила човека, който щеше да ми даде каквото желаех. Но се уморявах от тихата му ревност, от найлоновата примка на дъха му. Чувствах се добре само в празната къща на дядо. Там слънцето плуваше в тревата и умираше вечер пред прага. Тони, мислеха празните стаи с мен. Тони. Помнех го – високо момче, винаги на последния чин на слабаците в класа ни. Когато го вдигаха, гледаше дъската, мълчеше, неподвижен, тъп. Още докато живеехме в къщата на грамадния като самата планина дядо, вечер Тони се промъкваше и залепваше върху някой клан на старата круша, откъдето се виждаше моята стая. Веднъж нарочно съблякох нощницата си, полека я съблякох, тихо, а той стоеше на онзи клон, без да помръдва. На другата сутрин пред вратата намерих кафез с някакво шарено врабче в него. Баба, след която се развяваше безконечна вихрушка от приказки, каза, че е славейче и трябва да го нахраним. Надвечер пред къщи имаше буркан, пълен с шарени пеперуди – баба каза, че ядели зелките и ги размаза с камък – една след друга, превръщайки крилата им в малки мръсни пръски смърт. Поканих Тони у нас- не му говорех, махнах му с ръка. Той беше див, живееше само с баща си, който печеше ракията на казана в село и ходеше постоянно пиян. Майка му ги напуснала, коя ли нормална жена ще остане в това умиращо село, където имаше само една пресъхнала река? Тони не дойде – избяга безшумно, като кучето на дядо, грамадно същество, тихо и коварно; то не лаеше, а просто захапваше пришълците за крака и не ги пускаше, докато дядо ми не креснеше „О-о!“ Тони пристъпваше като това куче – сянка на падаща скала, която ще те удари по коляното точно където от десет дни имаш незараснала рана. Усещах го как диша, но може би това беше шумоленето на слънцето, което се търкаляше в копривата. Тръгнах по пътеката през презрялата трева, твърда като гранит, приближих старата воденица. Някога била на дядовия ми род и ги направила богати, но днес грохналите керемиди изригваха гущери – някои големи колкото ръката до рамото ми, други тънки като цигари. Влечугите сигурно чуваха как някое съсипано от жегата врабче търси сянка. Всъщност знаех, че не е врабче и не е слънцето, което мачка тревата. Беше Тони. Чакаше ме. Целунах го – бях виждала от филмите как става това.
После дядо ми занесе кафеза със славея в кръчмата и каза, че изпил две големи ракии – едната за кафеза, другата за птичето. И клетка и птица останаха в кръчмата. Кръчмарят беше циганин, Станчо, който се напиваше заедно с клиентите си, пееше им безплатно и слагаше на пилето просо в капачка от буркан.
Тони, казах си, Тони. Дядо ми, грамадата, бе заминал да мълчи на небето и от него беше останал само портретът му, нарисуван от някакъв селски художник – грамаден и страшен портрет. Баба отиде при него да му носи вода. А аз отидох в двора на Тони – запуснат, разграден двор. Неговият вечно пиян, тих и кротък баща също си бе заминал, оставяйки след себе си няколко стари гуми и Москвич, ръждясал и той като стопанина си от всички страни.
– Искам да ми поправиш покрива – казах на Тони. Той се мотаеше по двора, гол до кръста. От неизмазаната къща се подаде млада циганка, висока, тънка като светкавица, боса, с толкова къси панталони, че кръстът й се виждаше под тях. Тя дойде до мене, размахвайки някаква тенджера и каза::
– Махай се.
Едва тогава видях под стряхата кафез от ръждясали черни пръчки, а в кафеза шарено врабче. Тони не погледна циганката, тръгна след мене – август хвърли на раменете му огромна прежда от жега. Циганката се затича, грабна го през кръста и започна да го дърпа назад, към старите автомобилни гуми и пустия двор. Той я блъсна и продължи след мен. Тя литна след него, закрещя нещо – високо, ядно, на цигански. Настигна ме и без да каже нещо ме удари, силно, злобно в лицето, с юмрук. После се вкопчи в мен и ме захапа за шията. Толкова ме болеше, че си помислих – умирам. Видях как кръв се стича към новата ми розова фланелка. Умирах така цяла минута, усещайки колко дълбоко в кожата ми бяха проникнали зъбите й. Тони я отблъсна настрани, просто я хвърли, продължихме напред, по алената пътека на жегата, в треволяка и копривата, към къщата на дядо. Стените бяха голи и всичките едновременно заговориха – тече ти кръв, оная циганка щеше да ти прегризе гърлото. Но Тони беше с мен, целият потънал в кръвта ми. Нямах нищо друго освен хляб, но зад къщата на дядо, точно зад страшния му портрет, растеше киселец. Аз и Тони изядохме два хляба и цял кош с киселец, гълтахме лакомо слънце, жега и киселец, без да усетя, че раната заздравява от моя глад. Не помня кога Тони бе донесъл онзи кафез, с ръждясалите пръчки и шареното врабче. Преди да заспим, видях силуета на онази циганка, по-тънка и остра от сърп, която ме беше ухапала. Денят, горещ като току що кипнал чай, се топеше от цвъртенето на онова шарено птиче. Виждах циганката, опряла нос в мръсното стъкло на прозореца, черна сянка, която никъде не гледаше, само стоеше, захапала мръсното стъкло. Бях толкова уморена от хляба и киселеца, че заспах.
Когато се събудих беше обяд, циганката я нямаше.
– В неделя се омъжвам – казах на Тони. Оставих го да лежи на цимента в празната стая, при шареното врабче, заспало на пода на кафеза, толкова изтощено, че бе престанало да цвърти. Навън, пред къщата, видях голяма топка от черни и червени конци, заедно с кичур черна коса, окачен на крушата. Баба ми, която сигурно приказваше за нещо с някой облак, ми бе казвала,че така циганите правели черни магии. Не вярвах на магии – нито на черни, нито на бели. Тони си тръгна, прахта на циментовия под бе запазила очертанията на раменете му, но такава е работата на прахта. Не беше взел кафеза с ръждивите пръчки и шареното пиле. То се оживи, започна да крещи срещу слънцето. Не ми трябваха ръждиви кафези и птици.
… Спомних си тази юлска жега, неподвижните звезди и птици през август. Бях намерила най-после купувач за къщата на дядо, но исках да погледам стените още веднъж, преди да я продам. Беше есен, копривите и гущерите бяха кафяви. Стъклата на прозорците бяха още здрави. Само онова, където циганката бе подпирала лице, бе разбито и някаква раздърпана топка от черни парцали бе натикана вътре. Прекрачих прага. В празната стая, на пода, стоеше кафез от ръждясали пръчки. В него – сноп шарени пера и миниатюрен скелет на птица: фини костици, бели и ефирни като паяжина.
