Видрица

9.III.1981

Гогов, брате, какво става, бе Гогов? До кога още ще търпим туй чудо в Полша? Че там работният добитък хептен през просото го удари. Като са работници и като произвеждат целокупния национален продукт, мислят си, че са все и вся и че всичко им е позволено, волята на класата в закон искат да издигат. То бива разпищолване, то бива разхайтване и разлабване, ама то много лабаво стана в тая братска Полша, бе Гогов, хептен пък лабаво. Че то съвсем на пролетарска диктатура замириса. „Тоз полицейски началник не ми уйдисва“ – ритника по гъза с пролетарския ботуш и хич, биля, окото им не мигва. А централното правителство друго не знае, освен хрисимо да чука пролетарските диктовки на пишущата машина, да слага подписите и да удря печатите. Добре, айде, – полицейските началници са държавни чинов­ници, ами почват да нареждат кои партийни секретари да се сменят. Тая пролетарска класа какво се мисли, джанъм, авангард на Партията ли да ста­ва? Предложили „партията“ да се пише с малко „п“, а „Пролетариат“ с голя­мо „П“, а някои даже предлагат вместо „пролетарии“ и „работници“ да ги назовават „ясновелможи господарже“. А партията слуша диктовките: „Пшепшашами бардзо, пановйе, пардон, извинявайте.“ – Воеводите козируват, а по­лицаите пристъпят на пръсти, сакън да не се раздразни Негово Величество Пролетариата. Тоя полски работен добитък голям диктатор се извъди, бе Гогов, – смени полицейските началници, смени партийните секретари, без всякакво обезщетение конфискува вилата на Иван Славковия колега в Кения, на Герковата щерка в Несебър, а сега замминистрите почна да сменя. Ами както е тръгнало, утре ще каже: „Председателя на правителството не го ща, понеже като ме срещне на улицата не ми сваля шапка. За председател искам оногова.“ И изтъпанчат някой мустакат електро-монтьор държавата да оправя, да ходи на срещи с Жискар-жирафа и на железното леди ръка да целува. А-а, Гогов, то така не върви. Говедар държава да управлява – това разбирам, ама електро-монтьор държава да управлява, това може ли бе, Гогов? Че дър­жавната машина е тънка работа, фина – не е за такива простаци, дето ръ­цете им смърдят на нафта. Тоз който държавата оправя, неговите ръце на лайна и на говна, пък и на кръвчица трябва да намирисват.

Не, Гогов, не може така тая работа. Представи си да кажат утре софиян­ци: „Не щем го полковник Гогов за замначпасп – много е туткав и пипкав. Един паспорт до като издаде, до като свери френската транскрипция на име­ната, до като сложи печатите – половин година се изтъркаля. Искаме някое оправно, чевръсто лейтенантче, като идеш при него, то да седи и да те ча­ка с писалката в ръката. Друго да не пита освен: „Очи? – Черни, Коса? -Руса. Особени желания гусин другарю да имате? – Нямам. Ето Ви паспорта и на добър Ви път. И ако обичате, таксичката – 30 лева.“ Ама те, софиянци, са едни циции, Гогов, знам ги, тяхната верица. „Защо 30 лева, другарю лейтенантче, ща кажат. Една Ваша заплата трябва да покрием, хартията за паспорта и разноските по печатането. – Три лева стигат. Айде и два лева от мене да се почерпиш за мое здраве и за добър ми път.“ И хвърлят една протрита червена банкнотка на масата. А лейтенантчето да примига, да се покланя и да каканиже: „Колкото благоволите, другарю софиянец. Благодаря безкрайно за вниманието. Аз съм само Ваш покорен слуга.“ Ти, Гогов, може от стола да подскочиш: „Че как така замнача на паспортния отдел, пък бил той и лейтенантче да бъде слуга на гражданите?“ – Ами както е тръгнало в Полша и това може да стане. Но аз ще ти кажа, че то почна и отпреди Полша. Остави ги ти Прудон, Бакунин и двамата наши брадати първоучители. Ами преди девети имаше го в София един улав професор на име Асен Златаров. Той като обикаляше България да изнася сказки, това разправяше на студентите с червените шапки: Всеки държавен служител трябва да носи на гърдите си една голяма дъска, на която да пише „Аз съм слуга на народа“. И като вле­зе гражданин или гражданка в бюрото на служителя, не служителя да седи разплут като жаба в креслото си и сънливо да подига клепачи, докато по­сетителят или посетителката стоят прави, а точно обратното – посетителят в креслото, а държавният[1] служител прав и леко приведен напред, така че дъската с надписа „Аз съм слуга на народа“ да не ляга върху гърдите му като царска огърлица, а да виси отвесно и при всяко движение да се поклаща като звънец на магарешка шия.

Ба! Като премислям върху тия Асен-Златарови приумици, виждам че то там няма да спре. Ами ти, Гогов, видял ли си господар да ходи на крака при слугата си. Редно е точно обратното. И представи си туй чудо, Гогов, да ти сменят пагоните от полковнишки на лейтенантски, и като идеш сутрин на работа в паспортния отдел, още преди да си изпил кафето, да ти дрънне телефона и да чуеш следното: „Ало, замначпаспа ли е?“ „Тъй вярно, гусин другарю, какво ще заповядате?“ „Тука е Чурулик-Чурулик-Пейчо от улица Незабравка номер 5. Паспорта утре в десет да ми го донесеш в къщи преди да съм излязъл на езда.“ А ти само едно да знаеш: „Слушам Ваше Другарско Превъзходителство. Ако позволите да попитам само. Как бихте благоволили да Ви бъде поднесен – в целофан или в кожен футляр?“[2]

Ето го, Гогов, логическия край на д-р Асен-Златаровите приумици, ето до къде ще го докараме, ако седим и блеем още месец-два в Полша. – Нашляпала полицията някакъв въшлив работник в Бидгошч, те ще ми вдигат десетмилионна стачка. Поне да е било шляпане, Гогов, разбирам, а то – нито ребро счупено, нито зъб избит. Срам, Гогов, срам и позор – два шамара да не можеш удари. Как можа така да се изежи полското работно говедо? Гове­дата по цял свят си знаят, че са родени да ги бият, а те да мълчат, по­неже колкото повече мучът и се обаждат, толкова повече сопите се увелича­ват. Предназначението на работника е да кенза принадена стойност – точка. Като обявят главатарите и деспотите война, да ходи да се беси на телените мрежи – точка и запетая. Е, там някои по-идиотизирани говеда, като се муш­кат с ножовете, може да викат „ура“ и „по пет на нож“ – чуденка. Това е, Гогов. От памтивека така си е било. А тия полски говеда искат световния ред да изменят както шантавите руснаци през 17-та година. Не е на добро, Гогов, не е на добро. А властта стои като препарирана – не смее да извър­ти тук-там по два-три шамара. Защо бе, Гогов? Как можа тая власт на шамаросаните през 70-та година (лека им пръст) паметник да се издига? Той и оня хухавел, Никита, се беше засилил да издига в Москва паметник на мили­оните пребити и пречукани, ама хората там по-умни излязоха – писаха го на лист хартия и толкова. Не, Гогов, ще прощаваш, ама грешка правим голяма. Полските пазванти че са се препарирали, препарирали са се. Ами ний защо стоим препарирани? Работното’ говедо трябва да усеща остена всеки миг в задника си. Остане ли малко време без остен в задника, почва да щръклее, че след това не с остен, но и с кол не можеш да го зажеглиш. Селянин чо­век си, знаеш ги тия работи, не ме оставяй мене, гражданчето, да те уча. – Революция става в Полша, Гогов, ей, социален переворот. Оня Ленин как го беше казал: „Лйеволюция плоисходит: 1) когда верхи править по-старому не могут, 2) когда низы гнуть спины по-старому не хотят и 3) когда реформаторские иллюзии в прах разбиты.“ Първото, Гогов, в Полша е на лице. Второто – то си е винаги на лице. Дай, боже, само третото да го няма. Дай, боже, кичливия лях да се закичи с реформаторския карамфил, че ако почне да се лее кръв край Висла и белия Дунав ще почервенее. Илюзиите, рефор­маторските илюзии, не ги прогонвай, боже, от главите на ляхите...

Ама и тоя Ленин, Гогов, ум-бръснач вади: „Верхи“ и „низы“ – няма дру­го. Няма буржоазна класа, пролетарска класа, селячество разслоено на ре­волюционно, контра-революционно и люшкащо се, в зависимост от това дали е безлошадно, двулошадно или еднолошадно – има „верхи“ и „низы“:

Ездил верхом, ездил низом,
строил мост в социализм,
строил, строил и устал
и уселся у моста.

А по-натам, Гогов, как беше: „Вот над этой тихой речкой по мосту идут овечки.“ И колкото повече вървят, толкова повече на бараны стават. Какъв е извода, Гогов: за да не стават лйеволюции не трябва да има „верхи“ и „низы“.. Остави кухарките да управляват государството и ще видиш как верховете и низовете ще се изравнят като жидкост във скачени съдове. Мис­лиш че кухарката ще тръгне да ти праща спътници по луната, мислиш че ще нареди да се строят атомни подводни лодки и да се откриват строго секрет­ни парапсихоложки институти, в които да се разработва методология за масов психоз и телепатично командване на войскови съединения. Кухарката ще мисли само за едно – как да се напълни тенджерата. За нищо друго няма да мисли. Кухарката така ще нагласи държавния механизъм, че всички чо­вешки усилия да имат една едничка цел – святой обеденный горшок. Гогов, Гогов, тази ленинска приумица да можем осъществи – голямо продрищване ще стане по целия свят. Ама умните глави правилно че се подхилкват снисходително: „Х-м, вижте го тоя шантав фантазьор какво измислил – кухарките държавата да управляват. Че туй да отделиш 60% от целокупното държавно богатство за мечове, ризници и байраци – за това акъл голям се иска, на една проста готвачка може ли да й стигне за това акъла?“ И ето го Риган как се изригна, едва пипнал властта: пособия за бедните – кръц, субси­дии за медицинско обслужване – кръц, стипендии за ученичета и студенти -кръц; военни разходи – давай, бабаджанко, всичко в тоя кюп, клончето на мира само със сабли се дялка. А ако вместо мъдрата риганска глава бяха избрали за президент в Америка някоя сбъркана готвачка, какво щеше тя да нареди с простия си бабьи акъл – точно обратното. Добре, Гогов, че у нас не се повлякоха по Ленина, пък, гледам, и никъде по света не се увличат, ако и лица от женски пол да слагат на чело на государството. Желязното леди макар всяка сутрин килоти да надява, то за тенджерата въобще не мис­ли. Индирата, дето половин милиард й мрат в краката от глад, тя, вместо жито, на световния пазар изотоп уран 235 тръгнала, куклата, да купува, индийския атомен потенциал да укрепва, а йогите блеят около нея и не взе­мат да й направят една магия, та да й възвърнат женските инстинкти. Раз­бирам ги холивудските циркаджии и кремълските склеротици, ама туй англий­ското леди не го разбирам – да го хванеш за косата и да го оскубеш едно хубаво – косъмче по косъмче, да го питаш то къде е тръгнало. Сега нали 350 английски икономисти се обърнаха към ледито и му казаха, че води страната към икономическа пропаст, а то се прави на три и половина, санким иска да им каже: „Вий пък какво разбирате от военна музика!“ Е-ех, Гогов, къде да я намерим тая истинска, тая настояща кухарка, та да я сложим да управлява государството, кажи, брате, къде? Няма я, Гогов, ня­ма я. И правилно обвиняват Ленина, че бил резоньорстващ фантазьор и субтилен демагог. Нали ги нареждат във Върховния Съвет доярките и знатните свинарки. А те, гадинките, друго не знаят освен да ръкопляскат и от ап­лодисменти да перехождат в овация, когато щураците с ордените размахват мечовете от трибуната и дърдорят тъпотиите. А за танджерата, Гогов, никой не мисли, за святой обеденный горшок... Като мине 12 и 1/2, всички тичат при тенджерата – и Риган, и теоретик мировото коммунизма Мишка Суслов, и желязното леди, и то тича, всичко друго забравят към 12 и 1/2. Нали бях на заседания на Европейския Парламент в Брюксел – в 9, 10 се накупчат и почнат с речите – говорят за флоти, за бомби, за стратегии, за тактики, говорят с увлечение, с апломб, с патос, дойде ли 12 – остава по някой третостепенен оратор и тук-там някой задремал депутат и ги гледам всич­ките – и Брандт, и Рой Дженкинс, и Емилио Коломбо – всичките чучнат пред чиниите, закачат си лигавчетата под гушките и папкат. Напълнят си коре­мите, изпият кафето и пак почват – за флотите, за бомбите, за стратегии­те, за тактиките. Ей, Гогов, остави ги тия министри и депутати не месец, не седмица, един само ден без храна, и тогава ги викай на сесия. Всеки депутат във всеки парламент по света един ден преди сесия в пълен пост да прекара. Па да видим тогава за какво речове ще държат – за флотите ли, за бомбите ли, за стратегиите и за тактиките ли, или за нещо друго.

Давам аз предложения – от умни по-умни, от дълбоки по-дълбоки, ама кой ме слуша. А и ти сигурно си викаш като ми четеш посланието – тоя дето иска да ми сменя пагоните с лейтенантски даже няма да го закачаме, ще се правим ужким, че е улав, нали толкова пъти и документи за улавост му из­давахме, няма да ставаме сега за смях, та да го съдим като агент на све­товния космополитизъм, като се появи пак в София. Добре, Гогов, ама то какво излиза – до сега властта мен правеше на улав, а сега властта ще се прави на улава. А власт почне ли да се прави на улава, той народът ще вземе да каже: „Я, бря, че туй власт ли е.“ Така е, Гогов, човек сам като си завре нещо, много мъчно го вади. Ами я, дай, стига да се правим на улави, дай да оправим страната, права и свободи да дадем на хората, не само псувни да слушаме наоколо си. Представи си, Гогов, да чуеш, че почнало да се говори из София: „Един Гогов има в паспортния отдел – злато човек. Още влязъл не влязъл при него, той вади писалката и разписва паспорта. И все усмихнат, все любезен, все едно сладко-сладко говори, сякаш майка му са­мо с петмез и с джам-съкъз го е хранила. Е-е-ех, да ги имаше повече Гоговци в България, рай ще ми стане тая страна.“ Колко била проста рабо­тата! И колко работно време ще се икономиса! Няма да има нужда: 1) от хора да пишат доноси, 2) от хора да ги четат, 3) от хора да ги класифи­цират, 4) от хора да ги проверяват. Айде, сега, да кажем, четвъртата гру­па гледаме да я икономисаме, ама щата на първите три групи със всеки ден набъбва и нараства. Ти ще кажеш: „На първата група пари на плащаме.“ До­бре – на първата не плащаме, а на втората на плащаме ли, а на третата, а разноските за строеж на зданията и оборудване стилажите за доносническите архиви – там народна пара не отива ли? А колко ли копоя, дето денонощно слухтят из държавата кой за какво злослови и следят кой на къде пикае, ще се икономисат и ще се направят човеци като им се даде да вършат съзи­дателна работа. Ами че още Енгелс специален трактат е написал, в който доказва, че маймуните като не работят не могат да се очовечат. А каквото важи за маймуните, за копоите не важи ли?

И друго нещо има, Гогов, не знам замислял ли си се за него. Ти като върнеш от прага някое бабе, дошло да те моли да го пуснеш да си види вну­чето, дето го е родила някоя червенобузеста немкиня или русокоса холанд­ка, то бабето като се прибере в къщи и почне да нарежда:“Ах тоз Гогов, тоз мръсник, това изчадие човешко! Дано охтика да го хване, дано се за­дави риба като яде, дано му се сецне кръста, бял ден да не види, вода да пие – жажда да го гори, за сън да мре – сън да го не хваща и т. н.“ Ти ще кажеш: „Нека си опява бабето – мен какво ми става.“ Абе, Гогов, не е така тая работа. Има ги някои бабета – магии правят. Бабето във Вълчидръм кълне, а тебе в София рак те стиснал за гърлото. „Ба, Стефане, ще се стреснеш, не мой бе – ние сме хора материалите, къде на такива рабо­ти да вярваме.“ Гогов, брате, че сме материалите, материалите сме -ами я тез бабета някакви субтилни еманации ако излъчват, дето ние, физи­ците, не можем да ги уловим нито с амперметрите, нито с волтметрите. Сега нали 1200 екстра-сенсора, селекционирани от целия Съветски Съюз, се тре­нират в почтовый ящик 126954 да изтриват дистанционно електронни записи на магнитни ленти, та преди да започне атаката да разстроят цялата амери­канска ракетна дефенсивна и офенсивна система. А тези 1200 екстра-сенсо­ра (между които и много бабета) или поне тия, които ги командват, не са ли хора от материалите по-материалисти? Недей, Гогов, внимавай – веднаж се живее на този свят. Добрия човек защо рак го не хваща, защо все по мръсниците лази, тоз въпрос не те ли е мъчил? Гледаш го едно нищо и ни­какво бабе чучнало на вратата ти – да го стиснеш с два пръста за гушата и ще го удушиш, а оказва се, че то тебе и без да те стиска може на оня свят да те прати и то не така – стиснало, удушило – а жестоко, бавно, с болки, със страдания, до като душа береш всичките злини и страдания, ко­ито си правил на другите хора, в адски мъки да изкупиш. Гогов, брате, гледай, колкото може гледай, лошо на хората да не правиш, добро да пра­виш, дано с доброто лошото да покрием. Имало, казват, един съдник, той като види, че някой реши да изкупува греховете си, позатварял си едното око, злини за 300 с добро за 3 покривал, слагал кръст, опрощавал и само за едно молел клетниците: от сега натам злини да не правят. Бива ли, Го­гов, като безумни слепци да се оставяме в клещите на рака, когато тол­кова лесно е да се прави добро и толкова е приятно да чуеш притиснат от навалицата в трамвая някой да говори на някого: „Един Гогов има в пас­портния отдел – злато човек. Е-е-ех да ги имаше повече Гоговци в Бълга­рия – рай ще ми стане тая китна страна. На такъв човек не полковнишки пагони, и генералски пагони – малко му са.“

С братски поздрав:

Стефан Маринов

П. П. От три месеца съм подал молба при римското посолство на НРБ за про­дължаване валидността на моя паспорт, но все няма отговор. Преди два ме­сеца звънях ти по телефона, чувах твойто „Ало, ало“, ама ти не ме чуваше. Драсни да знам, ще разпишеш ли паспорта, или да почна и аз от тук да кълна.

Стефан Маринов (1931–1997) е български физик, писател – и не малък чудак – чийто „роман в заявления“ Изыди, Сатана!, издаден през 1981/82 от автора в Австрия, днес бива разглеждан от познавачите като върхово постижение на модерната сатира.