От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Румен Леонидов, „Уплашеният човек“
Изд. „Изток-Запад“, 2011

2011_09_Upl_chovek

Тогава, в жегата на лятото на 2003-а, в старата черква на гробището в Банско Иван Методиев лежеше лимонено жълт в черен ковчег и мълчеше. Лежеше с пети срещу иконостаса, откъдето мълчаливо го проучваха Спасителят, Йоан Кръстител, Богородица, Николай Чудотворец, свети Георги и свети Мина.

В хладната каменна снага на гробищния храм ковчегът изглеждаше малък. Смъртта също изглеждаше глупаво. Иконите я разбираха, но ние – Йосифова, Чолева и Палми – не. До началото на опелото имаше още малко време. Пред близостта на мъртвеца, предпочетохме да излезем на пек.

Черквата се казва „Успение Богородично“. Древна и дребничка като костилка, но достатъчна. От края на четиринадесети век до края на Иван Методиев. Дали живият Иван е стъпвал тук, или за първи и за последен път преплува въздуха й като прашинка? Иван обичаше прашинките. Написа цяла книга за тях.

Смъртта на поетите не е по-значима от всяка друга смърт. Но тя обрича читавите читатели на допълнителна обществена самотност. И самота.

Влязох на хладно при ковчега, при моя приятел под капака от дърво. Преди година-две той бе получил прозрение – Иисус, завинтен към дървения кръст, усеща душата на дървото. Душата на дърводелеца. На баща си Йосиф, който е приел молбата на Отеца да му бъде баща. Нали в сетния си миг Иисус изплаква: „Господи, защо ме изостави!“


Small Ad GF 1

В битието на Иван връзката с баща му беше болезнена като душата на пирон, изтръгната навътре – през китката на ръката до плътта на дървесината.

Иван неслучайно чувстваше гвоздеите на Голгота като свои. Търпеше ги търпеливо. Мистично, маниакално, мислено, мълчаливо, мъжествено. Може би затова жените и поетите го обичаха и търпяха. За пръв път обезумя, докато баща му береше душа в леглото си на тавана.

Логиката на Иван притежава логика – химикът у него има сърце от кървава колба, уроците по почвознание и броенето на листата по дърветата се превръщат в изпити по изпиване на небето, поличбите и съносъзнанието му го преобразуваха във философ-алхимик.

Докато беше земен, впечатляваше едиповият му комплекс към земната снага, ревността му към нея и органичното му томление пред съвършената простота на природата. Иван всъщност беше и голям дявол – обичаше да се подсмихва иронично през дима от цигарата си, който изпускаше понякога като струи сяра от суетните си ноздри.

Отец Георги и отец Филип, младите свещеници, запяха заупокойната молитва.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Приживе Иван носеше наметката от вродена гибелна любов към зачатието на битието. Някога един друг поет, у когото беше живял известно време на квартира, употреби в стих понятието „битие“, и Иван щеше да припадне от болка. Стенеше, сякаш той е създал тази дума и тя трябваше да бъде употребена първо от него, докато е още девствена като Дева Мария. Стенеше като дърводелец, от чието усилие е останал само талаш и очичките и нослето на Пинокио.

Иван се измъчваше, че не може да проникне в тайните на генезиса. Написа книга „Космогонии“, озадачаваше се, че врабчетата се къпят в прахта, а не джапат в дъждовните локви. Наблюдаваше природната картина на света. Нещо анализираше, нещо алхимираше, нещо мърмореше под носа на вътрешното си лице, ту бръмваше, ту литваше, ту скитваше нанякъде и пак се завръщаше. Приличаше на прашинка от Бога, която се е отпрашила от Него, но непрекъснато се връща към общата Му маса като летяща мравка. Привличаше го Твореца, не го свърташе тук, на земята, в тия кожи и кости, които между другото му отиваха и не искаха много, кой знае колко много хляб, сол и медец, за да го носят с пергелести крачки.

Като човек беше най-обикновен човек. Като поет беше пропит от простота на простите сетива. И битката за битието му отиваше. Защото я водеше с нечовешки същества.

Положихме го до дувара на гробището. Темето му – към темела на Македония, гледа към синия, хладен и събран в себе си Пирин. Краката му стърчат към бедрата на Родопите, лявата му длан с лакътя са в очите на Рила.

Пръстта ме впечатли – песъчлива, безсловесна, неизвестна, висока, суха и слаба като неговото костеливо тяло. Останахме накрая за малко сами с Мая – третата майка на едно от трите му деца. Веднъж се събуди и ми каза – осени я неочакван спомен – че насън се видял да живее между три планини.

Вестниците писаха в онази жега на лятото на 2003а: „Рибарят Иван Методиев умря от инфаркт. Жена му казва, че е писател“. Не знаех, че щъркел като Иван може с часове да клечи край реката. Всъщност трябваше да го предположа – близко е до ума. Щъркел, замислен в течението на времето, което се влачи като река, в която е невъзможно да влезеш два пъти.

Иван умря на 13-та година от фалшивата свобода. На 10 юли 2003-а. Ще възкръсва непрекъснато чрез трите си деца и стотината си стихотворения.
Румен Леонидов (род. 1953) е български поет и преводач, журналист, издател и общественик. Към 2011 година има издадени девет стихосбирки и е носител на български и международни награди за поезия. Негови стихове са включени в различни антологии на българската поезия по света, има и самостоятелни публикации в САЩ, Англия, Русия, Италия, Унгария, Индия, Гърция, Сърбия, Австрия, Албания, Украйна, Молдова, Република Македония, Полша, Словения. Превежда от руски и френски. Член на Сдружението на българските писатели.

Pin It

Прочетете още...

Истински цветове

Малкълм Гладуел 02 Ян, 2017 Hits: 11593
Когато през 1956 г. започва кампанията…

Бельо и власт

Евгений Дайнов 01 Авг, 2013 Hits: 11522
Понятието за бельо се оформя тогава, когато…

Елитният човек

Златко Енев 15 Ное, 2011 Hits: 18142
Започвам този текст със сравнително ясното…

Изгнаници

Роберто Боланьо 06 Май, 2011 Hits: 14170
Изгнанието е кураж. Истинското изгнание е…