Не знам дали музикатът може да се отчае от музиката,
а мраморът – от мрамора, но литературата е изкуство,
способно да предскаже часа на своята немота,
да се опълчи срещу собствената си сила,
да пожелае собственото си унищожение
и да възпее своя край.
Борхес
Една сутрин се погледнах в огледалото и забелязах, че съм отслабнал. Умствено. Първо се уплаших, после реших, че не е толкова страшно. В смисъл, че може пък и да не съм отслабнал. Умствено. Ако преди четях по петдесет и повече книги на година, сега чета от три до пет. Преди бях като „мокреците“ на братя Стругацки, ако не прочетях днес няколко страници изпадах в абстиненция. Четях навсякъде – през деня, през нощта, на лунна светлина, в трамвая, в училище, в тоалетната (естествено), дори в банята. Да, ама като брой страници сега чета многократно повече. Всеки ден през интернет до мен достига информация, надвишаваща не само тези три до пет книги, но и онези старите петдесет. Защо тогава се чувствам отслабнал?
Четенето на книга не просто носи информация, не е просто възпитателен процес, не е само хедонизъм. Четенето на книга оформя начин на мислене. Хората определено са мислили по друг начин преди масовото книгоиздаване и масовата грамотност. Маршал Маклуън твърди, че медиите са не просто доставчик на материал за мисълта. Те оформят самата мисъл. Същото е с книгите. Мрежата ме кара да мисля по-друг начин. Начин различен от четенето на книги, така както книгите променят начина на мислене на неграмотния човек. От една страна имам достъп до неимоверен обем информация. За всичко по всяко време. Не ми трябват дни за да проверя, ровейки се в библиотеката, кой е командвал 4-та германска танкова армия при Курск или колко издания има Хегел на румънски. Всичко ми е под носа. Или по-точно под пръстите. Тази лекота ме прави и мързелив, и преситен. Знам, че по всяко време мога да прочета новия роман на Пратчет и затова не бързам да го правя. Дори текстове, пратени ми от приятели с гореща препоръка, над десетина страници ми се струват дълги. Няма време за четене на десет страници, има толкова много неща в Нета, които чакат да бъдат прочетени. Поне заглавията им. Или в най-добрия случай началото, тук-там от средата и задължително края. Почвам да мисля, че и пет страничните текстове са твърде претрупани. Хиперлинковете ме карат да пощръклявам. Мятам се от тема на тема, като кученце, на което подхвърлят от различни страни вкусни неща. Умът ми не може да се съсредоточи върху пет страници. Ще помоля приятелите да ми резюмират интересните неща до три страници. Три страници е приемливо. Почти ти е станало нервно и те са свършили. Интернет е такава бездна от информация, че трябва да си луд за да отделяш повече от пет минути на някой текст. Пет минути. Помните ли „Лувърът за пет минути“?. Мисля, че мога да обиколя сайта на този музей за три. Вчера се опитах да прочета цяла статия в един електронен вестник без да кликам на хиперлинковите отметки. Ръката ми трепереше, нищо не разбирах от текста, защото не можех да се съсредоточа. Издържах до четвъртото изречение, все пак трябваше да разбера кой е бил обявен за мъж на годината от списание Тайм през 1938 г. Естествено можех и след като прочета статията да видя бележките, на спокойствие да разгледам номинациите на това световно списание за мъже на годината, да си отбележа и аз нещо. Но не. Чувствах се като Одисей край острова на сирените, само че отвързан. Установих, че не просто искам да знам какво пише в мрежата, аз исках да зная КАКВО ДРУГО ПИШЕ В МРЕЖАТА. Продължителното четене на една тема в Интернет е признак на разхвърляност и разхищение.
Някъде, естествено не помня къде, четох, че екип английски учени смята, че се е появил нов вид четене power browse, който идва на дневен ред. Четенето онлайн е друг начин за приемане на думите, друг начин на мислене. Който се е научил да чете онлайн, вече не може да чете нормално. Неговия начин на мислене вече е променен. Начинът на четене определя мисленето. Борхес описва как в средновековието се е смятало, че трябва задължително да се чете на глас. Четенето „на ум“ било непонятно, странно и невъзможно. Петдесет книги на година няма как да уеднаквят мисленето ти с пет книги на година. И хиляди, хиляди сайтове. Какво е ценното в тях един господ знае. Сигурно има нещо ценно, няма начин да няма. Йоахим Ферзенхелд казва така: „Ако Сахара крие четиридесет песъчинки, от чието откриване зависи спасението на света, то ние няма да ги намерим, също както няма да намерим и четиридесет избавителни съчинения, отдавна вече написани, но потънали в планините от хартия“ – и милиони сайтове, добавям аз.
Ибн Хас разказва за един велик везир от арабските халифатства, който бил много суетен и горделив. Веднъж му докладвали, че някой си Муса, мъдрец и философ, бил написал някакъв обиден текст, в който скрито се присмивал на великия везир. Везирът заповядал да доведат Муса и го попитал дали е вярно, че той, Муса, си е позволил да напише обидни думи против него.
Муса се усмихнал облекчено и казал:
– Велики господарю, няма как аз да съм написал нещо против теб, понеже аз не знам нито да чета, нито да пиша. – и победоносно огледал събралите се край него.
– Че, ти, – отвърнал великият везир – какъв мъдрец си тогава, след като не знаеш да четеш и да пишеш?
И заповядал да му отсекат главата.
Няма сведения Сократ да е можел да пише. За Исус също. Само в Евангелието на Йоан мъгляво се споменава за някакви думи написани от Исус в прахта. Никъде другаде нямаме индикация, че той е знаел да пише.
Книгата се е появила в човешката история толкова отскоро, че дори не можем да измерим времето на съществуването й. Затова, мисля си, това, че книгата може да изчезне в този си вид, може и да не е толкова страшно. Преди е нямало книги, сега има, после пак няма да има. Както казва един литературен герой: – Може би така трябва. Може би в това е великата шаячна правда.
В диалога си „Федър“ Платон описва появата на писменноста. Всемъдрият Тот отива при фараона на Тива и му разказва за нещата, които е изобретил, в това число и писменноста. А царят рекъл:
– Това знание ще доведе до занемаряване на паметта и ще причини забрава в душите на учещите, понеже, уповани на писането те ще престанат да си припомнят отвътре със собствени сили, а ще го правят отвън по знаци, които са им чужди. Тъй че ти си открил не лек за паметта, а за припомнянето. И привидна, а не истинска образованост предлагаш на своите ученици.
Сега, когато се притеснявам, че вече не чета, тези Платонови думи ми звучат ужасно.
На едно поколение Мрежата не носи знание, а припомняне. Ако нямаш знание, няма какво да си припомняш. Мрежата е следващото ниво на книгата, така както писменността е първото ниво на книгата. И от нея сигурно са се страхували, както аз сега от Интернет.
Вижте какво пише Платон и кажете не го ли чуваме постоянно по отношение на Интернет и новите поколения:
„За много неща ще са чували, без да са ги изучили, и ще оставят впечатление, че могат да съдят за много работи, а в повечето случаи ще бъдат без свое мнение, и ще общуват трудно, защото наместо да са образовани, само ще приличат на образовани.“
Писмеността е била плашеща. Масовата книга е била с въздействие подобно на Интернет. Умберто Еко, в есето си „Бъдещето на книгата“, ни припомня страховете на Фроло от „Парижката Света Богородица“ на Юго, че „книгата ще убие катедралата, азбуката ще убие образите“. Вселената на Гутенберг унищожи вселената на фолклора, на устните предания, на родовите легенди, безименните митове и анонимния автор. Сега вселената на Интернет възражда фолклора на друго ниво и сериозно разклаща вселената на Гутенберг. Образите се връщат обратно. Четенето в Интернет е по-трудно от визуалното приемане на информация.
Анри Бергсон възприема езика като човешка технология, намалила и отслабила стойността на колективното безсъзнателно. Езикът – казва Бергсон – отделя човека от човека и човечеството от космическото безсъзнателно.
Човек е дотолкова зависим от силата на езика, – потвърждава руският историк Борис Поршнев – че не може да остане безучастен към никаква езикова инвазия, без значение дали иска или не. Думите, – продължава той – които произнася един човек по неотменим и дори фатален начин предопределят поведението на другите хора.
Писменността и книгите са еволюционното продължение на езика. Колкото повече се вербализира човешката цивилизция, толкова повече тя се откъсва от Бергсоновото безсъзнателно. Може би Интернет, продължавайки еволюцията по диалектическата спирала ще ни отправи отново към онова състояние на колективно съзнание, в което се е намирало човечеството преди появата на речта.
В Интернет вербализацията отстъпва място на образите. Четенето на т.н. електронни вестници всъщност е гледане на една безкрайна галерия от образи, в която текстовете са само коментари. Както пише Джордж Стайнър „авторитетът на четенето и писането, могат да се окажат една сравнително кратка отсечка в историята на вида ни.“
Всички тези мисли не ми помагат да разбера защо спрях да чета. Защо текст, по-дълъг от три страници ме затормозява, освен ако в него няма достатъчен на брой хиперлинкови връзки и съответният брой онагледяващи картинки.
Една вечер Иван Попов ми обясняваше, че обществото върви към субкултурно разцепление и Интернет е само една от тези прояви. И ние все повече ще „стоим“ в мрежата и в собствения си „тунел на реалността“ и все повече ще се отдалечаваме от старата културна общност и традиция. Ще се появи, както Переслегин го нарича, „феодализация на съзнанието“. Каквото и да става, трудно вече ще прочета отново „Идиот“, „Тютюн“ или „Моби Дик“. За „Война и Мир“ и „Аз, Клавдий“ и дума да не става. Три страници, това е. Накрая пак се сещам за Борхес: „Вече се чете наум – добър знак. Вече и стихове се четат мълком. Пътят от тази негласна способност до чисто идеографичното писмо – пряко предаване на изживявания, а не на звукове – е дълъг, но не и така безпределен като бъдещето.“
