От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2017 10 Life

 

НЕДОВОЛСТВАМ ОТ ЖИВОТА не, а от отношението
към него, не ми е брат и нямам чувство, че сме сестри
от две - три майки, не ми е никакъв да го обичам, да
го закрилям, да се втурвам да го пазя - един познат
от многото познати: плачат, молят се, понякога се
хилят, не ми е никой, за да го бисирам, да го къпя или
подсушавам с топла кърпа, не ми е никой – казвал
съм му здрасти, как си, купи ли си тази книга, искаш
ли да пием бира, не ми е никакъв, преспивал е при мене
тъжен, не, дори изплашен за черния си дроб и
бъдещето днешно, за влака, който тича срещу влака,
за някаква жена, която ражда, за сто и пет милиарда
мили случки, за уличната кучка, може, браво, и си
влиза в старите обувки, вонящ по неговия нервен
начин, и ще си ходи, хайде, стига, вратата хлопва,
друга се разтваря на пирони, душата на пирона пита:
как си, две-три капки имаш ли за мене, да бе, да бе,
голяма суша, ръждясала съм от пъпа до устата, знам
давай, и недей да плачеш, повече ръждясвам, моля,
добре че си живот, обичаш всички мои, добре че си
живот, че можеш да се движиш, добре че си от друго
естество и нямаш нищо...

НЕДОВОЛСТВАМ ОТ ЖИВОТА, не, а от неговия начин
да се храни, мляска, не знае двата ножа за какво са,
пита всеки път, когато му ги сложат, рови с пръсти в
хляба, сякаш е момиче, влюбено в билярдния бастун,
с мустачки, казвам, казвам, пак му казвам, нищо,
рови, сякаш съм му длъжен да търпя смъртта на
бика, да изпивам водната му чаша празна, да измис-
лям приказки за онзи, който няма да умре, защото се
отлага следващото негово рождение...
...Хайде, пий си питието, мляскай, мойта маса беше
някога и твоя маса, бягай, няма цял живот да
скърцам от умора, няма цял живот, животе,
да те нося.

НЕДОВОЛСТВАМ ОТ ЖИВОТА, не, почти съм свикнал
да го виждам как се прави на голям, широк, раздвижен,
как се прави на министър, как играе ролята на
рокля, с две-три метровите си крачета, слиповете
слети в точка, как топи се на върха на риска, как се
влива в лоното отново, свикнал съм му да ме среща и
високо да ме отминава, свикнал съм му да ме търси,
ако тихо се подхлъзна, ако някъде припадне празник
и в човека – празник се захласна, ако трясна сто и две
деветки и нахълтам в бягаща мишена, а куршумът ми
започне да преглъща лиги, слепият куршум и глухата
куршумка, как от цел човекът се превръща в улей и
човекът – улей в наша непозната, в храма, откъдето
ще изскочим всички, както скачахме отвън на факта,
за да вземем майсторски завоя и по пътя да не липсва
никой, ало, кво се случи на човека с главно Ж, Жовека,
който не обича грозни хора, който спеше в общото
течение на купона, който не обича да му викат
муци, всеки иска да му викат браво, който не обсъждам аз,
защото споменът ме бавно разглобява,
бързо ме навива до виновен, все отгоре, никога отдолу,
ало, няма никой, даваме поред заето.

НЕ, НЕ ЧЕ НЕДОВОЛСТВАМ, не че недоволствам от
живота, стига, обущарят ходи бос, не рита, вдига,
вдига тънкото стъкло на здрача, гледа, примижава,
мъничко отпива, после изведнъж излива в улея си
тъмнината, а на дъното остава ембрионът,
ембрионът на нощта, много рано беше да се радва,
много късно (вече) е да изскимти, тази нощ нощта ще спи
при мене, и доброто босо нещо пак долита, няма
нищо страшно, няма нищо страшно, ще ни пази
виолетовият ангел, онзи, който се усмихва с лилаво -
развратни устни, и додето ни сервира гола статуята
на Венера и до нея във безреда синъо и зелено, аз в
кристалния дворец от въздух ще ти пея, ти срещни се
с нея в огледалото, аз ще искам прошка от високото,
за живота като начин на сервиране, времето си има
също своя къща, само по-спокойно, подновяването на
мига започва, в този град, павиран с черепи на хора,
идват нови, непознати раси, връщат се нещата, идват
без да плачат, но не ги разбират, ново изречение започват
на четвъртото обаче спират, ти, краченце на окото ми,
защо си тръгваш, и недей да ходиш по стената,
няма я огромността, тя невидимо ни окупира,
не умирай, че нещата идват, ти доведе паяците вкъщи,
стой си тука, няма там дори такова щастие, аз
ли и с очи не мога да говоря, питай, пея, нямат правото
на глас певците, имат камъче между зъбите, имат
молещо езиче, нямат правото
и нямат те.

НЕ ЧЕ НЕДОВОЛСТВАМ ОТ ЖИВОТА, а от неговия
начин да се мъчи, да живее като мене и чрез мене, да
се спъва в бавната си мисъл, че смъртта измисли сто
и три перверзни пози да ни лиже, да ни лапа, да ни
хапе, да ни влачи, да ни къса и отново да ни гълта, да
обува общи панталони, да ни връща в помощни
понятия, да ни кара върху (своя) собствен гръб да
скочим, да ни клати, обърни се, по-надолу, толкова
голям, а плаче, толкова си много единичен, кво ме
гледаш като жаба, принце, кво ме зяпаш, що не
грухнеш в мене, свинъо, тъжен си като сланина, ще
ми бягаш, хайде бягай, речи ще държиш, хайде дръж
се мъжки, ще се правиш, че не забелязваш как умираш,
хайде, поживей със мене, хайде братче, да те
видя, както си изправен, гол, по гети, както си без
каска на главата, както можеш да се дървиш и да
имаш свободата, дишай, дишай под водата, хляб
печален и вода печална, нямаш вече повод да обичаш,
всички лягат тук до мене и ги помнят само до
четирсет дена, схващаш ли момченце?


Small Ad GF 1

НЕДОВОЛСТВАМ ОТ ЖИВОТА, не, а от неговия начин
на живот – как се крие в клоните на собственото си
дърво, как се вслушва откъде ще духне вятърът, как
се скапва във очите ми – кап, кап, кап, как виси
завързан за косата си, как целува лимфите и ги
надува, още, още, още, как го блъскат по корем на
пода, как го помпат с бутала от биволи, как го помпат
всичко да изпомпат – млякото, ухо от плюшеното
зайче, малката снежанка, някаква стотинка, кравата
от шоколада, стъкленото слънце, дъвки, дъвки,
дъвки, името на великана, и далечно дълго съществително,
и отхвърлено от вятъра хвърчило, и ужасното
дете на махалата, и бащата, гол, с отрязан среден
пръст, и мама, мама, завинаги я няма, и разкаляните
сънища, трите сливици, видения, анализи, опипване,
допитване, търсеният увод към съзнанието, и човека с
алчно ”Л”, - второто животно на съня, въртящата
врата от страх, златното ключе и въжената стълба от
неназовани братства, водеща към властелина
на небето...

ПЛАЧЕШ ЛИ, ЖИВОТ, ПЛАЧЕШ ПОСТОЯННО, живееш
постоянно, живееш отначало, плачеш ли живот,
а как умеещ да се смееш, липсваща действителност,
за зрящите – оптическа измама, за слепите – огънят
от сляпата искра, плачеш ли живот, за черното петленце,
за душата на Орон – човек по особен начин, за
двойния концерт, големия стрелец на джаза, плачеш
ли живот, записан на хартия, а слугите ти навсякъде
господстват, и над вярата на звяра, хвърлен в клетките
на свободата, над животното, убиващо при самозащита,
и над детската делимост на нещата...

27 октомври 2016 г. в 12:18

Румен Леонидов (род. 1953) е български поет и преводач, журналист, издател и общественик. Към 2011 година има издадени девет стихосбирки и е носител на български и международни награди за поезия. Негови стихове са включени в различни антологии на българската поезия по света, има и самостоятелни публикации в САЩ, Англия, Русия, Италия, Унгария, Индия, Гърция, Сърбия, Австрия, Албания, Украйна, Молдова, Република Македония, Полша, Словения. Превежда от руски и френски. Член на Сдружението на българските писатели.

Pin It

Прочетете още...