От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2029 Tom Waits Praha 2008

 

Не знам дали някой ми го е казал или съм го прочел някъде, но днес цяла вечер из главата ми се върти една такава мъдро звучаща мисъл – от ония, които човек с удоволствие сервира на маса. Звучи така: „Няма нищо, което да състарява по-бързо от сбъднатите мечти“ (в един по-радикален вариант думата „състарява“ би могла да бъде заместена от „убива“, но, нека бъдем честни, това вече звучи съвсем като заемка от Ницше).

Сигурно би трябвало да започна с това, че мисълта дойде съвсем не без повод, просто защото за мен в днешната вечер най-после се сбъдна една отколешна мечта – преживях Том Уейтс на живо. Без шега – жив-живеничък Том Уейтс, точно както всеки от нас го е виждал на CD-обложки, плакати или на кино. Не е напълнял, не изглежда и особено остарял, ако и вече да клони към шейсетте, гласът му е все така мощно продран, даже и косата му не е оредяла, за разлика от моята … Абе, катил.

Не знам защо използвах тази инак толкова грозно звучаща дума. Обикновено се опитвам да избягвам подобни неща, но в случая това някак не върви. Не върви, защото, колкото и да се опитвам, не успявам да открия в шоу-бизнеса нищо, с което бих могъл да сравня Том. Колчем се опитам да потърся някаква категория, в която да го поставя, винаги стигам до едно и също заключение: неговата категория е малко особена, в смисъл, че се състои от един-единствен екземпляр – и че най-доброто определение за нея се намира в думичките „природно явление“.

Да, Том много повече ми напомня за някое от ония странни природни изваяния, отколкото за което и да било друго порождение на шоу-бизнеса, пък било то и някое от истински големите, които инак наелектризират милиони хора с изблици на анималистична енергия. Том, както обикновено се казва, си е в a class of his own.

И така, наблюдавах го днес вечерта, наслаждавах се на невероятната му истинност (понякога човек придобива усещането, че той напълно е забравил за публиката и просто си разправя някаква история – най-често тъжна –, просто защото друг начин няма, такава му е орисията). Ще не ще – пее. Наблюдавах го и се питах за какво всъщност ми напомня той. Някъде отдолу, откъм по-тъмните гънки на съзнанието ми напираше един образ, но някак не му беше лесно да изплува, поизмъчи ме малко, докато най-после изхвръкна нагоре като пословичната коркова тапа. Ами да! Хъкълбери Фин! Хъкълбери Фин, само че помъдрял и вече на години, при това принуден да живее с един талант, който го прави известен по цял свят, незнайно дали за негово собствено удовлетворение или мъка.


Small Ad GF 1

(Впрочем, не зная дали това има значение, но като дете аз винаги предпочитах Том Сойер – той изглеждаше някак по-готин, по-хитър, по-рафиниран, по-пробивен … знам ли. И едва напоследък, изглежда под натиска на годините, започвам някак да разбирам, че по-истинският от двамата герои е Хък. И този, който държи по-добри карти, струва ми се – просто защото, за разлика от Том, той няма нищо за продаване. А това, иска или не, го осъжда на оригиналност, на истинност – за цял живот).

Така и с този Том, който всъщност би трябвало да с е казва Хък. Той също ми се види осъден. Осъден по същия начин, по който е и героят от детската книга, ако и Господ да му е дал достатъчно талант, който той може да продава – след повече от тридесет години в бранша сигурно както си пожелае –, макар че това изглежда не го интересува, защото концертите му винаги се провеждат в много малки, поне за размерите на тоя бранш, зали – хиляда души публика и още няколко стотици, които мръзнат навън с надеждата да си намерят някоя от разпродадените за два часа карти. Ще намерят – дренки! Кой е луд да продава нещо толкова скъпоценно, пък ако ще и на двойна и тройна цена.

А инак, ако трябва да се върнем към по-фактически неща, Том е просто неописуем. Понякога, както вече казах, човек не на шега придобива чувството, че той е забравил за публиката. Или, ако не забравил, то поне толкова зает с това, което му е отредено като задача, че няма време дори да се огледа, макар и насреща му да реват, пищят и свистят немалко влюбени жени, че и мъже. Когато видите как стои по средата на сцената, крив като чвор, сякашбез дрехи, че и без кожа, целият само оголени, ревящи нерви, не може да не почувствате, поне само за миг, че има неща, които действително са спуснати на човека някъде отгоре, без запитване, без молба, като един вид призовка от дядото, дето ни е създал всички. Пари нема – действай, момче!

И Том действа, къде ще ходи? Нали ако не действа по-леко няма да му стане?

И слава богу, че действа. Инак нещата на тоя свят, за които си струва да се говори, със сигурност биха станали по-малко с поне едно. А като знаем колко малко са те и без това …

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Октомври, 2004

 

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...

На запад от рая

Мими Михайлова 26 Апр, 2016 Hits: 11346
Бях се зачела в летните повърхностни анализи…

Възвишение

Милен Русков 07 Мар, 2012 Hits: 14964
По повод на елените, кои видяхме в гората,…

Поправките

Джонатан Франзен 21 Мар, 2013 Hits: 9026
– Мъжът, когото ще екзекутират – продължи…