Драскулки - Свободен текст

1 1 1 1 1 Оценка 100% (7 гласувания)
Pin It

2015 01 Krasi Damjanov

Красимир Дамянов (1948–2015)

 

Ненавиждам българското лицемерие.

Ненавиждам, разбира се, всяко лицемерие, но при срещите с моето родно изпадам в състояния, които често ме водят до един вид (безсилен) пароксизъм. В такива моменти обикновено пиша бързо, непремислено и гневно, в резултат на което получавам в отговор от читателите си епитети като „боклук“ или „тъпанар“.

Но защо пиша всичко това в началото точно на един възпоменателен текст? Работата е там, че от всички видове нашенско лицемерие най-непоносим ми се струва онзи, чрез който премазваме всичко различно и от малко-малко талантливо изпомежду си. Приживе – нито дума на подкрепа или някаква що-годе положителна оценка. След смъртта – (евентуални) потоци от лицемерни хвалебствия, след дъжд качулка. Вековната злоба на роба ни друса и днес все тъй силно, както го е правила комай през всичките нам колко века от съществуването ни като осъзната народностна група.

Всичко друго, освен единственото, което може да ни помогне. Всичко друго, освен искрено покаяние.

Ето защо днес, пишейки този текст в помен на Красимир Дамянов (1948–2015), аз бих искал да започна с единствените думи, които ми се струват подходящи…

Имам грях пред теб, Краси. Прости ми, ако можеш!

Приятелството ни – кратко и изпъстряно от вечни разногласия – приключи рязко и некрасиво, след неприятна за припомняне сцена, в резултат на дреболия, която аз нарочих за самия себе си като „капката, която преляла...“ И така се повлече още една история на (непризната от мен) дребнавост и жалкост, с типичното нашенско не-говорене-повече, с прекратяване на контакта и така нататък, всичко наредено по възможно най-банален, най-провинциален тертип.

Не успях да превъзмогна дребното човече вътре в себе си. Не успях и да оценя по достойнство творчеството на един човек, който – сега, след като вече си е отишъл – сигурно ще ме посещава в не една или две тежки нощи, за да ми припомня собствената дребнавост и злобица.

А да се помни и припомня без съмнение има достатъчно – и то все важни, все показващи един по-различен път неща, които Краси беше положил току пред очите ни, в течение на много години, и все с напразното очакване, че най-после ще получи признанието и мястото, които заслужава. Е, не стана. Не стана приживе, пък и никой не може да каже дали ще се получи сега, след като него вече го няма.

Казвам всичко това, защото творчеството на Краси – и особено неговата автобиографична трилогия („Дневникът на една пеперуда“, „Студентът по хармония“ и недовършения „Испания“) съдържа нещо много специфично, инак много трудно за откриване в нашата сравнително лишена от самочувствие национална литература. Краси Дамянов умееше да пише „по хъшовски“ – без да се притеснява прекалено много от това „какво ще кажат хората“ и „дали това ще им хареса“. Подобно на героите на Казандзакис той просто танцуваше мъката си – гол-голеничък, покрит с дебела кора от прах и пот, нехаещ за неодобрителните погледи, с които, по нашенска неизбежност, евентуално ще го прониже „култивираната публика“. Не твърдя непременно, че това е било нещо велико. Но за мен то беше истинско. Публикувах всичко, което ми пращаше – понякога леко разгневен от тази негова непосилна борба за признание. („Признание в България? Приживе? Краси, ти в кой свят живееш, друже?“). После го забравях, улисан в собствената си борба, до следващата ни среща в някоя бойна софийска кръчма, на агнешки главички, кисело червено вино и дълги раздумки над непосилната съдба на „нашего брата“ – писателя-хъш, избрал да ядосва и поучава сънародниците си отдалече, сякаш са му малко другите ядове.

И така, докато…

А сега седя тук – осополивен, недовиждащ, раздрусван от последователни вълни на закъсняло разкаяние и грип – без да чувствам вътре в себе си ни най-малка способност за подреждане и примиряване на противоречивите чувства, с които ме изпълват спомените за този човек и нашата кратка, кометоподобна среща. Краси, бандитино, има ли нужда да те моля за прошка? Или аз също играя тук някаква перфидна игричка на лицемерно разкаяние – там, където всъщност има нужда само от едно-единствено нещо: реално, мълчаливо покаяние.

И така, приключвам с думите, които не посмях да изрека в началото (един вид – кой съм аз, та да говоря от името на „всички“?) Но тук вече няма накъде, трябва да изговоря онова, което е заседнало в гърлото ми, ако не искам да се почувствам като последния бъзливец.

Имаме грях пред теб, Краси. Прости ни, ако можеш. Поклон!

Pin It
Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Други статии от този автор

Посетители

22
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Георги Пейчинов писа Още
          До Георги... преди 41 минути
  • Сухи писа Още
    Както казва един... преди 42 минути
  • Сухи писа Още
    Както казва един... преди 42 минути
  • петьо писа Още

    ще има да вземаш. за... преди 4 часа
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Авторът очевидно не... преди 10 часа
  • Гост писа Още
    Това издание не го... преди 19 часа
  • Златко писа Още
    Наистина ли? Колко... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Любим разказ от... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Странно нещо са... преди 4 дни
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Да, с голямо... преди 5 дни
  • Пенка Ангелова писа Още
    Есето на Георги Карев:... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Господин Карев, това... преди 6 дни
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Както всички текстове... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Хубава история,... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    Спомням си, бях в... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    Що за коментар?... Абе,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Годината по-горе е 1979,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Нека се опитаме да... преди 1 седмица
  • Златко Ангелов писа Още
    Авторката също не... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Аз мисля, че ако... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Между другото, бързам... преди 1 седмица
  • Българин писа Още
    Г-н Енев, защо нямаме... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Zlatko...
    преди 1 седмица
  • Анsa писа Още
    Колко небивалици е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Имам толкова много... преди 1 седмица