т о м а
марков
БРЕХТ
п о е м а
ЛИЦА:
Той. (СЪРЦЕ 1)
Тя. (СЪРЦЕ 2)
Мой. (ДРОБОВ)
I.
1941 година. Богаташки апартамент в Столицата. Тя и Той. Привечер.
ТОЙ: Много странно нещо ми се случи тази нощ.
ТЯ: Странно? На теб? Не ме разсмивай...
ТОЙ: Да, представи си! Преди години в хола на една хижа в Гармиш Баден-Вюртемберг, с Брехт отдавна отново седяхме зад чашката. Той отново ми разказваше нещо. Нещо безмислено. Беше събеседник от висока класа, като да играеш шах със Самуел Книпер, но той е евреин. Но при все това, мога да кажа, никога не съм виждал по-скучен човек от Брехт. Говори динамично, красиво и леко, без да се лигави – но само безмислици! Пиеш си нали, приятно ти е по един такъв прекрасен начин и Брехт вземе, че изтърси: Алкохолът е едно от най-великите неща на този свят, поне за мен... Искам да ме погребат срещу Хегел. – Сънуваш си всичко това. Разбираш ли? И се чудиш... Какво да направиш, какво да кажеш? Как да се държиш...
ТЯ: Като идиот! Като идиот, както винаги...
ТОЙ: Та кой сега не е идиот? Война има, ако не си забелязала. Един призрак броди из страната. Призракът на комунизма. Във война сме. Той и Брехт, нали...
ТЯ: Престани! Не можеш ли да говориш за други германци. Напоследък е фрашкано с тях. Галантни люде. Добре танцуват, черпят дрипльовците с шоколад докато се снимат с тях, но Негово Величество Царя е доста предпазлив с германците, както ме осведомиха...
ТОЙ: Кой те осведоми?
ТЯ: Хер фон Време, посланика на Райха. Щедър човек.
ТОЙ: Ама разбира се! Щедър е, дума да няма! На скоро на оня прием в германското посолство ти и за миг не се отлепи от фон Време и той за отплата те дари не с шоколад, а с 22 дози долнопробен морфин за пехотинки от вермахта...
ТЯ: Не ставай смешен. Долнопробен морфин за пехотинки можеш да ми набавиш единствено ти. Господин търговеца, който прави доставки за абвера, долнопробни кожухчета и долнопробен, от наши евреи, сапун... Скучно ми е.
ТОЙ: Скучно викаш... Ами прасни един морфин да се съвземеш. От години вече само това правиш.
ТЯ: Морфинът свърши още оня ден.
ТОЙ: За два дни?! Ти колко ръце имаш?
ТЯ: Нека не го обсъждаме. И без това скуката е пълна. Или викаш, що да не почна да разговарям и днес със съпругата си. Ще и разкажа за Брехт, това-онова... Не, от вече колко 30-37 години е така...
Мълчание.
ТОЙ: Руснаците няма да спечелят войната. По пет души с една пушка се бият. По половин милион на месец в плен падат. Не знаят къде се намират. Скоро всичко ще бъде аут, пардон... капут!
ТЯ: А поне миналият месец пушнаха пред църквата генерал-лейтенант Симеон Парлапанов. Осем куршума в корема му шибнали и един в главата за капак. Господин Гешев, шефът на полицията ги излови за два дни. Фин човек...
ТОЙ: И той ли?
ТЯ: Какво и той?
ТОЙ: И той ли е фин?
ТЯ: Ама ти какво? Какво пак дуднеш. Опитвам се да пообщувам. Да влея малко живот в трудните ни разговори. Комунистите вече на вратата ни аха да почукат, евреите са станали токова нахални, тайно нощем на гробищата сапун погребват, а той се заяжда! Оригинален съм един вид... Сега я да взема и отново за Брехт да разкажа. И искам да...
ТОЙ: Млък!
Мълчание.
ТОЙ: Добре де, добре. Извинявай. Ще си сипя едно уиски. Ти искаш ли?
ТЯ: Уиски? Нова мода. Защо? Нали пиеше водка?
ТОЙ: Знаеш много добре защо. В кое време живееш. 1941 година е и да се пие водка е подозрително. Гешев вече души навсякъде. Дори сред своите си. Знаеш. Но войната скоро ще свърши, това е ясно, ще изловят болшевиките и шумкарите като лисици в лозе...
ТЯ: Ама теб кой те научи да пиеш уиски?
ТОЙ: Знаеш кой?
ТЯ: Брехт?
ТОЙ: Брехт.
ТЯ: Господи!
ТОЙ: Какво...
ТЯ: А не те ли научи на малко възпитание. Да бъдеш малко по-забавен, да не бъдеш така поразително скучен. Не можа ли да те научи?
ТОЙ: Вече съм на шейсет и една, а още съм сигурен, че бях прав на двайсет и седем, когато си мислех, че човек е стар... Животът не е сън.
ТЯ: Моля те...
ТОЙ: Какво ме молиш? Аз да не съм аптека да ме молиш. Завърти един телефон в германското посолство на фон Време, него помоли... Аз не мога, нали знаеш, че не разговарям правилно. Ще взема за Брехт да изтърся нещо и край – ще ме тикнат в Еникьой... И тогава нито приеми, нито Народен театър, нито морфин. Само Гешев, ама не в салона на госпожа Хаджи-Генчович, баронесата, а на Лъвов мост, в мазето на дирекцията на полицията. Забавно, а? Нали? Нали?
ТЯ: Драматизираш! Ти вечно драматизираш...
ТОЙ: А какво? Така – по руски да го даваме. Станеш сутрин, пийнеш, теглиш му една майна, погледнеш колко е красиво и се натъжиш, и му пийнеш, и след това вземеш, че пухнеш жената с ютията по главата... Така по-добре ли е? Или пак ти е скучно, кажи, а?
ТЯ: Не коментирам...
ТОЙ: Комунистка!
ТЯ: Нещастник!
ТОЙ: Давай, засипи ме с обиди...
ТЯ: Няма!
ТОЙ: Няма ли?
ТЯ: Пак ли...
Мълчание.
ТЯ: Е, няма ли да тръгваш?
ТОЙ: Къде да вървя? При чифутите ли?
ТЯ: При чифутите? И добре и зле би било това... Обаче, мен кой ще ме храни. Ще стана като жената на оня... Оня бе, дето живеят в края на улицата, Вапцаров, драскачът-комунист. Жена му вечно броди печална из махалата... На оня Брехт, жена му така ли се скита из Берлин? Той жена има ли? Все едно... Върви при Морев, тютюневият магнат, дето си пои утробата с гръцки ксанакс и коняк. Да пляскате картите. И оная там, метресата му, как и беше името...
ТОЙ: Ирина. Какво тя?
ТЯ: Ирина значи! И името и знаеш. Щото на Морев нали, парите не си знае, ама пищовчето му не работи и дава метресата си на фон Гайер и другите германци. Обаче нали ти си хубавец, напет и изключително забавен и богат и курвата може и на теб да е метнала око, лекарка била, лекарка – друг път! Но може и да е. И сама да си прави кюртажите.
ТОЙ: Драматизираш... Ти постоянно драматизираш! Ама аз те научих така. Навремето Брехт ме съветваше...
ТЯ: Престани!
ТОЙ: ...че с жените човек трябва да си говори само на ти. Обаче аз – не. Шекспир, Шлезинг, Хамлет-принц датски... Ние тогава в Баден-Вюртенберг си пиехме, Брехт говореше прекрасно и все невероятни безсмислици и ме попита: харесва ли ви уискито, майн хер, а аз му викам – до голяма степен, майн хер, до голяма степен... Обаче мирише. На кво мирише, питам го? На още, вика Брехт! Чакай... Какво исках да кажа?
Мълчание.
ТОЙ: Какво исках да кажа?
ТЯ: Това, че си идиот. Скучен идиот. Но това можеш и да не го казваш. Защото си личи.
ТОЙ: Ще си сипя едно уиски... Скучно ти е а?
ТЯ: Да.
Мълчание.
ТОЙ: Защо не си пуснеш някоя плоча? Лили Марлен, Хорст Весел, нещо любимо. Посланикът на райха, фон Време ти даде цял кош плочи.
ТЯ: Ти мен за идиотка ли ме имаш? Това, че навремето ме взе такава не означава, че хората не се развиват!
ТОЙ: Какво искаш да кажеш?
ТЯ: Ти знаеш...
ТОЙ: Какво знам!
ТЯ: Знаеш... на 53 съм. И не ми се случва нищо. Ходим на едни и същи места. Правим едни и същи неща...
ТОЙ: Любов...
ТЯ: ... Любовта е в мръсния ужас на абортите, които ме караше да правя. Любовта е разстройството на всичките ми вътрешни органи, тя е наполовина катетри и наполовина промивки. Любовта винаги виси зад вратата на банята. И мирише на лизол. По дяволите любовта. Любовта е да ме направиш щастлива и да заспиш с отворена уста, докато аз лежа будна цяла нощ и не смея дори да се помоля, защото знам, че нямам вече право да се моля. Любовта е всички онези малки мръсни трикове, на които ме научи и които вероятно си прочел в някоя книга. Добре. Добре, свърших с тебе. Свърших и с любовта. С твоя вид надута любов. Любов?
Мълчание.
ТОЙ: Готово! Край. Никъде няма да ходя.
ТЯ: Голяма работа.
ТОЙ: Не. Не никъде няма да ходя. Ще изляза.
ТЯ: Ами добре. На добър час.
ТОЙ: Ще изляза. Да, ще изляза мила моя. И ще ти намеря нещо наистина интересно. Смайващо! Нечувано...
ТЯ: Ти? Не ме разсмивай...
ТОЙ: Ще видим!
ТЯ: Да видим.
II.
Бавно затъмнение. Също така бавно осветление. Улица. ТОЙ и МОЙ.
МОЙ: Добър вечер, господине мой.
ТОЙ: Добър вечер, момче. Нещо?
МОЙ: Ти кажи, господине мой, нещо да трябва?
ТОЙ: Какво нещо?
МОЙ: Ти ще кажеш, господине мой. Какво ти трябва? Жена?
ТОЙ: Не, благодаря! Имам си.
МОЙ: Момче?
ТОЙ: Абе ти да не си ненормален? По никакъв начин!
МОЙ: Спокойно, господине мой! Спокойно. Ние сме обикновени хора. Само се стремим да услужим... Френски филми?
ТОЙ: Какви френски филми? Не е ли незаконно?
МОЙ: Ха-ха-ха, не! Само така им викат. Иначе има и германски. Холандски... Даже английски и американски, обаче от тях нямам. Понеже са вражески, така да се каже...
ТОЙ: Да, добре... Колко искаш?
МОЙ: За кое, господине мой?
ТОЙ: За филмите, какво се правиш на луд? И къде се прожектират? Не си комунист, или евреин, нали? Или си?
МОЙ: Опазил ме бог! Не... Верен поданик на Негово Величество Царя! А филмите са тук. На близо. Току до Гарата. С колата до там и обратно, и филмите – 10 сребърни лева. Ей я колата, зад ъгъла. Опел. Германска работа. Хубаво нещо. Вечно.
ТОЙ: Десет сребърни лева? Много е. Пет.
Мълчание.
МОЙ: Пет!... Пет? Ох, майко! Защо така господине мой? Защо да се пазарим? Да не сме чифути...
ТОЙ: Чифути!
МОЙ: Спокойно! Добре. Пет – пет. Само алъш-вериж да има. Чист грабеж си е, ама айде. Към опела, към опела, господине мой...
ТОЙ: Момент! Само да минем две пресечки натам... Не съм сам. Трябва да вземем една дама.
МОЙ: Аха! Двама сте?
ТОЙ: Само двама...
III.
ТОЙ, ТЯ, МОЙ. Сякаш са в кабината на опел. Колата пътува. Скоростите се сменят, светлините отминават... Нощ.
ТЯ: Сърце?
ТОЙ: Сърце?
ТЯ: Спиш ли?
ТОЙ: Не, Сърце!
ТЯ: Страх ме е...
МОЙ: Няма нищо страшно... Ей тука, малко по-нататък, господин Гешев, шефът на дирекцията на полицията, залови комунистите, които резстреляха генерал Симеон Парлапанов... Спомняте си. Нали? Ония бе, дето ги обесиха на тополите край Гарата...
ТОЙ: Карай си колата.
ТЯ: Страх ме е, Сърце... Ти беше прав за морфина. Лош беше. Британските опиати са далеч по-обаятелни...
ТОЙ: Млък! Остави сега човека да си кара колата. Откъде да го знаеш какъв е. Шофьор уж, балама, а като те изтропа, иди се оправяй...
ТЯ: Тихо, тихо. Сърце?
Мълчание.
ТЯ: Сърце?
ТОЙ: Какво, Сърце!
Мълчание.
МОЙ: Няма страшно, всичко е наред. Руснаците няма да спечелят войната. Покрай руснаците, комунистите ще отидат при чифутите...
ТОЙ: Карай си колата!
МОЙ: Спокойно, госпожа...
ТЯ: Карай си колата!
Мълчание.
МОЙ: Ех, обикновени хора сме ние, обикновено живеем. Не сме като вас, да се носим в рокли от тафта и костюми от тъмен шевиот. В калта сме, работим. Ракия пием. Сутрин е, ти се надигнеш, удариш една майна, пийнеш му, погледнеш навън, видиш колко е красиво и като белогвардейците, натъжиш се, пак му пийнеш и вземеш, че пухнеш по главата жената с ютията...
ТОЙ: Абе я си карай колата!
ТЯ: Страх ме е, Сърце. Каква ютия, какви пет лева...
МОЙ: А пет лева са малко! Двама сте. По-добре двайсет лева.
ТОЙ: Десет. Десет и точка. Карай си колата. Точка!
МОЙ: Беден е кварталът около гарата, господине мой, беден е. Само такива обикновени хорица като мене живеят. Останалите са белогвардейците, бедни хора. И евреите, тях никой не ги знае какви са. Вървят си кротко с пришитите жълти звезди по балтоните и напоследък тъжни бродят, с издути от сапун джобове се навъртат нощем около гробищата. Мили хора. Но те всички хора са мили. Ето вчера цяла нощ една леля, белогвардейка руга своя Ваня, че прекалил, че юргана и самовара пропил и, че тя юргана го прежалила, но самовар той пред Бога бил длъжен още на сутринта да и намери и така докато се съмна, а като се съмна, гледам го Ваня, съсед ми е, намери от някъде половин бутилка домашна, на екс я гаврътна, поогледа се, видя природата и натъжи ли се нещо, що ли, и прас с брадвата жената по главата... По обед го прибраха. Човекът – като мравка хрисим, не се противи. Деца нямат. И юрган. И самовар и...
ТОЙ: Карай си колата!
ТЯ: Тихо, сърце... Не го дразни. Виж какви страхотии и ужасии разправя. А сме в мрачен квартал. Тук не бяха ли доскоро пушалните за опиум дето Гешев ги разтури? Защото тук и Фани Хорн, идвала да пуши опиум. Те, болшевиките носели опиума от Съветска Персия, а шумкарите го пласирали на гимназистките от града, пък гимназистките така се пристрастявали, че мърсували около гарата, госпожа Хаджи-Генчович, баронесата, оня ден на приема у фон Време разправяше под секрет потресаващи истории как принц Кирил и ...
ТОЙ: Млък! Ама ти няма ли най-после да спреш да дрънкаш глупости! Вие жените, майка му стара, сте по-загубени и от комунистите, майка му стара... А ти, как те викаха, карай си колата!
МОЙ: Все едно как, господине мой. Все едно. Всеки се казва някак. Ето – пристигнахме!
IV.
Изстрел! Осветление. На сцената – ТЯ и ТОЙ. МОЙ е на пода в локва кръв.
ТЯ: Ама колко си ловък, Сърце!
ТОЙ: Нали?
ТЯ: Как са му отне парабелума! И го пушна. Без да ти мигне окото! Не очаквах това от теб...
ТОЙ: Горкият човечец... Глупак. Да ни примами тук. Френски филми да гледаме. То пък едни филми...
ТЯ: Скука. То какво друго да очаква човек от теб, освен скука... Добре, че евреинът се появи и разкри истинското си лице. Ама като в народния театър беше! С парабелума и – вие сте врагове на народа, вика... И смърт на фашизма – свобода на народа! И после – ти! Бам!
ТОЙ: Ти откъде разбра, че е евреин?
ТЯ: Ами той нали се представи! Мой, вика се казвам. Мойсей... Вие сте фашисти! Умрете!
ТОЙ: Пък и комунист на всичкото отгоре! Гад мръсна, да умрем, а?... Те никога няма да спечелят войната. Предполагам, че моят приятел, германският поет не мисли така, но той говори само безсмислици... Брехт! До Хегел му се искало да го погребат, представяш ли си?
ТЯ: О! Недей започвай пак! Не разваляй всичко... Оф, каква скука само.
ТОЙ: Скука, да. Хайде да си тръгваме. Поне малко не се ли разнообрази?
ТЯ: Малко, да. Но ти нямаш абсолютно никаква вина за това.
ТОЙ: Е, добре, нямам. Да, пак се провалих, хайде сега да вървим! Чуваш ли ме?
ТЯ: Ама чакай! Къде ще вървим? Имаме още един филм да гледаме. Та ние сме си платили!
ТОЙ: Какъв филм, Сърце? Не виждаш ли, че всичко се повтаря. Първо някаква грозотия с един дъртак, после някакви ученички с едни пожарникари... Какво сега!
ТЯ: Никъде не мърдам докато не си гледам последния филм! Платили сме си.
ТОЙ: Да си тръгваме, казвам ти. Да вървим да се отегчаваме вкъщи. Хайде, ставай...
ТЯ: От близо четиридесет години се отегчаваме вкъщи. Оставаме! Платили сме си.
ТОЙ: Ама аз защо не взема и теб да пушна? Като едно нищо! Така и така съм почнал...
ТЯ: Ти? Мен? Не ме разсмивай...
ТОЙ: Защо?
ТЯ: Защото съм дама.
ТОЙ: Е, да.
Мълчание. Внезапно от пода в кръвта прохърква МОЙ: Мръсни фашисти! ТОЙ : Гад мръсна! Моментално му пуска още един куршум. Рита го един-два пъти. Светлина...
ТОЙ: Комунистите са като теб, Сърце. Неубиваеми са.
ТЯ: Но ти, Сърце, го доуби! И сега? Кой ще ни пусне филма? А?
ТОЙ: Аз ще го пусна, кой друг. Навремето в Берлин между другото поработих и в едно кино. Та поназнайвам и това. Тогава веднъж Брехт...
ТЯ: Господи! Стига вече... Хайде, пускай филма! Докога ще се влачиш...
ТОЙ: Добре, добре... Така... Момент... Да... Ето!
Мълчание. Лентата бръмчи. И така до края.
ТЯ: Ето... Ето, сърце!
ТОЙ: Какво ето? Какво?
ТЯ: Интересно е. Виж!
ТОЙ: Какво му е интересното? Същата работа...
ТЯ: Не! Не е същата, виж. Какъв левент върви по паважа... Но не му се вижда лицето, защо са му сложили тази широкопола шапка?
ТОЙ: Де да знам. Чифутите може би знаят... Същата работа, ставай да си ходим. Да не се разочароваш...
ТЯ: Престани! Оставаме! Платили сме си!
ТОЙ: Добре, но само да не се разочароваш...
ТЯ: Няма! Млъкни сега и ме остави да гледам.
Бръмченето...
ТОЙ: Ами да. Ето я и мадамата. Сега ще отидат някъде и ще се почнат. Винаги ми е било малко тъжно за порнографските артистки...
ТЯ: Млъкни! Тихо... Ама и на нея не и се вижда лицето... И тя е с периферия. Защо?
ТОЙ: Чифутски магии... Ставай да си ходим. Ще се разочароваш. Чувствам го, знаеш ли?
Бръмченето.
ТЯ: Чувстваш? Ти?
ТОЙ: Ще видиш...
ТЯ: Тихо!
Бръмченето...
ТЯ: Ами ето, да. Вече са на леглото. Събличат се... Красиви са!
ТОЙ: Красиви са да. Но това не променя нищо. Ще се разочароваш...
ТЯ: Господи! Млъкни и гледай. Какво само дуднеш?
ТОЙ: Ще видиш...
Бръмченето.
ТЯ: Какво да видя? Защо не им се виждат лицата? А?
ТОЙ: Питай чифутите.
ТЯ: А, ето. Махнаха шапките...
ТОЙ: Не гледай!
ТЯ: Боже господи, ТА ТОВА СИ БИЛ ТИ?
V.
Бръмченето...
ТЯ: Боже мой... ТА ТОВА СИ БИЛ ТИ?
ТОЙ: Да, преди повече от тридесет години.
ТЯ: А курвата?
ТОЙ: Една приятелка... Не я наричай курва.
ТЯ: А каква е тогава?
ТОЙ: Казах ти. Приятелка!
ТЯ: И ти си имал такива приятелки?
ТОЙ: Да, представи си! Да не мислиш, че съм познавал само Брехт...
ТЯ: Ти си ужасен.
ТОЙ: Да. Хайде да си ходим.
ТЯ: Кажи ми, че си го направил само за пари... Моля те! Кажи ми...
ТОЙ: Не. Не за пари... За какво са ми пари? На нея и трябваха пари.
ТЯ: А ти?
ТОЙ: Какво аз?
ТЯ: А ти – защо?
ТОЙ: Аз само помагах.
Мълчание.
ТЯ: Ти си ужасен!
ТОЙ: Може би. Хайде ставай да си вървим.
ТЯ: Ти си ужасен!
ТОЙ: Да.
ТЯ: И сега?
ТОЙ: Нищо. Хайде, ставай да си вървим...
Мълчание.
ТЯ: Ти си ужасен!
ТОЙ: Да.
Мълчание.
ТЯ: Пак ли...
Бръмченето.
ТОЙ: ...На времето, като сега си го спомням, Брехт ме питаше:
„Случвало ли ви се е някога
някой да каже нещо за твое
стихотворение ама ей така
без изобщо да е в час
много е странно нали”
Ние тогава с него, той много обичаше аспержи, но постоянно рекламираше в ресторантите, защото винаги намираше връхчетата им увехнали... Казвах му... Впрочем, винаги съм го намирал за подозрително вежлив. За истински комунист, дори в ролс ройс. Славни времена! Никога не бих искал да си спомням за тях. Ти беше много хубава. На сватбата ни се спъна в карамфилите. И виж, Брехт беше смаян, когато му разказах за теб, че никога няма да спра да те обичам, че само ти не се променяш и само сезоните ти се сменят, но ти си оставаш същата, а Брехт намери това нещоама наистина за безкрайно неубедително СРАМОТА.. Брехт под оберлихт – представяш ли си го!.. Ще си сипя едно уиски. Ти уиски искаш ли? Сърце?
К Р А Й
